Стивън Канел
Непокорният (29)

25.
Попадение с отпечатъци

В 7:35 Алекса спря на паркинга. Както обикновено, беше подранила и започваше работа, докато Димарко още спеше.

Тя слезе от сивия форд „Краун Виктория“. Беше облечена в черен костюм с панталон и носеше кашон, пълен с документи. Претъпканата кожена чанта висеше на рамото й. Алекса тръгна към асансьора и спря, когато видя Шейн. Той стоеше в сенките до една от бетонните колони.

— Не трябва да си тук — каза тя.

Алекса тръгна към него и спря на две крачки. Шейн долови уханието на парфюма й. И през ум не му бе минавало, че сержант Хамилтън може да си слага парфюм.

— Какво се е случило? — попита тя. — Главният обвинител ми се обади в шест сутринта. Някой стрелял в къщата ти.

— Да… В дома ми цари пълна бъркотия. В стените има достатъчно олово, за да отворя мина. На всичко отгоре Мейуедър ме отстрани от работа. Взе револвера, значката и картата ми и ме изрита. Сега съм на улицата и представлявам лесна мишена. Очаквах да ми предявят обвинение в убийство, но неизвестно защо, това не стана. Мисля, че нещата се протакат.

— Обвинението ще пристигне всеки момент. Подписано е. Видях го вчера. Изглежда са го държали в резерв… Да седнем в колата ми — неочаквано предложи Алекса.

Двамата се настаниха във форда и тя затвори вратите.

— Виж, не разбирам какво става. Съгласна съм, че нещо става, но не проумявам какво… И съм компрометирана — обезпокоено каза Алекса.

— Чакай малко. Да видим дали съм разбрал правилно. Шефът Бруър и повечето членове от четата на Рей ме заплашват. Някой стреля в къщата ми. Мейуедър току-що ме отстрани от работа и ще ми предявят обвинение в убийство, а ти се притесняваш, че си „компрометирана“?

Алекса мълчеше, потънала в мисли. Шейн усети, че има нещо, което тя не му казва.

— Какво има? — попита той. — Знаеш още нещо, така ли?

Най-после тя отвори чантата си и извади купчина листа.

— Това са изчезналите дела от кабинета на главния обвинител на Отдела. Докато идвах насам тази сутрин, се отбих в административния отдел. Те контролират секция „Служебни оценки на персонала“ в Паркър Сентър. Имам приятелка там. Тя извади дубликати на всички изчезнали документи от материалите по делата и ми направи копия.

Шейн взе делата и ги прегледа.

— Господи, погледни. Точно както си мислех. Във всички са замесени „Ловци на плячка“ от Хувър стрийт. Собственик на магазин е подал оплакване срещу Лий Айърс. Също като случая с Дръкър. Забавена реакция на повикване. Крис Коно е обвинен в същото. Джо Чърч не е прочел правата на престъпник след убийство на улицата. Делото е прекратено. — Той погледна Алекса. За пръв път видя нерешителност на красивото й лице. — Защо членовете от четата на Рей освобождават престъпници?

— Не знам. Не работя по тези дела. Би трябвало да обвинявам теб.

— Е, извинявай.

— Виж какво, Скъли, току-що ти казах. Съгласна съм, че може да си попаднал на нещо, но…

— Но не искаш да проваляш кариерата си заради мен.

— Какво искаш да направя? Ако се намеся в тази история, ще ме изтеглят от случая ти. Районният прокурор и без това ще е срещу теб. Нищо няма да се промени.

— Може би, но ще постъпиш правилно. Алекса, остана ми само ти. Никой друг в Отдела не иска дори да говори с мен. Без значка съм с вързани ръце. Нямам достъп дори до компютърната система.

— И искаш да се жертвам заради теб?

— Речта ти снощи, че Отделът за вътрешни разследвания въвежда ред в полицията и рита задници там, където има корупция, беше пълна глупост. Прозвуча добре, но всъщност искаше да кажеш, че можеш да правиш това, стига да не се излагаш на риск.

— Не е честно.

— Тогава ми помогни.

— Не мога. Аз съм твой обвинител. Не го ли разбираш?

Тя го погледна гневно. Шейн се запита как бе станало така, че жената, която доскоро ненавиждаше, сега беше единственият му шанс.

— Ще напусна. И без това ще ме отстранят завинаги от работа. Ще си подам оставката и тогава няма да се налага да ме съдиш. Няма да имаш този непосилен етичен проблем.

— Не напускай — тихо каза тя.

— Защо?

— Защото… така.

Пейджърът й иззвъня. Алекса го извади от чантата си, погледна екрана и бързо го остави.

— Какво има?

— Отдел „Отпечатъци и идентификация“. Оставих им една от празните папки на Зел. Сигурно ме търсят по този въпрос.

Шейн не каза нищо, но помисли, че идеята да се провери чии са отпечатъците върху празните папки, е добра. Той се изненада, че не се е сетил за това.

Алекса извади от чантата мобилния си телефон и набра някакъв номер.

— Обажда се сержант Хамилтън, сериен номер 50 791. Получих съобщение на пейджъра. Имам запитване за отпечатъци, номер 487, от двайсет и трети април — каза тя и зачака. — Добре… Да, разбрах.

Алекса затвори и прибра телефона в чантата си.

— Какво? — попита Шейн.

Тя бе свила устни в нерешителност.

— Ченге съм от петнайсет години. Винаги съм искала да правя това — тъжно каза Алекса.

— Чии са отпечатъците върху папката? Не са на Зел, нали?

— Разбира се, отпечатъците на Зел са там. Но има и други, по-пресни.

— На кого са?

— Защо шибаният шеф на отдел „Специални разследвания“ лично разчиства делата в кабинета на главния обвинител?

— Мейуедър?

Отговорът беше очевиден — Мейуедър упражняваше пагубен контрол. Нямаше начин Алекса да не забележи това, помисли Шейн. Мейуедър беше активно замесен. Заместник-шефът на полицията и шеф на Отдела за специални разследвания лично изпразваше папките с деликатни дела, защото нямаше доверие на друг. Шейн гледаше Алекса и чакаше. Дали най-после тя ще да признае, че той има право? Каквото и да ставаше, корупцията беше страхотна и стигаше до върховете на полицията.