Стивън Канел
Непокорният (22)

18.
Канцеларията на полицията

Те спряха пред училище Харвард Уестлейк рано сутринта — половин час, преди да пристигнат другите ученици. Чуч слезе от колата и тръгна, без да се обръща. Не бе проронил дума през целия път и това съвсем развали настроението на Шейн.

Преди да излезе от дома си, той три пъти опита да се свърже със Санди, но отговаряше телефонният й секретар. Когато потегли от училището, Шейн отново набра номера й.

„Здравейте. Свързали сте се с 555–6979. Не съм вкъщи, но вие знаете какво да направите“ — чу се записът на нежния й, контраалтов глас. Шейн не остави трето съобщение. Той затвори и се отправи към Отдела за вътрешни разследвания.

Шейн влезе в паркинга до Брадбъри Билдинг и използва новата си служебна карта. Бариерата се вдигна и той намери определеното му място на третото ниво.

Слизаше от колата си, когато видя Алекса Хамилтън. Тя изваждаше тежък кашон, пълен със съдебни дела, от багажника на сивия си служебен форд „Краун Виктория“. Такива автомобили караха старшите служители. Това беше доказателство, че сержант Хамилтън е във висшите ешелони на Отдела.

Тя затвори багажника и понесе кашона към асансьора. Шейн не искаше да пътува с нея, но Алекса Хамилтън го видя и двамата почти едновременно се запътиха към асансьора. Ако Шейн тръгнеше в друга посока или се престореше, че е забравил нещо в колата, това щеше да бъде проява на малодушие и признание за безсилие. Ето защо той продължи да върви. Тя подпря на коляно тежкия кашон, за да може да натисне копчето на асансьора със свободната си ръка. Алекса Хамилтън погледна Шейн с екзотичните си, проницателни като лазер, леденосини очи.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попита той. Ненавиждаше се за предложението, но въпросът несъзнателно се изплъзна от устата му — нервен опит да запълни неловкото мълчание.

— Това няма ли да бъде все едно да поискаш осъден на смърт да носи брадвата на палача до дръвника?

— Едва ли — вкиснато отговори Шейн, като се изненада, че кашонът е пълен. Алекса Хамилтън се занимаваше със случая му само от четирийсет и осем часа. — Всичко това за мен ли е?

— Да. Има и още. През 1994 година, изглежда, много си се забавлявал. Има няколко оплаквания от граждани. През април си блъснал патрулна кола.

— Трябваше да бъдеш там.

Асансьорът дойде и те се качиха. Вратата се затвори. Шейн продължи да гледа кашона с нездравото любопитство на зяпач, който минава покрай фатален инцидент на магистрала. Всичките му документи от деветдесетте години бяха там. Той забеляза купчина контролни карти за съобщенията му по радиопредавателя. Това го шокира. Алекса Хамилтън четеше старите му радиосъобщения. Шейн не можеше да повярва на очите си. Той видя и два кафяви плика от отдел „Улично движение“. В тях сигурно имаше подробна информация за двете катастрофи, които бе направил, докато работеше в Югозападния район. Имаше доклади за арестите и писмени показания на свидетели. Шейн се вторачи в кашона с нарастващ страх.

— Господи, защо е цялото това проучване? Все едно гледат в задника ми.

— И при това, без да е необходимо да се хващаш за палците — отговори тя.

Вратата на асансьора се отвори.

Шейн излезе, без да поглежда Алекса Хамилтън. Усети тръпчив вкус в устата си, докато отваряше двойните врати на Брадбъри Билдинг. След миг чу, че те се затвориха точно под носа на Алекса Хамилтън. Тежките дъбови врати удариха ръцете й.

— По дяволите! — изруга тя.

Шейн вече имаше собствен ключ за стая 256. Той влезе, запали неоновите лампи, остави сакото си на стола. Погледна часовника си — 8:32. Тъй като шефовете идваха едва в девет, Шейн реши да рискува и вдигна телефонната слушалка.

— Паркър Сентър, главното управление на полицията в Лос Анджелис — отговори бодър женски глас.

— Търся началника Том Мейуедър — каза Шейн и след няколко секунди се свърза със секретарката му.

— Кой се обажда?

Сърцето му биеше бързо. След като се представеше, Шейн трябваше или да говори, или да затвори, а нито една от тези възможности не беше приемлива. Той искаше само да остави съобщение за прикритие.

— Обажда се сержант Шейн Скъли — отговори той и затаи дъх.

— Съжалявам, сержант, но той е зает.

— Много е важно да говоря с него — излъга Шейн.

— Съжалявам — повтори секретарката. — Да му предам ли нещо?

— Бихте ли му казали, че се опитвам да се свържа с него? Снощи не можах да отида в отдел „Обири и убийства“, както той ми нареди, защото ми се доспа, докато се връщах от Ароухед. Блъснах колата и счупих предната броня. Беше опасно да шофирам толкова уморен и спрях в един мотел. Преди малко се събудих. Трябва да свърша някои неща, като се прибера вкъщи. Кажете му, че ще се обадя по-късно.

— Ще му предам съобщението ви — рече тя и затвори.

Шейн се надяваше, че този телефонен разговор ще му осигури известно прикритие.

Той погледна пощенската кутия и видя, че са пристигнали пет-шест нови дела, които трябва да преснима. Започна да ги изважда и докато ги нареждаше на купчина на работната маса, преглеждаше първите страници.

Изненада се, като видя името Дон Дръкър. И той трябваше да се яви пред Комисията. Делото му беше подписано от шефа на Отдела за специални разследвания Томас Мейуедър.

— Какво става тук, но дяволите? — запита се Шейн и си помисли: „Защо обвиненията са подписани от Мейуедър, а не от Уорън Зел от Отдела за вътрешни разследвания?“.

Реши да се обади в канцеларията на полицията. Поиска да го свържат с една цивилна служителка, която беше негова дългогодишна приятелка.

Сали Стоунбрейкър^[1] съвсем не съответстваше на името си — беше дребна жена с прозрачна кожа и оредели бели коси. Шейн се бе запознал с нея преди девет години в градския съд. Той свидетелстваше по дело за обир, а тя се опитваше да получи ограничителна заповед срещу бившия си съпруг. Ал Стоунбрейкър я бе пребил два пъти и я заплашваше, че няма да плаща издръжка. През нощта Шейн отиде при него и му обясни новите правила. „Дискусията“ се състоя в уличката зад кварталния бар. Наложи се да зашият Ал на пет-шест места и да оправят счупения му нос. После Ал остави Сали на мира.

Шейн се представи и тя замълча, когато чу името му.

— Съжалявам за случилото се. Рей Молар беше неприятен тип.

— Сали, искам да провериш нещо в компютъра. Изолиран съм от системата, а не искам да минавам по официалния ред.

— Шейн, в момента съм заета. Пък и имаме нова база данни. Много е трудно да получа достъп, без да имам кодовия номер на делото.

Тя явно се опитваше да се отърве от него. Всички го отбягваха.

— Сали, нуждая се от тази услуга. Трябва да го направиш за мен.

Отново последва пауза, през която се чу дишането й.

— Добре, но само веднъж. Втори път няма да го сторя.

— Благодаря. Имам оплакване срещу Дон Дръкър, с което се занимава Отделът за вътрешни разследвания. Искам да разбера за какво го разследват. Номерът на делото е 20-290-12.

— Една минута.

Чу се тракане на клавиши по клавиатура и после Сали пак се обади.

— Обвинението е нарушаване правилата на ареста и бягство на задържания. Избягалият е непълнолетен престъпник. Дръкър го изпуснал, докато го карал към участъка. Чакай малко да прочета всичко. — Тя замълча и след миг продължи: — Момчето е латиноамериканец на име Соледад Пресиадо, арестуван в Югозападния район. Според обвинението на Отдела за вътрешни разследвания, Дръкър го оставил сам на задната седалка в патрулната кола и отишъл до аптеката. Дръкър твърди, че имал мигрена и трябвало да си купи лекарство, защото не можел да шофира в такова състояние. Докато бил в аптеката, Соледад Пресиадо избягал от патрулната кола.

— А дали случайно младежът не е член на бандата „Ловци на плячка“ от Хувър стрийт?

— Чакай малко… Момчето е петнайсетгодишно и е заподозряно във връзка с бандата. Твърди, че не е член на „Ловци на плячка“, но е регистриран в предишния списък като Мълчаливеца. Предполага се, че е убиец.

Шейн знаеше, че гангстерите не получават прякори, ако не са пълноправни членове на банда.

— Би ли проверила още едно име?

— Трябва да затварям, Шейн. Шефът ми е много строг. Непрекъснато обикаля етажите. В момента е наоколо.

— Нуждая се от помощ, Сали. Неприятно ми е да ти го напомням, но навремето ти помогнах и сега трябва да ми върнеш услугата.

Тя въздъхна тежко и ядосано рече:

— Добре. Казвай.

— Интересува ме полицай на име Коно. Не знам малкото му име.

— Знаеш ли номера на делото му?

— Съжалявам, но това е само предположение. Дори не знам дали го разследват.

Отново се чу тракане на клавиши и Сали каза:

— Да. Крис Коно. Номерът му е 20-276-9.

— Сериозно? — Сърцето на Шейн биеше като обезумяло. Явно се бе натъкнал на нещо. — За какво го разследват?

— Чакай да проверя… Сбиване между банди, пак в Югозападния район. Простреляни са двама минувачи. Починал е собственик на магазин. Разследват Коно, защото изгубил важно доказателство. Оръжието на престъплението е изчезнало от багажника на патрулната му кола. Съпругата на убития собственик на магазин е подала оплакване, придружено от купчина писмени показания на свидетели. Аз се занимавам с оплакванията в Югозападния район. Играта загрубя преди около шест месеца. Гангстерските престъпления се увеличават. Обществеността е разгневена.

— Бандата пак ли е била „Ловци на плячка“ от Хувър стрийт?

— Да… Също като Дръкър.

— Още две имена — Лу Айърс и Джон Самански. Мисля, че и те работят в Югозападния район.

— Не мога. Трябва да затварям. Ще имам неприятности.

— Само ми кажи дали всички са работили в една смяна или ако забелязваш нещо общо помежду им.

— Всички са от Югозападния район. Само това мога да ти кажа. Виж какво, Шейн, не мога…

— Добре. Благодаря, Сали. Много ми помогна.

Той затвори и седна. Мислите се въртяха в главата му, търсейки връзка. Джо Чърч, Дон Дръкър и Крис Коно бяха ченгета първа година, емоционално разстроени от смъртта на Рей. Имаха провинения, свързани с „Ловци на плячка“ от Хувър стрийт — банда латиноамериканци, действаща в Югозападния район. Но полицаите бяха претърсили къщата на Барбара в Пристанищния район със заповед за обиск, дадена им от съдия, близък на кмета Криспин.

Шейн седеше на дървения стол и се опитваше да сглоби парчетата от мозайката. На какво бе попаднал? Дали това беше само поредица от случайности или нещо много по-зловещо?

Телефонът иззвъня.

— Да.

— Мейуедър търси Шейн Скъли — каза секретарката на началника на Отдела за специални разследвания.

— Скъли току-що излезе. Не се чувстваше добре — мисля, че е болен от грип. Ако го видя, ще му кажа, че шефът го е търсил — отговори Шейн и побърза да затвори.

Той грабна сакото си, излезе от стаята с ксерокса и заключи вратата. Подмина бавно движещите се асансьори и слезе по стълбите. След по-малко от минута вече седеше зад волана в колата си и караше към отдел „Досиета“ на Спринг стрийт.