Стивън Канел
Непокорният (28)

24.
Законът за правата на полицаите

Когато Шейн се прибра в дома си на Ийст Чанъл стрийт, слънцето бе изгряло. Пет патрулни коли и микробус на лабораторията по криминалистика бяха блокирали улицата. Той мина покрай тях и спря в гаража.

Във всекидневната му стояха десет ченгета. Шейн влезе и те се обърнаха, явно изненадани, че го виждат.

— Къде беше, по дяволите? — попита Гарсън Уелч.

Бяха изпратили възрастния детектив. Това означаваше, че още смятат Шейн за заподозрян в убийството на Рей Молар.

Уелч разследваше случая и очевидно мислеше, че между убийството на Рей и стрелбата в къщата на Шейн има връзка. Възрастният детектив погледна Шейн с уморените си кафяви очи.

— Току-що разпространихме бюлетин за издирването ти.

— Имах лична работа — каза Шейн.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Гарсън и посочи дупките от куршуми в стената.

Оперативните работници изваждаха гилзите и ги слагаха в пликчета като доказателствен материал за балистична експертиза. Ако, разбира се, намереха оръжието, което беше малко вероятно.

Шейн бе сигурен, че автоматите са незаконно внесени в страната и са взети от огромния запас конфискувани оръжия, намиращ се в секция „Огнестрелни оръжия и амуниции“, предназначени за унищожаване.

— Кой го направи? — попита Гарсън.

— Не знам — отговори Шейн. — Лампите бяха угасени, а аз лежах по корем и не смеех да се надигна.

— Добре. Да вървим. Имаш среща в Паркър Сентър.

— По дяволите… Наистина ли се налага пак да го правим?

Забележката му бе посрещната с гневен поглед.

Ченгетата заведоха Шейн в Стъклената къща. Гарсън Уелч мълча през цялото пътуване. Бяха му възложили случая, но той явно не го искаше. Що се отнасяше до него, шефовете в Паркър Сентър можеха да задават въпросите. Спряха на паркинга до огромната осветена сграда на полицията и се качиха с асансьора на деветия етаж. Този път Том Мейуедър чакаше Шейн в коридора. Изглеждаше много шик в черния си раиран костюм и розова вратовръзка. Обръснатата му глава блестеше, а красивото му лице беше театрално обезпокоено. Той не каза нищо, само направи знак на Шейн да влезе в кабинета му. Гарсън Уелч остана във фоайето, като се радваше, че няма да присъства на разговора.

Шейн последва Мейуедър. Кабинетът не беше толкова голям, колкото на шефа Бруър, но имаше прозорец с изглед към Спринг стрийт. Лавиците бяха отрупани с баскетболните трофеи на Мейуедър и наградите му за добра полицейска служба.

Мейуедър седна зад дъбовото бюро, използвайки го като барикада, която ги разделя и определя ролите им. Шейн остана прав.

— Ти си изумителен екземпляр, сержант.

— Благодаря, сър.

— Не ти правя комплимент. Защо не дойде тук да докладваш, след като се върна от Ароухед, по дяволите?

— Оставих ви съобщение.

— Да… Заспал си зад волана и си отседнал в мотел. Оставил си го на секретарката ми в осем сутринта. — Мейуедър поклати глава. — Явно ме мислиш за тъпо копеле.

— Как бихте желали да отговоря на това, сър?

Шейн започна да се вбесява. Искаше му се да се озъби на Мейуедър, но се намираше на деликатна професионална територия.

Мейуедър се облегна назад на стола си.

— Дай ми значката и револвера си. Отстранен си от длъжност без заплата до изслушването ти пред Отдела за вътрешни разследвания.

— Не трябва ли първо да попълните формуляр за отстраняването ми?

— Смятай, че е попълнен.

— Законът за правата на полицаите, изглежда, има граници, що се отнася до мен, нали?

— Формулярът за отстраняването ти ще бъде в ръцете ти до девет часа. Дай ми револвера, значката и картата си.

Шейн извади кобура с револвера, значката и картата си.

— Сложи ги на бюрото ми, ако обичаш — заповяда Мейуедър.

Шейн се подчини.

— А сега какво?

Мейуедър изглеждаше озадачен от въпроса, затова Шейн добави:

— Появи ли се вече районният прокурор със заповедта за арестуването ми за убийство?

— Наистина имаш буйно въображение.

— Не си въобразих деветмилиметровите гилзи от автоматично оръжие в стените на всекидневната ми. Шефът Бруър ме заплаши с обвинение в убийство. След като не ми го предявявате, сигурно става нещо друго. Може би искате да ме оставите без оръжие и значка на улицата, където да бъда по-лесна жертва?

— Ти си болен, сержант Скъли. Страдаш от параноя. Има други начини да се гледа на онова, което става.

— Нека да ги чуя.

— Мисля, че си се замесил с лоши хора, занимаващи се с проституция или наркотици… или в някакъв друг уличен бизнес. Вземаш подкупи, за да не извършваш арести и получаваш твърде много. На хората, които мислиш, че си заблудил или контролираш, им е омръзнало да плащат и са ти организирали веселба.

— Изненадваш ме, Том — каза Шейн, употребявайки малкото име на Мейуедър, за да му покаже, че вече не го уважава. — В Отдела се говори, че си добър и умен. Но това, което в момента се случва тук, между нас, никак не е разумно. Ако наистина не знаеш какво става, тогава те използват. Какъвто и да е случаят, работата ти не е чиста.

— Разбирам. — Мейуедър сякаш се замисли върху думите му. Той застана неподвижно и потъна в мисли. После, изглежда, взе решение и изправи рамене. — Разкарай се. Представяй се всеки ден на капитан Хали. Върви си вкъщи и зарежи всичко.

— Да си вървя вкъщи? И да седна до прозореца?

— Нещо такова. Прибери се вкъщи и чакай. Ако знаеш кое е добро за теб, ще престанеш да създаваш неприятности.

— Може и да ме отстраниш временно от служба, но не можеш да ми наредиш да не работя върху защитата си. Някой прави голяма грешка. Мислят, че съм взел нещо от къщата на Рей и се престарават. Сега са убедени, че онова нещо не е в мен. Шефът Бруър прекали и ме накара да търся не там, където трябва. Онзи, който стои в дъното на тази история, стреля и не улучи. Следващия път няма да съм заспал. Ще бъде много по-трудно.

Шейн се обърна и излезе от кабинета, без да поглежда назад, зарязвайки значката, револвера и кариерата си в полицията.

За пореден път той се намираше без колата си в центъра на града. Нямаше доверие на никого, за да го помоли да го закара. Беше временно отстранен от работа и не можеше да вземе служебен автомобил. Затова извървя четирите пресечки до Брадбъри Билдинг и зачака на паркинга появата на Алекса Хамилтън.