Стивън Канел
Непокорният (31)

27.
Сделка

Чуч седеше на ниската ограда около бензиностанцията на „Тексако“. Изглеждаше дребен, сякаш събитията го бяха смалили. Главата му беше наведена. Чуч се бе втренчил в настилката, сякаш отговорът за живота му се криеше в тревата, поникнала в пукнатините.

Шейн спря и натисна клаксона. Момчето стана, приближи се до колата, качи се и затвори вратата. Мълчеше, като че ли бе загубил нещо незаменимо.

— Майка ти се тревожи.

— Добре. Да тръгваме.

— Обядвал ли си? В Уестуд има хубав ресторант. Сервират страхотни деликатеси.

Чуч сви рамене, затова Шейн включи на скорост и потегли към заведението.

Ресторантът се наричаше „Баба Меца“. Шейн и Чуч седнаха в сепарето в дъното. Помещението беше пълно с бъбрещи студенти и продавачи, дошли да обядват. Чуч си поръча специалитета на заведението, а Шейн — ръжено хлебче с пастърма. И двамата поискаха кока-кола.

— Мислех, че сключихме сделка. Ти щеше да изчакаш, а аз щях да се опитам да реша проблемите си и после да те взема в края на следващата седмица.

Чуч наблюдаваше минаващите коли и отбягваше погледа на Шейн.

— Мислех си… — каза момчето, — че е проблем непрекъснато да се грижиш за човек като мен. Но, както каза, аз вече съм мъж и сам вземам решения, нали?

— Точно така.

— Затова, ако се преместя при теб, няма да е нужно да се грижиш за мен или да викаш Кели. Нали съм голям.

— Да. Но в къщата ми стрелят някакви типове. Трябва да си купим защитни жилетки.

— Ти не спиш там. Ще дойда където отидеш.

— Но аз не съм ти законен настойник. Не мога да реша от твое име. Санди трябва да го стори.

— Да, но въпросът е там, че аз и Санди няма да се спогодим.

— Сигурен ли си?

— Да. Няма да стане.

— Стоя при нея само девет часа.

— Знаеш ли как си изкарва прехраната?

Шейн не знаеше как да отговори на този въпрос. Затова попита:

— А ти?

— Да. Тя е проститутка. Намерих тефтерчето й. Там бяха записани имената на над петдесет мъже и какъв секс харесват.

На Чуч му беше трудно да говори за това. Той изучаваше улицата навън с подправен интерес.

— Тя плаща за училището ми и за всичко, като се чука с разни типове. Санди е курва… — Момчето се обърна и Шейн видя гнева в черните му очи.

— Чуч, майка ти…

— Какво?

— Когато се запознахме, тя беше млада и самотна. Направи лош избор, но вече не е така. Тя е информатор на полицията. И на федералните власти.

— Но как плаща за частното училище и за мансардата?

— Санди се среща с типове, които органите на реда искат да арестуват. Изтръгва информация от тях и я продава на ченгетата. Справя се много добре. Опитва да спечели достатъчно, за да се оттегли, да отидете да живеете във Финикс и да бъде нормална майка.

— И още как.

Сервитьорката, колежанка в къси панталони и фланелка с надпис „Университет в Лос Анджелис, Калифорния“, донесе обяда им. Остави на масата сребърни прибори, увити в салфетки и се отдалечи. Шейн извади ножа и вилицата и сложи салфетката на коленете си. Чуч продължи да гледа замислено през прозореца.

— Какво искаш, Чуч? — попита Шейн. — Това е положението. Не мога да го променя. Нито ти. Трябва да се примириш.

— Лесно ти е на теб. Аз нямам никого. Ти поне имаш с кого да разговаряш.

— Така ли? С кого?

— Намерих писмата, които си написал на баща си. Бяха в чекмеджето на бюрото във всекидневната. Търсех листа да си напиша домашното.

Шейн остави наполовина изядения си сандвич. Чуч го наблюдаваше изпитателно.

— Не трябва да четеш чужди писма — тихо каза Шейн.

— Написал си ги, но не си ги изпратил.

— Той е болен. Писмата са потискащи. Не исках да го безпокоя. Не желая да говоря за това с теб. Не си постъпил правилно, като си прочел личната ми поща.

Двамата замълчаха за миг, после клетъчният телефон на Шейн иззвъня, прекъсвайки неловкия момент. Обаждаше се служителят на Паркър Сентър, който проверяваше „Кал ВИП Хоумс“.

— Казвай — рече Шейн и взе молив.

— „Спивак Дивелъпмънт Корпорейшън“, Лонг Бийч, Калифорния, притежава „Кал ВИП“ и плаща данъците на недвижимия имот в Ароухед, чийто адрес ми даде.

— Антъни Спивак? Големият строителен предприемач?

— Пише само „Спивак Дивелъпмънт“, Линкълн авеню 2000, Лонг Бийч, Калифорния.

— Благодаря — каза Шейн и затвори.

— Не мога да се върна при Санди. Няма да го направя — настоя Чуч.

— Добре, добре. Ще измисля нещо. Но трябва да й се обадя и да й кажа, че си добре.

— Чудесно. Не ме интересува. Не искам да се връщам.

— Добре. Ще опитаме, но не мога да обещая дали ще излезе нещо от тази работа.

Те се заловиха за сандвичите си. Чуч още бе потънал в мисли и само побутваше храната си.

— Шейн, тя казвала ли ти е кой е баща ми?

— Да. Но не искаше да знаеш кой е.

— Защото е някой от онези престъпници, които тя предава на ченгетата?

— Престани, Чуч…

— Искам да знам. Баща ми престъпник ли е?

— Санди трябва да ти каже. Тя ме накара да обещая да мълча. Но това едва ли ще промени нещо, защото той няма да се появи скоро.

— Престъпник е… Знаех си. Страхотно наследство, а? Нищо чудно, че се забърквам в неприятности.

— Хей, Чуч, престъпността не се наследява генетично. Не се предава от баща на син като сините очи и луничките. Можеш да направиш каквото искаш с живота си. Всичко зависи от теб. Грешките на баща ти са си негови. Всеки греши по свой начин.

— Непрекъснато ми го повтаряш — каза момчето, после се усмихна мрачно. — И никога не лъжи, нали?

— Точно така — отговори Шейн. После, без да знае защо, но съзнавайки, че така е правилно, разкри нещо, което бе пазил в тайна от години. — Искаш ли да знаеш защо не съм изпратил писмата?

Чуч кимна.

— Защото не знам къде да ги изпратя.

— Пише „Флорида“.

— Не знам къде е баща ми, нито кой е. Бил съм оставен в една болница. „Бебе номер 205“, през 1961 година. Кръстили са ме социалните служби. Глупаво е. Пиша писмата, когато трябва да подредя мислите си. Баща ми… е само представа, с която споделям проблемите си.

— Някой, когото искаш да имаш и е такъв, какъвто желаеш да бъде.

Чуч знаеше точно какво има предвид Шейн. И той изпитваше същите чувства… Самота, отчуждение и празнота.

— Да — с дрезгав глас каза Шейн.

— Питах се защо се съгласи да ме вземеш. Сега вече знам.

— А аз не знам, Чуч. Нямам представа какво търсех.

Сервитьорката се приближи до масата им и попита дали искат още нещо.

— Да — отговори Чуч, — но не мисля, че го има в кухнята ви.

Шейн се усмихна.

— Хайде да тръгваме. Имам работа. Ако искаш, ела с мен.

Той плати и двамата се качиха в кафявия форд, като продължаваха да мислят за разговора си.

— Благодаря, че ми каза за баща ти — рече Чуч.

— Няма да говоря за баща ти, ако и ти не говориш за моя.

— Дадено — усмихна се момчето.

Те потеглиха. Всеки от тях си мислеше какво ще им поднесе тази нова връзка.