Стивън Канел
Непокорният (10)

Писмото за погребението

Скъпи татко,

Господи, колко искам да си тук, да седим и да разговаряме като едно време. Този път наистина здравата съм загазил, татко. Накъдето и да се обърна, пред мен се изправят нови, ужасяващи проблеми.

Откъде да започна?

Предполагам, че засега погребението на Рей е най-голямата въпросителна. Сбогуването ще бъде тържествено — почетна стража, речи и черни ленти. Днес получихме инструкция да присъстват всички полицаи, които не са на работа. Ще има траурно шествие, водено от двеста моторизирани ченгета, следвани от сто патрулни коли. Проклетият парад ще започне от игрището на Академията и ще мине по хълмовете, надолу към гробището Форест Лоун. Разбира се, ще бъде отразявано от медиите.

От една страна, искам да отида. Чувствам се ужасно и ако присъствам на погребението, може да ми мине. Но от друга страна — страхувам се до смърт. Ще бъдат повечето от колегите ми и всички ще оплакват Рей Молар, „полицаят на полицаите“, два пъти награден с медал за храброст.

Проблемът, разбира се, е, че аз съм тъпакът, който го застреля.

Не знам дали ще издържа на цялата омраза, насочена към мен.

Какво би направил на мое място, татко? Наистина ми е необходим съвет. Веднъж ми каза, че що се отнася до въпросите на душата, най-трудно е онова, което си длъжен да направиш. И за да израсне духовно, човек не трябва да се извръща от емоционалните трудности. Но въпреки това се чувствам изолиран, самотен и объркан.

Ти си толкова далеч и това усложнява нещата. Знам, че не можеш да дойдеш тук, защото емфиземът не ти позволява да летиш със самолет. Но се нуждая от помощ, татко!

Вероятно един от проблемите е, че винаги съм се стремял да направя работата си мое второ семейство. Всички онези глупости, които проповядват в Академията за братството на полицаите… Исках да вярвам в това. Може би затова реших да стана ченге. Сега, след седемнайсет години служба се провалих. Отново съм сам.

Ако измислиш нещо, обади ми се. Още не съм решил дали да отида, или не.

Бих искал да притежавам силата, волята и чувството ти за хумор. Опитвам се да постъпвам така, че да се гордееш с мен. Но, по дяволите, изпадам в паника, като си помисля, че трябва да отида на погребението.

Навярно ще кажеш, че трябва да бъда там, колкото и да ми е тежко и неприятно. Е, това е отговор. Ти винаги си знаел кое е най-доброто.

Липсваш ми и те обичам.