Стивън Канел
Непокорният (40)

36.
Уличен съд

Стана обяд, когато отново се качиха в сивия форд. Алекса включи полицейското радио и се заслуша в обажданията, пълни с подробности за насилие и смърт, описани с монотонен глас.

— Не знам какъв да бъде следващият ни ход — призна Алекса.

Шейн я погледна. Той знаеше какво ще направи, но това беше престъпление. Не искаше да й се довери от страх, че тя ще го арестува на място.

Но Алекса си я биваше. Тя прочете истината в очите му.

— Да чуем какво планираш — подозрително каза тя.

— Няма да искаш да участваш. Ще те закарам вкъщи.

— Нека да отгатна. Искаш да хванеш Дръкър, Коно или някой друг от хамстерите на Рей и… да организираш уличен съд.

Ченгетата наричаха това „уличен съд“, но в случая щеше да бъде отвличане и нападение — и двете наказуеми криминални деяния.

— Предположението ти е правилно, но не позна за Дръкър и Коно. Те са дребни риби и може би не знаят какво всъщност става. Мисля, че само получават пликове с пари.

— Все едно, защото няма да отвличаме и да заплашваме никого. Това е тъпа игра. — Алекса го погледна изпитателно, после любопитството й надделя. — Кого тогава?

— Няма да ти хареса — отговори Шейн. После, неизвестно защо, й каза.

След като й обясни идеята си, Алекса мълча пет минути. И двамата обмисляха личната цена, ако нещо в плана му се объркаше.

Шейн знаеше, че повече няма какво да губи. Както и да погледнеше нещата, вероятно щеше да отиде в затвора. А там, като ченге, едва ли щеше да изкара дълго.

Алекса, от друга страна, беше само в периферията на нещата. Още не се беше включила в играта. Никой освен Санди не знаеше, че тя му помага. Можеше да се прибере вкъщи и да спаси кариерата, а може би и живота си.

Шейн най-после се осмели да я погледне. Алекса гледаше намръщено напред. Бе обзета от чувство на безпомощност.

За Шейн най-важният въпрос беше Чуч. Изпитваше вина, че момчето е отвлечено. Ако завършеше живота си в строго охраняван затвор, това поне щеше да бъде в опит да оправи нещата. Дълбоко в душата си Шейн бе започнал да изпитва бащинска привързаност към Чуч Сандовал. Не можеше да си обясни защо, но то се бе случило.

Най-после Алекса се обърна към него.

— Добре. Ще участвам.

Пристанището бе странно тихо за събота следобед.

Те спряха на паркинга на док Д в Марина дел Рей и се загледаха в яхтите, завързани на четирийсет-петдесет метра пред тях. И двамата бяха с бейзболни шапки и тъмни очила.

— Чух, че слизал тук всяка събота и неделя — каза Шейн, фокусирайки бинокъла, който бе намерил под седалката. — Вероятно спи до късно.

Той отмести бинокъла. Съсредоточи се върху яхтите от двете страни на шхуната на Мейуедър. На нея като че ли нямаше никой.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Шейн.

Беше му трудно да повярва, че Алекса е готова да рискува кариерата, а може би свободата си заради Чуч Сандовал, когото даже не познаваше.

— Ти не ми повярва, като ти казах, че се опитвам да се боря срещу корупцията в полицията и не искам да рискувам, когато картите са свалени на масата. Навярно в известна степен имаш право. Признавам, че ми е трудно, но тези хора извършват престъпления. Отвличат деца. Затова, като знам това и отмина, ще им стана съучастник.

— И все пак, говорим за наказуемо престъпление.

— Шейн…

— Какво?

— Млъкни. Хайде да се приближим до шхуната.

Алекса отвори вратата и слезе от колата. Шейн я последва.

— Надявам се, че той е тук. Много бих искала да знам какво ще каже по въпроса — каза тя, сменяйки темата.

— Виж какво, трябва да ме изслушаш — рече Шейн и я хвана за ръката. — Това означава много за мен. Привързах се към Чуч. И Кели е важен… Но Чуч… Той е малко като мен. Трудно ми е да ти го обясня точно, но никога няма да мога да ти се отплатя.

— Няма шега, Шерлок — усмихна се тя, обърна се и тръгна към кея.

Вървяха безшумно по бетонния пристан. Вече бяха решили как ще постъпят. Когато стигнаха до кърмата на шхуната, Шейн се скри, а Алекса извика:

— Хей, има ли някой тук? Шефе Мейуедър? Искам разрешение да се кача на борда.

Вратата на задната каюта се отвори и началникът на Отдела за специални разследвания подаде обръснатата си лъщяща глава.

— Да? Какво има?

Той носеше риза на райета и бял панталон.

— Сам ли сте, сър? Аз съм Алекса Хамилтън от Отдела за вътрешни разследвания. Трябва да говоря с вас.

— Съпругата и децата ми ще бъдат тук след час. Какво има, сержант? — нетърпеливо попита Мейуедър.

— Става дума за делото на Скъли, сър. Имам голям проблем, но не можем да разговаряме навън. Може ли да се кача на борда?

— Добре.

В гласа му прозвуча колебание, сякаш Мейуедър надуши измама. Той излезе от каютата, протегна ръка и помогна на Алекса да се качи. Двамата влязоха в главната каюта.

Шейн се изправи и се приближи до задната част на шхуната. Планът беше да заведат Мейуедър в главната каюта, където да могат да го контролират, без да бъдат забелязани. Шейн знаеше, че трябва много да внимава, докато се качва на борда. Мейуедър щеше да усети поклащането на шхуната, ако Шейн я разлюлееше твърде силно, като стъпеше на нея.

Той се наведе и внимателно се прехвърли на борда. За негова изненада, шхуната се залюля от тежестта му и след няколко секунди вратата на главната каюта се отвори. Мейуедър гневно се вторачи в него.

— Искам разрешение да се кача на борда — глуповато каза Шейн.

— Какво става, да ти го начукам?

И двамата чуха как Алекса зареди деветмилиметровия си пистолет. Мейуедър се вцепени.

— Заеми съответното положение, задник — изръмжа Шейн.

Стана ясно, че трябва да изкарат Мейуедър оттам.

Шефът погледна Алекса. Тя стоеше в средата на главната каюта и го държеше на прицел.

Шейн не беше въоръжен и представляваше най-добрата възможност за Мейуедър да избяга. Началникът атакува, но Шейн бе подготвен.

Мейуедър се хвърли към него. Шейн замахна, но Мейуедър успя да избегне удара с атлетичност и бързина. Той хвана Шейн за краката и го прикова към палубата. Шейн се вкопчи в него с всичка сила, а Алекса допря дулото на беретата в слепоочието на шефа и освободи предпазителя.

— Няма да е приятно — предупреди го тя.

Мейуедър престана да се съпротивлява. Алекса откачи белезниците от колана си и му ги сложи. Неколцина души на пристана се обърнаха към тях.

— Да не сте се побъркали? — запротестира Мейуедър. — Имате ли представа какво правите?

— А ти? — попита Шейн.

Те измъкнаха Мейуедър от шхуната. Минаха покрай стреснатите минувачи, блъснаха го в багажника на сивия форд и запушиха устата с чорапите му.

Шейн подкара бързо по шосе 405, отправяйки се към Брадбъри, откъдето взе видеокамера и касета. После се насочиха към усамотено място на градския канал.