Стивън Канел
Непокорният (25)

21.
Проникване с взлом

В десет и нещо вечерта Шейн остави намусения Чуч с Кели Дъската и потегли към Брадбъри Билдинг. Беше се издокарал като крадец — черна риза с инициалите на полицията в Лос Анджелис, черни джинси и маратонки. Пистолетът му бе затъкнат в колана, а значката, картата за самоличност, шперцовете и фенерчето — натъпкани в джобовете.

Шейн излезе от магистралата и подкара по Шеста улица, точно към прожекторите на кръжащия хеликоптер от филма с Шварценегер. Екипът правеше нощни снимки и барикадите бяха поставени отново. Помощник-режисьорите го погледнаха накриво. Шейн се надяваше да се промъкне незабелязано в Отдела за вътрешни разследвания, да прерови папките на главния обвинител Уорън Зел и да излезе. Последното, което искаше, беше да се разправя с проклетия снимачен екип.

На две преки от Брадбъри Билдинг го спря моторизирано ченге — потенциален свидетел, който можеше да даде показания, че го е видял там. Шейн се поколеба дали да не се върне вкъщи, но после реши, че няма избор. Налагаше се да рискува.

— Съжалявам, но не може да минете оттук — каза възрастният полицай, след като Шейн му показа значката си. Униформата се бе опънала на дебелия му корем.

Лос Анджелис снабдяваше филмовите компании с ченгета, които да контролират тълпите и уличното движение. Мнозина пенсионери изкарваха допълнителни пари, като се заемаха с тази задача. Шейн не познаваше полицая. Той нямаше много приятели в моторизираните сили.

— Опитвам се да стигна до работното си място — обясни Шейн.

— Движението е спряно. Снимаме филм — чу се гласът на помощник-режисьора по предавателя на моторизираното ченге.

Полицаят наближаваше седемдесетте и изглеждаше малко смешен в опънатата по тялото си риза и износени ботуши, високи до коленете. Той вдигна ръце, за да покаже, че не може да направи нищо.

— Съжалявам, но трябва да изчакате да свършат снимките.

— Добре че не ограбват банката на ъгъла — измърмори Шейн.

Хеликоптерът шумно бръмчеше над главите им. Изведнъж от ъгъла на Спринг стрийт изскочи кола, изрева по Шеста улица и изчезна в другия край.

— Стоп. Пуснете движението — каза по предавателя помощник-режисьорът.

Ченгето направи знак на Шейн да мине.

Филмопроизводителите в Лос Анджелис имаха свещено място в субкултурата. Да не ти дава господ да се будалкаш с графика им…

Шейн стигна до Брадбъри Билдинг, където го чакаше друга изненада. Цялата северна страна на сградата бе осветена от огромен прожектор, монтиран на кран.

— По дяволите — измърмори той.

Ситуацията ставаше абсурдна. Шейн беше облечен в черно и се готвеше за проникване с взлом, а наоколо снимаха филм и шибаната сграда беше осветена като Коледна елха. Вече бе решил да не използва гаража, защото автоматът там щеше да отбележи на картата му часа на влизането. Затова спря на частния паркинг до фургоните на снимачния екип.

Заключи колата си и тръгна по ярко осветения тротоар, като наведе глава и прегърби рамене, опитвайки да се скрие. Чувстваше се уязвим като хлебарка върху кухненски плот.

Сградата беше отключена, както Шейн очакваше. Юристите често работеха до късно и нощем имаше цивилни пазачи, които обикновено спяха някъде на петия етаж.

Шейн влезе във вътрешния двор. В стаичката на пазача нямаше никого. Той погледна към прозорците на юристите на третия етаж. Лампите не светеха. Качи си по стълбите, стигна до третия етаж и тръгна по коридора. После спря във фоайето пред кабинетите на юристите и погледна през стъклата на вратите. Навсякъде беше тъмно и изглежда, нямаше никой. Той потропа силно на вратата.

Шейн имаше история за прикритие. Ако се появеше някой, щеше да каже, че се е върнал да довърши преснимането на някои дела, но първо трябва да вземе ключа от стаята си.

Потропа отново, но никой не отговори. Всички си бяха отишли. Огледа се и извади малка кожена кесия с шперцове.

По ирония на съдбата, отварянето на ключалки беше „занаят“, който бе научил от Рей Молар. Не беше толкова лесно, както изглеждаше по филмите. Бяха му необходими почти десет минути, докато успее да отключи и да влезе.

Шейн прибра шперцовете, затвори вратата и пак я заключи. После тръгна безшумно към кабинета на главния обвинител. Знаеше, че всички разглеждани в момента дела се намират там. Стигна до края на дългата приемна, отвори вратата на Уорън Зел, направи две крачки и спря, за да свикнат очите му с оскъдното осветление.

Шейн бе стоял на същото място предишния ден, когато Зел го информира, че е новият оператор на копирна машина в Отдела за вътрешни разследвания.

Той видя шкафа с делата в ъгъла на стаята и тръгна към него, като се молеше на бога да не е заключен. Не искаше да прекара там повече време, отколкото бе необходимо. Извади от джоба си малкото фенерче, запали го и го захапа. Лъчът освети горната част на шкафа, отразявайки се в тъмната лакирана повърхност. Шейн хвана дръжката на най-горното чекмедже и дръпна. Беше отворено.

Той погледна делата. На всяко имаше жълто картонче с името на полицая и номер. Насочи лъча на фенерчето към жълтите картончета и бързо започна да прехвърля делата, подредени по азбучен ред. В средата на най-горното чекмедже той намери картонче с името Л. АЙЪРС. Извади папката и я разгърна. Вътре имаше един-единствен лист, на който бе напечатано:

ДЕЛОТО Е ПРЕХВЪРЛЕНО В ОТДЕЛА ЗА СПЕЦИАЛНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ

Шейн прегледа съдържанието на второто чекмедже и намери папката на Джо Чърч. На нея също пишеше, че делото е изпратено в Отдела за специални разследвания в Паркър Сентър. Погледна няколко от другите дела в чекмеджето и видя, че нито едно не е прехвърлено там, само тези на Айърс и Чърч.

Той коленичи и отвори най-долното чекмедже, за да потърси делото на Самански. Папката беше празна и вътре имаше същата бележка.

„Какво е това, по дяволите?“ — помисли Шейн и започна да търси делата на Дръкър и Коно. И те бяха препратени в Отдела за специални разследвания. Кийт Лав нямаше дело. Той беше единственият от четата на Рей, срещу когото не бе повдигнато обвинение.

Шейн затвори чекмеджето и се изправи. Вече изваждаше фенерчето от устата си, когато чу, че някой зад него зареди пистолет.

— Не мърдай — каза женски глас.

Лампите светнаха.

Шейн се обърна и видя Алекса Хамилтън, която стоеше на прага и бе насочила автоматичен пистолет към него.

— Нарушаваш правилата, негоднико.

— Само се опитвам да…

— Млъкни, Скъли! Къде е оръжието ти?

— Какво? — Мислите трескаво препускаха в главата му в търсене на изход от положението.

— Обърни се. Сложи ръце на тила си.

— Престани. Номерът ти няма да мине. И аз работя тук като теб. Махни пистолета.

— Прави каквото ти казвам! Веднага!

Шейн се подчини и тя бързо го претърси. Извади кобура му и го сложи на бюрото.

Шейн предположи, че Алекса Хамилтън не му сложи белезници, само защото в момента не ги носи в себе си. Тя беше облечена в блуза и джинси. Косите й бяха леко разрошени. Сигурно бе работила до късно, бе заспала на канапето в кабинета си и той я бе събудил.

Без да го изпуска от прицел, Алекса Хамилтън вдигна телефонната слушалка и набра трицифрен номер.

— Тук е сержант Хамилтън. Намирам се в кабинета на главния обвинител. Ще транспортираме до Паркър Сентър арестуван полицай. Уведомете Мейуедър, шефа на Отдела за специални разследвания, да ми се обади на 555–9878.

Тя се заслуша за миг, после затвори.

— Трябва да ме изслушаш, преди да го направиш.

— Всичко свърши, Скъли. Току-що беше арестуван.

— Не търсех моето дело…

— Не искам да те слушам. Аз съм обвинителят ти и няма да разговаряме. Просто изчакай, докато дойдат да те приберат.

Шейн знаеше, че има един последен шанс. Алекса Хамилтън трябваше или да го застреля, или да го изслуша. Нямаше намерение да стои със скръстени ръце и да чака да го арестуват.

— Рей Молар е бил наставник на шестима новобранци. Срещу петима от тях има заведени дела от Отдела за вътрешни разследвания.

— Млъкни. Не искам да чувам нищо повече от теб.

— Делата им са изчезнали. Препратени са в секретните досиета на Отдела за специални разследвания. Защо? Не бях чувал подобно нещо. А ти?

— Казах, не говори.

— Алекса, трябва да ме изслушаш. Делата са изчезнали, защото съдържат опасна информация.

— Може да ги няма по много причини.

— Изчезнали са само делата на хората от четата на Рей. Защо само техните?

— Не ме интересува. Това няма значение. Главният обвинител може да прехвърля дела където поиска. Те са негови. Може би знае колко си безотговорен, и се е досетил, че ще направиш този тъп ход.

— Рей има втори дом в Ароухед — продължи Шейн. — И втора самоличност. Джей Колтър. Къщата е собственост на компанията за недвижими имоти „Кал ВИП Хоумс“. Още не знам кой я притежава, но поръчах да проверят в Съвета на корпорациите. Снощи бях в къщата на Рей в Ароухед и някакви типове разчистваха мястото. Щом си тръгнаха, влязох вътре.

— Значи извършваш по едно незаконно проникване с взлом всяка нощ. Това ли е любимото ти занимание?

— Ще ме изслушаш ли?

Търпението му се изчерпваше. Той й разказа за еднопосочното огледало и за кутията от видеокасета с името Карл Къминс.

— Между всички тези неща няма връзка. Бръщолевиш несвързано, Скъли.

— Какви ги говориш? Напротив, има връзка. Хората от четата на Рей са сключили някаква сделка с „Ловците на плячка“ от Хувър стрийт. Вероятно да прецакват арестите и да ги пускат. Шефът Бруър беше записан на телефонния секретар в къщата за развлечения. Мога да ти пусна записа, ако не вярваш. Мисля, че е замесен дори кметът, на когото Рей е бил шофьор.

— Замесен в какво? Мислиш, че става дума за откупи? И престъпниците делят плячката с ченгетата, за да не ги арестуват? Но защо шефът на полицията и кметът ще се забъркват с някаква улична банда? Имаш халюцинации, Скъли.

— Не мисля, че става дума за откупи, а за нещо друго, много по-голямо. Вчера Бруър ме повика в кабинета си. Заплаши ме, че ще ми предявят обвинение за убийство. Бил съм откраднал някаква видеокасета от дома на Рей и ако я върна, може би всичките ми проблеми ще се изпарят. Ако Рей е заснемал сексуални оргии, вероятно онзи Къминс или някой друг е бил изнудван и ако го притисна достатъчно, може да ми каже какво става. Ако, разбира се, го намеря. — Гласът му звучеше отчаяно.

— Това са налудничави и параноични глупости, сержант.

— Дай ми малко време. Работя върху това само от два дни. Каквото и да става, хората от последния етаж на Стъклената къща наистина са разтревожени. Заплашват ме с обвинение в убийство, ако не им предам някаква видеокасета, която мислят, че е у мен.

— Заплашват те с обвинение в убийство, защото съпругата на Рей ти е била приятелка. Ходил си с нея и тъй като се оказваш пълен тъпак, продължаваш да го правиш.

Шейн не обърна внимание на това.

— Всички дела, разглеждани от Отдела за вътрешни разследвания, включват бандити от „Ловци на плячка“. Замесено е бивше ченге на име Калвин Шийтс. Отпечатъците му са върху кутията от видеокасетата с името Карл Къминс, която намерих в къщата на Рей в Ароухед.

Когато Шейн спомена Калвин Шийтс, тялото на Алекса Хамилтън изведнъж се скова. Тя стисна челюсти и изражението й помръкна.

— Сега Калвин Шийтс е шеф на охраната на киностудия „Стармакс“ — продължи Шейн. — Собственикът е Лоуган Хънтър, заподозрян в контрабанда с наркотици от митническите власти на Съединените щати.

Алекса го гледаше по различен начин. Затова той изказа предположение, опитвайки се да я убеди да му повярва.

— Познаваш Калвин Шийтс, нали?

Отначало Шейн помисли, че тя няма да отговори, но Алекса Хамилтън каза:

— Друг обвинител, моя приятелка, му отне значката. Той беше мръсник. Каква е връзката между него и Рей?

Шейн най-после бе успял да възбуди интереса й.

— Не знам със сигурност. Гласът му също беше записан на телефонния секретар в къщата на Рей в Ароухед. Той казва: „Не се будалкай с любовта“. Отначало помислих, че става въпрос за любов в романтичния смисъл. Но сега знам, че са говорили за Кийт Лав^[1].

Шейн почака за отговор, но Алекса Хамилтън не каза нищо. Затова продължи:

— Бих искал да ми обясниш защо делото ми прескочи Комисията по балистика и отиде направо в Комисията по правата на полицаите? И защо районният прокурор иска да ми предяви обвинение в убийство, когато има очевидец, който подкрепя показанията ми.

— Барбара Молар е скапан свидетел. Тя е мотивът за убийството. Трябваше да ти отнема значката преди шестнайсет години.

— След като повдигаш въпроса, защо наистина не го направи?

Леденосините й очи заискриха от гняв.

— Защо не съм направила какво?

— Преди шестнайсет години ти си зарязала случая ми. Защо?

— Кой ти каза, че съм го зарязала? Това е абсурдно.

— Димарко ми го каза. Компрометирала си собствения си свидетел и не си представила писмените показания на Рей.

Някъде долу се чуха гласове, които отекнаха във вътрешния двор. Подкрепленията пристигаха. Нощем асансьорите не работеха и ченгетата се качваха по стълбите.

— Можеш да ме издадеш за това влизане с взлом, но аз ще ти потърся сметка защо преди шестнайсет години си захвърлила делото ми. Вероятно ще те разследват. Ще видиш този отдел от другата страна.

— Иска ми се да не те познавах.

Шейн съзря колебание в очите й.

На вратата на кабинета се потропа.

— Има ли някой там? — извика едно от ченгетата.

— Е, какво решаваш, сержант? — попита Шейн.

Алекса Хамилтън стоеше вцепенена, държейки оръжието в едната си ръка. Най-после тя спусна пистолета, приближи се до вратата и отвори.

В кабинета влязоха двама униформени полицаи.

— Всичко е наред. Грешката е моя — каза Алекса Хамилтън. — Беше един от сержантите ни, който работи тук.

За да подкрепи твърдението й, Шейн извади значката си и им я показа.

— Съжалявам за повикването — добави Алекса. — Бихте ли ми направили една услуга? Кажете на отдел „Комуникации“ да отменят обаждането ми до шефа Мейуедър.

Ченгето, което стоеше най-близо до нея, включи предавателя си и съобщи код четири — отбой. Двамата полицаи се обърнаха и излязоха.

Алекса затвори вратата, приближи се до Шейн и ядосано рече:

— Сега сме квит. Да се махаме оттук.

— Не и докато не чуеш останалото — тихо каза той. — И докато не ми кажеш защо, по дяволите, захвърли случая ми преди шестнайсет години?