Стивън Канел
Непокорният (11)

9.
Заповед за обиск

Шейн не отиде на погребението.

Обади се и каза, че е болен. Мразеше се, че не му достигна смелост, но не можеше да се насили да отиде. Чуч прояви повече кураж и не възрази, когато Шейн го закара на училище. По пътя си размениха само няколко думи.

Шейн подкара обратно към Венис, като се опитваше да не мисли за своето малодушие. Той пристигна и се залови да чисти малката си къща. После поговори през оградата на задния двор с Кели Дъската. Но не можеше да се съсредоточи върху думите му. Когато влезе вътре, споменът за разговора витаеше в главата му като неясен сън. Провери телефонния си секретар — нещо, което не бе правил от десет часа. Имаше само едно съобщение.

„Шейн, обажда се Барбара. Знам, че може да е опасно, но трябва да се срещнем. Предполагам, че ще дойдеш на погребението, но не можем да разговаряме на гробището. Какво ще кажеш за «нашето място»? Ще бъда там в един. Погребението трябва да свърши до дванайсет и половина. Обаждам се от автомат на улицата. Имам новина. Обичам те.“

Тяхното „място“ беше ресторантът градина на хотел „Шътърс“ на плажа на Санта Моника. Един-два пъти, когато се срещаха преди шестнайсет години, те си бяха вземали там стая. Мястото беше живописно и повечето стаи гледаха към водата. Тогава и двамата бяха двайсетгодишни и неженени. Обядът, преди да отидат да се любят, беше чудесен. Но сега, след като бе застрелял Рей, последното нещо, което би допуснал, беше да го видят с вдовицата. Въпреки всичко, тя го привличаше. Шейн не можеше да си обясни това. Вероятно се дължеше на чувство за вина или на усещането, че Барбара е голямата му любов и той я бе загубил заради проклетата си гордост. А може би всичко идваше от факта, че не бе спал с жена три седмици. Каквато и да беше причината, той реши да рискува и да се срещне с нея. В края на краищата, Барбара бе казала, че има „новина“.

Шейн се облече по-грижливо от обикновено и дори изсуши буйните си черни коси със сешоар. После се качи на колата и отиде в Санта Моника.

Пристигна в „Шътърс“ в един и четвърт, избра маса в дъното на вътрешния двор и поръча любимото вино на Барбара — френско „Монтраше“. Докато чакаше, Шейн се опита да оправдае срещата пред изтерзаната си съвест. Може би „новината“ щеше да хвърли светлина върху проблемите му. Може би е нещо, което ще му помогне да се измъкне от бъркотията. Както винаги, Шейн изпитваше желание към Барбара и искаше отново да спи с нея. Чувствата му бяха объркани — вина, страст и самоомраза.

Барбара дойде в 1:25 и застана на вратата на вътрешния двор. Беше облечена в черна рокля и си бе сложила перлена огърлица. Носеше големи, тъмни очила, за да скрие насиненото си око. Подутината от палката бе изчезнала и като по чудо сякаш нямаше наранявания. Русите й коси блестяха на яркото следобедно слънце. Тя огледа вътрешния двор, забеляза Шейн и тръгна към него с лека танцова стъпка. Навремето Барбара бе участвала в няколко мюзикли. Тя се настани грациозно на стола, сви устни, целувайки въздуха и се усмихна. Шейн видя, че изкусно е скрила белезите от побоя, използвайки пудра и грим.

— Денят беше тежък — тъжно каза тя. — Мислех, че ще дойдеш на погребението.

— Истината е, че се уплаших.

— Не мога да те обвиня. Беше като в холивудски филм. Шефът на полицията Бруър изнесе реч. Каза, че Рей бил пример за всеотдайност към обществото и честта на полицая. Кметът Криспин говори за човечността му. Рей вдигнал високо летвата на полицейската професия. Имаше двайсет и един салюта. Дадоха ми знамето от ковчега му. Над гробището кръжаха хеликоптери. Цяла полицейска част.

— Изненадан съм, че Шварценегер е дал хеликоптера си.

— Моля?

— Нищо. — Шейн не искаше да разговаря на тази тема.

— Все едно. Рей е погребан. Голяма церемония, много новинарски екипи и крокодилски сълзи. Господи, няма да повярваш каква шумотевица беше.

Шейн й наля вино. Тя отпи малка глътка и се вторачи в океана, който се намираше на стотина метра. Ветрецът разроши съвършено сресаните й руси коси. Барбара, изглежда, бе намислила нещо. Шейн търпеливо чакаше. Най-сетне тя се обърна към него. На устните й трептеше лека усмивка.

— Странно е, че седим тук след всичките тези години, нали? Един господ знае защо реших да се омъжа за Рей, Шейн. Цял ден се опитвам да разбера как съм разсъждавала тогава. За мен ти винаги си бил единственият.

— Не е необходимо да обясняваш — каза той, като се размърда неспокойно от проницателния й поглед.

— Ти беше мъжът, който търсех, но Рей ми каза, че ти си пребил онова хлапе. Разказа ми ужасни неща за теб и аз… се обърках. Едва след като се оженихме, една вечер се напи и призна, че той го е извършил, а ти си поел вината, за да не го изритат от работа. Мислеше, че си странен. Рече: „Скъли е шибан тъпак“.

— Всичко беше отдавна. Забрави го.

Самоуважението му постепенно намаляваше, променяше позицията му и заплашваше душевното му равновесие. Струваше му се погрешно да обсъждат тези неща в деня на погребението на Рей. И да изпитва сексуално желание към вдовицата му. Барбара продължи да говори. Явно бързаше да се разтовари от болезнените спомени.

— Тогава, когато ти казах да не ми се обаждаш повече, плаках цяла нощ. Мислех, че ти си виновният и отделът те разследва. Отначало Рей беше мил и нежен. Беше трогателно, че този огромен, грубоват мъж е способен да проявява нежност. Търсех нещо, но не знаех какво. Години наред той ме ухажваше, непрекъснато ми се обаждаше и ми правеше подаръци. Кариерата ми с танцуването не вървеше и помислих… — Тя отчаяно поклати глава. — Каква грешка, а?

— Не е необходимо да ми обясняваш, Барбара. Моля те. Разбирам.

— Искам да говоря, Шейн. Нуждая се от това. Знам, че денят е неподходящ, но през единайсетте години на брака ни намразих Рей и започнах да се презирам, че съм се забъркала с него. Той пиеше, лъжеше и понякога по цели седмици не се прибираше. Преди няколко години започна и да ме бие. Накрая се страхувах от него толкова много, че днес с огромно облекчение гледах как спускат в земята ковчега с тялото му. Сякаш гробът беше вратата към бъдещето ми. — Барбара пое дълбоко въздух. — Ако това ти се струва коравосърдечно, съжалявам, но такива са чувствата ми.

Шейн дълго я гледа. Той знаеше, че очите й зад тъмните очила са красиви и сини, като цвета на близкия океан. Тя имаше прелъстително тяло и изваяни черти. Навремето Шейн усещаше как мъжете я разсъбличат с погледи. Но освен физическа красота Барбара имаше и богата душевност. Шейн още я желаеше отчаяно. Искаше да я прегръща и люби, но това го караше да се чувства принизен. Нещо повече — той съзнаваше, че тя иска прошка, кани го да опита отново и му се предлага.

— Барбара, мисля, че каквото и да се случи с нас, би трябвало да почака.

— Знам, знам. Само… си мислех какво би било, ако нещата бяха различни.

Шейн седеше и я гледаше. Страхуваше се да признае колко пъти бе лежал буден и бе мислил за същото. И двамата бяха виновни. Заради гордостта и гнева му, те безразсъдно бяха прахосали всичко. Сега евентуалната им бъдеща връзка беше обречена. Споменът за Рей винаги щеше да ги разделя.

— Каза, че си имала новина — рече Шейн, сменяйки темата.

— Получих разпечатката от телефонната компания. Там е номерът, от който се е обадила онази жена.

— Добре. Дай да видя.

Барбара му даде лист хартия и той се намръщи.

— Адресът е във Венис.

— Знам.

— Защо някой ще изпраща важна пратка по пощата, където може да се загуби, вместо да дойде посред нощ и незабелязано да я пусне в пощенската ти кутия?

— Не знам. Няма логика.

Шейн извади мобилния си телефон и набра номера.

— Прекъснат е — каза той, след като чу записаното съобщение. — Когато даде показания, спомена ли пред полицаите за жената, която се е обадила за видеокасетата?

— Да, казах им всичко. Обясних, че Рей е стрелял пръв, а ти го уби при самоотбрана — със странна усмивка добави тя.

Шейн се замисли.

— Трябва да огледаме къщата ти.

— Там няма нищо. Ченгетата от отдел „Обири и убийства“ вече направиха оглед.

— Искам да огледам. Може да са пропуснали нещо. Мисля, че става дума за видеокасетата, за която е споменала жената. Да се откажем ли от обяда и да отидем там сега?

— Ами ако някой наблюдава къщата? Ще ни видят заедно.

— Две трети от персонала имат свободен ден заради погребението на Рей. Съмнявам се дали има достатъчно хора, за да наблюдават къщата ти. Моментът е подходящ. Ако видеокасетата е там, може да я намерим.

Шейн плати и двамата излязоха от ресторанта. Докато минаваха през фоайето, на Шейн му хрумна нещо друго.

— Барбара, знаеш ли номера на клетъчния телефон на Рей?

— Не. Бил само за служебни разговори. Рей ми каза да не го използвам, но мисля, че го записах някъде. Защо?

— Искам да го потърсиш, когато отидем у вас.

— Добре.

Барбара се качи в червения си открит форд „Мустанг“ и потегли. Русите й коси се развяха от вятъра. Служителят на паркинга се вторачи в нея с широко отворени очи. Шейн седна зад волана на колата си и подкара след нея.

 

 

Външната врата на къщата беше открехната. Двамата слязоха от колите си и я погледнаха стъписано. Шейн извади пистолета си и даде на Барбара мобилния си телефон.

— Ако до две минути не изляза, обади се на полицията.

Той се качи по стъпалата и видя, че ключалката на вратата е разбита. Част от механизма беше на пода на верандата. Шейн бутна с крак вратата и се вмъкна в къщата. Някъде в задната част се отваряха и затваряха чекмеджета. Той тръгна безшумно натам и стигна до спалнята, където бе убил Рей.

Две униформени ченгета претърсваха дрешниците и гардеробите. Шейн реши да се оттегли. Не искаше да го хванат в къщата, докато Барбара чакаше навън. Той направи крачка назад и дъските на пода изскърцаха. Полицаите се обърнаха и го видяха.

— Защо тършувате в къщата на Рей? — изръмжа Шейн, преминавайки в атака.

Те бяха начинаещи патрулни полицаи. Шейн познаваше единия — Джон Самански, последният пробен партньор на Рей. Той беше твърде нисък за ченге и сигурно не отговаряше на изискванията за ръст метър и седемдесет. Но явно бе компенсирал това с вдигане на тежести. Мускулите изпъкваха под униформената му риза. Шейн не бе виждал другия полицай. И той беше млад, но бе преждевременно оплешивял и имаше продълговато, сипаничаво лице. На табелката му пишеше: Л. АЙЪРС.

— Какво правиш тук, Скъли? — попита Самански. Гласът му беше гърлен и дрезгав.

— Имате ли заповед за обиск? — попита Шейн, без да обръща внимание на въпроса му.

— Покажи му я, Лий — рече Самански.

Айърс извади от джоба си сгънат лист хартия и го размаха под носа на Шейн.

— Ти нямаш право да бъдеш в тази къща.

Шейн не отговори. Обърна се, излезе и махна на Барбара, която затвори клетъчния телефон и влезе в къщата. Не му трябваха повече ченгета.

— Дай й заповедта — каза Шейн.

Лий Айърс даде листа на Барбара.

— Защо претърсвате къщата ми? — попита тя.

— Това не е ваша работа, госпожо — отговори Самански.

— Вие сте патрулни полицаи — рече Шейн. — Само детективите имат право да получават заповед за обиск и да ровят в чекмеджетата. Не трябва ли да обикаляте улиците и да раздавате глоби за неправилно паркиране?

— Ти си задникът, който се е отправил към отдел „Улично движение“. Имаме заповед директно от най-горния етаж на Стъклената къща. Ако имаш проблем с това, обърни се към отговорника за заповедите за обиск в Паркър Сентър.

Шейн взе заповедта от ръцете на Барбара и я прочете. Беше подписана от съдията Хосе Ернандес, известен сред полицаите като „Папиемашето“. Той винаги даваше каквото му поискаха — призовки, заповеди за арест и за подслушване. Ченгетата попълваха формулярите и Ернандес ги подписваше. Обвиняемите го наричаха „Машината на времето“, защото издаваше максимални присъди. Съдията беше съюзник на кмета Криспин.

Шейн върна заповедта на Барбара и попита:

— Свършихте ли, момчета?

— Да, претърсихме цялата къща — отговори Айърс. — Трябва да почистите зад мебелите, госпожо. Там има купища умрели пеперуди.

Двете ченгета излязоха през страничната врата. Бяха паркирали служебната си кола в гаража, за да не привличат внимание с присъствието си.

Лий Айърс изкара колата, а Самански се обърна към Барбара.

— Би трябвало да се засрамите. Скъли застреля съпруга ви.

— Това не е ваша работа — тихо отговори тя.

— Напротив, моя е. Рей ми беше приятел и партньор. Какво правиш тук, Скъли? — попита Самански. — Рей не беше като другите. Такъв се среща веднъж в живота. Вие имахте най-доброто, госпожо. Още не мога да повярвам, че Рей е мъртъв. Вие сте му съпруга, а се мотаете с този лайнар, който го застреля. Би трябвало да се засрамите. — Самански се качи в патрулната кола и гневно се вторачи в Барбара и Шейн. — Питам се какво ли ще кажат детективите от отдел „Обири и убийства“, когато разберат, че сте заедно. Как ли ще погледнат на това в Паркър Сентър?

Самански се прокашля и се изплю. Храчката му падна на петдесет-шейсет сантиметра от стъпалото, на което стояха. Патрулната кола потегли, блъсна силно черния автомобил на Шейн и изкърти предната броня. После изфуча по улицата.

— Става все по-интересно — тихо каза Шейн. — Изгарям от нетърпение събирачите на тенекии да научат, че сме били заедно.

Двамата влязоха в къщата. Шейн застана във всекидневната. Вероятно беше загуба на време, но той реши да претърси помещенията. Провери първо всекидневната. От вдлъбнатините в килима се виждаше, че диванът е преместен. Шейн измъкна възглавниците и видя, че са надупчени с кухненския нож, оставен на пода. Това означаваше, че двете ченгета бяха търсили нещо малко, което можеше да се скрие във възглавница на диван. Може би нещо с размера на видеокасета…

Шейн обиколи стаите и му стана ясно, че Самански и Айърс доста са се постарали, но не са намерили изчезналата вещ. Цялата къща беше обърната наопаки. Ако бяха открили онова, което търсеха, те щяха да спрат и нямаше да ровят навсякъде.

Той продължи да търси, но започна да се отчайва. Накрая стигна до дрешника в спалнята и внимателно прерови най-горната лавица. Нищо. Сетне провери кутиите за обувки. Пак нищо. Когато понечи да затвори вратата, нещо привлече погледа му. Видя шест бели ризи в найлонови пликове от обществена пералня. На някои от етикетите пишеше „Бейсайд“, а други бяха на обикновени закачалки и увити в светлозелен целофан. Шейн извади ризите и ги разгледа.

— Какво има? — попита Барбара.

— Не знам. Защо използвате две обществени перални?

— Аз ходя само в „Бейсайд“, тук, във Венис.

Шейн се вторачи в ризите, увити в светлозелен целофан. На тях нямаше етикет с името и адреса на другата пералня. После го видя — тъмночервено квадратче, закачено в долния ъгъл на единия плик.

— Казваш, че Рей често отсъствал. Може би е давал ризите си другаде. В полицията разполагаме с база данни за обществените перални. Понякога идентифицираме труповете по етикета на прането. Ще дам това в отдел „Научно разследване“ и ще видим какво ще ми кажат. А сега по-добре да тръгвам. Намери ли номера на клетъчния телефон?

— Забравих — отговори Барбара и започна да рови в едно от чекмеджетата на Рей.

Тя намери кутията, с която беше купен телефонът. Вътре беше гаранционната бележка, на която Рей бе написал номера. Даде я на Шейн.

— Номерът е същият като на разпечатката от телефонната компания. Която и да е, онази жена използва клетъчния телефон на Рей.

— Тогава не можем да го проследим.

— Не.

Шейн тръгна към вратата, но спря във фоайето, когато Барбара сложи ръка на рамото му и нежно го погледна с красивите си синьо-зелени очи.

— Може ли да се виждаме?

— Барбара… това ще ни донесе само неприятности.

— Кажи ми, че не искаш да ме виждаш и повече няма да повдигам въпроса.

— Не мога да го кажа, защото не е така. Само…

— Ами ако внимаваме? Чувствам се толкова самотна и уплашена.

„Защо става така?“ — запита се Шейн и докосна лицето й.

— Ще помисля за това. Ако онези две ченгета уведомят отдел „Обири и убийства“, злото вече е сторено — глуповато каза той.

Разбира се, Шейн можеше да обясни, че е случайна среща. Щеше да каже, че е отишъл да се извини или да изкаже съболезнованията си. Само това му липсваше — да започне сериозно да се занася с вдовицата на Рей, веднага след като го бе застрелял. Наградата за подобно поведение щеше да бъде обвинение в предумишлено убийство. Как бе възможно дори да си помисли да се среща с Барбара? Сърцето му биеше бързо и дишането му бе учестено. Чувството му за самота се засили. Той отново се запита защо нещата между тях се бяха объркали.

— Купи си мобилен телефон — импулсивно каза Шейн. — Съобщи номера на телефонния ми секретар. Клетъчните телефони може да се подслушват, затова не споменавай името ми, като се обадиш.

— Добре — отговори Барбара, после се надигна на пръсти и го целуна.

Шейн вдигна ръка да я прегърне, но се дръпна и бавно излезе от къщата, без да се обръща.

Самански имаше право. Двамата с Барбара трябваше да се засрамят.

Шейн се приближи до колата си и коленичи, за да огледа смачканата предна броня, после протегна ръка и я откачи. Седна зад волана и подкара към дома си край Източния канал във Венис.

Два часа, след като Шейн се прибра вкъщи, се появи друг униформен полицай. Той му връчи плик с гриф „ЛИЧНО И ПОВЕРИТЕЛНО“, от който Шейн се страхуваше. Вътре имаше уведомително писмо от полицията в Лос Анджелис.