Стивън Канел
Непокорният (37)

33.
Подкупът

— Ще се приземя в Лунната долина — извика пилотът. — Ще се обадя в къщата да ни посрещнат.

Калвин кимна. Хеликоптерът летеше ниско над планината Сан Бернардино, следвайки издълбан от река каньон. От западната страна се извисяваха огромни гранитни скали. Изведнъж хеликоптерът се издигна и зави надясно, сетне полетя около планински връх.

— Връх Ароухед! — извика пилотът и посочи, сякаш бе екскурзовод, а не шибан похитител.

Хеликоптерът заобиколи планинския връх и се спусна по източната страна. Шейн видя езерото Ароухед, което блестеше в далечината. Няколко километра по-близо имаше друго, по-малко езеро, на име Грегъри.

Хеликоптерът се сниши още и закръжи над Лунната долина. Името беше подходящо — там нямаше дървета, нито скали, а само кафява пръст.

Шейн видя последен модел ланд ровър, който се движеше по пресъхналото речно корито. Пилотът посочи превозното средство и Шийтс кимна.

Хеликоптерът се спусна само ниско над земята. Черният ланд ровър спря на няколкостотин метра. Във всички посоки се разхвърча прахоляк. После хеликоптерът кацна. Пилотът не угаси мотора. Шийтс и човекът, който седеше срещу Шейн, отвориха вратата.

— Вън! — заповяда Шийтс.

Шейн погледна дивата пустош и се запита дали ще седне в ланд ровъра или ще стане вечен жител на Лунната долина.

Преди да успее да възрази, той усети студена стомана на тила си. Шийтс допря оръжието до главата му. Шейн не помръдна.

— Само ми дай повод и ще ти пръсна черепа.

— Грубиянщината ти няма да мине, Шийтс.

— Знаеш кой съм?

— Всеки в Югозападния полицейски район те познава. Ти ръководиш френската духова секция на паркинга пред Колизеума.

— Слизай, да ти го начукам — изръмжа Шийтс.

— Успокой се — рече Шейн, но слезе от хеликоптера, преди Шийтс да го удари.

Шийтс и мълчаливият мъж го блъснаха към ланд ровъра. Наоколо летеше прахоляк, който влизаше в очите им.

Те се качиха в колата. Зад волана седеше мъж с късо подстригана коса и дебел врат. Хеликоптерът излетя, обсипвайки ланд ровъра с прах и камъчета.

— По дяволите! Шибано копеле… — рече Шийтс и гневно погледна хеликоптера.

Шейн се зарадва, че излизат от Лунната долина. Фактът, че го водеха някъде, му вдъхна надежда. Ако го бяха докарали там, за да го пречукат, вече щяха да са го направили и оставили в безплодната пустош.

Калвин Шийтс седеше до шофьора с дебелия врат и гледаше през предното стъкло. Пистолетът още беше в дясната му ръка. Мълчаливият тип се бе настанил на задната седалка до Шейн и не откъсваше очи от него.

Ланд ровърът подскачаше по каменистото речно корито. След пет минути се стрелна по асфалтирана магистрала. На пътния знак пишеше Норт Драйв.

Скоро стигнаха до Бей Роуд, който обикаляше около езерото Ароухед. Сребристите води ту се появяваха, ту изчезваха между сградите и дърветата. Колата пое по Пенинсюла Роуд, зави наляво към Лонг Пойнт и спря пред изоставен къмпинг.

Човек с превързана лява ръка стоеше до същото копие на класическата моторница „Крис-Крафт“, която преди два дни бе закарала нападателите на Шейн до кея на Рей. Лакираното тиково дърво блестеше на лунната светлина.

Шийтс сръга Шейн с дулото на пистолета и изръмжа:

— Да вървим.

Шейн слезе от ланд ровъра и тръгна към моторницата.

И тогава му хрумна друга възможност. Може би, вместо да го очистят в пустинята, щяха да го изхвърлят в езерото, завързан за двайсеткилограмова котва. Но Шейн нямаше много време да се притеснява за това, защото когато стъпи на борда, мъжът с превързаната лява ръка се приближи и неочаквано го удари. Юмрукът го уцели в скулата. Очите му се насълзиха. Той прехапа езика си. Устата му се напълни с кръв.

— Престани, Марвин — изръмжа Шийтс. — Рич, дай въжетата.

— Копеле — каза Марвин, втренчен гневно в Шейн, който се опитваше да проясни погледа си.

Марвин вероятно беше човекът, когото бе ранил в къщата на Рей.

— Нали знаеш какво казват, Марвин — рече Шейн. — Кухнята е най-опасното място в жилището.

— Да ти го начукам — изръмжа Марвин.

Рич развърза въжетата, а Марвин седна зад кормилото и превъртя ключа на стартера. Шийтс блъсна Шейн на задната седалка, която беше преградена с хромирано стъкло. Озова се притиснат между Шийтс и мълчаливия мъж на име Рич.

Марвин ядосано подкара моторницата със здравата си ръка.

Светлините на градчето Ароухед блещукаха на около километър и половина вдясно. Марвин намали скоростта и завъртя кормилото. Къщата за увеселения на Рей беше на стотина метра. След няколко секунди моторницата се блъсна леко в дървения пристан.

— Вън — заповяда Шийтс, забивайки дулото на пистолета в ребрата на Шейн.

Те се качиха на верандата и влязоха.

Във всекидневната чакаше Кийт Лав. Шейн го бе виждал само на снимка, която не показваше истинския му облик. Той беше висок най-малко метър деветдесет и пет, облечен в синьо яке и джинси. Тънките устни, голямата глава и мускулест врат излъчваха завладяващо физическо присъствие.

— Това не трябва да завърши зле — каза той. Гласът му беше груб и дрезгав.

— Добра новина — отбеляза Шейн.

— Искам да ти покажа нещо — рече Лав. — Последвай ме.

Той се обърна рязко и го поведе към голямата спалня.

Лампите светеха. Шейн се опита да не гледа към еднопосочното огледало за тайната стая. На леглото имаше малък отворен куфар, пълен с пари. Употребяваните банкноти бяха подредени в пачки, стегнати с ластик. Щом видя доларите, Шейн се досети, че го снимат с видеокамера.

Изглежда, Кийт Лав командваше положението. Това изненада Шейн, защото Лав беше новобранец — патрулен полицай, когото бяха отстранили от работа. Шийтс беше сержант и командир на екип, но явно бе доволен да стои на заден план. Стигаше му да забива дулото на пистолета в ребрата на Шейн, докато Лав ръководеше представлението. Реши, че размяната на роли е примитивна — законът на джунглата. Лав беше опасен и брутален и следователно — главатарят. На телефонния секретар бе записано: „Не се будалкай с Лав“.

— Трябва да се споразумеем — каза Кийт Лав. Безкръвните му устни се опънаха и оголиха зъби с формата на надгробни камъни.

— Добре — рече Шейн, като си напомни да отговаря с една дума.

— Това е твое — каза Лав и посочи парите в куфарчето на леглото. — Сто бона в банкноти по десет и двайсет долара.

— Блазе ми. Да не съм спечелил от лотарията?

— Да, беше ти останал само един билет, но после ти провървя. Ако започнеш да се държиш умно, а не да слухтиш като вечно надървен тип с бръмбари в главата, вместо мозък, може би в бъдеще ще има още едно такова куфарче.

— Дотук ми харесва.

— Но имаме няколко условия.

— Условия? Да ги чуем.

— Първо, отиваш си вкъщи и не мърдаш оттам.

— Проблемът е, че стените на къщата ми са надупчени от деветмилиметрови куршуми. Детективите вадят гилзите като семки на плодове.

— Това беше грешка. Извинявам се.

— Приемам извиненията. — Шейн започваше да мисли, че има вероятност да се измъкне жив.

— Второ, преставаш да се бъркаш в Лонг Айланд. Повече няма да ходиш във военноморската база.

— Няма проблем. Там и без друго не ми хареса.

— Трето, каквото и да мислиш, че си открил за кмета Криспин или за шефовете в Стъклената къща, забрави го.

— Добре… Вече го забравих.

— А сега, позволи ми да ти обясня защо ти предлагаме пари, вместо парцел в гробището Форест Лоун.

— Слушам.

— Откакто застреля Рей, името ти постоянно е в пресата. Ние се опитваме да стоим в сянка. Ще живееш, стига да играеш играта.

Лав крачеше напред-назад, за да принуди Шейн да се обърне към еднопосочното огледало, докато той стоеше с гръб към него. Сцената явно се снимаше с видеокамера. Кадри с Шейн Скъли, който прибира куфарче, пълно с пари. Изобличаващо доказателство в случай, че Шейн промени решението си. Вземеше ли парите, сигурно нямаше да му предявят обвинение в убийство. Ако районният прокурор разполагаше с онова, което му трябва, тези типове нямаше да го подкупват.

— Добре, след като играем, предполагам, че сега топката е в мен — каза Шейн.

— Точно така. Сега ти е дадена почивка. Ако си умен, ще хванеш топката, вместо някой куршум.

— Ще бъда умен. Ще взема куфарчето с употребяваните банкноти и ще се прибера вкъщи. Ще седя в пълната с олово всекидневна, докато ми кажете, че мога да изляза.

Лав затвори куфарчето, щракна ключалките и го даде на Шейн.

— Това ли е всичко? — попита Шейн. — Приключи ли сделката?

— Още не. Ела тук.

Лав излезе от спалнята и отиде във всекидневната. Шейн го последва, като носеше куфарчето и си мислеше, че стоте хиляди в дребни банкноти са изумително леки. Шийтс, Марвин и Рич вървяха след него.

Кийт Лав взе касета и я извади от кутията. Сложи я във видеото, обърна се към Шейн и се усмихна.

— Мисля, че е важно да не бъркаш добротата с безсилие — рече той и пусна записа.

На екрана се появиха Чуч и Кели. Те бяха завързани за дървените столове в апартамента на Шейн на Трета улица. Устата на Брайън и Чуч бяха залепени с ленти сребристо тиксо. Някой извън обектива държеше пушка, чието дуло се виждаше в ъгъла на екрана.

Шейн почувства, че стомахът му се сви. В гърлото му заседна буца.

— Това е петнайсетгодишно момче — безпомощно възрази той. — А Кели е безобиден майстор на сърфове. Не знае абсолютно нищо.

— Ще се прибереш вкъщи и ще кротуваш три дни. После, ако всичко е наред, ще ти ги върнем и двамата. Инак ще гушнат босилека — рече Лав.

Чуч се опитваше да се освободи от въжетата. Кели изглеждаше зашеметен. На слепоочието му имаше кръв.

— Видя ли достатъчно? — попита Лав. Когато Шейн кимна, изключи видеото и му даде ключове за кола. — На алеята е паркирана служебна кола. Закарай я в гаража на Стъклената къща, после се прибери с такси и си трай.

Шейн взе ключовете и куфарчето и излезе от къщата. Краката му бяха вцепенени. Останалите го последваха. Той седна зад волана, включи двигателя и потегли. Фаровете осветиха четирите бивши ченгета. Шейн действаше автоматично. В съзнанието му се въртяха образите на Чуч и Кели, завързани за столовете.

Той подкара по Лейк Вю Драйв, сетне излезе на магистралата за Лос Анджелис.

Представи си черните очи и красивото, смугло лице на Чуч. Видя момчето в ресторанта в Уестуд, което отбягваше погледа му, за да скрие мъката си.

„Знаеш ли кой е баща ми? — бе попитал Чуч. — Каза ли ти Санди?“

Във въпроса бяха прозвучали болка и копнеж.

Шейн бе искал да запълни празнотата в живота на момчето и в своя, но не бе действал достатъчно бързо.

Без да се замисля, той взе клетъчния си телефон и за втори път в продължение на двайсет и четири часа помоли Алекса за помощ. Шейн й обясни подробно какво се е случило и й разказа за записа на видеокасетата.

— Ще дойда в Спринг Съмър Апартмънтс — каза тя. — Може да намерим нещо там.

След половин час Шейн отново беше в центъра на Лос Анджелис. Сивият форд на Алекса бе паркиран на улицата. Слезе от колата и забърза към сградата, като се страхуваше от онова, което може да намери в апартамента си на третия етаж.