Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Duke and I, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 164 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Херцогът и аз

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6066

История

  1. — Добавяне

Глава 7

„Мъжете са овце. Отиде ли някъде един от тях, скоро и другите ще го последват.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 30 април 1813

 

Дафни реши, че като цяло Антъни приема доста добре нещата. Той повиши глас само седем пъти, докато Саймън — често прекъсван от нея, свърши с обясненията си относно малкия им план. Това беше с около седем пъти по-малко, отколкото тя бе очаквала.

След като дълго го бе умолявала да млъкне, за да могат двамата със Саймън да му обяснят, Антъни рязко кимна, кръстоса ръце и си затвори устата, докато те не свършиха. Навъсеното му изражение бе толкова красноречиво, че можеше да накара тапетите да се свлекат в ужас от стените, но, верен на думата си, остана мълчалив.

Поне, докато Саймън не приключи с едно:

— Това е.

Последва мълчание. Абсолютна тишина. Цели десет секунди тишина, макар че Дафни можеше да се закълне, че чува как се въртят очите й в орбитите, докато прескачат от единия към другия и обратно.

Накрая Антъни каза:

— Вие луди ли сте?

— Предполагах, че ще реагира така — измърмори Дафни.

— Вие двамата да не сте абсолютно, необратимо, ужасно побъркани?

— Ще замълчиш ли! — изсъска сестра му. — Майка ще те чуе.

— Майка ще получи сърдечен удар, ако знаеше какво сте намислили — отвърна Антъни, но вече с по-мек тон.

— Но майка няма да научи, нали? — изстреля Дафни в отговор.

— Не, няма — отговори брат й и вдигна брадичка. — Защото малкият ви план приключва в този момент.

Дафни кръстоса ръце.

— Не можеш да ме спреш.

Антъни изви глава към Саймън.

— Мога да го убия.

— Не ставай глупав.

— Дуели са били предизвиквани и за по-малко.

— От идиоти!

— Що се отнася до него съм напълно съгласен.

— Ако мога да се намеся — каза Саймън тихо.

— Той е най-добрият ти приятел! — протестира Дафни.

— Не — каза Антъни и тази единствена сричка сякаш трептеше от едва стаено насилие. — Вече не е.

Дафни се обърна към херцога с въздишка.

— Няма ли да кажеш нещо?

Устните му се извиха в развеселена полуусмивка.

— Опитвам се от доста време.

Антъни се обърна към Саймън.

— Искам да напуснеш къщата.

— Преди да имам възможност да се защитя?

— Къщата е и моя — разгорещи се Дафни. — А аз искам той да остане.

Антъни погледна сърдито сестра си, а гневът струеше от всеки сантиметър от тялото му.

— Много добре — каза той. — Ще ти дам две минути да изложиш тезата си. Не повече.

Дафни колебливо погледна Саймън, чудейки се дали не би искал да използва тези две минути. Той само сви рамене и каза:

— Давай. Той е твой брат.

Тя си пое дълбоко дъх, за да й даде сили, сложи ръце на хълбоците си, без дори да го осъзнава, и каза:

— На първо място, трябва да изтъкна, че аз печеля много повече от този съюз, отколкото Негова Светлост. Той казва, че иска да ме използва, за да държи другите жени…

— И майките им — прекъсна я Саймън.

— … и майките им на разстояние. Макар че… честно казано — Дафни хвърли поглед към него, докато го казваше, — смятам, че греши. Жените няма да спрат да го преследват, само защото има някакви отношения с друга млада дама — особено, ако тази млада дама съм аз.

— И какво пък ти има на теб? — попита брат й.

Тя отвори уста да обясни, но видя как двамата си разменят странни погледи.

— Какво става тук?

— Нищо — каза Антъни с малко смутен вид.

— Обясних на брат ти твоята теория защо нямаш много обожатели — нежно каза Саймън.

— Разбирам — Дафни прехапа устни в опит да реши дали това трябва да я дразни. — Хм. Е, трябваше и сам да го е разбрал.

Саймън странно изсумтя и звукът много заприлича на смях.

Тя остро изгледа и двамата.

— Искрено се надявам, че двете ми минути не включват всички тези прекъсвания.

Саймън сви рамене.

— Той отмерва времето.

Антъни сграбчи ръба на бюрото и Дафни предположи, че е, за да не се хвърли към врата на херцога.

— А той — каза заплашително, — ще напусне къщата през прозореца, ако не млъкне.

— Знаете ли, винаги съм подозирала, че мъжете са идиоти — с усилие каза Дафни, — но не бях напълно сигурна… до днес.

Саймън се ухили.

— Като изключим прекъсванията — отсече Антъни, отново вперил гневен поглед в приятеля си, макар да говореше на Дафни, — имаш минута и половина.

— Добре — тросна се тя. — Тогава ще сведа този разговор до един-единствен факт. Днес имах шестима посетители. Шест! Можеш ли да си спомниш кога за последно съм имала шестима посетители?

Брат й я погледна безизразно.

— Аз не мога — продължи Дафни, вече набрала инерция. — Защото никога не се е случвало. Шестима мъже изкачиха стъпалата ни, почукаха на вратата и дадоха картичките си на Хумболт. Шестима мъже ми донесоха цветя, разговаряха с мен, а един дори ми рецитира поезия.

Саймън подсвирна.

— И знаеш ли защо? — попита с опасно висок глас. — Знаеш ли?

Антъни, в прилив на закъсняло прозрение, си замълча.

— Само защото той — тя насочи показалец към Саймън — беше достатъчно мил да се престори на заинтересуван от мен на бала на лейди Данбъри снощи.

Саймън, който до момента стоеше спокойно облегнат на ръба на бюрото, внезапно се изправи.

— Е — каза бързо. — Аз не бих се изразил точно по този начин.

Тя се извърна към него, а погледът й бе забележително твърд.

— А как би се изразил?

Той не успя да каже нищо повече от:

— Аз…

Когато тя добави:

— Защото мога да те уверя, че тези мъже никога досега не биха сметнали за уместно да ме посетят.

— Ако са толкова късогледи — тихо каза Саймън, — защо те интересува тяхното внимание?

Тя замълча и леко се отдръпна назад. У херцога се зароди неприятното подозрение, че може да е казал нещо много, много погрешно, но не беше съвсем сигурен, докато не я видя да примигва бързо.

О, по дяволите! Тя изтри едното си око. Закашля се докато го правеше, преструвайки се, че закрива устата си, за да се прикрие, но той се почувства като най-големия негодник.

— Виж какво направи сега — сопна се Антъни и успокоително сложи длан върху ръката на сестра си, като през цялото време се мръщеше на Саймън. — Не му обръщай внимание, Дафни. Той е задник.

— Може би — подсмръкна тя, — но е интелигентен задник.

Челюстта на Антъни увисна.

Тя го изгледа сприхаво.

— Е, ако не си искал да го повтарям, не трябваше да го казваш.

Брат й уморено въздъхна.

— Наистина ли тук имаше шест мъже следобед?

Тя кимна.

— Седем с Хейстингс.

— И — попита той внимателно — имаше ли сред тях някой, който би те заинтересувал за евентуален брак?

Саймън осъзна, че пръстите му образуват малки дупчици в бедрото му и се насили да премести ръката си на бюрото.

Дафни отново кимна.

— Всички са мъже, с които съм била приятелка. Просто, досега не са гледали на мен като на романтично предизвикателство, докато Хейстингс не ми обърна внимание. Ако имам възможност, бих могла, да се привържа към някой от тях.

— Но… — Саймън бързо затвори уста.

— Но какво? — попита тя и го изгледа с любопитство.

За малко да каже, че щом тези мъже забелязват качествата на Дафни, само защото един херцог е проявил интерес към нея, значи са идиоти, и следователно дори не трябва да обмисля евентуална женитба с някой от тях. Все пак, като се имаше предвид, че той бе този, който първоначално изтъкна, че неговото внимание ще й доведе повече ухажори, би било малко самоунищожително да го споменава.

— Нищо — каза накрая и махна с ръка тип „не ми обръщайте внимание“. — Нищо важно.

Дафни задържа поглед върху него за няколко секунди, сякаш очакваше той да си промени мнението, след което се обърна към брат си.

— Значи признаваш мъдростта на нашия план?

— „Мъдрост“ би било малко пресилено — отвърна той така, сякаш го заболя да си признае. — Но виждам защо смяташ, че би имало полза.

— Антъни, трябва да си намеря съпруг. Като оставим настрана факта, че майка ме тормози до смърт, аз искам съпруг. Искам да се омъжа и да имам собствено семейство. Искам го повече, отколкото можеш да си представиш. А досега никой приемлив кандидат не ми е предложил.

Саймън не можеше да си представи как Антъни би могъл да устои на топлата молба в тъмните й очи. И разбира се, брат й се облегна на бюрото и въздъхна измъчено:

— Много добре — каза той и затвори очи сякаш не можеше да повярва на собствените си думи. — Щом трябва, ще се съглася с това.

Дафни скочи и го прегърна.

— О, Антъни, знаех си, че си най-добрият брат на света — целуна го тя по бузата. — Просто от време на време си леко заблуден.

Той вдигна поглед нагоре, преди да го насочи към Саймън.

— Виждаш ли с какво се налага да се примирявам? — попита с поклащане на главата. Гласът звучеше с онзи специфичен тон, с който се обръща само един хванат в капан мъж към друг.

Саймън се засмя вътрешно, докато се чудеше дали от зъл прелъстител отново се е превърнал в добър приятел.

— Но — каза Антъни високо, принуждавайки Дафни да се отдръпне — ще поставя някои условия.

Тя не каза нищо, само премигна, докато чакаше брат си да продължи.

— Първо, това не трябва да излиза от тази стая.

— Съгласна съм — каза тя бързо.

Антъни многозначително изгледа Саймън.

— Разбира се — отвърна той.

— Майка ще бъде съсипана, ако разбере истината.

— Всъщност — измърмори херцогът — мисля, че по-скоро би аплодирала изобретателността ми, но тъй като ти я познаваш по-отдавна, ще се доверя на преценката ти.

Антъни го изгледа ледено.

— Второ, при никакви обстоятелства двамата няма да оставате насаме. Никога.

— Е, това би трябвало да е лесно — каза Дафни. — И без това нямаше да ни е позволено да сме насаме и ако наистина се ухажвахме.

Саймън си спомни кратката им среща в коридора на лейди Данбъри и реши, че е жалко, че вече няма да може да прекарва никакво време само с нея. Но знаеше кога се изправя пред непробиваема стена, още като я видеше, особено, когато тя носи името Антъни Бриджъртън. Затова само кимна и измърмори нещо в знак на съгласие.

— Трето…

— И трето ли има? — попита Дафни.

— Ще има и тридесето, ако мога да го измисля — изръмжа Антъни.

— Много добре — отстъпи тя. — Щом трябва.

За миг Саймън помисли, че Антъни може и да я удуши.

— На какво се смееш? — попита той.

Едва в този момент Саймън осъзна, че се е изсмял.

— Нищо — отвърна бързо.

— Добре — изсумтя Антъни. — Защото третото условие е следното: ако някога, дори веднъж, те хвана да се държиш по начин, който я компрометира… ако само те видя да целуваш проклетата й ръка без придружител, ще ти откъсна главата.

Дафни примигна.

— Не мислиш ли, че това е малко прекалено?

Антъни извърна суровия си поглед към нея.

— Не.

— О!

— Хейстингс?

Саймън нямаше друг избор, освен да кимне.

— Добре — мрачно каза брат й. — След като приключихме с това, ти… — рязко обърна глава към Саймън, — можеш да си вървиш.

— Антъни! — възкликна Дафни.

— Предполагам, това означава, че поканата за вечеря днес се отменя? — попита Саймън.

— Да.

— Не! — Тя дръпна брат си за ръката. — Хейстингс е поканен за вечеря? Защо не си ми казал?

— Беше преди дни — измърмори той. — Години.

— Беше в понеделник — каза Саймън.

— Е, в такъв случай трябва да се присъедините към нас — твърдо каза Дафни. — Майка ще бъде толкова доволна. А ти — тя смушка брат си в ребрата — престани да мислиш как да го отровиш.

Преди Антъни да отговори, Саймън отмина думите й със смях.

— Не се тревожи за мен Дафни. Забравяш, че сме учили заедно почти десет години. Никога не е разбирал от химия.

— Ще го убия — каза си Антъни. — Преди края на седмицата ще го убия.

— Не, няма — безгрижно каза Дафни. — До утре ще сте забравили всичко това и ще пушите пури в Уайтс.

— Не мисля — зловещо каза Антъни.

— Разбира се, че ще стане. Не си ли съгласен, Саймън?

Той се бе загледал в лицето на най-добрия си приятел и осъзна, че вижда нещо ново. Имаше нещо в очите му. Нещо сериозно.

Преди шест години, когато бе напуснал Англия, той и Антъни бяха момчета. О, мислеха си, че са мъже. Залагаха, развратничеха и се перчеха из обществото, опиянени от собствената си важност, но сега бяха различни.

Сега наистина бяха мъже.

Саймън бе усетил промяната в себе си по време на пътуванията си. Трансформацията бе бавна, наслагваше се във времето с всяко следващо предизвикателство, което се изправяше срещу него. Сега осъзна, че се бе върнал в Англия, все още представяйки си Антъни като двадесет и две годишното момче, с което се бе сбогувал.

Бе направил лоша услуга на приятеля си, като не бе разбрал, че и той бе пораснал. Бриджъртън имаше отговорности, каквито той не бе и сънувал. Трябваше да направлява братята и да защитава сестрите си. Може и да имаше херцогство, но Антъни имаше семейство.

Разликата беше огромна и Саймън откри, че не може да вини приятеля си за прекалено покровителственото му поведение, граничещо с магарешки инат.

— Мисля — най-накрая каза той, в отговор на въпроса на Дафни, — че брат ти и аз сме много по-различни от това, което бяхме, когато лудувахме преди шест години. И че това едва ли е толкова лошо.

* * *

Няколко часа по-късно в домакинството на семейство Бриджъртън цареше хаос.

Дафни бе облякла вечерна рокля от тъмнозелено кадифе, за която някой й бе споменал, че преобразява обикновените й кафяви очи. Тя се разхождаше безцелно из голямата зала, като се опитваше да успокои развихрилите се нерви на майка си.

— Не мога да повярвам — каза Вайълет с ръка, притисната към гърдите. — Как може Антъни да забрави да ми каже, че е поканил херцога на вечеря. Нямах никакво време да се подготвя. Никакво.

Дафни хвърли поглед към менюто в ръката си, което започваше със супа от костенурки и продължаваше с още три вида ястия, докато завърши с агнешко със сос бешамел. Освен това имаше и четири варианта за десерт, разбира се. След като го прочете, тя каза, опитвайки се да не влага сарказъм:

— Не мисля, че херцогът ще има причина да се оплаква.

— Моля се да няма — отвърна Вайълет. — Но ако знаех, че ще идва, щях да се уверя, че има и говеждо. Човек не може да кани гости, без да им предложи говеждо.

— Той знае, че това е неофициална вечеря.

Майка й я погледна саркастично.

— Няма такова нещо като неофициална вечеря, щом присъства херцог.

Дафни замислено се загледа в нея. Вайълет кършеше ръце и скърцаше със зъби.

— Майко — каза Дафни, — не мисля, че херцогът е човек, който би очаквал коренно да променим плановете си за семейна вечеря, заради него.

— Той може и да не го очаква — отвърна тя, — но аз — да. Дафни, в обществото има определени правила. Честно казано, не разбирам как може да си толкова спокойна и незаинтересована.

— Не съм незаинтересована!

— Е, със сигурност не изглеждаш нервна. — Вайълет я погледна подозрително. — Как може да не си нервна? За бога, Дафни, този мъж смята да се ожени за теб.

Тя се спря точно преди да простене.

— Никога не е казвал подобно нещо, майко.

— Не е нужно. Защо иначе танцува с теб снощи? Единствената друга, на която обърна подобно внимание, бе Пенелъпи Федърингтън, а и двете знаем, че е било от съжаление.

— Аз харесвам Пенелъпи — каза Дафни.

— И аз я харесвам — отговори Вайълет. — И копнея за деня, в който майка й ще осъзнае, че момиче с нейния тен не може да се облича в сатен с цвят на праскова, но не в това е въпросът.

— А в какво тогава е въпросът?

— Не зная! — почти проплака майка й.

Дафни поклати глава.

— Ще намеря Елоиз.

— Да, направи го — разсеяно каза Вайълет. — И се увери, че Грегъри е чист. Никога не се мие зад ушите. А Хаясинт, Мили Боже, какво ще правим с нея? Хейстингс няма да очаква на масата да има десетгодишно дете.

— Напротив — търпеливо отговори Дафни. — Антъни му е казал, че ще вечеряме семейно.

— Повечето семейства не позволяват на по-малките деца да вечерят с тях — изтъкна виконтесата.

— Това си е техен проблем. — Дафни най-накрая се поддаде на нетърпението и шумно въздъхна. — Майко, разговарях с херцога. Той разбира, че това не е официална вечеря. Изрично ми каза, че очаква с нетърпение малко разнообразие. Той самият няма семейство, затова никога не е преживявал нищо, което дори да се доближава до семейната вечеря на Бриджъртън.

— Бог да ни е на помощ — лицето на Вайълет съвсем побеля.

— Майко — бързо каза Дафни, — зная какво си мислиш и те уверявам, че няма нужда да се тревожиш, че Грегъри отново ще сложи картофено пюре на стола на Франческа. Сигурна съм, че е надраснал подобно детинско поведение.

— Направи го миналата седмица!

— Е, в такъв случай съм сигурна, че си е научил урока — задъхано каза Дафни, без да губи и секунда.

Виконтесата хвърли на дъщеря си поглед, изпълнен с крайно недоверие.

— Добре, тогава — каза тя, а деловитостта на тона й бе понамаляла. — В такъв случай, ще го заплаша със смърт, ако направи нещо, с което да те разстрои.

— Смъртта няма да го уплаши — замисли се Вайълет. — Но може би мога да го заплаша, че ще продам коня му.

— Никога няма да ти повярва.

— Права си, няма. Прекалено съм мекушава — намръщи се тя. — Но може да ми повярва, ако му кажа, че ще му забраня да излиза на ежедневната си езда.

— Това може и да свърши работа — съгласи се Дафни.

— Добре. Ще отида да го сплаша. — Вайълет направи две стъпки и се обърна. — Да имаш деца е такова предизвикателство.

Дафни просто се усмихна. Знаеше, че майка й обожава това предизвикателство.

Вайълет леко се прокашля, давайки знак, че пристъпва към по-сериозната част от разговора.

— Наистина се надявам тази вечеря да мине добре, Дафни. Мисля, че Хейстингс може да бъде прекрасен избор за теб.

— „Може“? — подразни я дъщеря й. — Мислех, че херцозите са добър избор, дори ако имат две глави, които се разделят, когато говорят. — Тя се засмя. — Или две усти!

Майка й леко се усмихна.

— Дори и да не ти се вярва Дафни, целта ми не е просто да те видя омъжена за някой. Може да те представям на безброй мъже, но това е само защото искам да имаш възможно най-много ухажори, от които да си избереш съпруг — в усмивката й пролича копнеж. — Най-съкровената ми мечта е да те видя щастлива, както аз бях с баща ти.

Преди дъщеря й да успее да отговори, тя изчезна по коридора и остави Дафни замислена.

Може би този план с Хейстингс не бе чак толкова добра идея. Вайълет щеше да бъде съкрушена, когато прекратяха измислената си връзка. Саймън бе казал, че тя е тази, която трябва да сложи край, но вече започваше да се чуди дали няма да е по-добре той да го направи. Щеше да бъде унизително за нея да бъде отхвърлена от херцога, но поне нямаше да се наложи да търпи пороя от учудени „Защо?“ на майка си.

Тя щеше да реши, че е полудяла, за да го изпусне, а Дафни да се чуди дали не е права.

 

 

Саймън не бе подготвен за вечерята със семейство Бриджъртън. Това бе шумно и хаотично начинание, изпълнено със смях и, слава богу, само един инцидент с полетял грах.

Вероятно въпросният грах бе изстрелян от мястото, където седеше Хаясинт, но най-малката Бриджъртън имаше такова ангелско невинно изражение, че бе трудно да повярваш, че точно тя е замерила брат си.

За щастие Вайълет не бе забелязала летящия грах, макар той да описа идеална дъга точно над главата й.

Дафни, която седеше точно срещу него, със сигурност видя, защото със завидна скорост прикри устните си със салфетката. Набръчканите крайчета на очите й категорично издаваха, че се смее тайно зад парчето лен.

Саймън бе доста мълчалив, докато се хранеха. В интерес на истината, бе много по-лесно да слуша семейство Бриджъртън, отколкото да се опитва да води разговор с тях, особено с тези неприязнени погледи, които Антъни не спираше да му хвърля.

Мястото на Саймън бе на противоположния край на масата. Достатъчно далеч от двамата най-големи Бриджъртън — което, уверен бе, виконтесата не бе избрала случайно — така че бе относително лесно да не им обръща внимание. Вместо това реши да се наслади на начина, по който Дафни общуваше със семейството си. От време на време някой от тях му задаваше въпрос, на който той отговаряше, само за да се завърне след това към тихите си наблюдения.

Накрая Хаясинт, която седеше отдясно на най-голямата си сестра, го погледна право в очите й каза:

— Не говорите много, нали?

Вайълет се задави с виното си.

— Херцогът — каза Дафни на Хаясинт, — се държи много по-учтиво от нас. Ние постоянно се намесваме в разговора и се прекъсваме един друг, сякаш се страхуваме, че никой няма да ни чуе.

— Аз не се страхувам, че няма да ме чуят — каза Грегъри.

— От това и аз не се страхувам — коментира сухо майка им. — Яж си граха, Грегъри.

— Но Хаясинт…

— Лейди Бриджъртън — каза Саймън високо, — мога ли да ви обезпокоя с молба за още малко от този вкусен грах?

— Разбира се — тя погледна лукаво малкия си син. — Виждаш ли, Грегъри, херцогът обича грах. Той послушно си изяде своя.

Саймън се усмихна вътрешно, докато си сипваше още една порция, благодарен, че лейди Бриджъртън не е решила да направи вечерята официална. Щеше да му е трудно да спре Грегъри да обвини Хаясинт, че хвърля грах, ако трябваше да вика слуга, който да му сервира.

Саймън съсредоточи вниманието си върху граха, тъй като нямаше друг избор, освен да го изяде. Все пак погледна скришом към Дафни, която се усмихваше тайничко. Смехът, който проблясваше в очите й, бе заразителен и той усети, че и ъгълчетата на неговата уста се извиват.

— Антъни, защо се мръщиш? — попита едно от момичетата Бриджъртън — май бе Франческа, но на Саймън му бе трудно да прецени. Двете средни по възраст момичета много си приличаха, чак до сините очи, които бяха същите като на майка им.

— Не се мръщя — тросна се Антъни, но след като Саймън бе причината за начумереното му изражение през по-голямата част от вечерта, приятелят му реши, че вероятно лъже.

— Мръщиш се — каза Франческа или Елоиз.

Антъни отговори с най-снизходителния си тон:

— Ако си мислиш, че ще кажа „Не, не се мръщя“, много си сбъркала.

Дафни отново се засмя зад прикритието на салфетката си.

Саймън реши, че животът му не е бил толкова забавен от години.

— Знаете ли — внезапно обяви Вайълет. — Мисля, че това вероятно е една от най-приятните вечери от година насам. Дори когато — тя хвърли всезнаещ поглед към Хаясинт, — най-малкото ми дете хвърля грах през масата.

Херцогът вдигна поглед точно когато Хаясинт извика.

— Откъде разбра?

Майка й поклати глава и завъртя очи.

— Скъпи мои деца — каза тя, — кога ще разберете, че аз знам всичко?

Саймън реши, че изпитва силно уважение към Вайълет Бриджъртън.

Въпреки това тя успя напълно да го обърка с един въпрос, придружен с усмивка.

— Кажете ни, Ваша Светлост, зает ли сте утре?

Въпреки русата коса и сините очи, тя толкова приличаше на Дафни, докато задаваше въпроса, че той за момент се обърка. Това вероятно бе единствената причина да заекне:

— Н-не. Не мисля.

— Тогава трябва да се присъедините към нас за излета ни в Гринуич.

— Гринуич? — повтори той.

— Да, от няколко седмици планираме семеен излет. Мислехме да се разходим с лодка, а след това, може би, да си направим пикник на брега на Темза. — Виконтесата му се усмихна уверено. — Ще дойдете, нали?

— Майко — намеси се Дафни, — сигурна съм, че херцогът има много ангажименти.

Вайълет хвърли на дъщеря си толкова леден поглед, че Саймън бе изумен, че и двамата не се превърнаха в ледени статуи.

— Глупости — отвърна тя. — Той самият току-що каза, че не е зает. — Тя отново се обърна към него. — Ще посетим и Кралската обсерватория, затова няма нужда да се тревожите, че ще е просто глупава разходка. Не е отворена за посетители, разбира се, но покойният ми съпруг им беше голям покровител, затова ще влезем без проблем.

Саймън погледна Дафни. Тя само сви рамене и се извини с поглед.

Той отново се извърна към Вайълет.

— С удоволствие.

Тя засия и го потупа по ръката. Саймън имаше неприятното чувство, че съдбата му току-що бе предопределена.