Джулия Куин
Херцогът и аз (17)

Глава 16

„Задушната Лондонска жега тази седмица сложи прът в колелата на светския живот. Настоящият автор забеляза мис Прудънс Федърингтън да припада на бала на Хъксли, но е невъзможно да се определи дали временното й неразположение се дължеше на жегата, или на присъствието на мистър Колин Бриджъртън, който предизвика сериозни вълнения в обществото след завръщането си от Континента.

Необичайната за сезона жега даде още една жертва в лицето на лейди Данбъри, която напусна Лондон преди няколко дни, под предлог, че дългокосместият, рунтав звяр, когото нарича своя котка, не може да понася времето. Смята се, че се е оттеглила в имението си в Съри.

Човек би си помислил, че херцогът и херцогинята на Хейстингс са останали незасегнати от тези високи температури, все пак са на крайбрежието, където морският бриз винаги носи удоволствие. Настоящият автор обаче, не може да е уверен в техния комфорт; противно на разпространеното мнение, настоящият автор няма шпиони във всички важни домакинства и, със сигурност, няма такива извън Лондон!“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 юни 1813

 

Беше странно, че са женени едва от две седмици, а вече бяха придобили някои удобни навици. Точно сега Саймън бе застанал бос до вратата на дрешника си, разхлабваше вратовръзката си и наблюдаваше как съпругата му сресва косата си.

Беше правил абсолютно същото и вчера. Имаше нещо странно успокоително в тази рутина.

И двата пъти, помисли си дяволито, бе планирал как да я съблазни. Вчера, разбира се, бе успял.

Някога прилежно завързаната вратовръзка вече бе захвърлена и забравена на пода. Той направи крачка напред. И днес щеше да успее.

Стигна до Дафни, спря и се облегна на ръба на тоалетката й. Тя вдигна поглед и примигна като бухал. Той хвана ръката й и сплете пръсти с нейните на дръжката на четката.

— Харесва ми да те гледам как сресваш косата си — каза той. — Но още повече ми харесва аз да го правя.

Тя се втренчи в него необичайно напрегнато. Бавно пусна четката.

— Приключи ли със сметките? Доста време прекара с управителя.

— Да, беше доста отегчително, но необходимо и… — лицето му замръзна. — Какво гледаш?

Очите й се плъзнаха по лицето му.

— Нищо — каза тя със странно отсечен глас.

Той леко поклати глава по-скоро на себе си, отколкото на нея. За момент му се бе сторило, че се взира в устата му.

Потисна желанието си да потрепери. През цялото му детство хората се взираха в устата му. Гледаха втренчено, ужасени и любопитни, от време на време се насилваха да вдигнат поглед към очите му, но винаги се връщаха към устата, сякаш им бе трудно да повярват, че толкова нормално изглеждаща черта би могла да възпроизведе такива безсмислици.

Вероятно си въобразяваше. Защо Дафни би гледала устата му?

Нежно прокара четката през косата й и пръстите му се плъзнаха по копринените къдрици.

— Приятен ли бе разговорът с мисис Колсън? — попита той.

Тя трепна. Движението бе едва доловимо и тя добре го прикри, но той забеляза.

— Да — отговори. — Тя е много добре осведомена.

— Би трябвало. Тук е от цяла веч… какво гледаш?

Дафни направо скочи от стола.

— Гледам огледалото — настоя тя.

Което си беше вярно, но Саймън остана подозрителен. Очите й напрегнато се взираха в една определена точка.

— Както казвах — бързо проговори Дафни, — сигурна съм, че мисис Колсън ще се окаже безценна в приспособяването ми към управлението на Клайвдън. Това е голямо имение и има много да уча.

— Не се старай толкова много — каза той. — Няма да прекарваме много време тук.

— Няма ли?

— Мислех основно да пребиваваме в Лондон — и добави при изненадания й поглед. — Ще бъдеш по-близо до семейството си. Мислех, че това би ти харесало.

— Да, разбира се — каза тя. — Наистина ми липсват. Никога преди не съм била далеч от тях за толкова време. Разбира се, винаги съм знаела, че когато се омъжа, ще имам собствено семейство и…

Последва неловко мълчание.

— Е, сега ти си моето семейство — произнесе леко нещастно.

Саймън въздъхна и сребърната четка застина в ръката му.

— Дафни — каза той, — семейството ти винаги ще си остане твое семейство. Никога не бих могъл да заема тяхното място.

— Не — съгласи се тя. Обърна се с лице към него и прошепна, докато го гледаше с очи като горещ шоколад. — Но можеш да бъдеш нещо повече.

Саймън внезапно осъзна, че плановете му да прелъсти съпругата си са под въпрос, защото очевидно тя планираше да прелъсти него.

Тя се изправи, а коприненият халат се свлече по раменете й. Под него имаше бельо в същия цвят, което разкриваше почти толкова, колкото и прикриваше.

Едната ръка на Саймън се протегна към гърдата й. Пръстите му ярко контрастираха със зеления плат на нощницата.

— Харесваш този цвят, нали? — каза дрезгаво. Тя се усмихна и той забрави да диша. — Подхожда на очите ми — подразни го. — Помниш ли?

Саймън успя да се усмихне в отговор, макар че сам не разбра как. Никога преди не бе мислил, че е възможно човек да се усмихва, когато не му достига кислород. Понякога изпитваше толкова силна нужда да я докосне, че го болеше само да я гледа.

Придърпа я по-близо до себе си. Трябваше да я дръпне по-близо. Щеше да полудее, ако не го бе сторил.

— Да не би да ми казваш — промърмори до врата й, — че си купила това, само заради мен?

— Разбира се — отвърна тя и гласът й пресекна, когато езикът му проследи извивката на ухото й. — Кой друг ще ме види в него?

— Никой — закле се той и притисна ханша й към възбудената си плът. — Никой. Никога.

Тя изглеждаше леко смаяна от внезапната проява на такова собственическо чувство.

— А и — добави — това е част от чеиза ми.

Саймън простена.

— Харесва ми чеиза ти. Обожавам го. Не съм ли ти казвал?

— Не и с толкова много думи — прошепна, — но не беше много трудно да го разбера.

— Но най-вече — каза той и я побутна към леглото, разкъсвайки ризата си — те харесвам без чеиза ти.

Каквото и да възнамеряваше да каже Дафни, а той бе сигурен, че има намерение да каже нещо, защото устните й очарователно се разтвориха, то се изгуби, когато двамата паднаха на леглото.

Саймън веднага покри тялото й със своето. Сложи ръце от двете страни на бедрата й и ги плъзна нагоре, избутвайки ръцете й над главата. Спря за момент на голата кожа под раменете й и нежно я стисна.

— Много си силна — каза. — По-силна от повечето жени.

Дафни повдигна съвсем леко вежди.

— Не желая да чувам за повечето жени.

Въпреки желанието си, Саймън се изкикоти. След това невероятно бързо ръцете му притиснаха китките й над главата.

— Но не си — провлече — силна, колкото мен.

Тя ахна от изненада — звук, който му се стори изключително вълнуващ — и той бързо обхвана двете й китки с едната си ръка, оставяйки другата свободно да обхожда тялото й. Което и стори.

— Ако ти не си идеалната жена — простена той, докато вдигаше нощницата над бедрата й, — то тогава светът е…

— Престани — каза тя разтреперано. — Знаеш, че не съм идеална.

— Зная? — усмивката му бе загадъчна и порочна и той плъзна ръка под дупето й. — Сигурно си зле информирана, защото това — леко я стисна — е идеално.

— Саймън!

— А що се отнася до тези… — вдигна ръка и покри едната й гърда, галейки зърното през коприната. — Е, няма нужда да ти казвам какво мисля за тях.

— Ти си луд.

— Твърде вероятно е — съгласи се той, — но имам прекрасен вкус. А ти… — наведе се внезапно и прошепна до устните й — също имаш доста добър вкус.

Дафни не можа да се сдържи и се изкикоти.

Саймън присви вежди.

— Нима смееш да ми се присмиваш?

— Обикновено бих — отвърна тя, — но не и когато държиш и двете ми ръце, приковани над главата.

Той започна да разкопчава панталона си с една ръка.

— Очевидно съм се оженил за много разумна жена.

Дафни се вгледа в него с гордост и любов, докато слушаше как думите безпроблемно се лееха от устните му. Ако сега го чуеше човек, никога не би повярвал, че е заеквал като дете.

За какъв забележителен човек се бе омъжила. Да се изправи пред такова препятствие и да го преодолее с невероятна сила на волята — той бе най-силният, най-дисциплинираният мъж, когото познаваше.

— Толкова съм щастлива, че се омъжих за теб — внезапно каза тя, изпълнена с нежност. — Толкова се гордея, че си мой.

Саймън застина, очевидно изненадан от внезапната й сериозност. Гласът му стана тих и дрезгав.

— И аз се гордея, че си моя — дръпна панталоните си. — И ще ти покажа точно колко съм горд — изръмжа. — Само ако можех да се отърва от тези проклетии.

Дафни усети как в гърлото й отново се надига смях.

— Може би, ако използваш двете си ръце… — предложи тя.

Той я погледна, сякаш искаше да й каже „не съм чак толкова глупав“.

— В такъв случай би се наложило да те пусна.

Тя наклони глава свенливо.

— Ами ако обещая да не си мърдам ръцете?

— Дори не бих си помислил да ти повярвам.

Усмивката й стана дяволито съблазнителна.

— Ами ако обещая да ги мърдам?

— Ето това вече звучи интересно. — Той скочи от леглото със странна комбинация от грация и необуздана енергия и успя да се съблече гол за по-малко от три секунди. Отново скочи в леглото и се изпъна до нея.

— Така, докъде бяхме стигнали?

Дафни отново се изкиска.

— Точно до тук, мисля.

— Аха — каза той с комично обвинително изражение. — Не си внимавала. Бяхме точно… — премести се върху нея и я притисна към леглото — тук.

Кикотът й премина в истински смях.

— Никой ли не ти е казвал, че не бива да се смееш на мъж, който се опитва да те прелъсти?

Дори и преди да имаше някаква вероятност да възпре смеха си, сега бе безвъзвратно изгубена.

— О, Саймън — промълви тя. — Толкова те обичам.

Той замръзна.

— Моля?

Дафни само се усмихна и го помилва по бузата. Сега го разбираше много по-добре. След като по такъв начин го бяха отхвърлили като дете, вероятно сам не осъзнаваше, че заслужава да бъде обичан. И сигурно мислеше, че не е способен да обича.

Но тя можеше да чака. Би чакала този мъж цяла вечност.

— Няма нужда да казваш нищо — прошепна тя. — Просто искам да знаеш, че те обичам.

Саймън я погледна с очи, преливащи от радост, но изглеждаше поразен. Дафни се зачуди дали някой някога му бе казвал „обичам те“. Бе израснал без семейство, без пашкула от любов и топлина, в който тя бе живяла и бе приемала за даденост.

Гласът му, когато най-накрая се появи отново, бе дрезгав и почти се пречупи.

— Д-дафни, аз…

— Шшш — промълви тя и постави пръст на устните му. — Сега не казвай нищо. Почакай, докато ти дойде отвътре.

И се зачуди дали не е произнесла възможно най-обидните думи, дали за Саймън говоренето изобщо идваше отвътре.

— Просто ме целуни — прошепна бързо тя, нетърпелива да отмине неловкия момент. — Моля те, целуни ме.

И той го стори.

Целуна я със свирепа настойчивост, сякаш гореше в огъня на страстта и желанието, които се носеха между тях. Устните и ръцете му не оставиха и едно недокоснато място, целуваха, стискаха и галеха, докато нощницата й не се оказа захвърлена на пода, а чаршафите и завивките бяха събрани на куп в края на леглото.

За разлика от друга вечер обаче, тя не изгуби съвсем чувството си за реалност. Прекалено много материал за размисъл бе получила през деня и нищо, дори и най-силните желания на тялото й, не можеха да спрат бесния бяг на мислите. Плуваше в море от желание, всеки нерв на тялото й я болеше от копнеж и все пак мозъкът й препускаше и анализираше.

Наситено сините му очи блестяха на светлината на свещите и когато срещнаха нейните, тя се запита дали напрежението в тях не се дължи на емоции, които той не знае как да изрази с думи. Когато прошепна името й, не можа да се въздържи да се заслуша за някое заекване. Когато се вряза в нея, той така отметна глава назад, че вените на врата му изпъкнаха и тя се зачуди защо изглежда така, сякаш изпитва силна болка.

Болка?

— Саймън? — попита внимателно, тревогата леко притъпяваше желанието й. — Добре ли си?

Той кимна със стиснати зъби. Отпусна се върху нея, докато бедрата му продължаваха в древния си ритъм и прошепна до ухото й.

— Ще те отведа там.

Няма да е особено трудно, помисли си Дафни и дъхът й спря, когато той пое връхчето на гърдата й в уста. Никога не бе особено трудно. Изглежда знаеше как точно да я докосне, кога да се движи и кога да я дразни, като стои неподвижен. Пръстите му се плъзнаха между телата им, замилваха горещата й кожа, докато бедрата й не започнаха да се движат със същата сила като неговите.

Усети как лети към познатото блаженство. Усещането беше толкова хубаво…

— Моля те — промълви той и плъзна другата си ръка под нея, за да може да я притисне още по-силно към себе си. — Имам нужда да… Сега, Дафни, сега!

И тя му отвърна. Светът експлодира около нея, очите й бяха толкова силно стиснати, че зад тях летяха точки и звезди в ярък поток от светлина. Чуваше музика, а може би това бе само собственият й вик, когато стигна върха, със звук, който надскочи силното туптене на сърцето й.

Саймън излезе от нея със стон, който сякаш извираше от дълбините на сърцето му, само секунда преди да се освободи, както винаги, върху чаршафите на края на леглото.

След секунда щеше да се обърне и да я дръпне в прегръдките си. Това бе ритуал, който тя бе започнала да цени. Прегръщаше я силно, гърбът й се притискаше към гърдите му, а лицето му бе заровено в косите й. След като дишането им се успокоеше, и двамата заспиваха.

Само че тази вечер бе различно. Тази вечер Дафни бе странно неспокойна. Тялото й бе блажено изтощено и задоволено, но нещо не бе наред. Нещо се бе загнездило в мозъка й и дразнеше подсъзнанието й.

Саймън се обърна и долепи тялото си до нейното, побутвайки я към чистата част от леглото. Винаги го правеше — използваше тялото си като преграда, за да не може тя да се обърне към бъркотията, останала след него. Беше предвидлив жест и…

Очите на Дафни се разтвориха широко. Почти ахна.

Утробата не може да зачене без силно, здраво семе.

Дафни не се бе замислила над думите на мисис Колсън, когато икономката ги изрече следобеда. Прекалено бе погълната от историята за изпълненото с болка детство на Саймън, прекалено загрижена как да донесе достатъчно любов в живота му и да прогони лошите спомени завинаги.

Дафни рязко се изправи и одеялата се смъкнаха на кръста й. С треперещи пръсти запали свещта, която стоеше на масичката до леглото й.

Саймън сънено отвори очи.

— Какво има?

Тя не каза нищо, просто се втренчи в мокрото петно от другата страна на леглото.

Семето му.

— Даф?

Беше й казал, че не може да има деца. Беше я излъгал.

— Дафни, какво има? — изправи се той. На лицето му се изписа загриженост.

И това ли бе лъжа?

Тя посочи с ръка:

— Какво е това? — попита с толкова тих глас, че едва се чуваше.

— Кое какво е? — очите му проследиха посоката на пръста й и видяха само легло. — За какво говориш?

— Защо не можеш да имаш деца, Саймън?

Очите му потъмняха. Не каза нищо.

— Защо, Саймън? — направо изкрещя думите.

— Подробностите не са важни, Дафни.

Тонът му бе мек и успокояващ, на крачка от това да стане снизходителен. Дафни усети как нещо в нея се пречупва.

— Излез — нареди му тя.

Устата му зяпна.

— Това е моята спалня.

— Тогава аз ще изляза — тя изхвърча от леглото и се уви с един от чаршафите.

Саймън се изправи за секунда.

— Да не си посмяла да напуснеш тази стая — изсъска той.

— Ти ме излъга.

— Никога…

— Излъга ме — извика. — Излъга ме и никога няма да ти го простя!

— Дафни…

— Възползва се от моята глупост — невярващо издиша. — Сигурно си бил много доволен, когато си осъзнал колко малко зная за съпружеските отношения.

— Нарича се правене на любов, Дафни — каза той.

— Не и между нас.

Саймън почти потрепери от ненавистта в гласа й. Изправи се, напълно гол, в средата на стаята, в отчаян опит да измисли някакъв начин да успокои ситуацията. Все още не бе сигурен какво тя знае и какво си мисли, че знае.

— Дафни — каза той много бавно, за да не позволи емоциите да объркат думите му. — Може би трябва да ми кажеш точно за какво става въпрос.

— О, тази игра ще играем, така ли? — подигравателно изсумтя. — Много добре, нека ти разкажа една приказка. Имало едно време…

Унищожителният гняв в гласа й се забиваше като кинжал в сърцето му.

— Дафни — каза той, затвори очи и поклати глава. — Недей!

— Имало едно време — каза този път по-силно, — една млада дама. Да я наречем Дафни.

Саймън се отправи към дрешника и наметна един халат. Имаше неща, с които един мъж не трябваше да се разправя докато е гол.

— Дафни била много, много глупава.

— Дафни!

— О, много добре — тя презрително махна с ръка. — Невежа тогава. Била много, много невежа.

Саймън скръсти ръце.

— Дафни не знаела нищо за нещата, които се случват между мъжа и жената. Не знаела какво правят, освен, че го правят в легло и че в определен момент резултатът може да е бебе.

— Достатъчно, Дафни.

Единственият знак, че го е чула, бе проблесналата мрачна ярост в очите й.

— Но, видите ли, тя не знаела как точно се прави бебе, затова, когато съпругът й й казал, че не може да има деца…

— Казах ти го, преди да се оженим. Дадох ти възможност да се откажеш. Не го забравяй — каза разпалено той. — Да не си посмяла да го забравиш!

— Накара ме да те съжалявам!

— О, ето това иска да чуе всеки мъж — подигра й се той.

— В името на Бога, Саймън — отсече тя, — знаеш, че не се омъжих за теб, защото те съжалявах.

— Тогава защо?

— Защото те обичах — отвърна, но язвителността в гласа й постави думите под въпрос. — И защото не исках да те видя как умираш, както изглежда глупаво си бе наумил.

Нямаше готов отговор на това и само изсумтя, като я изгледа ядосано.

— Но не прехвърляй всичко към мен — продължи разгорещено. — Не аз съм тази, която излъга. Каза, че не можеш да имаш деца, но истината е, че не искаш да имаш.

Той отново премълча, но осъзнаваше, че отговорът се чете в очите му.

Тя пристъпи към него с едва сдържан гняв.

— Ако наистина не можеш да имаш деца, тогава не би имало значение къде отива семето ти, нали? Нямаше толкова неистово да бързаш всяка нощ, за да се увериш, че е навсякъде другаде, но не и в мен.

— Не знаеш н-нищо за това, Дафни. — Гласът му бе тих и вбесен и заекваше съвсем леко.

Тя скръсти ръце.

— Тогава ми кажи.

— Никога няма да имам деца — изсъска той. — Никога. Разбираш ли?

— Не.

Усети как го изпълва гняв, надига се в стомаха му и опъва кожата му, докато не реши, че ще експлодира. Гняв не срещу нея, дори не срещу себе си, а както винаги срещу човека, чието присъствие или липса, винаги успяваше да направлява живота му.

— Баща ми — каза Саймън, отчаяно борейки се да запази контрол, — не беше любящ човек.

Очите на Дафни срещнаха неговите.

— Знам за баща ти — каза.

Това го изненада.

— Какво знаеш?

— Знам, че те е наранил. Че те е отблъснал — нещо проблесна в тъмните й очи — не точно съжаление, но нещо близко до това. — Знам, че е мислил, че си глупав.

Сърцето на Саймън се разтуптя. Не бе сигурен как успя да проговори и дори да диша, но някак си произнесе:

— Значи знаеш за…

— Заекването ти? — довърши вместо него.

Мислено й благодари за това. По ирония на съдбата „запъване“ и „заекване“ бяха две от думите, с които така и не успя да се пребори.

Тя сви рамене.

— Той е бил идиот.

Саймън зяпна срещу нея, без да разбира как тя можеше да отмине десетилетия, изпълнени с омраза, с толкова нехайни думи.

— Не разбираш — поклати глава той. — Не е възможно да разбереш. Не и със семейство като твоето. Единственото нещо, което имаше значение за него, бе кръвта. Кръвта и титлата. И когато се оказа, че не съм идеален… Дафни, той бе казал на всички, че съм умрял!

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Не знаех за това — прошепна.

— Бе дори по-зле — отсече. — Изпращах му писма. Стотици писма, в които го молех да ме посети. Не отговори на нито едно.

— Саймън…

— З-знаеше ли, че не говорех, докато не навърших четири? Не? Е, не говорех. А когато той дойде, ме разтресе и ме заплаши с бой, за да изкара глас от устата ми. Такъв бе б-баща ми.

Дафни се опита да не обръща внимание на това, че той започва да се препъва над думите. Опита се да игнорира гаденето в стомаха си и гнева, който се надигаше в нея при мисълта за отвратителното отношение към Саймън.

— Но сега го няма — каза тя с треперещ глас. — Няма го, а ти си тук.

— Каза, че не може да п-понесе дори да ме гледа. Беше се молил за наследник с години. Не за син — опасно повиши глас, — за наследник. И з-за какво? Един малоумник щеше да получи Хейстингс. Безценното му херцогство щеше да бъде управлявано от идиот!

— Но е грешал — промълви Дафни.

— Не ме е грижа дали е грешал! — изрева Саймън. — Единственото, което го интересуваше, бе титлата. Дори веднъж не помисли за мен, за това как се чувствам, хванат в капана на една уста, която отказва да ми се подчинява!

Дафни се препъна назад, притеснена от силата на гнева му. Това бе омраза, трупана с години.

Внезапно Саймън пристъпи напред и притисна лице до нейното.

— Само че знаеш ли какво? — попита той страшно. — Аз ще се смея последен. Той мислеше, че няма нищо по-лошо от това един малоумник да наследи Хейстингс…

— Саймън, ти не си…

— Слушаш ли ме изобщо? — изкрещя.

Уплашена, Дафни изтича назад и хвана дръжката на вратата в случай, че й се наложи да избяга.

— Разбира се, че знам, че не съм идиот — тросна се той, — и мисля, че и той го разбра накрая. Сигурен съм, че това му е донесло голямо облекчение. Хейстингс е в безопасност. Няма значение, че аз вече не страдам, както преди. Хейстингс — това единствено бе от значение.

На Дафни й прилоша. Знаеше какво ще последва.

Саймън внезапно се усмихна. Това беше жестока усмивка, която преди не бе виждала на лицето му.

— Само че Хейстингс ще умре с мен — каза той. — Всички онези братовчеди, които толкова се боеше да не го наследят… — сви рамене и горчиво се изсмя. — Всички те имат дъщери. Каква ирония, а?

Саймън сви рамене.

— Може би затова баща ми внезапно реши, че не съм чак такъв идиот. Знаел е, че аз съм единствената му надежда.

— Знаел е, че е сгрешил — тихо и решително каза Дафни. Внезапно си спомни писмата, които й бе дал херцогът на Мидълторп. Писмата, писани от баща му за него. Беше ги оставила в Бриджъртън Хаус, в Лондон. И по-добре, така поне все още не се налагаше да решава какво да прави с тях.

— Няма значение — насмешливо каза Саймън. — Когато умра, титлата ще изчезне. И нищо не би ме направило по-щастлив?

С тези думи той прекоси стаята и излезе през дрешника, тъй като Дафни бе застанала на вратата.

Дафни се отпусна в един стол, все още увита в мекия ленен чаршаф, който бе дръпнала от леглото. Какво щеше да прави?

Усети как цялото й тяло започва да трепери, без да може да спре. Осъзна, че плаче. Без звук, дори без да си поема дъх.

Мили Боже, какво щеше да прави?