Джулия Куин
Херцогът и аз (7)

Глава 6

„До ушите на настоящия автор достигна, че снощи херцогът на Хейстингс е споменал поне шест пъти, че не възнамерява да се жени. Ако намерението му е било да обезкуражи амбициозните мамички, то преценката му е много грешна. Те просто ще погледнат на тези забележки като на възможно най-голямо предизвикателство.

Може би, би било интересно да се отбележи, че всички тези половин дузина забележки против брака бяха изречени, преди той да е запознае с прекрасната и разумна Дафни — мис Бриджъртън.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 30 април 1813

 

Още следващия следобед Саймън застана на стъпалата пред дома на Бриджъртън, стиснал в една ръка чукчето на вратата, а в другата — огромен букет много скъпи лалета. Не се бе сетил, че малката му шарада може да изисква внимание и през светлата част на денонощието, но по време на разходката им из балната зала предната вечер Дафни далновидно бе отбелязала, че ако не я посети на следващия ден, никой — най-малко пък майка й — не би повярвал, че той наистина се интересува от нея. Саймън прие, че преценката й е вярна, тъй като тя определено имаше по-добри познания за етикета от неговите. Покорно намери цветя и бавно се насочи от Гросвенър Скуеър към Бриджъртън Хаус. Никога досега не бе ухажвал порядъчна дама и ритуалът му бе чужд.

Икономът отвори почти мигновено и Саймън му подаде картичката си. Слугата — висок и слаб мъж с ястребов нос — я погледна за четвърт от секундата и измърмори:

— Оттук, Ваша Светлост.

Очевидно, каза си Саймън иронично, го очакваха.

Все пак имаше нещо неочаквано и това бе гледката, с която се сблъска при влизането си в салона на семейство Бриджъртън.

Дафни, истинско видение, обгърнато от леденосиня коприна, бе кацнала на ръба на тапицирания в зелено диван на лейди Бриджъртън, а на лицето й грееше една от широките й усмивки.

Това, само по себе си, би било прекрасна гледка, ако не бе заобиколена от поне половин дузина мъже, един, от които, се бе отпуснал на едно коляно, а от устата му се лееше вихър от поезия.

Съдейки по цветния характер на думите, Саймън направо очакваше всеки момент някой розов храст да изскочи от устата на този глупак.

Цялата сцена, реши той, бе крайно неприемлива.

Насочи поглед към Дафни, която бе обърнала великолепната си усмивка към рецитиращия идиот, и зачака да му обърне внимание.

Тя не го стори.

Саймън сведе поглед към свободната си ръка и откри, че я е свил в юмрук. Бавно огледа стаята, като се опитваше да реши върху чие лице да го използва.

Дафни отново се усмихна и отново усмивката й не бе насочена към него.

Поетът идиот. Определено бе за поета идиот. Саймън леко наклони глава, разглеждайки лицето на младежа. Дали юмрукът му щеше да пасне по-добре на дясното му око или на лявото? Или, може би, това бе прекалено брутално. Може би лек удар по брадичката би бил по-подходящ. Поне би го накарал да млъкне.

— Това стихотворение — обяви надуто поетът, — написах снощи във ваша чест.

Саймън простена. В последното произведение бе разпознал доста помпозно изпълнение на Шекспиров сонет, но оригинална творба написана от този палячо нямаше да може да понесе.

— Ваша Светлост!

Саймън вдигна поглед и осъзна, че Дафни най-накрая е забелязала присъствието му в стаята.

Царствено кимна, а хладният израз на лицето му бе в пълна противоположност с ведрите лица на останалите й ухажори.

— Мис Бриджъртън.

— Чудесно е да ви видя — каза тя и на лицето й се появи очарователна усмивка.

Така бе далеч по-добре. Саймън вдигна цветята и се насочи към нея, но забеляза, че на пътя му има трима млади ухажори и изглежда никой нямаше желание да се помръдне. Херцогът прониза първия с най-високомерния си поглед, което накара момчето — той наистина изглеждаше на не повече от двадесет и едва ли можеше да бъде наречен мъж — да се закашля по най-неприятния начин и да се насочи към едно свободно кресло до прозореца.

Тръгна напред, готов да повтори процедурата със следващия дразнител, когато виконтесата внезапно се изпречи на пътя му — комбинация от тъмносиня рокля и усмивка, която можеше да съперничи на тази на Дафни по блясък.

— Ваша Светлост! — каза тя развълнувано. — Какво удоволствие е да ви видя! Присъствието ви е чест.

— Не бих могъл да си представя да бъда на друго място — измърмори Саймън, докато поемаше облечената й в ръкавица ръка, за да я целуне. — Дъщеря ви е изключителна млада дама.

Виконтесата доволно въздъхна.

— Какви прекрасни цветя — каза тя след момент на майчинска гордост. — От Холандия ли са? Сигурно са невероятно скъпи.

— Майко! — каза остро Дафни. Издърпа ръката си от хватката на един особено настоятелен ухажор и се запъти към тях. — Какво би могъл да отговори херцогът на тази реплика?

— Бих могъл да й кажа колко съм платил — каза с пакостлива полуусмивка той.

— Не бихте го направили.

Той се наведе напред и сниши глас, за да го чуе само Дафни.

— Не бяхте ли вие тази, която ми напомни снощи, че съм херцог? — прошепна. — Струва ми се, че казахте, че мога да правя, каквото си поискам.

— Да, но не и това — каза тя и небрежно махна с ръка. — Вие не бихте могли да бъдете толкова тъп.

— Разбира се, че херцогът не може да е тъп! — възкликна майка й, явно ужасена от факта, че дъщеря й се е осмелила да използва тази дума пред херцога. — За какво говориш? Защо да бъде тъп?

— Цветята — каза Саймън. — Цената. Дафни смята, че не трябва да ви я казвам.

— Кажете ми по-късно — прошепна виконтесата само с ъгълчето на устата си. — Когато никой няма да ни чуе.

Тя се насочи към зеления диван, където седеше Дафни с ухажорите си и разчисти терена за по-малко от три секунди. Саймън оцени високо военната прецизност, с която тя изпълни маневрата.

— Така — каза виконтесата. — Колко удобно! Дафни, защо с херцога не седнете ето там?

— Имаш предвид, където допреди малко седяха лорд Рейлмонт и мистър Крейн? — попита тя невинно.

— Точно — отвърна майка й с възхитителна липса на сарказъм. — А и мистър Крейн спомена, че трябва да се срещне с майка си в дома им в три.

Дафни хвърли поглед към часовника.

— Едва два е, майко.

— Движението — каза Вайълет и сви ноздри — е направо ужасно тези дни. По улиците има твърде много коне.

— Не е редно никой мъж — каза Саймън в духа на водения разговор, — да кара майка си да чака.

— Добре казано, Ваша Светлост — засия виконтесата. — Можете да бъдете уверен, че аз казвам същото на децата си.

— А ако не сте — каза Дафни с усмивка — аз мога да го потвърдя.

Вайълет просто се усмихна.

— Ако има някой, който знае, то това си ти, Дафни. А сега, ако ме извините, трябва да се погрижа за някои неща. О, мистър Крейн! Мистър Крейн! Майка ви никога не би ми простила, ако не ви изпратя навреме — тя се раздвижи, хвана го за ръката и го поведе към вратата, без да му даде възможност дори да се сбогува.

Дафни развеселено се обърна към Саймън.

— Не мога да реша дали е невероятно мила, или изключително груба.

— Може би изключително мила? — попита меко той.

Тя поклати глава.

— Със сигурност не е това.

— Алтернативата, разбира се, е…

— Невероятно груба? — Дафни се ухили и се загледа как майка й протяга ръка към лорд Рейлмонт, посочва към нея, за да може той да й махне за довиждане и го съпровожда навън. След това, като с магия, останалата групичка измърмори нещо за сбогуване и ги последва.

— Забележително ефективна е, нали? — измърмори Дафни.

— Майка ви? Тя е истинско чудо.

— Тя ще се върне, разбира се.

— Жалко. А аз си мислех, че съм ви уловил здраво в ноктите си.

Дафни се засмя.

— Не знам как би могъл някой да ви счита за развратник. Чувството ви за хумор е изключително.

— А пък ние, развратниците, си мислехме, че сме дяволски забавни.

— Шегите на един развратник — заяви Дафни, — в същината си са жестоки.

Коментарът й го изненада. За момент се вгледа в нея, потърси кафявите й очи, без да знае за какво точно се оглежда. Ирисите й бяха обградени от тънък зелен кръг — цвят, ярък и наситен като мъх. Той осъзна, че всъщност никога не я бе виждал на дневна светлина.

— Ваша Светлост? — тихият й глас прекъсна унеса му.

Саймън премигна.

— Моля.

— Изглеждахте, сякаш сте на хиляди мили разстояние — каза тя и сбърчи вежди.

— Бил съм на хиляди мили. — Той се пребори с желанието отново да обърне поглед към очите й. — Съвсем различно е.

Дафни леко се засмя.

— Бил сте, нали? А аз никога не съм стигала по-далеч от Ланкашър. Сигурно ви изглеждам като провинциалистка.

Той подмина забележката й.

— Простете разсеяността ми. Мисля, че говорехме за липсата ми на чувство за хумор.

— Не е така и вие много добре го знаете. — Тя сложи ръце на талията си. — Изрично ви казах, че чувството ви за хумор е много по-добро от това на всеки обикновен развратник.

Една от веждите му се повдигна високомерно.

— А вие не бихте класифицирали братята си като развратници, така ли?

— Те само мислят, че са развратници — поправи го. — Има сериозна разлика.

Саймън изсумтя.

— Ако Антъни не е, то съжалявам жената, която ще срещне някой истински развратник.

— Да си развратник, означава много повече от това да прелъстяваш цели легиони от жени — каза жизнерадостно Дафни. — Ако един мъж не може да прави нещо повече от това да си пъха езика в устата на някоя жена и да целува…

Саймън усети как гърлото му пресъхва, но някак си успя да изплюе:

— Не би трябвало да говорите подобни неща.

Тя сви рамене.

— Не би трябвало дори да ги знаете — изсумтя той.

— Четирима братя — каза тя сякаш това обясняваше всичко. — Е, трима, ако трябва да бъда точна. Грегъри е твърде малък, за да влиза в сметката.

— Някой трябва да им каже да си сдържат езика, когато са край вас.

Този път тя сви само едното си рамо.

— През половината време те дори не ме забелязват.

Това Саймън не можеше да си го представи.

— Като че ли се отклонихме доста от първоначалната тема — каза тя. — Исках просто да кажа, че в основата на шегите на един развратник стои жестокостта. Той има нужда от жертва, защото не би могъл да си представи да се надсмива над себе си. А вие, Ваша Светлост, се показахте доста находчив с тази самоиронична забележка.

— Не зная дали да ви благодаря или да ви удуша.

— Да ме удушите? За Бога, защо? — тя отново се засмя и Саймън почувства богатия, гърлен звук с всяка фибра на тялото си.

Той бавно издиша, но изпускането на въздуха не успокои особено пулса му. Ако Дафни продължеше да се смее, той не отговаряше за последствията.

Тя само продължи да го гледа, а устните й се извиха в една от онези усмивки, които сякаш всеки момент ще преминат в смях.

— Ще ви удуша — изръмжа той. — Заради принципа.

— И какъв е този принцип?

— Основният мъжки принцип — изфуча отново.

Веждите й се вдигнаха в знак на съмнение.

— Противоположно на основния женски принцип?

Саймън се огледа.

— Къде е брат ви? Твърде сте нахална. Някой трябва да ви контролира.

— О, сигурна съм, че ще видите Антъни. Всъщност съм доста изненадана, че още не се е появил. Снощи бях принудена да изслушам едночасова лекция относно многото ви недостатъци и грехове.

— Греховете почти със сигурност са преувеличени.

— А недостатъците?

— Вероятно са верни — призна Саймън смутено.

Тази реплика му спечели още една усмивка от Дафни.

— Е, верни или не — той смята, че сте замислили нещо.

— Аз съм замислил нещо.

Главата й саркастично се изви и тя извъртя очи нагоре.

— Той смята, че сте замислил нещо нечестиво.

— Иска ми се да беше точно така — измърмори Саймън.

— Моля?

— Нищо.

Тя се намръщи.

— Мисля, че трябва да кажем на Антъни за нашия план.

— И каква ще е ползата?

Дафни си спомни едночасовото мъчение от предната вечер и каза само:

— О, мисля, че ще ви оставя сам да разберете.

Саймън вдигна вежди.

— Скъпа ми Дафни…

Устните й леко се разтвориха от изненада.

— Със сигурност няма да ме карате да ви наричам мис Бриджъртън — въздъхна драматично той. — След всичко, през което преминахме.

— Не сме преминали през нищо, абсурдни човече, но предполагам, че все пак можете да ме наричате Дафни.

— Чудесно — кимна снизходително той. — Ти можеш да ме наричаш „Ваша Светлост“.

Тя го удари.

— Много добре — отвърна бързо, а ъгълчетата на устните му трептяха от смях. — Саймън, щом трябва.

— О, трябва — каза Дафни и извъртя очи. — Определено трябва.

Той се наведе към нея, а нещо странно и горещо блестеше в дълбините на светлите му очи.

— Трябва ли? — прошепна. — Много би ми харесало да го чуя.

На Дафни внезапно й се стори, че той говори за нещо много по-интимно от обикновеното произнасяне на името му.

Странна, вълнуваща топлина се спусна по ръцете й и тя несъзнателно отстъпи.

— Тези цветя са много красиви — каза бързо.

Той мързеливо насочи поглед към тях и започна да ги върти в ръка.

— Да, красиви са, нали?

— Много ми харесват.

— Не са за теб.

Дафни се задави.

Саймън се ухили.

— За майка ти са.

Устните й бавно се отвориха от изненада и тя леко издиша, преди да каже:

— О, вие сте умен, много умен човек. Тя със сигурност ще се разтопи в краката ви. Това няма да ви се размине, нали знаете?

Той я погледна дяволито.

— О, наистина ли?

— Наистина. Тя ще бъде по-решена от всякога да ви заведе до олтара. На партитата ще бъдете точно толкова обсаден, колкото и ако не бяхме замислили цялата тази схема.

— Глупости — присмя се той. — Преди щеше да се наложи да изтърпя вниманието на дузини амбициозни мамички. Сега трябва да се справям само с една.

— Решителността й може да ви изненада — измърмори Дафни и извърна поглед към леко отворената врата. — Сигурно наистина ви харесва. Остави ни сами по-дълго, отколкото е прието.

Саймън се замисли и се наведе напред, за да прошепне:

— Възможно ли е да подслушва на вратата?

Дафни поклати глава.

— Не, щяхме да чуем тракането на обувките й в коридора.

Нещо в това твърдение го накара да се усмихне и Дафни откри, че отвръща на усмивката му.

— Наистина трябва да ти благодаря — каза, — преди да се е върнала.

— О? И защо?

— Планът ти постигна невероятен успех. Поне що се отнася до мен. Забеляза ли колко ухажори бяха дошли тази сутрин?

Той скръсти ръце и лалетата се люшнаха надолу.

— Забелязах.

— Гениално е, наистина. Никога преди не съм имала толкова много посетители само в един следобед. Мама не е на себе си от радост. Дори Хумболт — икономът ни — сияеше, а никога преди не съм го виждала даже да се усмихва. Ооо! Виж, накапа се. — Тя се наведе да оправи цветята и ръката й се плъзна по палтото му. Моментално отскочи назад, стресната от топлината и силата му.

Мили Боже, ако усещаше това през ризата и палтото му, то какво ли би било…

Дафни се изчерви — наситено тъмночервено.

— Бих дал цялото си богатство, за да узная мислите ви — каза Саймън, въпросително вдигнал вежди.

За щастие, Вайълет избра точно този момент, за да влезе в стаята.

— Ужасно съжалявам, че ви изоставих за толкова дълго — каза тя. — Но конят на мистър Крейн изгуби подкова и, разбира се, трябваше да го придружа до конюшните, за да открием коняр, който да реши проблема.

През всички години, откакто се познаваха — а това, помисли Дафни саркастично, бе на практика целият й живот — не бе чувала майка й да е стъпвала в конюшните.

— Вие сте наистина изключителна домакиня — каза Саймън и й подаде цветята. — Ето, това е за вас.

— За мен? — устата на Вайълет зяпна от изненада и от устните й се изплъзна лек звук. — Сигурен ли сте? Защото аз… — Тя погледна към Дафни, след това към Саймън и отново към дъщеря си. — Сигурен ли сте?

— Абсолютно.

Вайълет бързо премигна и Дафни забеляза, че в очите на майка й наистина има сълзи и осъзна, че никой не й подаряваше цветя. Поне, откакто баща й бе починал преди десет години. Тя бе майка, и то каква, но Дафни бе забравила, че освен това е и жена.

— Не зная какво да кажа — избърбори Вайълет.

— Опитай с „благодаря“ — прошепна дъщерята в ухото й, а усмивката придаде топлота на гласа й.

— О, Даф, направо си ужасна. — Вайълет я тупна по ръката и изглеждаше по-млада, отколкото Дафни я бе виждала някога. — Но ви благодаря, Ваша Светлост. Цветята са красиви, но по-важното е, че жестът бе много мил. Винаги ще ценя този момент.

Саймън сякаш се канеше да каже нещо, но накрая само се усмихна и наклони глава.

Дафни погледна майка си, видя искрена радост в сините й очи и осъзна с лек срам, че нито едно от децата й никога не бе проявило такова внимание, като мъжа, застанал до нея.

Херцогът на Хейстингс. Точно в този момент и на това място реши, че би била глупачка, ако не се влюби в него. Разбира се, би било добре и той да отвръща на това чувство.

— Майко — каза Дафни, — искаш ли да донеса ваза?

— Моля? — Вайълет все още блажено се наслаждаваше на уханието на цветята и не обърна внимание на думите на дъщеря си. — О, да, разбира се. Помоли Хумболт за гравирания кристал от баба ми.

Дафни отправи благодарна усмивка към Саймън и се отправи към вратата, но преди да направи и две крачки, на входа се появи високата, заплашителна фигура на най-големия й брат.

— Дафни — изръмжа Антъни. — Точно с теб искам да разговарям.

Тя реши, че най-добрата тактика, е просто да не обръща внимание на свадливото му настроение.

— Само един момент, Антъни — каза сладко. — Майка ме помоли да й донеса ваза. Хейстингс й донесе цветя.

— Той е тук? — Брат й погледна зад нея към двойката в стаята. — Какво правиш тук, Хейстингс?

— Посещавам сестра ти.

Антъни бутна Дафни и влезе в стаята с вид на ходещ буреносен облак.

— Не съм ти давал разрешение да ухажваш сестра ми — изрева той.

— Аз му дадох — каза Вайълет. Тя тикна цветята в лицето на сина си и ги завъртя така, че максимално количество прашец да полепне по лицето му. — Не са ли прекрасни?

Той кихна и ги бутна настрана.

— Майко, опитвам се да водя разговор с херцога.

Вайълет погледна към Саймън.

— Искате ли да проведете този разговор със сина ми?

— Не особено.

— Добре тогава. Антъни, замълчи.

Дафни сложи ръка на устата си, но от нея се изплъзна кикот, така или иначе.

— Ти! — Антъни размаха пръст към нея. — Замълчи!

— Може би трябва да донеса онази ваза — каза тя замислено.

— И да ме оставиш на нежната милост на брат си — каза меко Саймън. — Не мисля.

Дафни вдигна вежда.

— Имаш предвид, че не си достатъчно мъж, за да се справиш с него?

— Нищо подобно. Просто той би трябвало да е твой проблем, а не мой и…

— Какво, по дяволите става тук? — изръмжа Антъни.

— Антъни! — възкликна Вайълет. — Няма да търпя подобен невъзпитан език в салона.

Дафни се ухили самодоволно.

Саймън само наклони глава, оглеждайки Антъни любопитно.

Той се намръщи и на двама им, преди да насочи внимание към майка си.

— На него не може да му се има доверие. Имаш ли представа какво става тук? — запита.

— Разбира се — отвърна Вайълет. — Херцогът посети сестра ти.

— И донесе цветя на майка ти — добави Саймън услужливо.

Антъни с копнеж се загледа в носа на приятеля си. А той остана с натрапчивото впечатление, че си представя как го разбива.

Антъни обърна лице към майка си.

— Разбираш ли докъде се простира репутацията му?

— Поправилите се развратници стават възможно най-добри съпрузи — каза Вайълет.

— Това са глупости и ти го знаеш.

— А и той не е истински развратник — добави Дафни.

Погледът, който Антъни хвърли на сестра си, бе толкова комично неприязнен, че Саймън почти щеше да се изсмее. Успя да се сдържи най-вече, защото бе доста сигурен, че всяка проява на хумор би накарала юмрука на Антъни да изгуби битката с разума му, а неговото лице щеше да се окаже първата жертва на този конфликт.

— Ти не знаеш — каза Антъни с нисък глас, който почти трепереше от ярост. — Не знаеш какво е правил.

— Нищо повече от това, което ти си правил, сигурна съм — лукаво каза Вайълет.

— Именно! — изфуча той. — Мили Боже, знам точно какво става в ума му сега, и то няма нищо общо с поезия и рози.

Саймън си представя как полага Дафни върху легло от розови цветчета.

— Е, може би рози — измърмори.

— Ще го убия — обяви Антъни.

— Това са лалета, между другото — каза Вайълет официално. — От Холандия. Антъни, наистина трябва да държиш емоциите си под контрол. Това е крайно непристойно.

— Той не е достоен дори да ближе обувките на Дафни.

Главата на Саймън се изпълни с по-еротични образи — този път как ближе пръстите на краката й. Реши да не коментира.

А и вече бе решил, че няма да разрешава на мислите си да се отклоняват в такава посока. Тя бе сестра на Антъни, за Бога. Не можеше да я прелъсти.

— Отказвам да слушам повече обидни думи за Негова Светлост — категорично заяви майка им. — И с това темата се приключва.

— Но…

— Не ми харесва тона ти, Антъни Бриджъртън.

На Саймън му се стори, че чува как Дафни потиска кикота си и се зачуди каква е причината.

— Ако Ваше Майчинство няма нищо против — каза сина й с мъчително спокоен тон, — бих искал да разговарям насаме с Негова Светлост.

— Този път наистина отивам за вазата — обяви Дафни и излетя от стаята.

Вайълет скръсти ръце и се обърна към Антъни.

— Няма да ти позволя да се отнасяш зле с гост в моя дом.

— Дори няма да го докосна — отговори той. — Давам ти дума.

Тъй като не бе имал майка, Саймън намираше всичко това за много интригуващо. Технически погледнато Бриджъртън Хаус принадлежеше на Антъни, а не на майка му и той бе впечатлен как приятелят му се бе сдържал да го изтъкне.

— Всичко е наред, лейди Бриджъртън — намеси се той. — Сигурен съм, че със сина ви имаме много неща, за които да поговорим.

Очите на Антъни се присвиха.

— Много!

— Чудесно — каза Вайълет. — Така или иначе ще направите каквото искате, без значение какво казвам. Но няма да си тръгна. — Тя се отпусна на дивана. — Това е моят салон и тук ми е добре. Ако искате да си разменяте глупави реплики, което може и да минава за разговор между представителите на мъжкия род, то може да го проведете някъде другаде.

Саймън премигна учудено. Очевидно у майката на Дафни се криеше повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

Антъни посочи с глава към вратата и Саймън го последва в коридора.

— Кабинетът ми е насам — каза той.

— Имаш кабинет тук?

— Аз съм глава на семейството.

— Разбира се — съгласи се Саймън, — но живееш другаде.

Антъни спря и го изгледа преценяващо.

— Не може да е убягнало от вниманието ти, че като глава на семейство Бриджъртън имам сериозни отговорности.

Саймън спокойно го погледна в очите.

— Имаш предвид Дафни?

— Именно.

— Доколкото си спомням по-рано през седмицата ми каза, че искаш да ни запознаеш.

— Това бе, преди да реша, че може да се заинтересуваш от нея!

Херцогът не каза нищо, докато влизаше в кабинета, и запази мълчание, докато Антъни не затвори вратата.

— Защо — попита меко, — си смятал, че няма да се заинтересувам от сестра ти?

— Освен факта, че ми се закле, че никога няма да се ожениш? — провлече Антъни.

Беше прав. Саймън мразеше факта, че е напълно прав.

— Освен това — отсече.

Антъни премигна няколко пъти и след това каза:

— Никой не е заинтересуван от Дафни. Поне никой, за когото бихме й позволили да се омъжи.

Саймън скръсти ръце и се облегна на стената.

— Не я цениш особено високо, на…

Преди да довърши въпроса, Антъни го бе хванал за гърлото.

— Не смей да обиждаш сестра ми.

Саймън бе научил доста за самоотбраната по време на пътуванията си и му отне само две секунди, за да размени позициите им.

— Не обиждах сестра ти — каза той с гневен глас. — Обиждах теб.

От гърлото на Антъни започнаха да излизат странни бълбукащи звуци и Саймън го пусна.

— Случи се така — каза той, потривайки ръце, — че Дафни ми обясни защо не привлича никакви подходящи ухажори.

— О? — възкликна иронично приятеля му.

— Аз лично смятам, че е заради маймуноподобните маниери на теб и братята ти, но тя казва, че е, защото цял Лондон вижда в нейно лице приятелка, а не романтичен образ.

Антъни замълча за момент, преди да каже:

— Разбирам. — След още една пауза добави замислено. — Вероятно е права.

Саймън не каза нищо, просто наблюдаваше приятеля си, докато той проумее всичко. Накрая той каза:

— Все още не ми харесва, че се навърташ около нея.

— Мили Боже, ако те слуша човек, ще излезе, че съм абсолютен пес.

Антъни скръсти ръце.

— Не забравяй, че се движихме в една и съща глутница, след като завършихме Оксфорд. Зная точно какво си правил.

— О, в името на Бога, Бриджъртън, бяхме на двадесет! Всички мъже са идиоти на тази възраст. А и знаеш много добре, ч-ч…

Саймън усети как езикът му се заплита и се престори, че кашля, за да прикрие заекването си. По дяволите! Това му се случваше толкова рядко напоследък, но когато се случваше, винаги бе, когато е разстроен или ядосан. Ако изгубеше контрол над емоциите си, губеше контрол над речта си. Всичко опираше до това.

А за съжаление подобни епизоди само го разстройваха или ядосваха него самия, което от своя страна усилваше заекването. Това бе възможно най-ужасният порочен кръг.

Антъни го погледна въпросително.

— Добре ли си?

Саймън кимна.

— Просто малко прах ми влезе в гърлото — излъга.

— Да поръчам ли чай?

Той отново кимна. Не му се пиеше особено чай, но изглеждаше подходящо за някой, който наистина има прах в гърлото.

Антъни дръпна звънеца, след това се обърна към Саймън и попита:

— Та какво казваше?

Саймън преглътна с надеждата, че това ще му помогне да възвърне контрол над гнева си.

— Просто исках да подчертая, че ти по-добре от всеки друг знаеш, че поне половината от репутацията ми е незаслужена.

— Да, обаче съм присъствал и знам как си заслужил другата половина. Нямам нищо против да контактуваш от време на време с Дафни, но не желая да я ухажваш.

Херцогът се втренчи в приятеля си — или поне в мъжа, когото считаше за приятел — с недоверие.

— Наистина ли мислиш, че ще прелъстя сестра ти?

— Не знам какво да мисля. Ти не възнамеряваш да се жениш. Зная, че Дафни го иска. — Бриджъртън сви рамене. — Честно казано, това ми е достатъчно, за да ви държа в двата противоположни края на дансинга.

Саймън продължително издиша. Макар отношението на Антъни да бе адски дразнещо, вероятно бе разбираемо, дори похвално. Все пак той просто защитаваше интересите на сестра си. Още повече, че трудно можеше да си представи да носи отговорност за друг, освен за себе си, но предполагаше, че ако имаше сестра, щеше да е точно толкова придирчив, относно това кой я ухажва.

Точно в този момент на вратата се почука.

Вместо камериерка с поднос за чай, в стаята се вмъкна Дафни.

— Майка каза, че двамата сте в ужасно настроение и трябва да ви оставя намира, но реших, че трябва да се уверя, че не сте се избили.

— Не — каза Антъни с мрачна усмивка. — Само леко душене.

За чест на Дафни, тя дори не мигна.

— Кой кого души?

— Аз го душих — отговори брат й. — След това той ми върна услугата.

— Разбирам — каза тя бавно. — Съжалявам, че съм изпуснала забавлението.

Саймън не можа да скрие усмивката си при тази забележка.

— Даф — започна той.

Антъни се извъртя като вихър.

— Наричаш я Даф? — Главата му отново се обърна към Дафни. — Ти ли му даде разрешение да използва кръщелното ти име?

— Разбира се.

— Но…

— Мисля — прекъсна ги Саймън, — че трябва да си признаем.

Тя мрачно кимна.

— Мисля, че си прав. Ако си спомняш, казах ти го.

— Колко възпитано от твоя страна да го споменеш — измърмори Саймън.

Тя дръзко се усмихна.

— Не можах да устоя. При наличието на четирима братя, човек трябва да сграбчва всяка възможност, за да каже „Казах ти“.

Той местеше поглед от брата към сестрата и обратно.

— Не зная кой от двама ви да съжалявам повече.

— Какво, по дяволите става тук? — попита Антъни и добави. — Що се отнася до забележката ти, съжалявай мен. Аз съм много по-мил като брат, отколкото тя като сестра.

— Не е вярно!

Саймън не обърна внимание на спора и фокусира вниманието си върху Антъни.

— Искаше да знаеш какво, по дяволите става? Положението е следното…