Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Duke and I, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 164 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Херцогът и аз

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6066

История

  1. — Добавяне

Глава 20

„Бракът на Сезона изглежда не върви по мед и масло. Херцогинята на Хейстингс, позната преди като мис Бриджъртън, се завърна в Лондон преди почти два месеца, а настоящият автор не е виждал ни вест, ни кост от новия й съпруг, херцога.

Според клюките той не е в Клайвдън, където някога щастливата двойка прекара медения си месец. Всъщност, настоящият автор не можа да открие никой, който да има представа за местонахождението му. (Ако Нейна Светлост знае, тя не казва и всъщност човек рядко получава възможност да попита, тъй като тя страни от компанията на всички, с изключение на доста голямото си семейство.)

Разбира се, работа и дори задължение на настоящия автор е да размишлява за причините за подобен разрив, но трябва да се признае, че дори аз съм объркана. Те изглеждаха толкова влюбени…“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 август 1813

 

Пътуването му отне два дни, което беше с два дни по-дълго, отколкото Саймън би желал да остава насаме с мислите си. Беше си взел няколко книги за четене с надеждата да занимава с нещо мислите си по време на дългото пътуване, но дори когато успееше да отвори някоя от тях, тя оставаше непрочетена в скута му.

Трудно бе да не мисли за Дафни.

Още по-трудно бе да не се замисля за вероятността да стане баща.

Щом пристигна в Лондон, даде инструкции на кочияша да го откара веднага в Бриджъртън Хаус. Бе изморен от пътя и вероятно трябваше да се преоблече, но през изминалите два дни не бе правил нищо друго, освен да преиграва мислено предстоящия сблъсък с Дафни, затова му изглеждаше глупаво да го отлага по-дълго, отколкото се налагаше.

След като пристигна в Бриджъртън Хауз обаче, откри, че тя не е там.

— Какво имате предвид — попита Саймън със смъртоносен глас, без особено да се интересува от факта, че икономът едва ли бе заслужил гнева му, — с това, че херцогинята не е тук?

Икономът му отвърна с абсолютно същия тон и леко вдигна извитата си горна устна.

— Имам предвид, Ваша Светлост — това не бе казано особено любезно, — че тя не живее тук.

— Получих писмо от съпругата си… — Саймън бръкна в джоба си, но… по дяволите, не откри листа. — Е, писмото е някъде тук — изръмжа той. — И според него тя се е върнала в Лондон.

— Така е, Ваша Светлост.

— Тогава къде е, по дяволите? — процеди Саймън.

Икономът само вдигна вежди.

— В Хейстингс Хауз, Ваша Светлост.

Херцогът затвори уста. Малко неща бяха по-унизителни от това да загубиш спор с един иконом.

— Все пак — продължи икономът с очевидно удоволствие, — тя е омъжена за вас, нали?

Саймън го изгледа гневно.

— Явно си сигурен за мястото си.

— Доста.

Хейстингс кимна рязко, тъй като не можеше да убеди сам себе си да му благодари, и тръгна, чувствайки се като пълен глупак. Разбира се, че Дафни бе отишла в Хейстингс Хауз. Все пак не го бе напуснала, просто искаше да бъде близо до семейството си.

Ако можеше сам да се срита по пътя към каретата, щеше да го направи.

След като се качи обаче, наистина се ритна. Живееше от другата страна на Гросвенър Скуеър, и пеша можеше да стигне два пъти по-бързо.

В конкретния случай, времето не се оказа от особено значение, защото щом отвори вратата на Хейстингс Хауз и влетя в коридора, откри, че съпругата му не си е у дома.

— Язди — каза Джефрис.

Той невярващо се втренчи в иконома си.

— Язди? — повтори.

— Да, Ваша Светлост — отвърна Джефрис. — Язди. Кон.

Саймън се зачуди какво е наказанието за удушаване на иконом.

— Къде — отсече той — отиде?

— В Хайд Парк, мисля.

Кръвта му започна да бушува, а дишането му се накъса. Яздеше? Да не би да бе луда? Беше бременна, за бога. Дори той знаеше, че бременните жени не бива да яздят.

— Оседлайте ми кон — нареди той. — Веднага!

— Някой конкретен кон ли? — попита Джефрис.

— Някой бърз — тросна се Саймън. — Веднага! Или още по-добре, аз ще го направя — с тези думи той се обърна и излезе от къщата.

На половината път до конюшните паниката стигна от кръвта до мозъка на костите му и решителните му крачки се превърнаха в бяг.

* * *

Не беше същото, като да язди със странично седло, помисли си Дафни, но поне беше бърза.

Когато растеше в провинцията, вземаше на заем бричовете на Колин и се присъединяваше към братята си в бясната им езда. Майка й обикновено получаваше пристъп всеки път, когато видеше най-голямата си дъщеря да се връща, покрита с кал и доста често с някоя нова, стряскаща синина, но на Дафни и бе все едно. Не се интересуваше накъде яздеха или откъде идваха. Всичко бе въпрос на скорост.

В града, разбира се, не можеше да обуе бричове и затова бе заточена на страничното седло, но ако изведеше коня си достатъчно рано, когато модното общество все още бе по леглата си, и ако се увереше, че се придържа към по-отдалечените части на Хайд Парк, можеше да прекрачи седлото и да язди в галоп. Вятърът измъкваше кичури коса от кока й и пълнеше очите й със сълзи, но поне я караше да забрави.

Яхнала любимия си жребец, тя летеше през полетата и се чувстваше свободна. Нямаше по-добро лекарство за разбитото сърце.

Отдавна бе зарязала прислужника, като се бе престорила, че не го чува как вика:

— Чакайте! Ваша Светлост! Чакайте!

По-късно щеше да му се извини. Слугите в Бриджъртън Хауз бяха свикнали със странностите й и бяха наясно с ездаческите й умения. Този нов човек — един от слугите на съпруга й — вероятно щеше да се разтревожи.

Дафни усети проблясък на вина — само проблясък. Изпитваше нужда да бъде сама. Изпитваше нужда да се движи бързо.

Забави ход, когато стигна до една слабо залесена местност и дълбоко вдиша чистия есенен въздух. Затвори очи за момент и остави звуците и уханията на парка да изпълнят сетивата й. Мислеше си за един слепец, когото бе срещнала отдавна и който й бе казал, че другите му сетива са станали по-изострени, откакто е загубил зрението си. Докато седеше и вдишваше уханията на гората, си мислеше, че вероятно е бил прав.

Настойчиво се вслуша и първо разпозна пискливата песен на птиците, след това мекия звук от крачетата на катеричките, които събираха ядки за зимата. А после…

Намръщи се и отвори очи. По дяволите! Това определено бе звук от друг ездач, който се приближаваше.

Дафни не искаше компания. Искаше да бъде сама с мислите и болката си и, определено, не желаеше да обяснява на някой добронамерен член на висшето общество какво прави сама в парка. Отново се вслуша, определи от коя посока идва ездачът и се отправи в противоположната.

Яздеше в равномерен тръс с мисълта, че ако само се отдръпне от пътя на другия ездач, той ще я подмине, но накъдето и да тръгнеше, той изглежда я следваше.

Увеличи скоростта, и препусна по-бързо, отколкото вероятно би трябвало в тази залесена местност. Имаше твърде много ниски клони и подаващи се корени на дървета. Дафни започна да се плаши. Пулсът туптеше в ушите й, а хиляди ужасяващи въпроси нахлуха в ума й.

Ами ако ездачът не беше, както първоначално бе предположила, член на висшето общество? Ами ако беше престъпник? Или пияница? Беше рано и наоколо нямаше никой. Кой щеше да я чуе, ако изпищеше? Достатъчно близо ли бе до лакея? Той беше ли останал там, където го бе изоставила или се бе опитал да я последва? А ако го бе сторил, дали е тръгнал във вярната посока?

Лакеят й! Почти извика от облекчение. Сигурно бе той. Обърна коня обратно, за да се опита да зърне ездача. Ливреята на прислугата в Хейстингс бе яркочервена, и със сигурност щеше да я различи…

Праас!

Всичкият въздух бе насилствено изтръгнат от тялото й, когато един клон я удари в гърдите. Тя задавено изсумтя и усети как жребецът й продължава напред без нея. После усети, че пада… пада…

Приземи се с тупване, което разтърси всичките й кости, но кафявите есенни листа на земята омекотиха удара. Тялото й моментално се сви на топка, сякаш ако заемаше по-малко място, болката щеше да намалее.

О, Боже, определено болеше. По дяволите, болеше я навсякъде. Стисна очи и се концентрира върху дишането си. Умът й се изпълни с ругатни, които никога не би имала смелостта да изрече на глас. Но болеше. По дяволите, болеше я дори да диша.

Но трябваше. Дишай. Дишай, Дафни, заповяда си. Дишай. Дишай. Можеш да го направиш.

— Дафни!

Тя не отговори. Изглежда единственият звук, който успяваше да издаде, бе скимтене. Дори стоновете бяха отвъд възможностите й.

— Дафни! В името на Бога, Дафни!

Чу как някой скача от коня и усети раздвижване по листата около себе си.

— Дафни?

— Саймън? — промълви тя невярващо. Нямаше логика да е тук, но това бе неговият глас. И макар все още да не бе отворила очи, усещаше, че е той. Въздухът се променяше, когато той бе наблизо. Ръцете му леко я докосваха, проверявайки за счупени кости.

— Кажи ми къде те боли — каза той.

— Навсякъде — изохка тя.

Саймън тихо изруга, но докосването му остана нежно и успокояващо.

— Отвори очи — нареди й меко. — Погледни ме. Концентрирай се върху лицето ми.

Тя поклати глава.

— Не мога.

— Можеш.

Чу как сваля ръкавиците си и усети топлите му пръсти на слепоочията си. След това премина към веждите и извивката на носа.

— Шшш — успокои я. — Остави я. Остави болката да си върви. Отвори очи, Дафни.

Бавно и много трудно тя го стори. Лицето на Саймън изпълни взора й и за момент тя забрави всичко, което се бе случило помежду им, всичко, освен факта, че го обича и той е тук, за да прогони болката й.

— Погледни ме — повтори тихо и настоятелно. — Погледни ме и не отделяй очи от моите.

Тя успя да кимне едва. Фокусира очи върху неговите и позволи на настоятелния му поглед да я успокои.

— Сега, искам да се отпуснеш — каза й. Гласът му бе мек, но настоятелен — точно от каквото имаше нужда. Докато говореше ръцете му обходиха тялото й, проверявайки за счупвания и навяхвания.

Очите му не се отделиха от нейните и за секунда.

Саймън продължи да й говори тихо и успокоително, докато я преглеждаше за наранявания. Изглежда нямаше нищо, освен няколко неприятни синини, но вниманието никога не бе излишно, а и с това бебе…

Кръвта се оттегли от лицето му. В паниката си за Дафни бе забравил за детето, което носеше. Неговото дете.

Тяхното дете.

— Дафни — каза той бавно. Внимателно. — Мислиш ли, че си добре?

Тя кимна.

— Още ли те боли?

— Малко — призна тя и примигна. — Но вече съм по-добре.

— Сигурна ли си?

Отново кимна.

— Добре — изрече той спокойно. Замълча за няколко секунди и после почти изкрещя. — Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш?

Дафни зяпна и започна да мига бързо. Издаде някакъв задавен звук, от който можеше и да произлезе истинска дума, но Саймън я отряза:

— Какво, за бога, правиш тук без придружител? И защо препускаш, където теренът не го позволява? — веждите му се присвиха. — И, в името на Бога, жено, какво въобще правиш на кон?

— Яздя — слабо отвърна Дафни.

— Не те ли е грижа за детето ни? Поне за момент не се ли замисли за неговата безопасност?

— Саймън — каза Дафни много тихо.

— Една бременна жена не трябва дори да се доближава на по-малко от десет фута от кон! Би трябвало да го знаеш!

Тя го погледна, а очите й изглеждаха остарели.

— Какво те интересува? — попита равно. — Ти не искаше това бебе.

— Не, не го исках, но сега е тук и не искам да го убиеш.

— Е, не се тревожи — прехапа устни. — Не е тук.

Дъхът на Саймън спря.

— Какво имаш предвид?

Вдигна поглед към лицето му.

— Не съм бременна.

— Ти си… — не можа да довърши. Обзе го много странно чувство. Не мислеше, че е разочарование, но не бе съвсем сигурен. — Излъгала си ме? — прошепна той.

Тя яростно поклати глава и седна, за да го погледне.

— Не! — извика тя. — Не, не съм лъгала. Кълна се. Мислех, че съм заченала. Наистина го мислех. Но… — задави се и стисна очи, за да спре потока сълзи. Притисна крака към тялото си и скри лице върху коленете си.

Саймън никога не я бе виждал такава, толкова изпълнена с мъка. Безпомощно се втренчи в нея. Искаше единствено да я накара да се почувства по-добре, а ясното съзнание, че той е причина за болката й, не помагаше особено.

— Но какво, Даф? — попита.

Когато накрая тя вдигна поглед към него, очите й бяха огромни и изпълнени с тъга.

— Не знам. Може би толкова силно съм искала дете, че някак си съм накарала цикъла си да спре. Толкова бях щастлива миналия месец — треперливо издиша. — Чаках и чаках, дори си приготвих превръзките, но нищо не се случи.

— Нищо? — Саймън никога не бе чувал нещо подобно.

— Нищо — устните й се опитаха да оформят самоиронична усмивка. — Никога през живота си не съм била толкова щастлива, че нищо не се случва.

— Гадеше ли ти се?

Поклати глава.

— Не се чувствах различно. С изключение на това, че не кървях. Но преди два дни…

Саймън положи ръка върху нейната.

— Съжалявам, Дафни.

— Не, не съжаляваш — каза горчиво и дръпна ръката си. — Не се преструвай, че изпитваш нещо, когато не е така. И, за бога, не ме лъжи отново. Никога не си искал това бебе — изсмя се глухо. — Това бебе? Мили Боже, говоря сякаш наистина е съществувало. Сякаш е било нещо повече от плод на въображението ми — сведе поглед и продължи с тъжен глас. — И на мечтите ми.

Устните на Саймън се раздвижиха няколко пъти, преди да успее да каже:

— Не ми харесва да те виждам разстроена.

Тя го изгледа със смесица от неверие и съжаление.

— Не виждам как би могъл да очакваш нещо друго.

— А-а-а-аз — преглътна, опита да успокои гърлото си и накрая каза единственото, което беше в сърцето му. — Искам те обратно.

Тя не отговори. Саймън мълчаливо се помоли да каже нещо, но тя не го стори. Проклинаше мълчанието й, защото това означаваше, че той ще трябва да продължи.

— Когато спорехме — произнесе бавно, — загубих контрол. Аз… аз не можех да говоря — затвори очи в агония и усети как челюстта му се стяга. — Мразя се, когато съм такъв.

Главата на Дафни леко се наклони и веждите й се сбърчиха.

— Затова ли си тръгна?

Той кимна.

— Не беше заради… това, което направих?

Очите му спокойно срещнаха нейните.

— Не ми хареса това, което направи.

— Но не затова си тръгна? — настоя тя.

Последва мълчание и той отвърна:

— Не затова си тръгнах.

Дафни притисна колене към гърдите си и обмисли думите му. През цялото време бе смятала, че я е изоставил, защото я мрази, а истината бе, че мразеше единствено себе си.

Меко каза:

— Знаеш, че не мисля нищо лошо за теб, когато заекваш.

— Аз мисля лошо за себе си.

Бавно кимна. Разбира се. Беше горд и упорит и цялото висше общество го обожаваше. Мъжете търсеха благоразположението му, а жените флиртуваха като луди. А през цялото време той се чувстваше ужасен всеки път, когато отвореше устата си.

Е, може би не всеки път, помисли Дафни и се взря в лицето му. Когато бяха заедно, обикновено говореше толкова гладко, отговаряше й толкова бързо, че нямаше начин да се концентрира върху всяка дума.

Постави ръка върху неговата.

— Ти не си момчето, за което те е смятал баща ти.

— Знам — отвърна, но погледът му не срещна нейния.

— Саймън, погледни ме — заповяда му нежно. Когато го стори, повтори думите си. — Ти не си момчето, за което те е смятал баща ти.

— Знам — каза отново с объркан и може би малко раздразнен вид.

— Сигурен ли си? — попита го меко.

— По дяволите, Дафни, знам… — думите му избухнаха в тишината, а тялото му започна да се тресе. В един момент Дафни помисли, че ще се разплаче, но сълзите, които изпълниха очите му, не се отрониха и когато вдигна поглед, единственото, което каза бе:

— Мразя го, Дафни. М-м-м…

Тя сложи ръце на бузите му и обърна лицето му към себе си, за да срещне спокойния й поглед.

— Няма нищо — каза тя. — Изглежда е бил ужасен човек. Но трябва да го преодолееш.

— Не мога.

— Можеш. Нормално е да таиш гняв, но не можеш да го оставиш да бъде водещ фактор в живота ти. Дори сега го оставяш да направлява решенията ти.

Саймън извърна поглед.

Ръцете на Дафни се отдръпнаха от лицето му, но останаха на коленете му. Имаше нужда от това докосване. По някаква необяснима причина се боеше, че ако го пусне сега, ще го изгуби завинаги.

— Някога изобщо замислял ли си се дали ти самият искаш семейство? Дали ти искаш дете? Ще бъдеш прекрасен баща, Саймън, а дори не си позволяваш да се замислиш за това. Смяташ, че така си отмъщаваш, но всъщност просто го оставяш да те контролира от гроба.

— Ако му дам дете, тогава печели — прошепна Саймън.

— Не, ако дадеш на себе си дете, ти печелиш — тя несъзнателно преглътна. — Всички печелим.

Саймън не отговори, но тя виждаше как трепери тялото му.

— Ако не желаеш дете, защото ти не го искаш, е едно, но да се отказваш от радостта на бащинството, заради един мъртвец, означава, че си страхливец.

Дафни потръпна, докато изричаше тази обида, но това трябваше да бъде изречено.

— В някакъв момент ще трябва да го загърбиш и да заживееш собствения си живот. Трябва да загърбиш гнева и…

Саймън поклати глава, а очите му изглеждаха изгубени и безнадеждни.

— Не ме моли за това. То е всичко, което имам. Не разбираш ли, това е единственото, което имах?

— Не разбирам.

Повиши глас.

— Защо мислиш се научих да говоря правилно? Какво смяташ, че ми даваше сили? Гневът. Само гневът, стремежът да му покажа…

— Саймън…

Подигравателен смях изригна от гърлото му.

— Не е ли забавно? Мразя го. Толкова много го мразя, а той е единствената причина да успея.

Дафни поклати глава.

— Това не е вярно — изрече разгорещено тя. — Щеше да успееш, въпреки всичко. Ти си упорит и надарен и аз те познавам. Научил си се да говориш, заради себе си, а не заради него — той не отвърна и тя тихо добави. — Ако ти бе дал любовта си, просто щеше да направи всичко по-лесно.

Саймън понечи да поклати глава, но тя го спря, като взе ръката му и я стисна.

— Аз получих любов — промълви. — Познавах единствено любовта и подкрепата, докато растях. Повярвай ми, това прави всичко много по-лесно.

Саймън остана неподвижен за няколко минути, чуваше се единствено тихото му дишане, докато се бореше да овладее емоциите си. Накрая, точно когато Дафни започна да се бои, че го е изгубила, той вдигна очи към нея.

— Искам да бъда щастлив — промълви.

— Ще бъдеш — закле се тя и обви ръце около него. — Ще бъдеш.