Джулия Куин
Херцогът и аз (2)

Глава 1

„Семейство Бриджъртън са със сигурност най-плодовитото семейство във висшето общество. Такова усърдие от страна на виконтесата и покойния виконт е достойно за похвала, макар че изборът на имена на децата им може да бъде наречен единствено банален. Антъни, Бенедикт, Колин, Дафни, Елоиз, Франческа, Грегъри и Хаясинт — методичността, разбира се, е полезна при всяко начинание, но човек би решил, че интелигентните родители биха могли да запомнят децата си и без да ги подреждат по азбучен ред^[1].

В допълнение, гледката на виконтесата и осемте й деца в една и съща стая може да накара човек да си помисли, че вижда двойно, тройно и дори по-зле. Настоящият автор никога не е виждал семейство, в което да цари толкова абсурдна прилика във физическо отношение. Въпреки че настоящият автор никога не си е правил труда да забележи цвета на очите им, и осемте имат подобна костна структура и еднаква гъста кестенява коса. Човек направо трябва да съжали виконтесата, когато започне да търси подходящи бракове за котилото си. Да беше създала поне едно дете, дарено с по-изискан външен вид. Все пак, семейство с подобна прилика си има и предимства — не може да има и съмнение в законното бащинство и на осемте.

О, любезни читателю, на настоящия автор му се иска такъв да беше случаят с повечето големи семейства…“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 26 април 1813

 

— Ооо! — Вайълет Бриджъртън смачка на топка единствената страница на вестника и я хвърли в другия край на елегантно обзаведената стая за рисуване.

Дъщеря й Дафни мъдро избра да не коментира и се престори на задълбочена в бродерията.

— Прочете ли какво е написала? — попита тя. — Прочете ли?

Дафни хвърли поглед към хартиената топка, която бе спряла ход под махагоновата масичка в ъгъла.

— Нямах възможност преди ти да… приключиш с вестника.

— Тогава прочети — простена Вайълет, а ръката й драматично разсече въздуха. — Виж как ни е очернила тази жена.

Дъщерята спокойно остави бродерията и се протегна към масичката. Изглади вестника в скута си и прочете параграфа, който се отнасяше за семейството й. Премигна и вдигна поглед.

— Не е толкова зле, мамо. Всъщност си е направо благословия в сравнение с това, което написа за семейство Федърингтън миналата седмица.

— Как се предполага, че ще ти намеря съпруг, когато тази жена така каля името ти?

Дафни с усилие издиша. След почти два Сезона в Лондон, само споменаването на думата съпруг бе достатъчно, за да затуптят слепоочията й. Тя искаше да се омъжи, наистина искаше, и дори не се надяваше на истински брак по любов. Все пак, твърде много ли бе да се надява на съпруг, когото да харесва поне малко?

До този момент четирима бяха искали ръката й, но щом Дафни се опитваше да си представи как прекарва остатъка от живота си с някой от тях, нещата просто не се получаваха. Имаше мъже, от които биха излезли добри съпрузи, но за съжаление никой от тях не проявяваше интерес. О, те я харесваха. Всички я харесваха. Смятаха я за забавна, мила, остроумна и никой не я мислеше за непривлекателна, но в същото време никой не бе поразен от нейната красота. Никой не онемяваше от възхита в нейно присъствие, нито се вдъхновяваше да пише поеми в нейна чест.

Мъжете, помисли си тя с отвращение, се интересуваха само от жени, които ги ужасяват. Никой нямаше желание да ухажва някоя като нея. Всички я обожаваха, или поне така казваха, защото с нея се разговаряше лесно и тя сякаш винаги разбираше как се чувстват. Както бе казал един от мъжете, които Дафни смяташе за относително добри потенциални съпрузи:

— Дяволите да го вземат, Даф, ти просто не си като обикновените жени. Ти със сигурност си нормална.

Което тя можеше да приеме и като комплимент, ако той не се бе отправил в търсене на най-актуалната блондинка.

Дафни сведе поглед и осъзна, че ръката й е свита в юмрук. Отново вдигна поглед и видя, че майка й я гледа втренчено, в очакване на реакцията й. Тъй като вече бе въздъхнала, се прокашля и каза:

— Сигурна съм, че малката колонка на лейди Уисълдаун няма да навреди на шансовете ми да си намеря съпруг.

— Дафни, минаха две години!

— А лейди Уисълдаун започна да пише едва преди три месеца, затова не виждам как бихме могли да я виним.

— Ще виня, когото си поискам — промърмори Вайълет.

Дафни заби нокти в дланите си и се насили да не отговаря. Знаеше, че майка й просто бе загрижена за нея, знаеше, че я обича. Тя също обичаше майка си. Всъщност, до момента, в който Дафни стана на възраст за женене, Вайълет със сигурност бе най-страхотната майка. И все още беше, поне когато не се тюхкаше, че след нея трябва да омъжи още три дъщери.

Вайълет притисна деликатната си длан към гърдите си.

— Тя хвърля съмнения върху бащинството ви.

— Не — бавно каза Дафни. Човек винаги трябваше да внимава, когато спори с майка й. — Всъщност казва, че не би могло да има съмнение, че всички сме законни. Което е повече, отколкото човек би казал за повечето големи семейства във висшето общество.

— Не би трябвало дори да го споменава — изсъска Вайълет.

— Мамо, тя пише клюкарската страница. Това й е работата.

— Тя дори не е действителна личност — добави Вайълет ядосано. Сложи ръце на тънката си талия, след това промени намерението си и размаха пръст във въздуха. — Уисълдаун, как ли не! Никога не съм чувала за семейство Уисълдаун. Която и да е тази жалка жена, съмнявам се, че е една от нас. Човек с потекло не би писал подобни долни клевети.

— Разбира се, че е една от нас — каза Дафни, а в очите й блестяха весели искрици. — Ако не беше част от висшето общество, нямаше откъде да знае клюките, които публикува. Да не мислиш, че е някаква измамница, която наднича през прозорците и подслушва зад вратите?

— Не ми харесва тона ти, Дафни Бриджъртън — отвърна Вайълет и присви очи.

Дафни отново прехапа устни, за да не се усмихне. „Не ми харесва тона ти“ бе обичайният отговор на Вайълет, когато някое от децата й печелеше спора.

Все пак, да дразни майка си, бе твърде забавно.

— Не бих се изненадала — каза тя, навеждайки глава настрани, — ако лейди Уисълдаун е някоя от твоите „приятелки“.

— Пепел ти на езика, Дафни. Никоя от моите приятелки не би паднала толкова ниско.

— Е, добре — съгласи се дъщерята. — Вероятно не е някоя от твоите приятелки. Все пак съм сигурна, че е някоя, която познаваме. Външен човек не би могъл да получи информацията, която тя публикува.

Вайълет скръсти ръце.

— Иска ми се да я спра веднъж завинаги.

— Ако наистина го искаш — не можа да се сдържи Дафни, — не би трябвало да я подкрепяш, като си купуваш вестника й.

— И каква полза от това? — попита Вайълет. — Всички други го четат. Подобен дребнав протест няма да доведе до нищо, освен да ме накара да изглеждам неинформирана, докато всички други се кикотят над последната клюка.

Дафни безмълвно се съгласи с това. Модерният Лондон със сигурност бе пристрастен към „Хрониките на висшето общество на лейди Уисълдаун“. Преди три месеца мистериозният вестник се бе появил пред вратата на всеки дом от висшето общество. В продължение на две седмици бе доставян безплатно всеки понеделник, сряда и петък. На третия понеделник всички икономи в Лондон с нетърпение очакваха вестникарчетата, които обикновено го доставяха, за да открият, че вместо безплатна доставка, ги очаква оскърбителната цена от пет пени за брой вестник.

Дафни адмирираше интелигентността на измислената лейди Уисълдаун. Цялото висше общество вече бе пристрастено към тези клюки, до момента, в който тя ги накара да плащат за тях. Всички приготвиха пенитата, а някъде, някаква натрапница забогатяваше.

Вайълет крачеше из стаята и пухтеше срещу тази „грозна обида“ за семейството й. Дафни вдигна поглед, за да се увери, че майка й не й обръща внимание и после сведе очи, за да прегледа остатъка от скандалния вестник. Уисълдаун — както бяха започнали да го наричат — бе любопитна смесица от коментари, светски новини, унищожителни обиди и от време на време — комплименти. Това, което го различаваше от предишни светски вестници, бе фактът, че авторката назоваваше пълните имена на тези, за които пишеше. Не се криеше зад инициали като лорд С. или лейди Г. Ако лейди Уисълдаун искаше да пише за някого, тя използваше пълното му име. Обществото декларира своето възмущение, но тайничко бе очаровано.

Последното издание бе съвсем типично за Уисълдаун. Освен кратката дописка за семейство Бриджъртън — която си беше чисто и просто описание на семейството — лейди Уисълдаун бе направила преглед на събитията на бала от предходната вечер. Дафни не бе присъствала, тъй като сестра й имаше рожден ден, а в нейното семейство това винаги бе голямо събитие. При наличието на осем деца имаше много рождени дни за празнуване.

— Ти четеш този боклук — обвини я Вайълет.

Дафни вдигна поглед, без изобщо да се чувства виновна.

— Колонката днес е доста добра. Явно Сесил Тъмбли е изпила цяла кула чаши с шампанско снощи.

— Наистина ли? — запита майка й, опитвайки се да не показва интерес.

— Ммм — отвърна Дафни. — Доста добре е описала бала на Мидълторп. Кой с кого е говорил, как са били облечени всички…

— И предполагам, е почувствала за необходимо да изкаже мнението си по този въпрос — намеси се Вайълет.

Дафни се усмихна дяволито.

— О, хайде, мамо. Знаеш, че мисис Федърингтън винаги е изглеждала ужасно в пурпурно.

Вайълет се опита да потисне усмивката си. Дафни видя как потрепват ъгълчетата на устните й, в опит да запази достолепното изражение, което смяташе за подходящо за една виконтеса и майка. Успя само за две секунди, след което се ухили и седна на канапето до дъщеря си.

— Дай да видя — каза и грабна вестника. — Какво още се е случило? Изпуснали ли сме нещо важно?

Дафни каза:

— Наистина, майко, с репортер като лейди Уисълдаун, няма нужда човек да посещава събитията. — Махна с ръка към вестника. — Това е почти като да сме били там. Вероятно дори по-добре. Сигурна съм, че храната тук снощи е била по-вкусна, отколкото на бала. И ми върни това — дръпна обратно вестника, оставяйки само едно малко ъгълче в ръката на Вайълет.

— Дафни!

Дафни се престори на обидена.

— Четях го.

— О!

— Чуй това!

Вайълет се наведе към нея.

Тя зачете:

— „Развратникът, познат преди като граф Клайвдън, най-накрая намери за уместно да удостои Лондон с присъствието си. Въпреки че все още не е благоволил да се появи на някое порядъчно вечерно събитие, новият херцог на Хейстингс е бил забелязан няколко пъти в Уайтс и веднъж в Татърсол. — Тя спря, за да си поеме дъх. — Негова Светлост е живял в чужбина в продължение на шест години. Дали е само съвпадение фактът, че се е върнал чак сега, след смъртта на стария херцог?“

Дафни вдигна поглед.

— Мили Боже, доста е безцеремонна. Клайвдън не е ли един от приятелите на Антъни?

— Сега е Хейстингс — автоматично каза Вайълет. — И да, мисля, че той и Антъни бяха приятели в Оксфорд. В Итън също, струва ми се. — Веждите й се сбърчиха, а очите й се присвиха замислено. — Създаваше доста проблеми, ако не ме лъже паметта. Постоянно бе скаран с баща си. Но пък имаше репутация на много интелигентен млад мъж. Почти сигурна съм, че Антъни бе казал, че е бил пръв по математика. Което — добави тя, и съвсем по майчински завъртя очи — не бих могла да твърдя за никое от собствените си деца.

— Хайде, майко — подразни я Дафни, — сигурна съм, че аз щях да съм първа, ако в Оксфорд приемаха жени.

Вайълет изсумтя.

— Аз проверявах упражненията ти по аритметика, когато бавачката ти бе болна, Дафни.

— Е, може би по история тогава — каза тя с усмивка, отново погледна към вестника в ръцете си и очите й се плъзнаха към името на новия херцог. — Изглежда е доста интересен — промърмори.

Майка й остро я изгледа.

— Той е много неподходящ за млада дама на твоите години.

— Странно как моите години варират между „твърде млада, за да се запозная дори с приятелите на Антъни“ и „толкова стара, че се отчайваш, дали изобщо ще сключа добър брак“.

— Дафни Бриджъртън, не…

— … ти харесва тона ми, знам. — Дафни се ухили. — Но ме обичаш.

Вайълет топло се усмихна и обви ръка около рамото й.

— Бог да ми е на помощ, така е.

Дафни леко целуна майка си по бузата.

— Това е проклятието на майчинството. Очаква се от теб да ни обичаш, дори когато те вбесяваме.

Вайълет само въздъхна.

— Надявам се някой ден да имаш деца…

— … точно като мен, знам, майко. — Дафни носталгично се усмихна и облегна глава на рамото й. Майка й можеше да бъде прекалено любопитна, а баща й — по-заинтересован от хрътки и лов, отколкото от светски занимания, но бракът им бе топъл и изпълнен с любов, смях и деца. — Биха могли да ми се случат и много по-лоши неща, от това да последвам твоя пример — прошепна.

— О, Дафни — каза Вайълет, докато очите й се изпълваха с влага, — колко мило.

Дафни уви къдрица от кестенявата си коса около пръстта си и се усмихна, за да превърне сантименталния момент в по-забавен.

— Бих била щастлива да следвам примера ти, що се отнася до брака и децата, майко, стига да не се налага да са осем.

 

 

Точно в този момент обектът на техния разговор — Саймън Басет, новият херцог на Хейстингс, се бе разположил в Уайтс, в компанията не на друг, а на Антъни Бриджъртън — най-големият брат на Дафни. Двамата бяха забележителна двойка — високи и атлетични, с гъсти тъмни коси, но очите на Антъни имаха същия дълбок шоколадовокафяв цвят като тези на сестра му, а странно пронизващият поглед на Саймън бе леденосин.

Именно тези очи му бяха спечелили репутацията на човек, с когото трябва да се съобразяват. Втренченият му поглед — ясен и немигащ — караше хората да се чувстват неудобно. Жените направо потръпваха.

Но не и Антъни. Двамата се познаваха от години и той само се засмя, когато Саймън вдигна вежда и обърна ледения си поглед към него.

— Забравяш, че съм те виждал с глава, наведена над нощното гърне — му бе казал Антъни веднъж. — Оттогава ми е трудно да те приемам насериозно.

На което Саймън бе отговорил:

— Да, но доколкото си спомням, ти бе този, който ме държеше над този ароматен съд.

— Това със сигурност е един от моментите, с които се гордея най-много. Ти, все пак, си отмъсти на следващата вечер с дузина змиорки в леглото ми.

Саймън си позволи усмивка при спомена за инцидента и последвалия разговор. Антъни бе добър приятел — такъв, какъвто човек би искал да има до себе си в нужда. Той бе първият човек, когото потърси след завръщането си в Англия.

— Адски хубаво е, че се върна, Клайвдън — каза Антъни, след като се настаниха на масата в Уайтс. — О, предполагам, че ще държиш вече да те наричам Хейстингс.

— Не — категорично отвърна той. — Баща ми винаги ще бъде Хейстингс. Това е единственото обръщение, на което реагираше — направи пауза. — Щом трябва, ще приема титлата му, но не желая да бъда наричан с неговото име.

— Щом трябва. — Очите на Антъни леко се разшириха. — Повечето хора не биха били толкова скромни в очакване на херцогска титла.

Саймън прокара ръка през тъмната си коса. Знаеше, че би трябвало да цени рожденото си право и да показва нестихваща гордост от прославената история на семейство Басет, но това го отвращаваше. Беше прекарал целия си живот, без да отговори на очакванията на баща си и изглеждаше абсурдно сега да се опитва да отговори на очакванията на името му.

— Това е ужасно бреме — промърмори накрая.

— Най-добре свиквай — прагматично каза Антъни, — защото така ще те наричат всички.

Саймън знаеше, че това е вярно, но се съмняваше, че някога ще свикне с тази титла.

— Е, както и да е — добави Антъни, решавайки да уважи личното пространство на приятеля си и да не задълбава в очевидно неприятната тема. — Радвам се, че се върна. Може би сега най-накрая ще бъда оставен на мира — поне за малко — следващия път, когато придружавам сестра си на някой бал.

Саймън се облегна назад и кръстоса дългите си, мускулести крака.

— Интересна забележка.

Антъни повдигна вежди.

— Която си сигурен, че ще обясня?

— Но да, разбира се.

— Би трябвало да те оставя да научиш от първа ръка, но не съм толкова жесток.

Саймън се подсмихна.

— И това идва от човека, който държа главата ми над нощното гърне?

Антъни презрително махна с ръка.

— Бях млад.

— А сега си образец за зряло благоприличие и порядъчност?

Антъни се ухили.

— Абсолютно.

— Та кажи ми — провлечено каза Саймън. — Как точно се предполага, че ще направя живота ти по-лек?

— Предполагам, че планираш да заемеш мястото си в обществото.

— Предположението ти е грешно.

— Но все пак планираш да посетиш бала на лейди Данбъри тази седмица — каза Антъни.

— Само защото, по някаква необяснима причина, харесвам възрастната дама. Тя казва това, което мисли и… — Очите му сякаш се замъглиха.

— И? — настоя Антъни.

Саймън леко поклати глава.

— Нищо. Просто тя бе доста мила към мен, когато бях дете. Прекарах няколко ваканции в къщата й с Ривърдейл — племенникът й, познаваш го.

Антъни кимна.

— Разбирам. Значи нямаш намерение да навлизаш в обществото. Впечатлен съм от решението ти. Позволи ми все пак да те предупредя — дори да решиш да не посещаваш светските събития, те ще те намерят.

Саймън, който точно в този момент отпиваше бренди, се задави при изражението на лицето на приятеля си, когато каза „те“. След известно кашляне и давене успя да каже:

— Кои, за бога, са „те“?

Антъни потръпна.

— Майките.

— Тъй като аз самият не съм имал такава, не бих могъл да кажа, че разбирам мисълта ти.

— Светските майки, глупак такъв. Тези огнедишащи дракони с дъщери на, Бог да ни е на помощ, възраст за женене. Можеш да бягаш, но никога няма да успееш да се скриеш от тях. И трябва да те предупредя, моята собствена е най-лошата от цялата глутница.

— Мили Боже! А аз си мислех, че Африка е опасна.

Антъни му хвърли поглед, изпълнен със съжаление.

— Те ще те преследват. А когато те хванат, ще се озовеш в капана на разговор с бледа млада дама, облечена изцяло в бяло, която може да бърбори само за времето, кой е получил покана за Алмак и панделки за коса.

Веселие пробяга по лицето на Саймън.

— Да разбирам ли, че по време на отсъствието ми си се превърнал в добра партия?

— Не и защото съм го искал, уверявам те. Ако зависеше от мен, бих избягвал светските задължения като чума, но сестра ми направи своя дебют миналата година и сега съм принуден да я придружавам от време на време.

— Говориш за Дафни?

Антъни го погледна изненадано.

— Двамата срещали ли сте се някога?

— Не — призна Саймън. — Но помня писмата й до теб в училище, а и се сетих, че е четвърта поред в семейството, следователно името й започва с Д и…

— О, да. — Антъни леко извъртя очи. — Методът на Бриджъртън за кръщаване на децата. Гарантира, че никой не би забравил кой поред си.

Саймън се засмя.

— Върши работа, нали?

— Виж, Саймън — внезапно каза Антъни, като се приведе напред, — обещах на майка ми, че ще вечерям със семейството в Бриджъртън Хаус по-късно през седмицата. Защо не ме придружиш?

Саймън вдигна едната си тъмна вежда.

— Не ме ли предупреди току-що за светските майки и дъщерите дебютантки?

Антъни се засмя.

— Ще се погрижа майка ми да покаже най-доброто си поведение, а за Даф няма нужда да се тревожиш. Тя е изключение, което само потвърждава правилото. Много ще я харесаш.

Саймън присви очи. Не можеше да прецени дали Антъни се прави на сватовник или не.

Антъни се засмя, сякаш бе прочел мислите му.

— Мили Боже, нали не мислиш, че се опитвам да ви събера с Дафни?

Саймън не отговори.

— Не бихте си паснали. Ти си твърде мрачен за нейния вкус.

На Саймън този коментар му се стори странен, но само попита.

— Тя вече получавала ли е предложения?

— Няколко. — Антъни глътна остатъка от брендито си и доволно въздъхна. — Разреших й да откаже на всички.

— Много снизходително от твоя страна.

Антъни сви рамене.

— Вероятно е твърде много в днешно време, човек да се надява на любов в брака, но не виждам защо да не е щастлива със съпруга си. Получи предложение от мъж, достатъчно възрастен да й бъде баща; от друг, достатъчно възрастен да бъде по-младият брат на баща й; един, който се оказа твърде дразнещ за нашия често необуздан клан и накрая, тази седмица, Мили Боже, този беше най-лошият!

— Какво се случи? — любопитно попита Саймън.

Антъни уморено потърка слепоочията си.

— Този, последният, бе съвсем симпатичен, но абсолютно тъп. Човек би помислил, че след дните ни на разврат съм изгубил всякакви чувства…

— Сериозно? — попита Саймън с дяволска усмивка. — Би ли го помислил?

Антъни се намръщи.

— Не ми бе особено приятно да разбия сърцето на бедния глупак.

— Не го ли направи Дафни?

— Да, но аз трябваше да му кажа.

— Не са много братята, които биха позволили на сестра си подобна свобода по отношение на предложенията за брак — тихо каза Саймън.

Антъни отново сви рамене, сякаш не можеше да си представи да се отнася по друг начин със сестра си.

— Тя е прекрасна сестра. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Дори, ако това означава да я придружаваш в Алмак? — лукаво каза Саймън.

Антъни простена.

— Дори тогава.

— Ще те успокоя, като ти кажа, че това скоро ще приключи, но пък имаш още три сестри на опашката.

Антъни се свлече на стола.

— Елоиз ще направи своя дебют след две години, Франческа — година по-късно, но след това ще имам кратък отдих, докато Хаясинт порасне.

Саймън се изкикоти.

— Не завиждам на отговорностите ти в това отношение. — Въпреки това, още докато го казваше, усети странен копнеж и се зачуди какво ли би било, да не е толкова сам на света. Нямаше намерение да създава собствено семейство, но може би, ако имаше поне още някого до себе си в детството си, животът му щеше да се развие по по-различен начин.

— Значи ще дойдеш на вечеря? — Антъни се изправи. — Неофициална, разбира се. Не даваме официални вечери, когато присъства само семейството.

Саймън имаше да свърши хиляди неща през следващите няколко дни, но преди да успее да си напомни, че трябва да сложи делата си в ред, се чу да казва:

— С удоволствие.

— Чудесно. Ще те видя ли на бала на Данбъри преди това?

Саймън потръпна.

— Не и ако мога да го избегна. Целта ми е да вляза и изляза за по-малко от тридесет минути.

— Наистина ли мислиш — каза Антъни, повдигайки вежда в знак на съмнение, — че ще можеш да отидеш на бала, да поднесеш почитанията си на лейди Данбъри и да си тръгнеш?

Той кимна решително.

Избухналият смях на Антъни не прозвуча особено окуражително.