Джулия Куин
Херцогът и аз (5)

Глава 4

„Тези дни Лондон е залят от амбициозни мамички. На бала на лейди Уърт миналата седмица имаше поне единадесет заклети ергени, които се спотайваха по ъглите и накрая напуснаха събитието, следвани по петите от тези амбициозни мамички.

Трудно е да се определи коя е най-лоша от всички, макар настоящият автор да подозира, че крайните победители с почти равен резултат биха били лейди Бриджъртън и мисис Федърингтън, като мисис Ф. има минимална преднина пред лейди Б. В момента на пазара има три госпожици Федърингтън, докато лейди Бриджъртън има да се тревожи само за една.

Все пак е препоръчително всички предпазливи хора да стоят настрана от последната реколта неженени мъже, когато дъщерите на Бриджъртън Е., Ф. и Х. станат на възраст за женене. Лейди Б. вероятно няма да се оглежда много-много, като марширува през балната зала с три дъщери след себе си и Бог да е на помощ на всички ни, ако реши да носи обувки с метален връх.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 28 април 1813

 

Саймън реши, че вечерта не може да стане по-неприятна, отколкото вече бе. Макар в момента да не му изглеждаше така, странната му среща с Дафни Бриджъртън определено бе върховният момент за тази вечер. Да, откри с ужас, че желае, макар и за кратко, по-малката сестра на най-добрия си приятел. Да, малоумните опити за прелъстяване на Найджъл Бърбрук биха обидили всяка частица от развратната му същност. И да, накрая Дафни го бе вбесила с нерешителността си дали да се отнесе с Найджъл като към престъпник, или като с най-скъп приятел. Все пак нищо от това, съвсем нищо, не можеше да се сравни с мъчението, което му предстоеше.

Прекрасният му план да се вмъкне в балната зала, да поднесе почитанията си на лейди Данбъри и да изчезне незабелязано се разпадна още в първата секунда. Бе направил не повече от две крачки в залата и го позна един стар приятел от Оксфорд, който за голяма изненада на Саймън, се бе оженил. Съпругата му бе много чаровна млада дама, но, за съжаление, с големи социални амбиции, осъществяването, на които виждаше във възможността да представи новия херцог в обществото. Саймън, макар да смяташе себе си за отегчен и циничен, откри, че не е чак толкова груб, та директно да обиди съпругата на стария си приятел от университета.

И така, два часа по-късно вече бе представен на всяка неомъжена дама на бала, на всяка майка на неомъжена дама на бала и, разбира се, на всяка по-възрастна омъжена сестра на неомъжена млада дама на бала. Саймън не можеше да реши коя категория жени е най-неприятна. Неомъжените дами определено бяха скучни, майките бяха дразнещо амбициозни, а сестрите — е, те бяха толкова нападателни, че Саймън започваше да се чуди дали не е попаднал в публичен дом. Шест от тях бяха направили изключително недвусмислени забележки, две му бяха пуснали бележчици с покана да посети будоарите им, а една направо бе прокарала ръка по бедрото му.

В светлината на тези събития Дафни Бриджъртън започваше наистина да му изглежда много добре.

И като се сети за нея, къде, за Бога, беше тя? Стори му се, че я мярна по-рано, заобиколена от доста едрите си и заплашителни братя. Не че ги намираше за заплашителни поотделно, но бързо прецени, че един мъж трябва да е абсолютен идиот, за да ги провокира накуп.

Оттогава тя, изглежда, бе изчезнала. Всъщност, тя вероятно бе единствената неомъжена жена на бала, на която не беше представен.

Саймън не се притесняваше особено, че Бърбрук е продължил да й досажда, след като ги бе оставил в салона. След силния удар, с който го бе повалил, сигурно е останал в безсъзнание поне няколко минути. Може би дори повече, предвид количествата алкохол, които бе погълнал по-рано тази вечер. И дори Дафни да имаше добри, макар и глупави, чувства към непохватния си ухажор, тя не бе толкова наивна, че да остане с него, докато се събуди.

Саймън хвърли поглед към ъгъла, в който се бяха събрали Бриджъртън. Бяха обградени от почти толкова млади дами и стари майки, колкото и той, но поне имаха някаква утеха, че не са сами. Направи му впечатление, че младите дебютантки не прекарваха толкова време в компанията на Бриджъртън, колкото в неговата.

Саймън погледна намръщено в тяхната посока.

Антъни, мързеливо облегнат на стената, видя изражението му, ухили се самодоволно и вдигна чаша червено вино в негова посока. След това леко наведе глава, сочейки вляво от Саймън. Младият мъж се обърна точно навреме, за да бъде задържан от още една майка, този път с три дъщери, всички, облечени в чудовищно натруфени тоалети, покрити с волани и басти и, разбира се, тонове и тонове дантела.

Помисли за Дафни и семплата й зелена рокля с цвят на градински чай. Дафни с прямите кафяви очи и широката усмивка…

— Ваша Светлост! — пискаше майката. — Ваша Светлост! — Саймън премигна, за да проясни погледа си. Дантеленото семейство бе успяло да го обгради толкова ефективно, че не можеше дори да погледне към Антъни.

— Ваша Светлост! — повтори майката. — Такава чест е за нас да се запознаем.

Той успя да кимне ледено. Нямаше място за думи. Женското семейство така го бе притиснало, че имаше чувството, че ще се задуши.

— Джорджиана Хъксли ни изпрати — настоя жената. — Каза, че просто трябва да ви представя дъщерите си.

Саймън не си спомняше коя е Джорджиана Хъксли, но реши, че му се иска да я удуши.

— Обикновено не съм толкова дръзка — продължи жената, — но скъпият ви баща ми бе толкова добър приятел.

Херцогът замръзна.

— Беше наистина прекрасен човек — продължи тя, а гласът й се спускаше като нокти по черепа му. — Толкова отговорен към титлата си. Сигурно е бил прекрасен баща.

— Няма как да знам — отряза я Саймън.

— О! — Наложи се жената да се покашля няколко пъти, преди да успее да каже. — Разбирам. Добре. Мили Боже.

Саймън не каза нищо с надеждата, че резервираното отношение ще я накара да си тръгне. По дяволите, къде беше Антъни? Достатъчно неприятно бе, че тези жени се държат сякаш е расов кон за разплод, но да стои и да слуша как тази жена му казва какъв добър баща е бил старият херцог… Това не можеше да го понесе.

— Ваша Светлост! Ваша Светлост!

Саймън обърна ледения си поглед към дамата пред себе си и си напомни да прояви повече търпение с нея. Все пак, тя вероятно хвалеше баща му, защото си мислеше, че той иска да чуе точно това.

— Просто исках да ви напомня — каза тя, — че бяхме представени един на друг преди няколко години, когато бяхте Клайвдън.

— Да — измърмори Саймън, търсейки пролука в барикадата от дами, през която да избяга.

— Това са дъщерите ми — настоя тя и посочи трите млади дами. Двете изглеждаха приятни, а третата все още бе по детски пухкава и облечена в оранжева рокля, която не правеше услуга на тена й. Изглежда, дори не й бе приятно да е тук.

— Не са ли прекрасни? — попита дамата. — Моята гордост и радост. И са толкова спокойни.

Саймън имаше неприятното чувство, че е чувал абсолютно същите думи, когато веднъж си купуваше куче.

— Ваша Светлост, мога ли да ви представя Прудънс, Филипа и Пенелъпи.

Момичетата направиха реверанс, но никоя не се осмели да срещне погледа му.

— Имам още една дъщеря у дома — продължи дамата. — Фелисити. Тя е само на десет, затова не я водя на такива събития.

Саймън не можеше да си представя защо тя счита за нужно да сподели тази информация с него, но тонът му остана отегчен — отдавна бе научил, че това е най-добрият начин да не показва гнева си.

— А вие сте…?

— Простете! Аз съм мисис Федърингтън, разбира се. Съпругът ми почина преди три години, но беше най-скъп приятел на баща ви. — Гласът й заглъхна в края на изречението при спомена за реакцията на Саймън при предишното споменаване на баща му.

Той рязко кимна.

— Прудънс е много добра пианистка — каза мисис Федърингтън с пресилена жизнерадостност. — А скъпата ми Филипа е прекрасен художник.

Въпросната Филипа засия.

— А Пенелъпи? — попита Саймън, подтикван от някакво дяволче в него.

Майката паникьосано погледна най-младата си дъщеря, която изглеждаше доста нещастна. Тя не беше особено привлекателна, а изборът на облекло от майка й не подобряваше особено външния й вид.

— Пенелъпи? — повтори мисис Федърингтън пискливо. — Пенелъпи е… ами… тя си е Пенелъпи! — Устните й се изкривиха в неискрена усмивка.

Момичето изглеждаше така, сякаш иска да потъне в земята. Саймън реши, че ако го принудят да танцува, ще покани точно нея.

— Мисис Федърингтън — чу се остър и повелителен глас, който можеше да принадлежи само на лейди Данбъри. — Отегчавате херцога ли?

На Саймън му се искаше да отговори утвърдително, но споменът за ужасеното лице на Пенелъпи Федърингтън го накара да измърмори:

— Разбира се, че не.

Старата дама вдигна вежда и бавно наклони глава към него.

— Лъжец.

Отново се обърна към мисис Федърингтън, която направо бе позеленяла. Тя не каза нищо. Лейди Данбъри също. Накрая мисис Федърингтън измънка нещо за намиране на някакъв братовчед, грабна трите си дъщери и избяга.

Саймън скръсти ръце, но не успя съвсем да прикрие развеселеното си изражение.

— Това не бе много учтиво от твоя страна — каза.

— Ха! Тя има пера вместо мозък, както и момичетата, освен може би, най-младото и непривлекателно. — Лейди Данбъри поклати глава. — Ако поне я обличаха в друг цвят…

Той се опита да се пребори с кикота и не успя.

— Така и не се научи да си гледаш работата, нали?

— Никога. А и какво ще му е забавното? — Тя се усмихна. Саймън виждаше, че не й се иска, но се усмихна. — А що се отнася до теб — продължи, — ти си ужасен гост. Човек би решил, че маниерите ти са достатъчно добри, поне да поздравиш домакинята досега.

— През цялото време бе твърде добре обградена от почитатели, за да посмея дори да се доближа.

— Бърз си — изкоментира тя.

Саймън не каза нищо, не беше съвсем сигурен как да тълкува думите й. Винаги бе подозирал, че знае тайната му, но не бе съвсем сигурен.

— Приятелят ти Бриджъртън се приближава — каза тя.

Херцогът проследи посоката на кимването й. Антъни приближи бавно и само след секунда в тяхната компания лейди Данбъри го нарече страхливец.

Антъни премигна.

— Моля?

— Можеше да дойдеш и да спасиш приятеля си от квартета Федърингтън отдавна.

— Но аз толкова се наслаждавах на нещастието му.

— Хмм… — Без друга дума или дори изсумтяване, тя се отдалечи.

— Странна старица — каза Антъни. — Не бих се изненадал, ако тя е онази проклета Уисълдаун.

— Онази с клюкарския вестник? — Антъни кимна и го поведе към едно растение в ъгъла, където чакаха братята му. Докато вървяха се ухили и каза. — Забелязах, че разговаря с известен брой подходящи млади дами.

Саймън измърмори нещо крайно нецензурно.

Антъни само се засмя.

— Не можеш да кажеш, че не те предупредих, нали?

— Крайно неприятно е да призная, че може да си прав, за каквото и да било, затова, моля те, не ме карай да го правя.

Приятелят му пак се засмя.

— Заради този коментар ще започна лично да те представям на дебютантките.

— Ако го направиш — предупреди го Саймън, — скоро ще откриеш, че те чака бавна и болезнена смърт.

Антъни се ухили.

— Саби или пистолети?

— О, отрова. Със сигурност отрова.

— Ау! — Антъни спря пред другите двама мъже от семейство Бриджъртън, и двамата белязани с кестенява коса, висок ръст и отлична костна структура. Саймън констатира, че единият има зелени очи, а другият кафяви като Антъни, но като се остави това настрана, слабата вечерна светлина правеше тримата мъже на практика неразличими.

— Помниш ли братята ми? — запита Антъни учтиво. — Бенедикт и Колин. Сигурен съм, че помниш Бенедикт от Итън. Той беше онзи, който ни вървеше по петите цели три месеца, когато пристигна в колежа.

— Не е вярно! — отрече брат му през смях.

— Не знам дали си срещал Колин — продължи Антъни. — Вероятно е твърде млад, за да е пресичал пътя ти.

— Радвам се да ви видя — каза приветливо Саймън, а след като забеляза разбойническия блясък в зелените очи на младежа, не можа да не отвърне с усмивка.

— Антъни е казвал такива лоши неща за теб — продължи Колин, а усмивката му се разшири, — че със сигурност ще се сприятелим.

Антъни завъртя очи.

— Сигурен съм, че разбираш защо майка ми е убедена, че Колин ще е първото от децата й, което ще я доведе до лудост.

Колин добави:

— И се гордея с това.

— Майка, за щастие, се наслади на кратък отдих от чара на Колин — продължи Антъни. — Той тъкмо се върна от обиколка на континента.

— Точно тази вечер — каза той с момчешка усмивка.

Изглеждаше безразсъдно млад. Саймън реши, че не може да е много по-възрастен от Дафни и каза:

— Аз също тъкмо се връщам от пътуване.

— Да, само дето твоето е обхванало глобуса — каза Колин. — Бих се радвал да чуя за това някой ден.

Саймън учтиво кимна.

— Разбира се.

— Срещал ли си Дафни? — запита Бенедикт. — Тя е единствената Бриджъртън на бала, която е в неизвестност.

Докато херцогът се чудеше как най-добре да отговори на въпроса, Колин изсумтя и каза:

— О, Дафни не е в неизвестност. Нещастна е, но не е в неизвестност.

Саймън проследи погледа му и видя Дафни да стои до майка си, точно както каза Колин, с възможно най-нещастен вид.

И тогава му просветна — тя бе една от всяващите страх неомъжени млади дами, с която майка й парадираше. Изглеждаше твърде разумна и пряма, за да бъде подобно същество, но все пак точно така би трябвало да е. Не можеше да е на повече от двадесет години, и тъй като името й бе Бриджъртън, очевидно бе неомъжена. И тъй като имаше майка, разбира се, бе уловена в капана на безкраен ред представяния.

Тя изглеждаше точно толкова замесена, колкото бе Саймън. Това някак си го накара да се почувства доста по-добре.

— Един от нас трябва да я спаси — замислено каза Бенедикт.

— Не — каза Колин. — Майка я е ангажирала с Макълсфийлд само от десет минути.

— Макълсфийлд? — попита Саймън.

— Графът — отговори Бенедикт.

— Синът на Касълфорд.

— Десет минути? — попита Антъни. — Горкият Макълсфийлд.

Саймън го погледна любопитно.

— Не че Дафни е толкова досадна — добави бързо. — Но, когато майка реши да…

— … преследва — намеси се Бенедикт услужливо.

— … някой джентълмен — продължи Антъни с благодарно кимване към брат си — може да бъде, а…

— Безмилостна — помогна му Колин.

Антъни слабо се усмихна.

— Да. Точно.

Саймън отново погледна към триото, предмет на разговора. Дафни със сигурност изглеждаше нещастна, Макълсфийлд оглеждаше залата, вероятно в търсене на най-близкия изход, а очите на лейди Бриджъртън блестяха с такава решителност, че Саймън се изпълни със съчувствие към младия граф.

— Трябва да спасим Дафни — каза Антъни.

— Наистина трябва — добави Бенедикт.

Саймън забеляза, че въпреки това никой от тях не се втурна да действа.

— Само си приказвате, нали? — изкиска се Колин.

— Не ми изглеждаш така, сякаш ти да си се запътил да я спасяваш — отвърна Антъни.

— По дяволите, не. Но не съм и казвал, че ще го направя. Вие, от друга страна…

— Какво, за Бога, става? — запита накрая Саймън.

Тримата братя Бриджъртън го погледнаха с еднакво виновни изражения.

— Трябва да спасим Даф — каза Бенедикт.

— Наистина трябва — добави Антъни.

— Това, което моите страхливи братя не могат да кажат — каза насмешливо Колин — е, че се ужасяват от майка ни.

— Вярно е — каза Антъни и безпомощно сви рамене.

Бенедикт кимна.

— Не се срамувам да го призная.

Саймън реши, че никога не е виждал по-абсурдна гледка. Това бяха братята Бриджъртън, за Бога. Високи, привлекателни, атлетични, преследвани от всяка госпожица в страната, а една жена им бе взела страха.

Все пак им беше майка. И това бе смекчаващо обстоятелство, прецени той.

— Ако спася Даф — обясни Антъни, — майка ще ме сграбчи в ноктите си и съм загубен.

Саймън се изсмя при представата за приятеля си, развеждан от майка си от една към друга неомъжена дама.

— Сега разбираш защо отбягвам тези събития като чума — мрачно каза Антъни. — Атакуват ме от две посоки. Ако дебютантките и майките им не ме открият, майка ми прави така, че аз да ги намеря.

— Хей! — възкликна Бенедикт. — Защо ти не я спасиш, Хейстингс?

Саймън погледна към лейди Бриджъртън, чиято ръка здраво бе хванала лакътя на Макълсфийлд, и реши, че предпочита да носи клеймото на вечен страхливец.

— Тъй като не сме били представени един на друг, би било неприлично — импровизира.

— Сигурен съм, че не е така — отвърна Антъни. — Ти си херцог.

— Е и?

— Е и? — повтори Антъни. — Майка ми би простила всяко неприличие, ако й дава възможност да представи Дафни на един херцог.

— Виж сега — каза Саймън разпалено. — Аз не съм жертвено агне, което да бъде принесено на олтара на майка ви.

— Все пак си прекарал доста време в Африка, нали? — отбеляза саркастично Колин.

Саймън не му обърна внимание.

— А и сестра ви каза…

И трите глави на Бриджъртън се обърнаха към него. Той моментално осъзна, че е направил грешка и то огромна.

— Срещал си Дафни? — попита Антъни, а прекалено учтивият му тон изобщо не успокои Саймън.

Преди да успее да отговори, Бенедикт се наклони съвсем леко към него и попита.

— Защо не го спомена?

— Да — каза Колин, а изражението му за първи път бе сериозно. — Защо?

Саймън местеше поглед от брат на брат и изведнъж му стана ясно защо Дафни все още е неомъжена. Това войнствено трио бе в състояние да прогони и най-решителните или най-глупавите ухажори.

Което вероятно обясняваше наличието на Найджъл Бърбрук.

— Всъщност — каза Саймън, — се натъкнах на нея в салона на път за балната зала. Беше — той целенасочено ги заразглежда — съвсем очевидно, че е член на семейството ви, затова се представих.

Антъни се обърна към Бенедикт.

— Сигурно, докато се е опитвала да избегне Бърбрук.

Бенедикт се обърна към Колин.

— Какво стана с Бърбрук? Имаш ли представа?

Колин сви рамене.

— Абсолютно никаква. Вероятно е отишъл да лекува разбитото си сърце.

Или разбитата си глава, помисли язвително Саймън.

— Е, това според мен обяснява всичко — каза Антъни, а изражението му на по-голям брат закрилник отстъпи място на познатия стар приятел и женкар.

— С изключение на факта — каза подозрително Бенедикт, — че не го спомена досега.

— Защото нямах такава възможност — отсече Саймън ядосано. — В случай, че не си забелязал, Антъни, имаш невероятен брой братя и представянето на всеки от тях отнема ужасно много време.

— Само двама от нас са тук — отбеляза Колин.

— Тръгвам си — обяви Саймън. — Вие тримата сте луди.

Бенедикт, който изглеждаше най-покровителствено настроен, внезапно се ухили.

— Нямаш сестра, нали?

— Не, и благодаря на Бога.

— Ако някога имаш дъщеря, ще разбереш.

Саймън беше убеден, че никога няма да има дъщеря, но си замълча.

— Това си е истинско изпитание — каза Антъни.

— Макар че Даф е по-добра от болшинството — добави Бенедикт. — Тя всъщност няма особено много ухажори.

Саймън не можеше да си представи защо.

— Не съм съвсем сигурен защо — каза Антъни замислено. — Мисля, че тя е много хубаво момиче.

Саймън реши, че моментът не е подходящ да спомене, че е бил само на инч от това да я опре на стената, да притисне бедра към нейните и да я целува до припадък. Честно казано, ако не бе открил, че е Бриджъртън, вероятно щеше да направи точно това.

— Даф е най-добрата — съгласи се Бенедикт.

Колин кимна.

— Страхотно момиче. Наистина е свястна.

Последва страна пауза и накрая Саймън каза:

— Е, свястна или не, няма да ходя да я спасявам, защото тя съвсем ясно ми каза, че майка ви й е забранила да бъде виждана в моята компания.

— Майка е казала това? — попита Колин. — Явно репутацията ти наистина е черна.

— До голяма степен незаслужено — измърмори херцогът, без да е съвсем сигурен защо се отбранява.

— Много лошо — промърмори Колин. — Щях да те помоля да ме пообразоваш.

Саймън реши, че момчето го чака дълго и невероятно развратно бъдеще.

Юмрукът на Антъни се озова на кръста на Саймън и започна да го побутва напред.

— Сигурен съм, че майка ще си промени мнението при подходящ стимул. Да вървим.

Той нямаше друг избор, освен да се отправи към Дафни. Другият вариант бе да направи сериозна сцена, а отдавна бе научил, че не се справя добре в подобни ситуации. А и, ако той бе на мястото на Антъни, вероятно щеше да направи абсолютно същото.

В края на краищата, след вечер, прекарана със сестрите Федърингтън, Дафни не изглеждаше и наполовина толкова лош вариант.

— Майко! — весело извика Антъни като наближиха виконтесата. — Не съм те виждал цяла вечер.

Саймън видя как очите на лейди Бриджъртън светнаха при вида на сина й. Амбициозно мамче или не, тя очевидно обичаше децата си.

— Антъни! — отвърна. — Колко е хубаво, че те виждам. Дафни и аз тъкмо разговаряхме с лорд Макълсфийлд.

Синът й хвърли на въпросния лорд поглед, изпълнен със съчувствие.

— Да, виждам.

Саймън улови за миг погледа на Дафни и съвсем леко поклати глава. Тя кимна още по-леко в отговор — разумно момиче.

— А кой е това? — запита лейди Бриджъртън, вдигнала очи към Саймън.

— Новият херцог на Хейстингс — отговори Антъни. — Сигурно си го спомняш от дните ми в Итън и Оксфорд.

— Разбира се — учтиво каза майка му.

Макълсфийлд, който съзнателно бе запазил мълчание, бързо се възползва от първата пауза в разговора и изстреля:

— Струва ми се, че виждам баща си.

Антъни развеселено погледна младия граф.

— В такъв случай, вървете при него.

Той с готовност последва предложението.

— Мислех, че презира баща си — объркано каза лейди Бриджъртън.

— Така е — каза дръзко Дафни.

Саймън потисна смеха си. Дафни вдигна вежди, предизвиквайки го да коментира.

— Е, и без това има ужасна репутация — каза виконтесата.

— Явно напоследък има доста такива — измърмори херцогът.

Очите на Дафни се разшириха и този път Саймън бе този, който вдигна вежди в безмълвно предизвикателство.

Тя, разбира се, не отговори, но майка й го изгледа остро и той остана с впечатлението, че се опитва да реши дали новопридобитата му титла компенсира лошата му репутация.

— Не мисля, че съм имал възможността да се запозная с вас, преди да напусна страната, лейди Бриджъртън — учтиво каза Саймън, — но ми е изключително приятно да го сторя сега.

— На мен също — тя махна към Дафни. — Дъщеря ми Дафни.

Саймън пое облечената й в ръкавица ръка и целомъдрено целуна кокалчетата й.

— За мен е чест да се запознаем официално, мис Бриджъртън.

— Официално? — попита лейди Бриджъртън.

Дафни отвори уста, но Саймън се намеси, преди да е успяла да каже каквото и да било.

— Вече споменах на брат ви за кратката ни среща по-рано тази вечер.

Лейди Бриджъртън рязко се обърна към Дафни.

— Била си представена на херцога по-рано тази вечер? Защо не ми каза?

Дъщеря й се усмихна със стиснати устни.

— Бяхме доста заети с графа. Преди това с лорд Уестбъро, а преди това с…

— Разбрах какво имаш предвид, Дафни — с мъка произнесе майка й.

Саймън се зачуди дали би било непростимо грубо, ако се изсмее.

В този миг лейди Бриджъртън насочи целия блясък на зъбите си към него, показвайки му откъде Дафни е наследила тази широка усмивка, и той разбра, че виконтесата е решила, че репутацията му може да бъде пренебрегната.

Странна светлинка се появи в очите й, докато погледът й се местеше от Дафни към Саймън и обратно.

Тя отново се усмихна.

На Саймън му се прииска да избяга.

Антъни леко се наведе и прошепна в ухото му:

— Толкова съжалявам.

Приятелят му процеди през зъби:

— Може да се наложи да те убия.

Леденият поглед на Дафни ясно показваше, че е чула и двама им и не ги намира за забавни.

Лейди Бриджъртън блажено не забелязваше нищо, вероятно защото главата й вече се пълнеше с планове за великолепна сватба.

Изведнъж очите й се присвиха и се насочиха към нещо зад тях. Изгледаше толкова силно раздразнена, че Саймън, Антъни и Дафни едновременно обърнаха глави, за да видят какво става.

Мисис Федърингтън целенасочено крачеше към тях, а Прудънс и Филипа я следваха. Саймън забеляза, че Пенелъпи не се вижда никъде наоколо.

Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки, реши той.

— Мис Бриджъртън — каза, обръщайки поглед към Дафни. — Бихте ли желали да танцувате?