Джулия Куин
Херцогът и аз (4)

Глава 3

„Настоящият автор дочу, че Найджъл Бърбрук е бил забелязан да купува пръстен с диаманти от бижутерийния магазин на Мортън. Възможно ли е да се задава нова мисис Бърбрук?“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 28 април 1813

 

Дафни реши, че вечерта не може да стане по-неприятна, отколкото вече бе. Първо, бе принудена да прекара цялото време в най-тъмния ъгъл на балната зала, което не бе лесна задача, тъй като лейди Данбъри очевидно държеше, както на естетическата, така и на чисто осветителната функция на свещите. След това бе успяла да се спъне в крака на мис Федърингтън, докато се опитваше да се измъкне, което накара Филипа — далеч не най-тихото момиче в залата — да изписка:

— Дафни Бриджъртън! Наранихте ли се?

Очевидно, това бе привлякло вниманието на Найджъл, тъй като той вдигна стреснато глава и веднага се втурна да пресича залата. Дафни се бе надявала, не, молила да успее да го изпревари и да стигне до стаята за отдих, но той я застигна в салона и започна да реди любовни излияния.

Всичко това бе достатъчно неловко, а сега се появи и този мъж — този шокиращо красив и почти притеснително спокоен непознат — и бе станал свидетел на всичко. И дори по-зле — смееше се.

Дафни го изгледа кръвнишки, докато той се хилеше за нейна сметка. Вероятно бе нов в Лондон, защото никога досега не го бе виждала. Майка й се бе погрижила да бъде представена или поне забелязана от всички подходящи джентълмени. Разбира се, бе напълно възможно мъжът да е женен и затова да не е в списъка на потенциалните жертви на Вайълет, но тя инстинктивно знаеше, че ако той бе отдавна в Лондон, всички щяха да шушукат за него.

Лицето му бе символ на абсолютното съвършенство. Отне й само секунда да осъзнае, че той засенчва всички статуи на Микеланджело. Очите му бяха странно наситени — толкова сини, че направо сияеха. Косата му бе гъста и тъмна и бе висок, поне колкото братята й, което бе рядкост.

Това бе мъж, помисли Дафни иронично, който със сигурност можеше завинаги да открадне ятото кикотещи се млади дами от мъжките представители на семейство Бриджъртън.

Само не можеше да разбере, защо това толкова я подразни. Може би, защото знаеше, че мъж като него никога не би се заинтересувал от жена като нея. Може би, защото се почувства като абсолютна повлекана, седнала на пода в неговото височайше присъствие. А може би бе просто, защото той се смееше, сякаш тя бе някакво цирково развлечение.

Каквато и да бе причината, в нея се надигна непривично раздразнение и тя сключи вежди изричайки:

— Кой сте вие?

Саймън не знаеше защо не отговори на въпроса направо, а някакво дяволче го подтикна да каже:

— Намерението ми бе да съм вашият спасител, но вие очевидно нямате нужда от моите услуги.

— О — каза, сякаш поуспокоено момичето, събра устни и леко ги изви, докато размишляваше над думите му. — Е, в такъв случай предполагам, че съм ви благодарна. Жалко, че не се появихте десет секунди по-рано. Бих предпочела да не се бе наложило да го удрям.

Саймън погледна към мъжа на земята. На брадичката му вече се бе появила синина и той стенеше.

— Лафи, о, Лафи. Обичам ви, Лафи.

— Предполагам, че вие сте Лафи? — промърмори Саймън и вдигна поглед към лицето й. Наистина бе доста привлекателна, а от позицията му в момента деколтето й изглеждаше упадъчно дълбоко.

Тя му се смръщи, очевидно, без да оцени финото му чувство за хумор и също така очевидно, без да осъзнае, че погледът зад гъстите му мигли се е спрял на част от тялото й, различна от лицето.

— Какво ще правим с него? — попита.

— Ние? — повтори Саймън.

Смръщването й се задълбочи.

— Нали казахте, че сте имал намерение да бъдете мой спасител?

— Точно така. — Той сложи ръце на кръста и огледа положението. — Да го завлека ли на улицата?

— Разбира се, че не! — възкликна тя. — За бога, навън все още вали, нали?

— Скъпа моя мис Лафи — каза Саймън, без да се старае особено да прикрива снизходителния си тон, — не мислите ли, че насочвате притесненията си в грешна посока? Този мъж се опита да ви нападне.

— Не се опита да ме нападне — отговори тя. — Той просто… той просто… Е, добре, опита се, но никога не би ме наранил наистина.

Саймън повдигна вежда. Жените постоянно си противоречаха.

— Сигурна ли сте?

Той наблюдаваше как тя внимателно подбира думите си.

— Найджъл не е способен на зъл умисъл — каза бавно. — Единствената му вина е лошата преценка.

— В такъв случай, вие показвате по-голяма щедрост, отколкото аз бих могъл — каза тихо Саймън.

Момичето отново въздъхна — тих звук, който той почувства с цялото си тяло.

— Найджъл не е лош човек — каза тя с достойнство. — Просто невинаги се проявява като особено интелигентен и вероятно погрешно е приел любезността ми за нещо повече.

Саймън почувства непонятно възхищение към това момиче. Повечето жени, които познаваше, вече щяха да са изпаднали в истерия, а тя, която и да беше, държеше ситуацията под контрол и демонстрираше поразителна душевна щедрост. Фактът, че дори помисляше да защити този Найджъл, го удивляваше.

Тя се изправи и изтри ръце в зелената коприна на роклята си. Косата й бе подредена така, че една къдрица се спускаше по рамото и изкусително се виеше до горната част на бюста й. Саймън знаеше, че би трябвало да я слуша — тя бъбреше нещо като повечето жени — но не можеше да откъсне очи от тази самотна тъмна къдрица. Приличаше на копринена панделка, увита около лебедовата й шия и той бе обхванат от ужасяващия копнеж да скъси разстоянието помежду им и да проследи пътя на къдрицата й с устни.

Никога преди не се бе занимавал с невинни девойки, но целият свят, така или иначе, го бе обявил за развратник. Какво щеше да навреди това? Все пак не възнамеряваше да я похити. Просто една целувка. Само една малка целувка.

Какво изкушение, подлудяващо изкушение.

— Сър! Сър!

С голямо неудоволствие вдигна очи към лицето й. То, разбира се, също бе прекрасно, но му бе трудно да си представя как я съблазнява, докато тя му се мръщи.

— Слушахте ли ме?

— Разбира се — излъга Саймън.

— Не ме слушахте.

— Не — призна той.

От гърлото й излезе звук, който подозрително приличаше на ръмжене.

— Тогава защо — каза тя едва, — казахте, че сте ме слушал?

Той сви рамене.

— Мислех, че това искате да чуете.

Саймън с интерес наблюдаваше как тя си поема дълбоко дъх и си мърмори нещо. Не можа да чуе думите, но се съмняваше, че биха могли да бъдат описани като комплимент. Накрая тя каза с почти комично спокоен глас:

— Ако не желаете да ми помогнете, бих предпочела просто да си тръгнете.

Саймън реши, че е време да престане да се държи като грубиян, затова каза:

— Моите извинения. Разбира се, че ще ви помогна.

Тя издиша и отново погледна към Найджъл, който все още лежеше на пода и стенеше несвързано. Саймън също сведе поглед и за няколко секунди остана втренчен, докато момичето не каза:

— Наистина не исках да го удрям толкова силно.

— Може би е пиян.

Тя доби несигурен вид.

— Мислите ли? Усетих някакъв аромат, но никога преди не съм го виждала пиян.

Саймън нямаше какво да добави и просто попита:

— Е, какво искате да направим?

— Предполагам, че бихме могли просто да го оставим тук — каза колебливо.

Той сметна идеята за чудесна, но бе очевидно, че тя иска да се погрижат по-добре за този глупак. Господ да му е на помощ, но изпитваше странното желание да я направи щастлива.

— Ето какво ще направим — каза решително, радвайки се, че тонът му прикрива необичайната нежност, която изпитва. — Ще извикам каретата си…

— О, добре — прекъсна го тя. — Наистина не исках да го оставяме тук. Изглежда доста жестоко.

Саймън мислеше, че би било доста снизходително, имайки предвид как идиотът почти я бе нападнал, но запази мнението за себе си и продължи с плана.

— Докато ме няма, ще чакате в библиотеката.

— В библиотеката? Но…

— В библиотеката — повтори той твърдо. — Зад затворена врата. Искате ли да бъдете открита с тялото на Найджъл, ако някой реши да се разходи до салона?

— Тялото му? Мили Боже, сър, няма нужда да говорите, сякаш е мъртъв.

— Както казвах — продължи той, напълно игнорирайки коментара й, — ще останете в библиотеката. Когато се върна, ще преместим Найджъл в каретата ми.

— И как ще го направим?

Той й се усмихна обезоръжаващо.

— Нямам никаква представа.

За момент Дафни забрави да диша. Точно бе решила, че неуспелият й спасител е непоправимо арогантен, и той й се усмихна. Това бе момчешка усмивка, която разтапяше женски сърца в радиус от десет мили.

За огромна изненада на Дафни се оказа, че й е трудно да продължи да се ядосва на човек с такава усмивка. След като бе израснала с четирима братя, сякаш родени с умението да очароват дамите, Дафни мислеше, че е имунизирана.

Очевидно не беше. Гърдите й се вълнуваха, в стомаха й сякаш препускаха коне, а коленете й бяха меки като разтопено масло.

— Найджъл — прошепна в отчаян опит да отвлече вниманието си от безименния мъж отсреща. — Трябва да се погрижа за него. — Наведе се и не особено нежно разтърси рамото му. — Найджъл? Найджъл? Трябва да се събудиш, Найджъл.

— Дафни — простена той. — О, Дафни.

Тъмнокосият непознат рязко извърна глава.

— Дафни? Той Дафни ли каза?

Тя се отдръпна леко, притеснена от резкия му въпрос и напрегнатия поглед в очите му.

— Да.

— Името ви е Дафни?

Сега вече започваше да се чуди, дали не е идиот.

— Да.

Той простена.

— Не и Дафни Бриджъртън.

Лицето й се смръщи объркано.

— Същата.

Саймън отстъпи крачка назад. Буквално му прилоша и мозъкът му най-накрая регистрира факта, че тя има гъста кестенява коса. Прочутата коса на Бриджъртън. Да не се споменава в допълнение с Бриджъртъновия нос, скулите и… о, за бога, това бе сестрата на Антъни! По дяволите!

Между приятелите имаше правила, по-точно забрани, и най-важната от всички бе: Не пожелавай сестрата на приятеля си.

Той стоеше втренчен в нея, вероятно с вид на абсолютен глупак, а тя сложи ръце на кръста си и запита.

— А вие кой сте?

— Саймън Басет — измърмори той.

— Херцогът? — изписка тя. Той мрачно кимна. — Мили Боже!

Саймън с ужас наблюдаваше как лицето й пребледнява.

— За бога, жено, нали няма да припаднете?

Не можеше да си представи защо би го направила, но Антъни — брат й, бе прекарал целия следобед в предупреждения за въздействието на един млад, неженен херцог върху младата неомъжена част от женското население. Антъни бе изтъкнал Дафни като изключение от това правило, но тя изглеждаше ужасно бледа.

— Така ли е? — запита, когато тя не отговори. — Ще припаднете ли?

Тя изглеждаше обидена от факта, че той може дори да го допусне.

— Разбира се, че не!

— Добре.

— Просто…

— Какво? — подозрително попита Саймън.

— Ами — каза тя и изискано сви рамене. — Предупредиха ме за вас.

Това вече бе твърде много.

— Кой? — запита.

Тя се втренчи в него, сякаш бе малоумен.

— Всички.

— Това, м… — Усети, че се задава нещо, което подозрително наподобява заекване, затова дълбоко си пое въздух, за да се успокои. Бе довел този самоконтрол до съвършенство. Тя виждаше просто един мъж, който се опитва да контролира темперамента си, а имайки предвид насоката на разговора им, този образ не бе много далеч от истината.

— Скъпа мис Бриджъртън — започна отначало Саймън с още по-спокоен тон, — трудно ми е да го повярвам.

Тя отново сви рамене и той с раздразнение усети, че сякаш се радваше на нещастието му.

— Вярвайте, в каквото желаете — каза весело, — но днес го пишеше във вестника.

— Моля?

— В Уисълдаун — отговори, сякаш това обясняваше всичко.

— Уисъл — какво?

Дафни се втренчи безизразно в него за момент, но после си спомни, че той току-що се бе върнал в Лондон.

— О, сигурно не сте чували за него — каза меко и дяволита усмивка се появи на устните й. — Виж ти!

Херцогът направи крачка напред с определено заплашително изражение.

— Мис Бриджъртън, струва ми се, че трябва да ви уведомя, че съм на крачка от това да ви удуша, за да получа най-накрая информация.

— Клюкарски вестник — каза след една бърза крачка назад. — Това е. Всъщност е доста глупав, но всички го четат.

Той не каза нищо, само арогантно повдигна вежда и Дафни бързо добави:

— Имаше дописка за завръщането ви в понеделнишкия брой.

— И какво — очите му застрашително се присвиха — точно — и се превърнаха в лед — пишеше?

— Точно… не много — започна да увърта Дафни. Опита да направи още една крачка назад, но петите й се удариха в стената. Още малко и щеше да се надигне на пръсти. Херцогът изглеждаше бесен и тя започваше да се чуди дали не бе по-добре да си плюе на петите и да го остави сам да се оправя с Найджъл. Двамата си бяха лика-прилика — двойка луди!

— Мис Бриджъртън — в гласа му се усещаше предупреждение.

Все пак реши да го съжали, тъй като бе нов в града и още не бе имал време да се адаптира към новия свят според Уисълдаун. Вероятно бе нормално да е разстроен, че са писали за него във вестника. За Дафни също бе доста объркващо първия път, а тя поне бе имала време да се подготви с предишните броеве в продължение на месец. Докато лейди Уисълдаун стигне в писанията си до нея, ефектът бе намалял.

— Няма нужда да се разстройвате от това — каза Дафни, като опита да вложи съчувствие в гласа си, вероятно без успех. — Тя просто написа, че сте невероятен развратник — факт, който съм сигурна, че няма да отречете, тъй като отдавна съм разбрала, че мъжете направо копнеят да бъдат считани за такива. — Тя спря за момент, за да му даде възможност да я опровергае и да отрече, но той не го стори и тя продължи: — А и майка ми, с която, мисля, сте се запознали по някое време, преди да тръгнете да обикаляте света, го потвърди.

— Така ли?

Дафни кимна.

— След това ми забрани дори да ме виждат във вашата компания.

— Наистина ли? — провлече той.

Нещо в тона му и в начина, по който се замъглиха очите му, когато спря поглед на лицето й, силно я обезпокои и тя едва не затвори очи.

Отказваше, категорично отказваше да му позволи да разбере как й влияе.

Устните му бавно се извиха в усмивка.

— Нека проверя дали съм разбрал правилно. Майка ви ви е казала, че съм много лош човек и че, при никакви обстоятелства, не бива да ви виждат с мен.

Тя объркано кимна.

— В такъв случай какво… — направи драматична пауза — мислите, че би казала майка ви за тази дребна случка?

Тя премигна.

— Моля?

— Е, освен ако не броим Найджъл. — Той махна с ръка към мъжа на земята. — Никой всъщност не ви е видял в мое присъствие. И все пак… — Остави думите си да заглъхнат и с интерес се загледа как различни емоции минават по лицето й. Искаше да удължи този момент, колкото е възможно повече.

Разбира се, повечето емоции бяха различни нюанси на раздразнение и тревога, но това правеше момента още по-сладък.

— И все пак? — каза с усилие.

Той се наведе напред, като остави само няколко инча помежду им.

— И все пак — каза меко, с мисълта, че тя ще усети дъха му по лицето си, — ето ни тук, съвсем сами.

— Освен Найджъл — отговори тя.

Саймън погледна мъжа на пода за секунда и извърна вълчия си взор към мис Бриджъртън.

— Не се притеснявам особено за него — измърмори. — А вие?

Тя погледна ужасено надолу към Найджъл. Бе очевидно, че отхвърленият й ухажор няма да я спаси, ако Саймън реши да се възползва от ситуацията. Не че би го направил, разбира се. Все пак, това бе малката сестра на Антъни. Може да му се налагаше да си го напомня доста често, но това едва ли бе факт, който можеше напълно да забрави.

Саймън знаеше, че е време да сложи край на тази игра. Не защото тя щеше да разкаже на Антъни за този епизод — незнайно защо бе уверен, че тя ще го запази за себе си и ще го премисля насаме със справедливо възмущение и, надяваше се, с поне малко вълнение. Знаеше, че е време да сложи край на флирта и да се заеме с изнасянето на глупавия ухажор на Дафни от сградата, но не можеше да устои да направи един последен коментар. Може би заради начина, по който се свиваха устните й, когато бе раздразнена. Или заради начина, по който се разтваряха, когато бе шокирана. Знаеше само, че не можеше да обуздае дяволския си нрав, когато ставаше въпрос за това момиче.

Наведе се напред с прелъстителен поглед иззад гъстите си мигли и каза:

— Мисля, че зная какво би казала майка ви.

Изглеждаше малко объркана от тази атака, но успя да промълви едно доста предизвикателно:

— О?

Саймън бавно кимна и докосна с пръст брадичката й.

— Би ви казала много, много да се страхувате.

Последва моментна тишина и след това очите на Дафни неимоверно се разшириха. Устните й се присвиха сякаш се опитваше да скрие нещо зад тях, раменете й леко се повдигнаха и…

И тя се разсмя. Право в лицето му.

— О, Господи — успя да каже. — Това бе забавно.

На Саймън не му беше никак весело.

— Съжалявам. — Това бе казано между два пристъпа на смях. — О, съжалявам, но наистина нямаше нужда да бъдете толкова мелодраматичен. Не ви подхожда.

Той замълча, силно подразнен от факта, че това младо момиче е показало такова неуважение към авторитета му. Да те считат за опасен си имаше своите предимства и се предполагаше, че способността да плашиш млади девойки бе едно от тях.

— Е, всъщност трябва да призная, че ви подхожда — добави тя, все още усмихвайки се за негова сметка. — Изглеждахте доста опасен. И много красив, разбира се.

Не й отговори и тя замислено попита.

— Това беше намерението ви, нали?

Той продължи да мълчи, затова тя каза:

— Разбира се, че е така. И би било нечестно от моя страна да не ви кажа, че щяхте да успеете с всяка друга жена, освен с мен.

На този коментар вече не можа да устои.

— И защо така?

— Четирима братя — тя сви рамене сякаш това обясняваше всичко. — Имунизирана съм срещу игричките ви.

— О?

Тя успокоително го потупа по ръката.

— Но вашият опит заслужаваше адмирации. И, честно казано, съм доста поласкана, че сте ме счели за достойна за такава великолепна демонстрация на херцогска развратност. — Тя се ухили широко и непресторено. — Или предпочитате развратно херцогство?

Саймън замислено потърка брадичка в опит да възвърне вида си на нападателен хищник.

— Вие сте една много досадна млада дама, знаете ли, мис Бриджъртън?

Тя му подари най-сладникавата си усмивка.

— Повечето хора смятат, че съм въплъщение на доброта и любезност.

— Повечето хора — каза Саймън прямо, — са глупаци.

Дафни наклони глава, размишлявайки над думите му. Отново погледна към Найджъл и въздъхна.

— Боя се, че ще трябва да се съглася с вас, колкото и да ми е неприятно.

Той прикри усмивката си.

— Неприятно ви е, че се съгласявате с мен, или че повечето хора са глупаци?

— И двете — отново се ухили — широка, омагьосваща усмивка, която правеше странни неща с мозъка му. — Но най-вече последното.

Саймън се разсмя силно и се сепна, като осъзна колко непознат му е този звук. Той често се усмихваше, от време на време се смееше тихо, но много отдавна у него не бе избухвала такава спонтанна радост.

— Скъпа моя мис Бриджъртън — каза, докато бършеше очите си, — ако вие сте въплъщение на доброта и любезност, то светът щеше да е много опасно място.

— О, със сигурност — отвърна тя. — Поне според майка ми.

— Не мога да разбера защо не си я спомням — измърмори Саймън. — Тъй като определено ми звучи като човек, който трудно се забравя.

Дафни вдигна вежда.

— Не си я спомняте?

Той поклати глава.

— Значи не я познавате.

— Прилича ли на вас?

— Това е странен въпрос.

— Не твърде странен — отвърна Саймън, убеден, че тя бе абсолютно права. Въпросът наистина бе странен и нямаше представа защо го зададе. Но тъй като вече го бе направил, а тя го бе поставила под съмнение, добави: — Все пак, доколкото разбрах всички членове на семейство Бриджъртън си приличат.

Едва доловимо и непонятно за Саймън смръщване се появи на лицето й.

— Така е. Приличаме си. С изключение на майка ми. Тя е много руса, със сини очи. Всички сме наследили тъмната коса от баща си. Казват, че съм наследила усмивката й.

Последва странна пауза. Докато Дафни пристъпваше от крак на крак, несигурна какво да каже на херцога, Найджъл за първи път в живота си демонстрира усещане за точния момент и седна:

— Дафни? — каза, примигвайки. — Дафни, ти ли си?

— Мили Боже, мис Бриджъртън — изруга херцогът, — колко силно го ударихте?

— Достатъчно силно, за да го поваля, но нищо повече, кълна се! — Веждите й се сбърчиха. — Може би е пиян.

— О, Дафни — простена Найджъл.

Херцогът клекна до него и се отдръпна, кашляйки.

— Пиян ли е? — попита Дафни.

— Сигурно е изпил цяла бутилка уиски, за да събере смелост да ви предложи.

— Кой би помислил, че съм толкова плашеща? — измърмори Дафни, като си мислеше за всички мъже, които я смятаха за чудесен приятел и нищо повече. — Прекрасно!

Саймън се втренчи в нея, сякаш е луда, и промърмори.

— Дори няма да оспоря това твърдение.

Тя не му обърна внимание.

— Ще приведем ли плана в действие?

Той сложи ръце на кръста си и преоцени ситуацията. Найджъл се опитваше да се изправи, но нямаше да успее в близко бъдеще. Въпреки това съзнанието му бе достатъчно ясно, за да създаде проблеми и със сигурност достатъчно ясно, за да вдигне шум, което и правеше. И то доста добре.

— О, Дафни. Толкова те обичам, Дафни. — Найджъл успя да се изправи на колене, размахвайки ръце и се насочи към нея. Приличаше на богомолец, който се опитва да се моли.

— Моля те, омъжи се за мен, Дафни. Трябва да го направиш.

— Назад, човече — изръмжа Саймън и го хвана за яката. — Това става доста неудобно. — Обърна се към Дафни: — Ще трябва да го изведа навън. Не можем да го оставим в салона. Със сигурност ще започне да стене като болна крава…

— Мислех, че вече е започнал — каза Дафни.

Саймън усети как ъгълчето на устата му се извива в неволна усмивка. Дафни Бриджъртън може и да беше на възраст за женене и следователно истинска потенциална катастрофа за всеки мъж в неговото положение, но определено имаше чувство за хумор.

В странен момент на прозрение осъзна, че тя е човек, когото би могъл да нарече приятел, ако беше мъж.

Тъй като бе повече от очевидно — и за очите и за тялото му — че тя не е мъж, реши, че е в интерес и на двамата да приключат с тази ситуация, колкото е възможно по-бързо. Дори да оставеха настрана факта, че репутацията на Дафни би била смъртоносно накърнена, ако ги откриеха насаме, Саймън не бе сигурен, че още дълго ще успее да задържи ръцете си далеч от нея.

Чувството бе доста обезпокоително. Особено за човек, който толкова цени самоконтрола си. Контролът бе всичко. Без него нямаше да успее да се опълчи на баща си или да завърши университета с отличие. Без него щеше…

Без него, помисли мрачно, все още щеше да говори като идиот.

— Ще го изнеса навън — каза внезапно. — Вие се връщайте в балната зала.

Дафни се намръщи и погледна през рамо към салона, който водеше в тази посока.

— Сигурен ли сте? Мислех, че искате да отида в библиотеката.

— Това беше в случай, че го оставим тук, докато извикам каретата, но не можем да го направим, щом е буден.

Тя кимна в знак на съгласие и попита.

— Сигурен ли сте, че можете да го направите? Найджъл е доста едър мъж.

— Аз съм по-едър.

Тя вдигна глава. Херцогът, макар и строен, бе много мускулест, с широки рамене и мускулести бедра. Дафни знаеше, че не би трябвало да забелязва подобни неща, но нямаше вина, че на мода бяха толкова прилепнали бричове. В добавка — около него витаеше нещо почти хищническо, някакъв намек за стаена сила и власт.

Тя реши, че той без съмнение ще се справи с Найджъл.

— Много добре — каза тя и кимна. — И, благодаря! Много мило от ваша страна да ми помогнете.

— Рядко съм мил — измърмори той.

— Наистина ли? — каза тя с лека усмивка. — Колко странно! Не бих могла да се сетя за по-подходяща дума. Но пък съм научила, че мъжете…

— Изглежда сте експерт по отношение на мъжете — каза той някак язвително и вдигна Найджъл на крака.

Найджъл бързо посегна към Дафни, изхълцвайки името й. Саймън едва успя да го спре да не се блъсне в нея.

Тя направи крачка назад.

— Да, ами имам четирима братя. Не бих могла да си представя по-добро обучение от това.

Не можа да разбере дали херцогът възнамерява да й отговори, защото Найджъл избра този момент да възвърне силите си, но не и равновесието, и се освободи от хватката му. Хвърли се към Дафни с несвързани, пиянски звуци.

Ако тя не бе до стената, щеше да бъде повалена на земята. Ударът разтресе всичките й кости и й изкара въздуха.

— О, Мили Боже — изруга херцогът с отвращение. Дръпна Найджъл от Дафни, след това я погледна и попита: — Мога ли да го ударя?

— О, моля ви, заповядайте — отговори тя, все още опитвайки да си поеме дъх. Бе опитала да бъде мила с някогашния си ухажор, но всяко нещо си имаше граници.

Херцогът измърмори нещо от сорта на „добре“ и нанесе изненадващо силен удар по брадичката на Найджъл.

Той падна като камък.

Дафни невъзмутимо погледна мъжа на пода.

— Не мисля, че този път ще се събуди.

Саймън разтърси юмрук.

— Не.

Тя примигна и вдигна поглед.

— Благодаря ви!

— Удоволствието бе мое.

— Какво ще правим сега? — погледът й последва неговия към мъжа на пода, който вече определено бе в безсъзнание.

— Връщаме се към първоначалния план — каза той решително. — Оставяме го тук, а вие чакате в библиотеката. Бих предпочел да не го влача навън, преди да е дошла каретата.

Дафни кимна.

— Имате ли нужда от помощ, за да го настаните или направо да отивам в библиотеката?

Херцогът замълча за момент. Наклони глава, докато разглеждаше разположението на Найджъл на пода.

— Всъщност бих оценил малко помощ.

— Наистина ли? — попита изненадано тя. — Бях сигурна, че ще откажете.

Това й спечели леко развеселен поглед на превъзходство от негова страна.

— Затова ли предложихте?

— Не, разбира се, че не — отвърна Дафни, леко обидена. — Не съм толкова глупава, че да предлагам помощ, ако нямам намерение да я окажа. Просто имах предвид, че мъжете, според опита ми…

— Имате твърде много опит — промърмори херцогът под носа си.

— Моля?!

— Извинете — поправи се той. — Мислите си, че имате твърде много опит.

Дафни го изгледа ядосано, а тъмните й очи станаха почти черни.

— Това не е вярно, а и вас какво, изобщо, ви засяга?

— Не, и това не е съвсем вярно — каза замислено херцогът, без да обръща внимание на гневния й въпрос. — По-скоро аз смятам, че вие мислите, че имате твърде много опит.

— Защо вие… вие… — Както вървеше, отговорът нямаше да е особено ефективен, но Дафни успя да каже само толкова. Способността й да говори изглежда я изоставяше, когато бе ядосана.

А сега бе истински ядосана.

Саймън сви рамене, очевидно безразличен към гнева й.

— Скъпа моя мис Бриджъртън…

— Ако още веднъж ме наречете така, кълна се, че ще изпищя.

— Не, няма — каза той с порочна усмивка. — Това би събрало цяла тълпа, а ако си спомняте, вие не желаете да ви виждат с мен.

— Обмислям дали да не рискувам — процеди Дафни през зъби.

Саймън скръсти ръце и лениво се облегна на стената.

— Наистина ли? — провлече. — Бих искал да видя това.

— Забравете. Забравете мен. Забравете цялата тази вечер. Аз си тръгвам.

Обърна се, но преди да направи и крачка гласът му я спря.

— Мислех, че ще ми помогнете.

По дяволите! Тук я хвана! Тя бавно се обърна.

— Ами, да — каза тя, очевидно неискрено. — С удоволствие.

— Знаете ли — изрече той невинно. — Ако не желаете, няма нужда да…

— Казах, че ще помогна — тросна се тя.

Саймън се усмихна вътрешно. Тя бе толкова лесна за манипулиране.

— Ето какво ще направим — предложи той. — Ще го изправя и ще прехвърля ръката му на раменете си. Вие ще го подпрете от другата страна.

Дафни направи, каквото я помоли, мърморейки си за авторитарното му поведение, но на глас не се оплака. Все пак, колкото и да бе дразнещ, херцогът на Хейстингс й помагаше да се измъкне от един потенциален скандал.

Е, ако някой я откриеше в този момент, щеше да се озове в още по-голямо затруднение.

— Имам по-добра идея — каза тя внезапно. — Нека просто го оставим тук.

Херцогът обърна лице към нея, а изражението му говореше, че с удоволствие би я хвърлил през някой прозорец, за предпочитане затворен.

— Мислех — с усилие сдържаше гласа си спокоен, — че не желаете да го оставяме на пода.

— Това беше преди да ме блъсне в стената.

— Не можахте ли да ме уведомите за промяната в решението си, преди да си направя труда да го вдигна?

Дафни се изчерви. Мразеше схващането на мъжете, че жените са капризни, непостоянни същества, а още повече мразеше факта, че в случая го оправдава.

— Много добре — каза само той и пусна Найджъл.

Тежестта му почти събори и Дафни на пода. Тя изненадано изписка.

— Сега можем ли да си вървим? — попита херцогът с едва сдържано нетърпение.

Тя колебливо кимна и погледна Найджъл.

— Изглежда в доста неудобна поза, не мислите ли?

Саймън се втренчи в нея. Просто се втренчи.

— Безпокоите се за удобството му? — попита най-накрая.

Нервно поклати глава, след това кимна и отново я поклати.

— Може би трябва… тоест… ето, само почакайте за момент. — Тя се наведе и изправи преплетените крака на Найджъл, за да може той да легне по гръб. — Не мисля, че той заслужава да пътува до дома си с вашата карета — обясни, докато оправяше сакото му, — но изглежда доста жестоко да го оставим тук в това положение. Ето, готова съм. — Тя се изправи и вдигна поглед.

И успя да види как херцогът се отдалечава, мърморейки си нещо за Дафни и жените по принцип, както и още нещо, което тя не успя да чуе добре.

Вероятно така бе най-добре. Съмняваше се, че е било комплимент.