Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Duke and I, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 164 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Херцогът и аз

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6066

История

  1. — Добавяне

Глава 19

„Новата херцогиня на Хейстингс бе видяна днес в Мейфеър. Филипа Федърингтън е забелязала предишната мис Дафни Бриджъртън да се разхожда. Мис Федърингтън й е извикала, но херцогинята се е направила, че не я чува.

Всички знаем, че няма начин херцогинята да не се е преструвала, тъй като човек трябва да е глух, за да не чуе виковете на мис Федърингтън.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 9 юни 1813

 

Болката в сърцето, убеди се Дафни, никога не изчезва, просто отслабва. Острата, пронизваща болка, която човек усеща при всяко вдишване, отстъпва място на по-тъпа и слаба болка, такава, каквато човек може да пренебрегне почти, но не съвсем.

Тя напусна замъка Клайвдън в деня след заминаването на Саймън и се отправи към Лондон с твърдото намерение да се завърне в Бриджъртън Хауз, но връщането в семейната къща някак й приличаше на признание за провал, затова в последната минута каза на кочияша да я откара в Хейстингс Хауз. Щеше да бъде близо до семейството си, ако почувстваше нужда от тяхната подкрепа или компания, но сега бе омъжена жена и трябваше да отседне в собствения си дом.

Представи се на новата си прислуга, която я прие без въпроси, но не и без сериозно любопитство, и се подготви за новия си живот на изоставена съпруга.

Майка й бе първият човек, който я посети. Дафни не си бе направила труда да уведоми никой друг за пристигането си в Лондон, така че това не бе особена изненада.

— Къде е той? — попита Вайълет без предисловия.

— Имаш предвид съпруга ми, предполагам?

— Не, прачичо ти Едмънд — тросна се Вайълет. — Разбира се, че говоря за съпруга ти.

Дафни не посмя да срещне погледа на майка си, докато отговаряше:

— Мисля, че се занимава с някакви дела в едно от именията си в провинцията.

— Мислиш?

— Е, знам — поправи се Дафни.

— А знаеш ли защо не си с него?

Дафни се замисли дали да не излъже. Смяташе да се държи нахално и да каже на майка си някоя глупост за спешна работа във връзка с наематели или може би добитък, или болест, или каквото и да е. В крайна сметка обаче, устната й потрепери, очите й започнаха да се пълнят със сълзи, а гласът й прозвуча много нещастно, когато каза:

— Защото реши да не ме взема със себе си.

Вайълет хвана ръцете й.

— О, Даф — въздъхна. — Какво се случи?

Дани се отпусна на дивана и дръпна майка си със себе си.

— Повече неща, отколкото бих могла да обясня.

— Искаш ли да опиташ?

Дафни поклати глава. Никога, нито веднъж в живота си, не бе пазила тайна от майка си. Никога не бе имало нещо, което да сметне, че не може да обсъди с нея.

Но и никога не се бе случвало нещо подобно. Потупа ръката на майка си.

— Ще се оправя.

Вайълет не изглеждаше убедена.

— Сигурна ли си?

— Не — тя се втренчи в пода за момент. — Но трябва да го вярвам.

Вайълет си тръгна, а Дафни положи ръка на корема си и се помоли.

* * *

Следващият посетител бе Колин. След около седмица Дафни се върна от бърза разходка в парка и го завари да стои в салона със скръстени ръце и гневно изражение.

— О — каза, докато сваляше ръкавиците си. — Виждам, че си научил за завръщането ми.

— Какво, по дяволите, става? — попита той.

Колин, каза си иронично тя, очевидно не бе наследил майчиния им талант за изтънчени разговори.

— Говори! — изръмжа той.

Тя затвори очи за миг. Само секунда, през която да опита да облекчи главоболието, което я тормозеше от няколко дни. Не искаше да споделя тревогите си с Колин. Нито да му сподели дори това, което бе казала на майка си, макар да предполагаше, че вече го знае. Новините се разпространяваха бързо в Бриджъртън Хауз.

Не бе съвсем сигурна откъде намери сили, но бе уверена, че ще има сериозна полза от външната поза, затова изправи рамене, повдигна вежда и каза:

— И с това имаш предвид…?

— Имам предвид — изръмжа Колин, — къде е съпругът ти?

— Зает е на друго място — отвърна Дафни. Звучеше много по-добре от „напусна ме“.

— Дафни… — в гласа му усети предупреждение.

— Сам ли дойде? — запита тя, без да обръща внимание на тона му.

— Антъни и Бенедикт ще прекарат този месец в провинцията, ако това имаш предвид — каза той.

Дафни почти въздъхна от облекчение. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да се изправи срещу най-големия си брат. Веднъж вече го бе спряла да не убие Саймън, но не бе сигурна, че ще се справи с тази битка отново. Преди да успее да каже нещо, Колин добави:

— Дафни, нареждам ти веднага да ми кажеш къде се крие копелето.

Усети как гръбнакът й се вдървява. Тя може и да имаше право да нарича отсъстващия си съпруг с обидни имена, но брат й определено нямаше.

— Предполагам — произнесе ледено, — че под „копеле“ имаш предвид съпруга ми.

— Дяволски си права, че…

— В такъв случай се налага да те помоля да си вървиш.

Колин я изгледа сякаш внезапно са й изникнали рога.

— Моля?

— Нямам намерение да обсъждам брака си с теб, затова, ако не можеш да се въздържиш да даваш мнението си, когато не е било поискано, ще трябва да си вървиш.

— Нима ме гониш? — каза той невярващо.

Тя скръсти ръце.

— Това е моята къща.

Колин се втренчи в нея, огледа стаята — салона на херцогинята на Хейстингс — и отново погледна Дафни, сякаш току-що бе осъзнал, че малката сестричка, на която винаги бе гледал като на весел придатък на собствената си личност, се е превърнала в независима жена.

Протегна се и взе ръката й.

— Даф — каза тихо. — Ще те оставя да се справиш с това, както намериш за добре.

— Благодаря.

— Засега — предупреди я. — Не мисли, че ще позволя тази ситуация да продължава вечно.

Нямаше, помисли си Дафни половин час след като Колин си тръгна. Нямаше да продължи вечно. След две седмици щеше да знае.

* * *

Всяка сутрин Дафни се събуждаше, затаила дъх. Дори преди да наближи времето за месечното й неразположение, прехапваше устни, казваше една молитва и внимателно отмяташе завивките, за да огледа за кръв.

И всяка сутрин намираше единствено снежнобял лен.

Седмица след като трябваше да й дойде, си позволи слабо да се надява. Цикълът й никога не е бил абсолютно точен, можеше да се появи всеки момент. И все пак, никога не й бе закъснявало толкова…

След още една седмица откри, че всяка сутрин се усмихва и пази тайната си като съкровище. Още не бе готова да я сподели с никой друг. Нито с майка си, нито с брат си и със сигурност не и със Саймън.

Не се чувстваше особено виновна, че крие новината от него. Все пак и той бе крил семето си от нея, но, което бе по-важно, боеше се, че реакцията му ще бъде бурна и враждебна и тя не бе готова да остави недоволството му да помрачи радостта й. Въпреки това написа бележка на управителя му, с молба да й изпрати новия му адрес.

Накрая, след като измина и третата седмица, съвестта й взе връх и тя седна да му напише писмо.

* * *

За нещастие на Дафни восъкът от печата все още не бе изсъхнал, когато брат й Антъни, който очевидно се бе завърнал от престоя си в провинцията, нахлу в стаята. Тъй като тя се намираше на горния етаж, в личните си покои, където не се предполагаше, че ще приема посетители, не искаше дори да си помисли колко прислужници бе наранил по пътя си.

Изглеждаше бесен и тя знаеше, че не бива да го провокира, но той винаги предизвикваше у нея лек сарказъм, затова попита:

— Как точно стигна до тук? Аз нямам ли иконом?

— Имаше иконом — изръмжа.

— О, Боже.

— Къде е той?

— Очевидно не тук — изглежда нямаше смисъл да се преструва, че не знае за кого говори.

— Ще го убия.

Дафни се изправи, а очите й святкаха.

— Не, няма!

Антъни, който стоеше с ръце на кръста, се наведе и я прониза с поглед.

— Дадох обет пред Хейстингс, преди да се ожени за теб, знаеше ли?

Поклати глава.

— Напомних му, че бях готов да го убия задето съсипа репутацията ти. Господ да му е на помощ, ако съсипе душата ти.

— Не е съсипал душата ми, Антъни — ръката й се стрелна към корема. — Всъщност точно обратното.

Никога нямаше да разбере дали думите й са прозвучали странно, защото очите му се насочиха към масичката за писма и се присвиха.

— Какво е това? — запита той.

Дафни проследи погледа му към малката купчинка хартия, натрупана от несполучливите й опити да напише писмо на Саймън.

— Нищо — каза тя и се протегна, за да вземе доказателството.

— Пишеш му писмо, нали? — гневното изражение на Антъни стана направо буреносно. — О, в името на Бога, не се опитвай да лъжеш. Видях името му в началото на листа.

Тя смачка непотребните похабени листи и ги пусна в кошчето под бюрото.

— Не е твоя работа.

Антъни огледа кошчето така, сякаш щеше да се вмъкне под бюрото и да вземе недописаните бележки. Накрая върна погледа си към Дафни и произнесе:

— Няма да оставя да му се размине.

— Антъни, това не те засяга.

Не я удостои с отговор.

— Ще го намеря, знаеш го. Ще го намеря и ще го убия…

— О, за Бога — избухна Дафни. — Това е моят брак, Антъни, не твоят. Ако се намесиш в делата ми, Бог да ми е на помощ, повече никога няма да ти проговоря.

Погледът й бе спокоен, а тонът твърд и Антъни изглеждаше леко потресен от думите й.

— Много добре — измърмори. — Няма да го убия.

— Благодаря — изрече саркастично Дафни.

— Но ще го намеря — закле се Антъни. — И ясно ще изразя недоволството си.

Дафни погледна лицето му и разбра, че говори сериозно.

— Много добре — каза тя и се пресегна към писмото, което бе довършила и прибрала в едно чекмедже. — Ще ти позволя да занесеш това.

— Добре — протегна се към плика.

Дафни го дръпна извън обсега му.

— Само ако ми обещаеш две неща.

— Които са…?

— Първо, трябва да ми обещаеш, че няма да го четеш.

Той изглеждаше смъртно обиден от това, че тя дори допуска такава възможност.

— Не ми излизай с това изражение на накърнено достойнство — изсумтя тя. — Познавам те, Антъни Бриджъртън, и знам, че ще го прочетеш в секундата, в която решиш, че ще ти се размине.

Антъни я изгледа гневно.

— Но също така знам — продължи тя, — че никога не би нарушил обещание, което си ми дал. Затова искам обещанието ти, Антъни.

— Това едва ли е необходимо, Даф.

— Обещай! — нареди тя.

— О, добре — изръмжа той. — Обещавам.

— Добре — подаде му писмото и той го загледа с копнеж.

— Второ — каза високо Дафни, за да привлече вниманието му, — трябва да ми обещаеш да не го нараняваш.

— Е, сега, почакай секунда, Дафни — избухна брат й. — Искаш твърде много.

Протегна ръка.

— Искам си писмото обратно.

Той го скри зад гърба си.

— Вече ми го даде.

Тя подсмръкна.

— Не съм ти дала адреса.

— Мога да открия адреса — отвърна.

— Не, не можеш и го знаеш — изстреля тя в отговор. — Той има безброй имения. Ще ти отнеме седмици да откриеш в кое от тях е.

— Аха! — триумфално произнесе Антъни. — Значи е в някое от именията си. Даде ми жизненоважна следа, скъпа моя.

— Това игра ли е? — удивено попита Дафни.

— Просто ми кажи къде е.

— Не и ако не обещаеш… никакво насилие, Антъни — скръсти ръце тя. — Говоря сериозно.

— Добре — измънка Антъни.

— Кажи го!

— Ти си твърда жена, Дафни Бриджъртън.

— Вече съм Дафни Басет и освен това имах добри учители.

— Обещавам — произнесе той едва. Думите му не бяха особено ясни.

— Имам нужда от нещо повече — каза Дафни. Отпусна ръце и завъртя дясната сякаш дърпаше с ченгел думите от устните му. — Обещавам да не…

— Обещавам да не наранявам проклетия идиот, който ти е съпруг — изплю Антъни. — Ето. Това достатъчно добре ли е?

— Разбира се — любезно каза тя. Протегна се към чекмеджето и извади писмото, което бе получила от управителя на Саймън по-рано тази седмица, за да даде адреса. — Вземи.

Антъни го грабна, определено нелюбезно… и неблагодарно. Сведе поглед, прегледа го и каза:

— Ще се върна след четири дни.

— Тръгваш днес? — изненадано запита Дафни.

— Не знам колко дълго ще мога да държа желанието си за насилие под контрол — провлече той.

— Тогава непременно тръгни днес — каза тя.

И той го стори.

* * *

— Дай ми една причина да не ти измъкна дробовете през устата.

Саймън вдигна поглед от бюрото си към прашния Антъни Бриджъртън, застанал на вратата на кабинета му.

— Радвам се да те видя, Антъни — измърмори той.

Антъни влезе в стаята с грацията на гръмотевична буря, постави ръце на бюрото на Саймън и заплашително се наведе напред.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо сестра ми е в Лондон и заспива обляна в сълзи всяка вечер, докато ти си в… — огледа кабинета и се намръщи. — Къде сме, по дяволите?

— Уилтшър — услужливо го осведоми Саймън.

— Докато си в Уилтшър и се мотаеш из някакво незначително имение?

— Дафни е в Лондон?

— Човек би си помислил — изръмжа Антъни, — че съпругът й би трябвало да го знае.

— Човек би си помислил много неща — измърмори Саймън, — но в повечето случаи би сгрешил. — Бяха изминали два месеца, откакто бе напуснал Клайвдън. Два месеца, откакто бе погледнал Дафни и не бе успял да каже и дума. Два месеца на абсолютна празнота.

Честно казано Саймън бе изненадан, че Дафни бе чакала толкова дълго, преди да се свърже с него, макар и да бе избрала да го направи чрез доста войнствения си брат. Не бе сигурен защо, но бе смятал, че ще го открие по-рано, дори и само за да му се накрещи. Дафни не бе човек, който избираше мълчанието, когато бе разстроена; почти бе очаквал да го последва и да обясни по шест различни начина защо е такъв пълен глупак.

В интерес на истината, след около месец почти му се искаше да го бе направила.

— Щях да ти откъсна проклетата глава — изръмжа Антъни и бурно прекъсна мислите на Саймън, — ако не бях обещал на Дафни да не ти причинявам физическа вреда.

— Сигурен съм, че обещанието не е било дадено лесно — каза Саймън.

Антъни кръстоса ръце и се втренчи в лицето на Саймън.

— Нито се спазва лесно.

Саймън се прокашля, докато се чудеше как точно да попита за Дафни, без да бъде прекалено прозрачен. Тя му липсваше. Чувстваше се като идиот, като глупак, но тя му липсваше. Липсваше му смеха й, уханието й, начина, по който понякога посред нощ успяваше да преплете крака с неговите.

Саймън бе свикнал да бъде сам, но не и да бъде самотен.

— Дафни те изпрати да ме върнеш ли? — попита накрая.

— Не — Антъни бръкна в джоба си, извади малък плик с цвят на слонова кост и го хвърли на бюрото. — Хванах я точно, когато викаше пратеник, за да ти изпрати това.

Саймън се втренчи в плика с нарастващ ужас. Можеше да означава само едно. Опита се да каже нещо безразлично като „разбирам“, но гърлото му се стегна.

— Казах й, че ще съм щастлив да ти доставя писмото й — саркастично каза Антъни.

Саймън не му обърна внимание. Пресегна се към плика с надеждата, че Антъни няма да забележи, че пръстите му треперят.

Само че Антъни забеляза.

— Какво, по дяволите, ти става? — каза грубо той. — Изглеждаш ужасно.

Саймън грабна плика и го дръпна към себе си.

— И за мен е удоволствие да те видя — успя да продума.

Антъни внимателно се вгледа в него, а на лицето му ясно се четеше битката между гнева и загрижеността. Прокашля се няколко пъти и накрая попита изненадващо меко:

— Болен ли си?

— Разбира се, че не.

Антъни побеля.

— Дафни ли е болна?

Саймън рязко вдигна глава.

— Не ми е казвала. Защо? Болна ли изглежда? Тя…

— Не, изглежда добре — очите на Антъни се изпълниха с любопитство. — Саймън — попита накрая той, клатейки глава. — Какво правиш тук? Очевидно я обичаш. И доколкото мога да разбера, тя изглежда също те обича.

Саймън притисна пръсти към слепоочията си, в опит да се освободи от туптящото главоболие, което изглежда постоянно го придружаваше напоследък.

— Има неща, които не знаеш — каза мрачно и затвори очи, за да се пребори с болката. — Неща, които никога не би могъл да разбереш.

Антъни запази мълчание за цяла минута. Накрая, когато Саймън отвори очи, той се оттласна от бюрото и се отправи към вратата.

— Няма да те влача обратно до Лондон — каза тихо. — Би трябвало, но няма да го направя. Дафни има нужда да знае, че си дошъл заради нея, а не защото по-големият й брат е държал пистолет, опрян в гърба ти.

Саймън почти му каза, че затова се е оженил за нея, но си прехапа езика. Не беше истина. Поне не изцяло. В някой друг живот щеше да е коленичил и да моли за ръката й.

— Все пак би трябвало да знаеш — продължи Антъни, — че хората започват да говорят. Дафни се върна в Лондон сама, едва две седмици след бързия ви брак. Тя се преструва, но със сигурност я боли. Никой не я е обидил директно, но има определени граници на добронамереното съжаление, което може да понесе човек. А и онази проклета Уисълдаун пише за нея.

Саймън подсвирна. Не бе в Англия отдавна, но бе минало достатъчно време, за да знае, че измислената лейди Уисълдаун може да причини голяма вреда и болка.

Антъни отвратено изпсува.

— Отиди на лекар, Хейстингс, а после се върни при жена си — с тези думи излезе.

Саймън дълго се взира в плика в ръцете си, преди да го отвори. Това, че видя Антъни, бе шок, но направо го болеше сърцето, като знаеше, че той току-що е бил със сестра си.

По дяволите! Не бе очаквал тя да му липсва.

Това не означаваше, че вече не й бе ядосан. Беше взела от него нещо, което той определено не искаше да дава. Не желаеше деца. Заяви й го ясно. Тя се бе омъжила за него, знаейки това. И го бе изиграла.

Дали? Уморено потърка очите и челото си с ръце, опитвайки се да си спомни всички подробности от онази съдбоносна сутрин. Дафни определено бе поела инициативата в любенето им, но той ясно си спомняше собствения си глас да я насърчава. Не трябваше да насърчава нещо, което знае, че не може да спре.

А и тя вероятно не бе бременна, реши той. Нали на собствената му майка й бе отнело повече от десетилетие, за да роди едно-единствено живо дете?

Само че, когато бе сам в леглото нощем, знаеше истината. Не бе избягал само защото Дафни не му се бе подчинила, или защото имаше вероятност да е създал дете.

Избяга, защото не можеше да понесе начина, по който се бе държал с нея. Тя го бе принизила до заекващия, давещ се глупак от детството му. Беше го направила ням, върнала бе ужасното чувство за давене, кошмара да не може да изрече това, което чувства.

Просто не знаеше дали би могъл да живее с нея, ако това означаваше да се върне към момчето, което едва говореше. Опита се да си спомни ухажването им — фалшивото им ухажване, помисли с усмивка — а също и колко бе лесно да бъде с нея и да разговарят. Всеки спомен обаче бе опетнен от това, до което бяха стигнали накрая — спалнята на Дафни в онази ужасна сутрин и той, плетящ език и давещ се със собствените си думи.

Мразеше се, когато бе такъв.

Затова избяга в едно от провинциалните си имения — в качеството си на херцог имаше много такива. Тази къща, в частност, бе в Уилтшър, което, както бе преценил, не бе твърде далеч от Клайвдън. Можеше да се върне само за ден и половина, ако яздеше бързо. Все пак заминаването не приличаше на бягство, ако можеше лесно да се върне.

А сега изглежда щеше да се наложи да се върне.

Пое си дълбоко въздух, взе ножа за писма и сряза плика. Извади единствения лист хартия и сведе поглед към него.

„Усилията ми, както ги определи, се оказаха успешни. Преместих се в Лондон, за да бъда близо до семейството си и да чакам тук нарежданията ти.

Твоя Дафни“

Саймън не знаеше колко дълго бе седял зад бюрото, дишайки едва-едва, с кремавия лист хартия, висящ от пръстите му. Накрая усети лек повей на вятъра или може би светлината се промени или се чу някакъв шум от къщата… нещо го извади от този унес, той скочи на крака, прекоси коридора и повика иконома.

— Пригответе каретата ми — изрева, когато той се появи. — Тръгвам за Лондон.