Джулия Куин
Херцогът и аз (22)

Глава 21

„Херцогът на Хейстингс се завърна!“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 6 август 1813

 

Саймън не проговори, докато яздеха към дома. Откриха жребеца на Дафни да пасе доволно на около двадесет ярда от тях и макар тя да настояваше, че е в състояние да язди, Саймън заяви, че това не го интересува. Завърза юздите за собственото си седло, помогна на Дафни да се качи, настани се зад нея и се отправи обратно към Гросвенър Скуеър.

А и изпитваше желание да я прегърне.

Започваше да осъзнава, че има нужда да се вкопчи в нещо в живота и може би тя бе права — вероятно гневът не бе решение. Може би, само може би, трябваше вместо това да се вкопчи в любовта.

Когато пристигнаха в Хейстингс Хаус, един прислужник изтича, за да се погрижи за конете, а Саймън и Дафни изкачиха стълбите и влязоха в коридора.

И се озоваха срещу втренчените в тях трима по-големи братя Бриджъртън.

— Какво, по дяволите, правите в къщата ми? — попита Саймън. Единственото, което искаше, бе да изкачи на бегом стълбите и да люби жена си, а вместо това бе посрещнат от това войнствено трио. Изглеждаха абсолютно еднакво — разкрачени, с ръце на кръста и вирнати брадички. Ако Саймън не бе толкова раздразнен от появата им, вероятно щеше да има благоразумието леко да се притесни.

Не се съмняваше, че би могъл да се изправи срещу един от тях, може би двама, но срещу тримата нямаше шанс.

— Чухме, че си се върнал — каза Антъни.

— Така е — отвърна Саймън. — Сега си тръгвайте.

— Не толкова бързо — изрече Бенедикт и скръсти ръце.

Саймън се обърна към Дафни.

— Кой от тях мога да застрелям пръв?

Тя се намръщи на братята си.

— Нямам предпочитания.

— Имаме няколко искания, преди да ти позволим да задържиш Дафни — каза Колин.

— Моля? — изкрещя Дафни.

— Тя ми е съпруга! — изрева Саймън, заглушавайки ядосания въпрос на Дафни.

— Тя ни е сестра, преди всичко останало — изръмжа Антъни, — а ти я направи нещастна.

— Това не е ваша работа — настоя Дафни.

— Ти си наша работа — отвърна Бенедикт.

— Тя е моя работа — тросна се Саймън. — Затова се омитайте от къщата ми.

— Когато вие тримата се ожените, едва тогава може да ми предлагате съвети — гневно изрече Дафни, — а засега се въздържайте да ми се бъркате.

— Съжалявам, Даф — каза Антъни, — но това няма да мине.

— Кое? — тросна се тя. — Пред вас няма какво да минава. Това не е ваша работа!

Колин пристъпи напред.

— Няма да си тръгнем, докато не се убедим, че той те обича.

Кръвта се отдръпна от лицето на Дафни. Саймън никога не й бе казвал, че я обича. Беше й го показвал по хиляди начини, но никога не бе изричал думите. Не искаше, когато това стане, да е заради арогантните й братя, искаше думите да дойдат свободно, от сърцето му.

— Не прави това, Колин — прошепна тя, ненавиждайки жалната, умолителна нотка в гласа си. — Трябва да ме оставите сама да водя битките си.

— Даф…

— Моля те.

Саймън застана между тях.

— Ако ни извините — обърна се той към Колин и съответно към Антъни и Бенедикт. Отведе Дафни към другия край на коридора, където можеха да разговарят насаме. Би предпочел да отидат в някоя друга стая, но бе убеден, че идиотските й братя ще ги последват.

— Съжалявам за братята ми — прошепна Дафни забързано. — Те са недодялани идиоти и не е редно така да нахлуват в къщата ти. Ако можех да се откажа от тях, щях да го направя. След тези изблици не бих се изненадала, ако никога не поискаш деца…

Саймън допря пръст до устните й, за да я прекъсне.

— Първо, къщата е наша, а не моя. Що се отнася до братята ти… адски ме дразнят, но го правят от любов — наведе се съвсем леко, но достатъчно, за да усети дъха му по кожата си. — И кой би могъл да ги вини? — измърмори.

Сърцето на Дафни спря.

Саймън се приближи още повече и опря нос до нейния.

— Обичам те, Даф — прошепна той.

Сърцето й отново започна да бие още по-бързо.

— Така ли?

Той кимна и потърка нос в нейния.

— По-силно е от мен.

Устните й се извиха в колеблива усмивка.

— Това не е особено романтично.

— Това е истината — каза и безпомощно сви рамене. — Знаеш по-добре от всеки друг, че не исках нищо такова. Не исках съпруга, не исках семейство и определено не желаех да се влюбвам — плъзна нежно устни по нейните и двамата потръпнаха. — Но открих — устните му отново докоснаха нейните, — за моя голяма изненада — и отново, — че е абсолютно невъзможно да не те обичам.

Дафни се разтопи в прегръдките му.

— О, Саймън — въздъхна.

Устните му завладяха нейните в опит да й покаже с целувка това, което все още се учеше да изрази с думи. Обичаше я. Боготвореше я. Би влязъл в огъня за нея. Той… все още имаше публика в лицето на тримата й братя.

Бавно прекъсна целувката и се обърна към тях. Антъни, Бенедикт и Колин продължаваха да стоят в преддверието. Антъни изучаваше тавана. Бенедикт се преструваше, че разглежда ноктите си, а Колин безсрамно ги зяпаше.

Саймън стегна прегръдката си и им хвърли гневен поглед.

— Какво, по дяволите, правите все още в къщата ми?

Никой от тях нямаше готов отговор, което съвсем не бе изненада.

— Вън — изръмжа Саймън.

— Моля! — тонът на Дафни не изразяваше особена любезност.

— Така — изрече Антъни и тупна Колин по главата. — Мисля, че работата ни тук приключи, момчета.

Саймън започна да побутва Дафни към стълбите.

— Сигурен съм, че и сами можете да намерите вратата — каза през рамо.

Антъни кимна и поведе братята си навън.

— Чудесно — изразително изрече Саймън. — Ние се качваме горе.

— Саймън! — изписка Дафни.

— Не е като да не знаят какво ще правим — прошепна в ухото й.

— И все пак… те са ми братя!

— Бог да ни е на помощ — промърмори той.

Преди Саймън и Дафни да достигнат площадката, входната врата се отвори с трясък, последвана от обиди с подчертано женствен произход.

— Майко? — възкликна Дафни, а думата почти заседна в гърлото й.

Вайълет, обаче, имаше очи само за синовете си.

— Знаех си, че ще ви намеря тук — извика обвинително тя. — От всички глупави, инати…

Дафни не чу остатъка от речта на майка си, тъй като Саймън се смееше твърде силно в ухото й.

— Той я направи нещастна! — възрази Бенедикт. — Като нейни братя, наше задължение е…

— Да уважавате интелигентността й достатъчно, за да я оставите сама да решава проблемите си — тросна се Вайълет. — А тя не изглежда особено нещастна в момента.

— Това е защото…

— Ако кажеш, че е защото вие сте нахлули в дома й като стадо малоумни овце, ще се откажа и от трима ви.

И тримата мъже замлъкнаха.

— А сега — рязко продължи Вайълет, — мисля, че е време да си вървим, не смятате ли? — тъй като й се стори, че синовете й не реагираха достатъчно бързо, тя се пресегна и…

— Моля те, майко! — извика Колин. — Не и…

Тя го сграбчи за ухото.

— … ухото — довърши той начумерено.

Дафни стисна ръката на Саймън. Той се смееше толкова силно, че тя се уплаши да не падне по стълбите.

Вайълет подкара синовете си към вратата с едно силно:

— Марш!

След това се обърна към Саймън и Дафни.

— Радвам се да ви видя в Лондон, Хейстингс — извика тя с широка, и блестяща усмивка. — Още една седмица и щях лично да ви докарам тук.

След това излезе и затвори вратата зад себе си.

Саймън се обърна към Дафни, а тялото му се тресеше от смях.

— Това майка ти ли беше? — попита с усмивка.

— Тя има скрити таланти.

— Очевидно.

Лицето на Дафни стана сериозно.

— Съжалявам, че братята ми те принудиха…

— Глупости — прекъсна я той. — Братята ти никога не биха могли да ме принудят да кажа нещо, което не чувствам — наклони глава и се замисли за момент. — Е, не и без пистолет.

Дафни го удари по рамото.

Саймън не й обърна внимание и я придърпа към себе си.

— Наистина мисля това, което казах — прошепна той и обви ръце около кръста й. — Обичам те. Знаех го от известно време, но…

— Няма нищо — отвърна Дафни и опря буза до гърдите му. — Няма нужда да обясняваш.

— Напротив — настоя той. — Аз… — думите не идваха. В него бушуваха твърде много емоции, твърде много чувства го заливаха. — Нека ти покажа — изрече дрезгаво. — Нека ти покажа колко много те обичам.

Дафни вдигна глава, за да посрещне целувката му вместо отговор. Когато устните им се докоснаха, въздъхна:

— И аз те обичам.

Устата на Саймън страстно завладя нейната, а ръцете му притиснаха гърба й сякаш се боеше, че може да изчезне всеки момент.

— Ела горе — прошепна. — Ела с мен.

Тя кимна, но преди да успее да направи и крачка, той вече я бе взел в обятията си и я носеше нагоре.

Докато достигне втория етаж, Саймън вече бе твърд като скала и копнееше за освобождение.

— Коя стая използваш? — попита задавено.

— Твоята — отвърна тя, изненадана, че изобщо я пита.

Той изсумтя одобрително и бързо влезе в своята… не — тяхната стая — и затвори вратата с крак.

— Обичам те — промълви, когато се отпуснаха на леглото. След като веднъж бе изрекъл думите, те сякаш го изпълваха и имаха нужда да бъдат изричани отново и отново. Имаше нужда да й каже, да се увери, че тя знае, че разбира какво означава за него.

Не го интересуваше, дори това да значеше да й го повтаря хиляди пъти.

— Обичам те — повтори, а пръстите му обезумяло се опитваха да се преборят със закопчалките на роклята й.

— Знам — обхвана лицето му с ръце и срещна погледа му. — И аз те обичам.

Дръпна го към себе си и го целуна със сладка невинност, която го възпламени.

— Ако някога отново те нараня — изрече пламенно и насочи устните си към ъгълчето на устата й, — искам да ме убиеш.

— Никога — отговори с усмивка.

Устата му се насочи към чувствителното местенце, където челюстта й срещаше ухото.

— Тогава ме осакати — измърмори. — Извий ми ръката, изкълчи ми глезена.

— Не бъди глупав — докосна брадичката му и обърна лицето му към себе си. — Няма да ме нараниш.

Любовта към тази жена го изпълни целия. Нахлу в гърдите му, накара пръстите му да треперят и направо му спря дъха.

— Обичам те толкова много, че се плаша. Ако можех да ти дам света, щях да го направя, нали знаеш?

— Единственото, което искам, си ти — промълви тя. — Нямам нужда от целия свят, а само от любовта ти. И може би — добави с лукава усмивка — да си свалиш ботушите.

Саймън усети как разтяга устни в усмивка. Някак си жена му винаги знаеше от какво има нужда. Точно когато емоциите го давеха и го водеха опасно близо до сълзите, тя промени настроението, и го накара да се усмихне.

— Желанието ти е заповед за мен — каза и се превъртя настрани, за да се отърве от дразнещата част от облеклото си.

Единият ботуш тупна на пода, а другият се приземи в противоположния край на стаята.

— Нещо друго, Ваша Светлост? — запита.

Тя игриво наклони глава.

— Предполагам, че би могъл да махнеш и ризата.

Той се подчини и ленената дреха бе захвърлена на нощното шкафче.

— Това ли ще е всичко?

— Тези — тя пъхна пръст под колана на бричовете му, — определено пречат.

— Съгласен съм — измърмори той и ги свали. Надвеси се над нея и тялото му сякаш я хвана в горещ затвор. — А сега какво?

Дъхът й спря.

— Е, ти си съвсем гол.

— Вярно е — съгласи се, а очите му сякаш я изгаряха.

— А аз не съм.

— Това също е вярно — усмихна й се като котарак. — И е много жалко.

Дафни кимна, без да може да проговори.

— Седни — меко нареди той.

Тя го стори и само след секунди роклята й бе изхлузена през главата.

— Това вече — дрезгаво промълви той, втренчен в гърдите й, — определено е някакво подобрение.

Двамата бяха застанали на колене един срещу друг на огромното легло. Дафни се взираше в съпруга си и пулсът й се ускоряваше при гледката на широкия му гръден кош, който се надигаше и спускаше при всеки трескав дъх. Протегна се и го докосна с трепереща ръка, а пръстите й леко се плъзнаха по топлата му кожа.

Саймън спря да диша, когато показалецът й докосна зърното му и ръцете му се стрелнаха нагоре, за да хванат нейните.

— Желая те.

Очите й се насочиха надолу и устните й леко се извиха.

— Зная.

— Не — простена и я придърпа по-близо. — Искам да бъда в сърцето ти. Искам… — цялото му тяло потръпна, когато се опря до голата й кожа. — Искам да бъда в душата ти.

— О, Саймън — въздъхна и зарови пръсти в гъстата му, тъмна коса. — Ти вече си там.

Нямаше нужда от повече думи, само устни и ръце и плът срещу плът.

Саймън й доставяше удоволствие по всеки възможен начин. Плъзгаше ръце по краката й и целуваше сгъвката на коленете й. Нежно стискаше бедрата й и гъделичкаше пъпа. Когато най-сетне бе готов да влезе в нея и цялото му тяло бе напрегнато от най-всепоглъщащото желание, което някога бе изпитвал, сведе поглед с благоговение, което изпълни очите й със сълзи.

— Обичам те — прошепна. — В целия ми живот си била само ти.

Дафни кимна и макар да не издаде и звук, устните й оформиха думите:

— И аз те обичам.

Плъзна се напред, бавно и безвъзвратно и когато целият изпълни тялото й, знаеше, че си е у дома.

Погледна към лицето й. Главата й бе отметната назад, а устните — разтворени, сякаш се бореше да си поеме въздух. Погали зачервените й бузи с устни.

— Ти си най-красивото нещо, което някога съм виждал — промълви той. — Аз никога… не зная как…

Тя изви гръб в отговор.

— Просто ме обичай — успя да изрече. — Моля те, обичай ме.

Саймън започна да се движи, бедрата му се издигаха и спускаха в най-древния ритъм. Пръстите на Дафни се впиха в гърба му и ноктите се забиваха в кожата му при всеки тласък.

Тя стенеше и скимтеше и тялото му изгаряше при тези звуци. Губеше контрол, движенията му станаха резки, все по-френетични.

— Не мога да се удържа още дълго — каза задавено. Искаше да я изчака, имаше нужда да знае, че я е довел до върха, преди да си позволи сам да го достигне.

Точно когато мислеше, че тялото му ще се разпадне от усилията да се въздържи, Дафни потрепери под него, най-интимните й мускули се стегнаха и тя извика името му.

Дъхът на Саймън спря, докато наблюдаваше лицето й. Винаги бе толкова зает да се подсигури, че няма да излее семето си в нея, че никога не бе виждал лицето й, когато достига оргазъм. Главата й бе отметната назад, а елегантните извивки на шията й бяха напрегнати от безмълвен вик.

Беше изпълнен с благоговение.

— Обичам те — промълви той. — О, Господи, обичам те — и се плъзна още по-навътре.

Очите й рязко се отвориха, когато той възобнови ритъма.

— Саймън? — попита леко напрегнато. — Сигурен ли си?

И двамата знаеха за какво говори.

Саймън кимна.

— Не искам да правиш това заради мен. Трябва да го правиш и заради себе си.

Странна бучка се оформи в гърлото му, която нямаше нищо общо със заекването. Това, осъзна той, бе любов. Сълзи изпълниха очите му и той кимна, без да е в състояние да проговори.

Тласна още по-надълбоко и експлодира в нея. Чувстваше се добре. О, Боже, чувстваше се прекрасно. Никога в живота си не се бе чувствал така.

Ръцете му най-накрая поддадоха и той се строполи върху нея, и единственият звук, който се чуваше в стаята, бе накъсаното му дишане.

Дафни отметна косата от челото му и го целуна по веждата.

— Обичам те — прошепна тя. — Винаги ще те обичам.

Саймън зарови лице във врата й и вдиша уханието й. Тя го обгръщаше, приютяваше го и той се чувстваше завършен.

* * *

Доста часове по-късно Дафни отвори очи. Протегна ръце нагоре и забеляза, че всички завеси са дръпнати. Сигурно Саймън го бе сторил, помисли с прозявка. Покрай краищата им проникваше светлина и обливаше стаята с мек блясък.

Разкърши врат, измъкна се от леглото и се отправи към дрешника, за да си вземе халат. Не бе типично за нея да спи през деня, но пък това не бе типичен ден.

Облече един халат и завърза копринения колан около кръста си. Къде ли бе изчезнал Саймън? Не мислеше, че е станал много преди нея, имаше някакъв сънлив и странно пресен спомен, че лежи в прегръдките му.

Господарският апартамент се състоеше от общо пет стаи: две спални, всяка от които имаше дрешник, свързани помежду си с голяма дневна. Вратата към дневната бе открехната и от пролуката нахлуваше ярка светлина, което вероятно означаваше, че завесите са дръпнати от прозореца. Дафни нарочно се приближи тихо към отворената врата и надникна вътре.

Саймън стоеше до прозореца и се взираше в града. Бе облякъл плътен виненочервен халат, но краката му бяха боси. Бледосините му очи бяха замислени, разсеяни и леко мрачни.

Дафни притеснено сбърчи вежди. Прекоси стаята и тихо каза:

— Добър ден.

Саймън се обърна при звука на гласа й и изпитото му лице омекна.

— Добър ден и на теб — измърмори и я взе в обятията си. Неясно как тя се оказа с гръб, притиснат към широките му гърди и поглед, насочен към Гросвенър Скуеър, а Саймън бе опрял брадичка на върха на главата й.

Отне й няколко секунди да събере смелост, за да попита:

— Съжаляваш ли?

Не можеше да го види, но усети как брадичката му потърка косата й, когато поклати глава.

— Не — каза меко. — Просто… размишлявам.

Нещо в гласа му не бе съвсем наред и Дафни се завъртя, за да види лицето му.

— Саймън, какво има? — прошепна тя.

— Нищо — но не срещна погледа й.

Дафни го поведе към едно кресло и седна, придърпвайки го да се настани до нея.

— Ако все още не си готов да бъдеш баща — промълви тя, — всичко е наред.

— Не е това.

Не му повярва. Отговорът бе дошъл твърде бързо и гласът му бе леко задавен, което я обезпокои.

— Нямам нищо против да почакам — каза тя. — В интерес на истината — добави срамежливо, — не бих имала нищо против да имаме малко време само за себе си.

Саймън не отговори, но очите му се изпълниха с тъга, той ги затвори и потърка веждите си с ръка.

Прилив на паника заля Дафни и тя започна да говори още по-бързо.

— Не че искам бебе веднага — изрече. — Просто… бих искала едно накрая, това е всичко, и мисля, че може и ти да го поискаш, ако си позволиш да се замислиш. Бях разстроена, защото мразех това, че отричаш факта, че сме семейство, само за да направиш напук на баща си. Не че…

Саймън постави ръка на бедрото й.

— Дафни, спри — каза. — Моля те.

В гласа му се усещаше толкова много тъга, че тя веднага замлъкна. Прехапа долната си устна и нервно започна да я дъвче. Бе негов ред да проговори. Очевидно имаше нещо важно и трудно, което го притесняваше и тя щеше да изчака дори и да му отнемеше цял ден да намери точните думи, с които да го обясни.

Би могла да го чака вечно.

— Не мога да кажа, че съм във възторг от мисълта да имам дете — бавно каза Саймън.

Дафни забеляза, че дишането му леко се бе учестило и сложи ръка на лакътя му, за да го успокои.

Той обърна към нея очи, изпълнени с молба.

— Прекарах толкова много време с мисълта никога да нямам дете, нали разбираш — преглътна. — Аз н-не знам как изобщо да започна да мисля за това.

Дафни му отправи окуражителна усмивка, която май бе предназначена и за двама им.

— Ще се научиш — промълви. — А аз ще се науча заедно с теб.

— Н-не е това — отвърна той и поклати глава. Въздъхна нетърпеливо. — Не искам… да изживея живота си напук на баща си.

Обърна се към нея и Дафни бе поразена от силните чувства, които се четяха по лицето му. Челюстта му потреперваше, а един мускул бясно трептеше на бузата му. Вратът му бе силно напрегнат сякаш всеки грам енергия, която имаше, бе насочен към говора му.

Искаше да го прегърне, да успокои малкото момче, което се криеше вътре в него. Искаше да поглади веждата му и да стисне ръката му. Искаше да направи хиляди неща, но вместо това остана безмълвна, окуражавайки го с поглед да продължи.

— Ти беше права — думите се отрониха от устните му. — През цялото време беше права. За баща ми. Ч-че го оставях да спечели.

— О, Саймън — прошепна тя.

— Н-но какво… — лицето му — силното му, красиво лице, което винаги бе твърдо и под контрол — се сгърчи. — Ами… ако имаме дете и то се окаже като мен?

За момент Дафни не можа да продума. Очите й се изпълниха с непролети сълзи и ръката й несъзнателно се притисна към устата, за да покрие устните, които шокирано се бяха разтворили.

Саймън извърна лице, но тя забеляза мъката в очите му. Чу как дъхът му пресеква и той несигурно издишва в опит да се овладее.

— Ако имаме дете, което заеква — внимателно произнесе Дафни, — тогава ще го обичам. И ще му помагам. И… — тя конвулсивно преглътна и се помоли да не сгреши. — И ще се обърна към теб за съвет, защото очевидно си се научил да го преодоляваш.

Той изненадващо бързо се извърна към нея.

— Не желая детето ми да страда, както страдах аз.

Странна усмивка се появи на лицето на Дафни, преди дори да го осъзнае, сякаш тялото й бе разбрало преди разума точно какво трябва да каже:

— Но то няма да страда — каза, — защото ти ще му бъдеш баща.

Изражението на Саймън не се промени, но очите му засияха с нова светлина.

— Би ли отхвърлил дете, което заеква? — тихо попита Дафни.

Отговорът на Саймън бе доста изразителен, бърз и почти богохулствен.

Тя се усмихна меко.

— Тогава не се боя за децата ни.

Саймън остана неподвижен още секунда, после рязко я дръпна в прегръдките си и зарови лице в извивката на врата й.

— Обичам те — каза задавено. — Толкова те обичам.

И Дафни най-накрая бе сигурна, че всичко ще бъде наред.

* * *

Няколко часа по-късно Дафни и Саймън все още седяха на креслото в дневната. Цял следобед се държаха за ръце и се прегръщаха. Не бяха нужни думи — и за двама им бе достатъчно просто да са заедно. Слънцето грееше, птиците пееха, а те бяха заедно.

Това бе всичко, от което имаха нужда.

Само че нещо тормозеше едно ъгълче в съзнанието на Дафни, но си спомни какво бе, едва когато погледът й попадна върху бюрото.

Писмата от бащата на Саймън.

Затвори очи и издиша, за да събере смелостта, от която щеше да има нужда, за да ги даде на Саймън. Когато я бе помолил да вземе пакета писма, херцогът на Мидълторп й бе казал, че ще разбере кога е точният момент да му ги даде.

Отдели се от прегръдката на Саймън и се отправи към спалнята на херцогинята.

— Къде отиваш? — сънливо попита той.

— Аз… трябва да взема нещо.

Сигурно бе усетил колебанието в гласа й, защото отвори очи и се обърна, за да я погледне.

— Какво ще вземаш? — попита любопитно.

Дафни се вмъкна в съседната стая, за да избегне отговора.

— Само един момент — извика.

Държеше писмата завързани заедно с панделка в червено и златно — наследствените цветове на Хейстингс — в най-долното чекмедже на бюрото си. Всъщност ги бе забравила през първите две седмици от престоя си в Лондон и те лежаха недокоснати в старата й спалня в Бриджъртън Хаус. Бе попаднала на тях, когато отиде да посети майка си. Вайълет бе предложила да си почине на горния етаж и да си събере някои неща и докато прибираше стари шишенца парфюм и калъфката от възглавница, която бе ушила на десет, попадна на тях.

Много пъти се изкушаваше да отвори някое, дори и само за да разбере съпруга си по-добре. И в интерес на истината, ако не бяха запечатани с восък, вероятно щеше да изостави скрупулите си и да ги прочете.

Взе купчинката и бавно се върна в дневната. Саймън все още бе на креслото, но се бе изправил и я наблюдаваше любопитно.

— Тези са за теб — каза тя и му ги подаде, когато застана до него.

— Какво е това? — попита той.

От тона му пролича, че вече знае.

— Писма от баща ти — отвърна. — Мидълторп ми ги даде. Помниш ли?

Той кимна.

— Освен това си спомням, че му наредих да ги изгори.

Дафни се усмихна слабо.

— Очевидно не го е направил.

Саймън се втренчи в тях. Можеше да гледа, където и да е, само не в лицето й.

— Както очевидно и ти — каза много тихо.

Тя кимна и седна до него.

— Искаш ли да ги прочетеш?

Саймън обмисля отговора си няколко секунди и накрая реши да бъде напълно откровен.

— Не зная.

— Това може да ти помогне окончателно да го оставиш зад себе си.

— Или да направи нещата още по-лоши.

— Възможно е — съгласи се тя.

Той се взря в завързаните с панделка писма, невинно положени в ръцете й. Очакваше да изпита враждебност. Очакваше да се разгневи, а вместо това усети единствено…

Нищо.

Това бе най-странното чувство. Пред него стоеше колекция от писма, написани от ръката на баща му и все пак не усещаше желание да ги хвърли в огъня или да ги накъса на парченца.

В същото време нямаше желание и да ги прочете.

— Мисля, че ще почакам — каза Саймън с усмивка.

Дафни примигна няколко пъти, сякаш очите й не можеха да повярват на ушите.

— Не искаш ли да ги прочетеш? — запита.

Той поклати глава.

— И не искаш да ги изгориш?

Сви рамене.

— Не особено.

Тя сведе поглед към писмата и отново го върна към лицето му.

— Какво искаш да правиш с тях?

— Нищо.

— Нищо?

Той се ухили.

— Това казах.

— О — изглеждаше очарователно объркана. — Искаш ли да ги прибера обратно в бюрото си?

— Ако желаеш.

— И просто ще си стоят там?

Той хвана края на халата й и го дръпна към себе си.

— Ммм.

— Но… — заекна тя. — Но… но…

— Още едно „но“ — подразни я, — и ще започнеш да звучиш като мен.

Устата на Дафни зяпна. Саймън не бе изненадан от реакцията й. За първи път в живота си се шегуваше със собствените си трудности.

— Писмата могат да почакат — каза той, когато те паднаха от скута й на пода. — Току-що най-накрая успях, благодарение на теб, да прогоня баща ми от живота си — поклати глава и се усмихна. — Да ги прочета сега, би означавало да го върна обратно.

— Но не искаш ли да разбереш какво е искал да ти каже? — настоя тя. — Може би се е извинил. Може би е пълзял в краката ти! — Тя се наведе към купчинката, но Саймън бързо я дръпна към себе си и не можа да ги достигне.

— Саймън!

Той вдигна вежда.

— Да?

— Какво правиш?

— Опитвам се да те прелъстя. Успявам ли?

Лицето й порозовя.

— Вероятно — измърмори.

— Само „вероятно“? По дяволите. Явно губя форма.

Ръцете му се плъзнаха под дупето й и тя леко изписка.

— Мисля, че формата ти си е добре — каза припряно.

— Само „добре“? — престори се, че подсвирва. — „Добре“ е толкова слаба дума, не мислиш ли? Направо безлична.

— Е — съгласи се тя. — Може и да съм се изразила грешно.

Саймън усети как сърцето му се усмихва. Докато усмивката достигне устните му, вече бе на крака и водеше жена си към леглото с четирите колони.

— Дафни — каза, опитвайки се да звучи сериозен. — Имам предложение.

— Предложение? — запита тя с вдигнати вежди.

— Молба — поправи се той. — Имам молба.

Тя изви глава и се усмихна.

— Каква молба?

Той я побутна към спалнята.

— Всъщност е молба в две части.

— Колко интригуващо!

— Първата част включва теб, мен и… — вдигна я на ръце и я положи на леглото сред пристъп на смях, — и това здраво, антично легло.

— Здраво?

Той изръмжа и пропълзя до нея.

— Най-добре да е здраво.

Тя се засмя и изписка, когато той я притисна в прегръдките си.

— Мисля, че е здраво. Каква е втората част от молбата ти?

— Боя се, че е свързана с определен ангажимент и то продължителен от твоя страна.

Очите й се присвиха, но тя все още се усмихваше.

— Колко продължителен?

Той внезапно я прикова към леглото.

— Около девет месеца.

Устните й изненадано се разтвориха.

— Сигурен ли си?

— Че отнема девет месеца? — ухили се. — Винаги така са ми казвали.

Безгрижието бе изчезнало от погледа й.

— Знаеш, че не това имам предвид — каза меко.

— Зная — отвърна и срещна сериозния й поглед. — И да, сигурен съм. И съм уплашен до смърт. И развълнуван до небесата. И хиляди други емоции, които никога не съм си позволявал да изпитвам, преди да се появиш ти.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Това е най-милото нещо, което си ми казвал.

— Това е истината — закле се. — Преди да те срещна бях само наполовина жив.

— А сега? — прошепна.

— А сега? Изведнъж „сега“ означава щастие и радост, и съпруга, която обожавам. Но знаеш ли какво?

Тя поклати глава, прекалено разчувствана, за да говори.

Той се наведе и я целуна.

— „Сега“ не може дори да се сравни с утре. А утре изобщо не може да се сравнява със следващия ден. Колкото и идеален да е точно този момент, утре ще бъде още по-добре. О, Даф — промълви и плъзна устни по нейните, — с всеки ден ще те обичам повече. Обещавам ти го. Всеки ден…