Джулия Куин
Херцогът и аз (16)

Глава 15

„Лондон изглежда невероятно тих тази седмица след отпътуването на любимия херцог на висшето общество и неговата любима херцогиня за провинцията. Настоящият автор може само да ви информира, че Найджъл Бърбрук бе забелязан да кани на танц мис Пенелопе Федърингтън, както и че мис Пенелопе, въпреки възторженото окуражаване от страна на майка си и собственото си съгласие, не изглеждаше особено очарована от ситуацията.

Но кой всъщност иска да чете за мистър Бърбрук или мис Пенелопе? Да не се заблуждаваме. Всички ние все още сме изключително любопитни какво става с херцога и херцогинята.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 28 май 1813

 

Сякаш отново бе в градината на лейди Траубридж, необуздано си помисли Дафни, само че този път нямаше да има прекъсвания — нямаше да има разярени по-големи братя или страх да не ги разкрият. Само съпруг, съпруга и обещание за страст.

Устните на Саймън намериха нейните, нежно, но настоятелно. С всяко докосване, с всяка ласка на езика му усещаше вълнение и желание, чиято сила нарастваше с всяка изминала секунда.

— Казвал ли съм ти — промълви той, — колко съм запленен от ъгълчето на устата ти?

— Нне — заекна Дафни, удивена, че той изобщо някога се е заглеждал.

— Обожавам го — прошепна той и реши да й покаже колко. Зъбите му минаха по извивката на долната й устна и езикът му се стрелна, за да проследи формата на ъгълчето.

Гъделичкаше я и Дафни усети как разтваря устни в широка усмивка.

— Спри — изкикоти се тя.

— Никога — закле се той и се отдръпна, за да обхване лицето й с ръце. — Имаш най-красивата усмивка, която някога съм виждал.

Инстинктивната й реакция бе да отвърне: „Не бъди глупав“, но след това си помисли: „Защо да развалям момента?“ И каза само:

— Наистина ли?

— Наистина — целуна я по носа. — Когато се усмихнеш, заема половината ти лице.

— Саймън! — възкликна тя. — Това звучи ужасно.

— Очарователно е.

— Отвратително.

— Изкусително.

Тя направи физиономия и в същото време се засмя.

— Очевидно не си много наясно със стандартите за женска красота.

Той повдигна вежда.

— Що се отнася до теб, моите стандарти са единствените, които имат значение от сега нататък.

Тя остана безмълвна за момент, след това се хвърли към него и смехът й разтресе телата им.

— О, Саймън — промълви тя. — Това прозвуча наистина свирепо. Толкова чудесно, невероятно, абсурдно свирепо.

— Абсурден? — повтори той. — Наричаш ме абсурден?

Тя присви устни, за да спре новия пристъп на смях, но не успя напълно.

— Това е почти толкова лошо, колкото да те нарекат импотентен — изръмжа той.

Дафни веднага стана сериозна.

— О, Саймън. Знаеш, че не… — Тя се отказа от опита за обяснение и просто каза: — Много съжалявам за това.

— Недей. — Той отмина извинението й. — Може и да се наложи да убия майка ти, но ти лично няма за какво да се извиняваш.

От устните й се изплъзна потресен кикот.

— Майка ми направи всичко по силите си и ако аз не бях толкова объркана, защото ти каза…

— О, значи сега вината е моя? — каза той с престорено възмущение, но изражението му бързо стана дяволито прелъстително. Приближи се толкова, че тя трябваше да извие гръб назад. — В такъв случай предполагам, че ще трябва да положа двойно повече усилия, за да докажа способностите си.

Едната му ръка се плъзна към кръста й, когато я полагаше на леглото. Дафни усети как всичкият въздух напуска тялото й, щом се взря в наситено сините му очи. Светът изглеждаше някак различен, когато човек бе легнал. По-потаен, по-опасен. И някак по-вълнуващ, защото Саймън се извисяваше над нея и закриваше всичко останало.

В този момент, докато бавно съкращаваше разстоянието помежду им, той бе целият й свят.

Този път целувката не бе едва доловима. Не я гъделичкаше, направо я поглъщаше. Не я дразнеше, завладяваше я.

Ръцете му се плъзнаха под нея, милваха дупето й, притискаха я към възбудената му плът.

— Тази вечер — прошепна дрезгаво до ухото й — ще те направя своя.

Дишането на Дафни се учести, а всеки поет дъх звучеше като камбана в ушите й. Саймън бе толкова близо и всеки инч от тялото му я докосваше интимно. Беше си представяла тази нощ хиляди пъти от момента в Риджънтс парк, когато бе казал, че ще се ожени за нея, но никога не й бе хрумвало, че ще бъде толкова вълнуващо да усеща тежестта на тялото му върху своето. Беше едър, твърд и невероятно мускулест, нямаше начин да успее да избегне това прелъстително настъпление, дори и да искаше.

Колко бе странно да изпитва такова радостно вълнение от това, че е безпомощна. Можеше да прави с нея каквото си поиска, и тя гореше от желание да му го позволи.

Когато тялото му потръпна и устните му се опитаха да произнесат името й, но стигнаха само до „Д-Даф…“, тя осъзна, че притежава своя собствена сила. Той я желаеше толкова силно, че не можеше да диша, така се нуждаеше от нея, че не успяваше да говори.

И някак си, докато се радваше на новооткритата си власт, осъзна, че тялото й сякаш знае какво да прави. Хълбоците й се надигнаха, за да го посрещнат, а когато той вдигна полите й, краката й се увиха около неговите и го придърпаха още по-близо до центъра на женствеността й.

— Мили Боже, Дафни — изохка Саймън и треперейки се подпря на лакти. — Искам… не мога…

Тя се вкопчи в гърба му и се опита да го дръпне отново върху себе си. Хладен въздух изпълни мястото, където до преди малко бе тялото му.

— Не мога да действам бавно — изръмжа той.

— Не ме интересува.

— Но мен ме интересува — в очите му горяха порочни пламъчета. — Изглежда малко избързваме.

Дафни се взря в него, като опитваше да си поеме въздух. Той седна и очите му затанцуваха по тялото й, докато едната му ръка се плъзгаше по крака й.

— Първо — промърмори той, — трябва да направим нещо по въпроса с дрехите ти.

Дафни ахна шокирано, когато той се изправи и я дръпна със себе си. Краката не я държаха, баланс напълно отсъстваше, но той я държеше изправена, докато ръцете му диплеха полите около кръста й. Прошепна в ухото й:

— Трудно е да те съблека гола, докато лежиш.

Едната му ръка откри извивката на дупето й и нежно започна да го гали.

— Въпросът е — каза замислено, — дали да вдигна роклята ти нагоре, или да я смъкна надолу? — Дафни се молеше той да не очаква отговор, защото не беше в състояние да издаде и звук. — Или — каза той бавно и плъзна пръст към панделката на корсажа й — да направя и двете?

И преди да бе имала дори секунда за реакция, той вече бе дръпнал роклята й надолу и тя се насъбра около талията й. Краката й останаха открити и ако не беше тънката копринена долна риза, щеше да е напълно гола.

— Това вече е изненада — измърмори Саймън и обхвана с длан едната й гърда през тъканта. — Не съвсем неприятна, разбира се. Коприната никога не е мека като кожата, но си има своите предимства.

Дъхът на Дафни спря, докато го гледаше как бавно плъзга коприната наляво и надясно. Лекото триене накара зърната й да се втвърдят.

— Нямах представа — прошепна тя, а всеки дъх сякаш гореше устните й.

Саймън се прехвърли към другата гърда.

— Нямаше представа за какво?

— Че си толкова порочен.

Той й се усмихна бавно и изкусително. Усещаше дъха му до ухото си, но цялото й тяло настръхна в отговор.

— Не можех да правя нищо друго — продължи и плъзна едната презрамка на ризата й от рамото, — освен да си представям.

— Мислил си за мен? — промълви Дафни и потрепери от удоволствие. — Мислил си за това?

Ръката му се стегна на бедрото й.

— Всяка нощ. Всеки един момент, преди да заспя, докато кожата ми не започваше да гори, а тялото ми да моли за освобождение.

Дафни усети как краката й се разтреперват, но той я задържа изправена.

— А когато спях… — той насочи вниманието си към врата й, а горещият му дъх я галеше със същата сила, като целувките на устните му. — Тогава ставах наистина лош.

Стон се изтръгна от устните й, задавен, несъзнателен и изпълнен с желание.

И втората презрамка падна от рамото й в момента, в който устните на Саймън намериха падината между гърдите й.

— Но тази нощ… — прошепна той и дръпна коприната надолу, за да открие едната й гърда, а след това и другата. — Тази нощ всичките ми мечти се сбъдват.

Дафни имаше време само да ахне, преди устата му да се насочи към гърдите й и да се сключи около едното напъпило зърно.

— Това исках да направя в градината на лейди Траубридж — каза. — Знаеше ли го?

Тя диво поклати глава и сграбчи раменете му за опора. Люлееше се като в транс и едва успяваше да държи главата си изправена. Чувствени спазми разтърсваха тялото й, отнемаха дъха, равновесието и дори разума й.

— Разбира се, че не си знаела — измърмори той. — Толкова си невинна.

Пъргавите опитни пръсти на Саймън свалиха останалите дрехи от тялото й и тя остана гола в обятията му. Той нежно я положи на леглото, напълно съзнавайки, че е толкова нервна, колкото и възбудена.

Свали дрехите си с резки, почти неконтролируеми движения. Кожата му гореше, цялото му тяло пламтеше от копнеж. През цялото време не отдели поглед от нея дори за секунда. Тя лежеше отпусната на леглото — изкушение, по-силно от всичко, което някога бе виждал. Гладката й прасковена кожа блестеше на светлината на свещите, а разпуснатата й коса падаше около лицето й в див безпорядък.

Пръстите му, които се справиха с дрехите й с такава бързина и финес, сега несръчно се бореха със собствените му копчета и възли.

Когато стигна до панталоните, видя как тя придърпва чаршафите, за да се завие.

— Недей — едва разпозна собствения си глас.

Очите й срещнаха неговите и той каза:

— Аз ще ти бъда одеяло.

Съблече остатъка от дрехите си и преди тя да продума, покри тялото й със своето. Чу я как ахна от изненада от новото усещане, а тялото й леко се стегна.

— Шшш — успокои я той и потърка врата й с нос, докато ръката му успокоително галеше бедрото й. — Имай ми доверие.

— Имам ти доверие — промълви тя с треперещ глас. — Просто…

Ръката му се придвижи към ханша й.

— Просто какво?

Направо можеше да усети гримасата по гласа й, когато произнесе:

— Просто ми се иска да не бях такава абсолютна невежа.

Тих смях заклокочи в гърлото му.

— Престани — оплака се тя и го тупна по рамото.

— Не се смея на теб — настоя Саймън.

— Определено се смееше — промърмори. — И не ми казвай, че се смееш с мен, защото това извинение никога не върши работа.

— Смеех се — каза меко и се подпря на лакът, за да погледне лицето й, — защото си мислех колко съм щастлив от твоето невежество. — Сведе лице надолу, докато устните му не се плъзнаха леко по нейните в едва доловима целувка. — За мен е чест, че ще съм единственият мъж, който ще те докосва по този начин.

Очите й толкова искрено засияха, че Саймън бе почти погубен.

— Наистина ли? — прошепна тя.

— Наистина — потвърди той, изненадан от дрезгавината на гласа си. — Макар че честта вероятно е само едната половина.

Тя не каза нищо, но в очите й се четеше очарователно любопитство.

— Може да се наложи да убия следващия мъж, който дори те загледа — изръмжа.

За негова силна изненада тя избухна в смях.

— О, Саймън — въздъхна тя, — толкова абсолютно невероятно прекрасно е да бъдеш обект на такава безумна ревност. Благодаря ти.

— Ще ми благодариш по-късно — обеща той.

— А може би — измърка тя, тъмните й очи внезапно бяха станали по-прелъстителни, отколкото имаха право да бъдат, — ти също ще ми благодариш.

Саймън усети как бедрата й се разтварят и се намести между тях, а мъжествеността му притискаше корема й.

— Вече го правя — промълви той и думите му се разтопиха по кожата й, докато целуваше вдлъбнатината на рамото й. — Повярвай ми, вече го правя.

Никога през живота си не бе изпитвал такава благодарност за трудно извоювания контрол, който упражняваше над себе си. Цялото му тяло копнееше да се плъзне в нея и най-накрая да я направи истински негова, но знаеше, че тази нощ — сватбената им нощ — бе за Дафни, а не за него.

Това бе първият й път. Той бе първият й любовник — единственият й любовник, помисли с непривична за него свирепост — и негова бе отговорността да се увери, че тази нощ ще й донесе единствено невероятно удоволствие.

Знаеше, че тя го желае. Дишането й бе накъсано, а в очите й блестеше копнеж. Беше му невероятно трудно да гледа лицето й, защото всеки път, когато видеше полуразтворените й, задъхани устни, желанието да се забие в нея почти го побеждаваше.

Вместо това я целуваше. Целуваше я навсякъде и не обръщаше внимание на бушуващата си кръв при всяко нейно ахване или стон. Накрая, когато започна да се извива и стене под него и той знаеше, че е полудяла от копнеж, плъзна ръка между краката й и я докосна.

Единственият звук, който успя да издаде, бе името й, но дори то бе полустон. Тя беше повече от готова за него, по-гореща и влажна, отколкото някога бе мечтал. И все пак, просто за да е сигурен — или защото не можеше да устои на импулса да се самоизмъчва — плъзна единия си дълъг пръст в нея, за да опита топлината й, и да я подразни.

— Саймън! — ахна тя и се изви под него. Мускулите й вече се свиваха и той знаеше, че е близо до върха. Рязко дръпна ръката си, без да обръща внимание на протеста й.

Разтвори краката й още повече с бедрата си и със силен стон се приготви да навлезе в нея.

— Може м-малко да боли — прошепна дрезгаво. — Но ти о-обещавам…

— Просто го направи — простена тя, докато бясно мяташе глава наляво-надясно.

И той го стори. Изпълни я с един-единствен силен тласък. Усети как девствената й ципа поддава, но тя не трепна от болката.

— Добре ли си? — попита, стенейки. Всеки негов мускул бе напрегнат от усилието да стои неподвижно.

Тя кимна.

— Усещането е много странно — призна.

— Но не е неприятно? — запита той, почти засрамен от отчаяната нотка в гласа си.

Тя поклати глава и на устните й се появи лека, женствена усмивка.

— Изобщо не е неприятно — прошепна. — Но преди това… когато ти… с пръстите…

Дори на слабата светлина на свещите можеше да види как бузите й порозовяват от притеснение.

— Това ли искаш? — промълви и излезе наполовина от нея.

— Не! — проплака тя.

— Тогава може би това е, което искаш — отново се плъзна вътре.

Тя изпъшка.

— Да. Не. И двете.

Той започна да се движи в нея, нарочно поддържайки ритъма бавен и равномерен. Всеки тласък извикваше стон на устните й, а всяко ахване го подлудяваше.

Стоновете й преминаха във викове, а ахванията в пъшкане и той разбра, че тя наближава кулминацията. Започна да се движи още по-бързо, стисна зъби в опит да удържи контрола си, докато тя бързо наближаваше края.

Простена името му, след това го изкрещя и цялото й тяло се напрегна под него. Сграбчи раменете му, а бедрата й се надигнаха от леглото със сила, която му бе трудно да повярва, че притежаваше. Накрая, с едно последно, силно потреперване, се отпусна под него, несъзнаваща нищо, освен мощта на собственото си удоволствие.

Против здравия си разум Саймън си позволи един последен тласък, и се зарови в нея докрай, вкусвайки сладката топлина на тялото й.

След това завладя устните й в страстна целувка, отдръпна се и се освободи върху чаршафите до нея.

* * *

Това бе само първата от много нощи, изпълнени със страст. Новобрачната двойка пристигна в Клайвдън и за огромно смущение на Дафни, се уедини в господарския апартамент в продължение на повече от седмица — разбира се, тя не бе чак толкова притеснена, че да направи нещо повече от несериозен половинчат опит наистина да излезе.

След като приключиха с подобното на меден месец уединение, Дафни бе разведена из Клайвдън, което наистина бе необходимо, тъй като при пристигането си бе видяла само пътя от входната врата до спалнята на херцога. Тя прекара няколко часа в запознаване с прислугата в къщата. Разбира се, вече бе представена на целия персонал, но реши, че е най-добре да се срещне с по-важните членове на домакинството поотделно.

Тъй като Саймън не бе живял в Клайвдън от много години, доста от новите прислужници не го познаваха, но тези, които бяха тук от детството му, изглеждаха, поне според Дафни, невероятно предани на съпруга й. Разказа го през смях на Саймън, докато се разхождаха сами из градината и получи в отговор един определено мрачен поглед.

— Живях тук, докато не отидох в Итън — бе единственият отговор, който получи, сякаш това обясняваше всичко.

Дафни се почувства неудобно от безизразния му глас.

— Никога ли не си ходил в Лондон? Когато бяхме малки, ние често…

— Живях единствено тук.

Тонът му подсказваше, че желае — не, изискваше — на разговора да бъде сложен край, но тя отхвърли всяка предпазливост и продължи:

— Сигурно си бил глезено дете — каза подчертано небрежно, — или, може би, невероятно палаво, за да предизвикаш такава силна привързаност.

Той не отговори.

Дафни обаче продължи.

— Брат ми — познаваш Колин — е същият. Беше въплъщение на дявола като малък, но бе толкова неустоимо чаровен, че всички слуги го обожаваха. Дори веднъж…

Устата й замръзна полуотворена. Нямаше смисъл да продължава, Саймън се бе завъртял на пети и си бе отишъл.

* * *

Той не се интересуваше от рози. И никога, по никакъв начин не се бе замислял как се отглеждат, но точно в този момент се бе облегнал на дървената ограда и се взираше в прочутата цветна градина на Клайвдън, сякаш сериозно обмисляше да направи кариера в градинарството.

И то само защото не можеше да понесе въпросите на Дафни за детството му.

Истината бе, че мразеше спомените. Не търпеше някой да му напомня за миналото. Дори самият престой в Клайвдън го караше да се чувства неудобно. Единствената причина да я доведе тук, бе, че това бе единственото от именията му на не повече от два дни път от Лондон, което беше годно да посрещне посетители по всяко време.

Спомените връщаха и чувствата, а Саймън не искаше отново да се чувства като онова малко момче. Не искаше да си спомня колко пъти бе изпращал писма на баща си и напразно бе чакал отговор. Не искаше да си спомня милите усмивки на слугите — любезни усмивки, които винаги съпътстваха погледите, изпълнени със съжаление. Да, обичаха го, но и го съжаляваха.

А фактът, че мразеха баща му заради него… така и не го накара да се почувства по-добре. Не беше, а ако трябваше да е честен, все още не бе толкова благороден, че да не изпитва известно задоволство от подобно мнение за баща му, но това никога не премахна неудобството и притеснението.

И срама.

Искаше уважение, а не съжаление. Едва когато се отправи съвсем сам към Итън, без дори да е записан там, едва тогава усети за първи път вкуса на успеха.

Беше стигнал толкова далече, че по-скоро би слязъл в ада, отколкото да се върне там, откъдето бе тръгнал.

Разбира се, нищо от това не бе по вина на Дафни. Бе сигурен, че тя няма скрити мотиви, за да го пита за детството му. И как би могла? Тя не знаеше нищо за моментните му затруднения с речта. Беше положил адски усилия, за да го скрие от нея.

Не, помисли с уморена въздишка, рядко му се бе налагало да полага усилия, за да го крие от Дафни. Тя винаги го караше да се чувства спокоен. Заекването му рядко се появяваше напоследък, но когато това се случваше, винаги бе в моменти на стрес или гняв.

А каквото и да се случваше, когато бе с Дафни, то никога не пораждаше стрес или гняв.

Отпусна се на оградата и прегърби рамене от тежестта на чувството за вина. Беше се държал отвратително с нея. Изглежда му бе писано да го прави отново и отново.

— Саймън?

Усети присъствието й още преди да е проговорила. Беше се приближила зад него с тихи стъпки. Но той знаеше, че е там. Можеше да усети нежното й ухание и да чуе как вятърът шепне в косите й.

— Розите са красиви — каза тя.

Той знаеше, че това е нейният начин да успокои заядливото му настроение. Знаеше, че си умира да му зададе още въпроси, но бе много по-мъдра, отколкото годините й предполагаха и колкото и да я дразнеше за това, наистина знаеше много за мъжете и идиотските им характери. Нямаше да каже нищо повече. Поне не днес.

— Казвали са ми, че майка ми ги е засадила — отвърна й той. Думите му прозвучаха по-рязко, отколкото би искал, но се надяваше, че тя вижда в тях маслиненото клонче, което й подаваше, в знак на примирие. Когато тя не каза нищо, той продължи, сякаш за да обясни. — Тя е умряла при раждането ми.

Дафни кимна.

— Чух. Съжалявам.

Саймън сви рамене.

— Не съм я познавал.

— Това не означава, че не е било загуба за теб.

Саймън се замисли за детството си. Нямаше как да знае дали майка му би се отнасяла към затрудненията му по-добре от баща му, но реши, че е нямало начин да направи положението по-лошо.

— Да — промърмори. — Предполагам, че е било.

* * *

По-късно същия ден, докато съпругът й преглеждаше някои сметки на имението, Дафни реши, че моментът е подходящ да опознае икономката — мисис Колсън. Макар със Саймън да не бяха обсъждали къде ще живеят, тя не виждаше причина да не прекарат известно време в Клайвдън, наследствения му дом, а ако имаше нещо, което бе научила от майка си, то бе, че една дама трябва добре да се разбира с икономката си.

Не че Дафни много се притесняваше дали ще се разбира с мисис Колсън. Беше я видяла за кратко, когато Саймън я представи на всички членове на домакинството, и бързо й бе станало ясно, че тя е приятелски настроена и приказлива жена.

Спря пред стаята й — малко помещение точно до кухнята — почти преди времето за чай. Икономката, приятна жена на около петдесет, се бе привела над едно бюро и съставяше менюто за седмицата.

Дафни почука на отворената врата.

— Мисис Колсън?

Икономката вдигна поглед и веднага се изправи.

— Ваша Светлост — каза тя и направи лек реверанс. — Трябваше да пратите да ме извикат.

Дафни се усмихна неловко, тъй като все още не бе свикнала с издигането си от редиците на обикновените „мис“.

— Вече бях тръгнала — отвърна тя, за да обясни нехарактерното си появяване на територията на прислугата. — Ако имате минутка, мисис Колсън, се надявах да се опознаем по-добре, тъй като вие живеете тук от много години, а същото чака и мен занапред.

Мисис Колсън се усмихна на топлите думи на Дафни.

— Разбира се, Ваша Светлост. Има ли нещо конкретно, за което искате да ме питате?

— Не. Все пак има много неща, които трябва да науча за Клайвдън, за да го управлявам както трябва. Бихме могли да изпием по чаша чай в Жълтата стая? Много ми харесва обстановката. Толкова е топла и слънчева. Надявах се да я направя свой личен салон.

Икономката я погледна странно.

— Последната херцогиня бе на същото мнение.

— О — отвърна Дафни, без да е сигурна дали трябва да й е неудобно от това.

— Полагах специални грижи за тази стая през годините — продължи мисис Колсън. — Слънцето наистина я огрява добре, тъй като гледа на юг. Претапицирах всички мебели преди три години. — Леко вирна брадичка от гордост. — Отидох чак в Лондон, за да купя същия плат.

— Разбирам — каза Дафни и я поведе навън. — Покойният херцог трябва много да е обичал съпругата си, за да нареди толкова старателно да се поддържа любимата й стая.

Мисис Колсън не срещна погледа й.

— Решението бе мое — каза тихо. — Херцогът ми отпускаше определен бюджет за поддръжка на къщата и аз реших, че е най-подходящо да използвам парите за това.

Дафни изчака икономката да повика една камериерка и да поръча чай.

— Стаята е прекрасна — заяви, след като излязоха от кухнята, — и макар настоящият херцог да не е имал възможност да познава майка си, сигурна съм, че ще се трогне от решението ви да запазите любимата й стая.

— Това бе най-малкото, което можех да сторя — каза жената, докато крачеха през коридора. — Все пак невинаги съм работила за семейство Басет.

— Така ли? — любопитно попита Дафни. Домашните прислужници бяха прословути с лоялността си и често прислужваха на едно семейство с поколения.

— Да, бях лична камериерка на херцогинята — мисис Колсън спря пред вратата на Жълтата стая и изчака младата господарка да влезе преди нея. — А преди това й бях компаньонка. Майка ми й бе дойка. Семейството на Нейна Светлост бе много любезно да ми позволи да посещавам уроците й заедно с нея.

— Трябва да сте били много близки — промълви Дафни.

Тя кимна.

— След смъртта й заемах различни позиции в Клайвдън, докато накрая не станах икономка.

— Разбирам — Дафни й се усмихна и седна на канапето. — Моля, седнете — каза и посочи стола срещу себе си.

Мисис Колсън се поколеба, но накрая седна.

— Смъртта й ми разби сърцето — каза тя. После погледна Дафни малко загрижено. — Надявам се нямате нищо против, че го казвам.

— Разбира се, че не — бързо отвърна Дафни. Беше силно любопитна за детството на Саймън. Той каза толкова малко, а тя имаше чувството, че то е от наистина голямо значение. — Моля ви, разкажете ми още нещо. Бих се радвала да науча за нея.

Очите на мисис Колсън се замъглиха.

— Тя беше най-милата и нежна душа, която се е раждала на земята. Тя и херцога… е, не беше брак по любов, но се разбираха достатъчно добре. Бяха приятели по свой си начин — вдигна поглед. — И двамата много добре осъзнаваха дълга си като херцог и херцогиня. Приемаха отговорностите си много сериозно.

Дафни кимна с разбиране.

— Тя бе решена да му даде син. Продължи да опитва, дори след като лекарите й казаха, че не бива. Плачеше в ръцете му всеки месец, когато се появеше цикълът й.

Дафни отново кимна с надеждата, че движението ще прикрие напрежението по лицето й. Беше й трудно да слуша истории за нечия невъзможност да има деца, но предполагаше, че ще й се наложи да свикне. Щеше да бъде дори по-трудно да отговаря на въпроси по темата.

А въпроси щеше да има. Болезнено тактични и противно съчувствени въпроси.

За щастие мисис Колсън не забеляза неудобството на Дафни, само подсмръкна и продължи историята си:

— Винаги повтаряше неща от сорта на това — как може да бъде добра херцогиня, след като не може да му даде син. Късаше ми сърцето. Късаше ми сърцето всеки месец.

Дафни се зачуди дали собственото й сърце ще се къса всеки месец. Вероятно не. Тя поне знаеше със сигурност, че няма да има деца, докато надеждите на майката на Саймън са били попарвани всеки месец.

— И разбира се — продължи икономката, — всички говореха така, сякаш вината бе нейна. Как биха могли да знаят, питам ви? Невинаги жената е безплодната. Понякога вината е в мъжа.

Дафни не каза нищо.

— Повтарях й отново и отново, но тя въпреки това се чувстваше виновна. Казвах й… — Лицето на икономката почервеня. — Имате ли нещо против да говоря откровено?

— Моля ви, направете го.

Тя кимна.

— Е, казвах й това, което моята майка ми казваше. Утробата не може да зачене без силно, здраво семе.

Дафни запази безизразно изражение. Само това успя.

— Но накрая роди господаря Саймън — мисис Колсън въздъхна майчински и загрижено погледна Дафни. — Моля да ме извините — каза бързо. — Не би трябвало да го наричам така. Сега е херцог.

— Не спирайте заради мен — отвърна Дафни, щастлива, че има повод да се усмихне.

— Трудно е човек тепърва да се променя на моите години — каза мисис Колсън с въздишка. — И се боя, че част от мен винаги ще го помни като малко момче — вдигна поглед към Дафни и поклати глава. — Животът му щеше да е много по-лесен, ако херцогинята бе останала жива.

— По-лесен? — промърмори Дафни с надеждата, че това ще е достатъчно окуражаване за мисис Колсън, за да продължи обясненията си.

— Просто херцогът никога не разбра бедното момче — убедително каза икономката. — Вилнееше и го наричаше „глупак“ и…

Дафни рязко вдигна глава.

— Херцогът е мислил, че Саймън е глупав? — прекъсна я тя. Това беше нелепо. Саймън бе един от най-умните хора, които познаваше. Веднъж го бе разпитвала за учението му в Оксфорд и бе изумена да научи, че в нивото на математиката, с която борави, дори не използва цифри.

— Херцогът никога не е успявал да види света отвъд носа си — изсумтя мисис Колсън. — Така и не даде шанс на момчето.

Дафни усети как се накланя напред, за да чуе по-добре думите на икономката. Какво беше сторил херцогът на Саймън? Защо той се превръщаше в лед всеки път, когато се споменеше името на баща му?

Мисис Колсън извади кърпичка и попи очите си.

— Трябваше да видите какви усилия полагаше момчето, за да се усъвършенства. Направо ми късаше сърцето. Просто ми късаше сърцето.

Ръцете на Дафни се забиха в канапето. Мисис Колсън никога нямаше да стигне до същността на нещата.

— Нищо, което правеше, не беше достатъчно добро за херцога. Това е просто мое мнение, разбира се, но…

Точно в този момент влезе една камериерка с чая. Дафни почти извика от нетърпение. Разливането на чая отне цели две минути.

Наложи се Дафни да разпери ръце на канапето, защото в противен случай щеше да пробие дупки в тапицерията. Накрая камериерката излезе и мисис Колсън отпи от чая си и каза:

— Така, докъде бяхме стигнали?

— Говорехте за херцога — бързо вметна Дафни. — Покойния херцог. Казвахте, че нищо, което съпругът ми е правил, не е било достатъчно за него и по ваше мнение…

— Мили Боже, наистина сте ме слушали — засия мисис Колсън. — Толкова съм поласкана.

— Но вие казвахте… — настоя Дафни.

— О, да, разбира се. Просто щях да кажа, че отдавна съм на мнение, че покойният херцог никога не прости на сина си, че не е идеален.

— Но мисис Колсън — тихо каза Дафни, — никой от нас не е идеален.

— Разбира се, но… — В очите на икономката за момент проблесна презрение към покойния херцог. — Ако бяхте познавали Негова Светлост, щяхте да разберете. Той толкова дълго чака син. В съзнанието му името Басет бе синоним на съвършенство.

— А съпругът ми не е бил синът, който е искал? — запита Дафни.

— Той не искаше син. Искаше идеално малко копие на самия себе си.

Дафни вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Но какво толкова е направил Саймън, за да отблъсне така херцога?

Очите на мисис Колсън се разшириха от изненада и ръката й се притисна към гърдите.

— О, вие не знаете — промълви меко. — Разбира се, че не знаете.

— Какво?

— Не можеше да говори.

Устните на Дафни се разтвориха шокирано.

— Моля?

— Не можеше да говори. Поне докато не навърши четири, а и тогава постоянно се запъваше и заекваше. Късаше ми сърцето всеки път, когато си отвореше устата. Виждах, че в него се крие едно умно малко момче. Просто не можеше да го изрази, както трябва.

— Но сега говори толкова добре — каза Дафни, изненадана от отбранителния тон на гласа си. — Никога не съм го чувала да заеква. Или ако съм го чувала, а-а-аз не съм го забелязала. Виждате ли? Ето, аз самата го направих. Всеки заеква понякога, когато е притеснен.

— Той се стара много усилено, за да се усъвършенства. Спомням си, че му отне седем години. Седем години не правеше нищо друго, освен да упражнява говора си с бавачката — лицето на мисис Колсън се сбръчка от усилието да си спомни. — Какво ли беше името й? О, да, бавачката Хопкинс — една истинска светица. Толкова беше отдадена на момчето, сякаш й бе син. Бях помощничка на икономката по онова време, но тя често ми позволяваше да му помагам да се упражнява.

— Трудно ли му беше? — прошепна Дафни.

— Имаше дни, в които бях сигурна, че ще се пречупи от чувството за безсилие, но беше толкова упорит. Боже, какво упорито момче. Никога не съм виждала по-целеустремен човек. — Мисис Колсън тъжно поклати глава. — А баща му все така го отхвърляше. Това…

— Ви разби сърцето — довърши Дафни. — Би разбило и моето.

Мисис Колсън отпи от чая в неудобната тишина, която последва.

— Много ви благодаря, че ми позволихте да пия чай с вас, Ваша Светлост — каза, погрешно тълкувайки мълчанието на Дафни като отегчение. — Беше крайно необичайно от Ваша страна, но много…

Дафни вдигна поглед, докато мисис Колсън търсеше подходящата дума.

— Мило — завърши икономката накрая. — Беше много мило от ваша страна.

— Благодаря — измърмори Дафни разсеяно.

— О, но не отговорих на никой от въпросите ви за Клайвдън — внезапно се сети мисис Колсън.

Дафни леко поклати глава.

— Може би някой друг път — каза тя меко. Точно сега имаше твърде много неща, над които да размишлява.

Мисис Колсън усети, че господарката й желае да остане сама, затова се изправи, направи реверанс и тихо излезе от стаята.