Джулия Куин
Херцогът и аз (10)

Глава 9

„Херцогът на Хейстингс отново бе забелязан с мис Бриджъртън — става въпрос за мис Дафни Бриджъртън за тези от вас, на които, както на настоящия автор, им е трудно да различават множеството отрочета на семейство Бриджъртън. От доста време настоящият автор не е виждал друга двойка, толкова посветена един на друг.

Все пак изглежда странно, че като изключим семейния излет на семейството, който бе описан в този вестник преди десет дни, те са забелязвани заедно само на вечерни събития. Настоящият автор знае със сигурност, че макар херцогът да е посетил мис Бриджъртън в дома й преди две седмици, този жест на внимание не е бил повторен, нито пък са били видени да яздят заедно в Хайд Парк поне веднъж!“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 14 май 1813

 

Две седмици по-късно Дафни се намираше в Хампстед Хийт и стоеше в края на балната зала на лейди Траубридж, далеч от модната тълпа и напълно доволна от мястото си.

Не искаше да бъде в центъра на събитието. Нито да бъде открита от дузините ухажори, които сега се избиваха, за да я поканят на танц. В интерес на истината, не искаше изобщо да бъде в балната зала на лейди Траубридж.

Защото Саймън не бе там.

Това съвсем не означаваше, че е обречена да прекара вечерта свита до стената. Всички предсказания на Саймън за бързо нарастващата й популярност се бяха оказали верни и Дафни — момичето, което всички харесваха, но никой не обичаше — внезапно бе обявена за несравнимата красавица на Сезона. Хората, които изказваха мнение по въпроса — а след като ставаше въпрос за висшето общество, това означаваше всички — заявяваха, как винаги са знаели, че Дафни е специална и просто са чакали останалите да го забележат. Лейди Джърси разправяше на тези, които бяха склонни да я чуят, че от месеци е предричала успеха на Дафни и единствената мистерия бе защо никой не я бе послушал по-рано.

Което, разбира се, беше пълна глупост. Макар и Дафни никога да не бе била обект на презрението на лейди Джързи, никой от семейство Бриджъртън не можеше да си спомни да е чувал тя да я нарича — както твърдеше сега — „Съкровището на утрешния ден“.

Въпреки че бележникът за танци на Дафни се запълваше само минути след пристигането й на някой бал, а мъжете се биеха за правото да й донесат чаша лимонада, а тя едва не се бе изсмяла на глас първия път, когато това се случи, все пак никоя вечер не бе особено забележителна, освен ако Саймън не бе до нея.

Нямаше значение, че той намираше за необходимо всяка вечер да споменава поне веднъж, че е твърд противник на брака. Макар че, в негова защита, е редно да се отбележи, че обикновено го споменаваше, заради признателността си към Дафни за това, че го спасяваше от тълпите амбициозни мамички. Нито пък това, че понякога ставаше мълчалив и почти груб към някои от членовете на обществото.

Единственото, което изглежда имаше значение, бяха миговете им, прекарани заедно, въпреки че никога не оставаха насаме. Дафни можеше да погледне в бледосините му очи и почти да забрави, че е заобиколена от петстотин зрители, прекомерно заинтересовани от развитието на отношенията им.

Можеше и почти да забрави, че това ухажване бе пълна измама.

Тя отново бе опитала да поговори с Антъни за Саймън. Враждебността му при всяко споменаване на името на херцога в някой разговор, бе очевидна. Когато двамата се срещаха… е, брат й успяваше да демонстрира някаква любезност, но само толкова.

И все пак дори сред целия този гняв, Дафни съзираше слаби искрици от старото им приятелство. Можеше само да се надява, че когато всичко това приключи — и тя се омъжеше за някой скучен, но приемлив граф, който така и нямаше да успее да накара сърцето й да запее — двамата мъже отново щяха да бъдат приятели.

След доста твърдо отправената молба на Антъни, Саймън бе решил да не посещава всяко светско събитие, на което щяха да присъстват Дафни и Вайълет. Според Антъни единствената причина той да се съгласи с този абсурден план, бе, за да може Дафни да си намери съпруг сред всички нови ухажори. За съжаление, по негово мнение, а според Дафни за щастие, никой от тези нетърпеливи млади господа не смееше да я доближи в присъствието на Саймън.

— Голяма полза, няма що — бяха точните думи на Антъни.

Всъщност тези думи бяха придружени от множество проклятия и обиди, но тя не считаше за нужно да им обръща внимание. След инцидента на — или по-скоро в — Темза, брат й прекарваше голяма част от времето си, добавяйки различни ругатни към името на Саймън.

Но прояви разбиране към логиката на Дафни и й каза, че иска тя да си намери подходящ съпруг.

И така Саймън се държеше на дистанция.

А Дафни бе нещастна.

Вероятно трябваше да предположи, че това ще се случи. И да осъзнае каква е опасността да бъде ухажвана — макар и наужким — от мъж, когото обществото бе започнало да нарича Зашеметяващия херцог.

Прякорът се бе появил, когато Филипа Федърингтън го бе обявила за „зашеметяващо красив“ и тъй като тя не знаеше значението на думата „шепна“ цялото висше общество бе станало свидетел на нейното изказване. Само след минути някакъв глупав палячо, току-що излязъл от Оксфорд го бе съкратил и така се роди Зашеметяващия херцог.

Дафни намираше прякора за печално ироничен, тъй като Зашеметяващия херцог бе зашеметил сърцето й.

Не че бе имал намерение да го прави. Той се отнасяше към нея само с уважение, достойнство и добро чувство за хумор. Дори Антъни бе принуден да признае, че не е имал повод за оплаквания в това отношение. Саймън никога не се опитваше да остане насаме с нея, и не стигаше по-далеч от целувка по облечената й в ръкавица ръка, което за учудване на Дафни, се бе случило само два пъти.

Бяха се превърнали в прекрасни събеседници. Разговорите им варираха от приятно мълчание до остроумна размяна на реплики. На всеки бал танцуваха по два пъти — максимално допустимото в очите на обществото.

Дафни осъзнаваше, без дори сянка на съмнение, че се влюбва.

Каква изтънчена ирония! Тя, разбира се, бе започнала да прекарва толкова време в компанията на Саймън с единствената цел да привлече вниманието на други мъже. От своя страна, той бе започнал да прекарва време в нейната компания, за да избегне брака.

Като се замисли човек, разсъждаваше Дафни, облегната на стената, иронията бе изтънчено болезнена.

Макар Саймън ясно да бе изказал мнението си по отношение на брака и показал решимостта си никога да не се ожени, тя на моменти го улавяше да я гледа по начин, който я караше да смята, че я желае. Той никога не повтори малко неприличните си коментари, направени, когато не знаеше, че тя е Бриджъртън, но понякога го хващаше да я гледа със същия гладен, необуздан поглед от онази първа вечер. Той, разбира се, се извръщаше веднага, щом тя забележеше, но това винаги бе достатъчно да накара кожата й да настръхне, а дъхът й да се накъса от желание.

А очите му… Всички оприличаваха цвета им на лед и когато Дафни го гледаше как разговаря с други представители на висшето общество, виждаше защо. Саймън не бе толкова словоохотлив с другите, както с нея. Думите бяха по-малко, тонът — по-рязък, а погледът му отразяваше твърдостта на поведението му.

Но когато се смееха заедно, само двамата, и се присмиваха на някое глупаво светско правило, очите му се променяха. Ставаха по-меки, по-нежни, по-спокойни. В най-дръзките си фантазии, тя почти виждаше как ледът се топи.

Въздъхна и се отпусна още по-тежко на стената. Изглежда тези фантазии я спохождаха все по-често напоследък.

— Ехо, Даф, защо се криеш в ъгъла?

Дафни вдигна поглед и видя, че Колин се приближава с обичайната си наперена усмивка. След връщането си в Лондон вихрено бе завладял града и тя можеше да изброи поне една дузина млади дами, които бяха сигурни, че са влюбени в него и копнееха за вниманието му. Въпреки това тя не се тревожеше, че брат й отвръща на чувствата им, Колин съвсем очевидно трябваше доста да се налудува, преди да се укроти.

— Не се крия — поправи го тя. — Избягвам.

— Кого избягваш? Хейстингс?

— Не, разбира се, че не. А и той не е тук тази вечер.

— Тук е.

Тъй като това беше Колин, чиято главна цел в живота, освен преследването на жени с леко поведение и залагането на коне, разбира се, бе да тормози сестра си, Дафни смяташе да се престори на незаинтересована, но все пак попита:

— Така ли?

Брат й лукаво кимна и посочи с глава към входа на балната зала.

— Видях го да влиза преди петнадесет минути.

Дафни присви очи.

— Поднасяш ли ме? Той изрично ми каза, че не смята да идва тази вечер.

— И ти дойде въпреки това? — Колин постави ръце на бузите си и направи изненадана физиономия.

— Разбира се, че дойдох — отвърна тя. — Животът ми не се върти около Хейстингс.

— Така ли?

На нея й премаля от мисълта, че той не се шегува.

— Точно така — отвърна, процеждайки лъжата през зъби. Животът й може и да не се въртеше около Саймън, но мислите й определено го правеха.

Смарагдовозелените очи на Колин станаха непривично сериозни.

— Хлътнала си, нали?

— Нямам представа за какво говориш.

Той се усмихна многозначително.

— Ще разбереш.

— Колин!

— Междувременно — той отново посочи към вратата на балната зала, — защо не отидеш да го намериш? Очевидно моето искрящо присъствие бледнее в сравнение с неговата компания. Виждам как краката ти вече се приплъзват по-далеч от мен.

Ужасена от мисълта, че тялото й я предава по такъв начин, Дафни погледна надолу.

— Ха! Накарах те да погледнеш.

— Колин Бриджъртън — изръмжа Дафни, — кълна се, понякога си мисля, че си на не повече от три години.

— Интересна мисъл — каза той замислено, — която те поставя на крехката възраст от година и половина, малка сестричке.

Поради липсата на достатъчно остроумен отговор, тя му се намръщи по възможно най-мрачния начин.

Колин само се засмя.

— Това със сигурност е много привлекателно изражение, сестричке, но вероятно би желала да го изтриеш от лицето си. Негова Зашеметителност идва насам.

Дафни отказа да се хване на примамката. Нямаше начин да я накара да погледне.

Брат й се наведе напред и конспиративно прошепна.

— Този път не се шегувам, Даф.

Тя продължи да се мръщи.

Колин се изкиска.

— Дафни! — се чу гласът на Саймън — точно до ухото й.

Тя се извъртя.

Кискането на Колин се усили.

— Наистина трябва да имаш по-голямо доверие на любимия си брат, скъпа сестричке.

— Той е любимият ти брат? — попита Саймън, повдигайки вежда в недоумение.

— Само защото Грегъри сложи жаба в леглото ми снощи — отсече Дафни, — а Бенедикт така и не възстанови позициите си, откакто обезглави любимата ми кукла.

— Да се чуди човек какво е направил Антъни, за да не заслужи дори да бъде споменат — измърмори Колин.

— Ти не трябваше ли да си някъде другаде? — многозначително попита Дафни.

Той сви рамене.

— Всъщност не.

— Не ми ли каза току-що — процеди тя през зъби, — че си обещал да танцуваш с Прудънс Федърингтън?

— Мили Боже, не. Сигурно не си чула добре.

— В такъв случай вероятно майка те търси. Всъщност съм сигурна, че я чувам да те вика.

Колин се ухили на неудобството й.

— Не трябва да си толкова прозрачна — каза той с театрален шепот, достатъчно висок, за да го чуе и херцога. — Той ще разбере, че го харесваш.

Цялото тяло на Саймън потръпна от едва сдържан кикот.

— Не се опитвам да си осигуря неговата компания — язвително заяви тя, — а да се освободя от твоята.

Колин сложи ръка на сърцето си.

— Нараняваш ме, Даф — и се обърна се към Саймън. — О, как ме наранява само.

— Сбъркал си си призванието, Бриджъртън — весело каза Хейстингс. — Трябвало е да се качиш на сцената.

— Интересна идея — отвърна Колин, — която без съмнение би довела майка ми до истерия. — Очите му светнаха. — Ето това се казва идея. И то точно, когато балът започна да става скучен. Приятна вечер и на двама ви. — Той бързо направи елегантен поклон и се отдалечи.

Дафни и Саймън останаха мълчаливи за момент, докато го гледаха как изчезва в тълпата.

— Следващият писък, който чуеш — невъзмутимо каза тя, — със сигурност ще бъде на майка ми.

— А тупването ще бъде от удара на тялото й на земята, когато припадне?

Дафни кимна и неохотна усмивка заигра по устните й.

— Разбира се — отвърна и изчака няколко секунди преди да каже. — Не те очаквах тази вечер.

Той сви рамене и черният плат на вечерното му сако леко се надипли при движението му.

— Беше ми скучно.

— Дотолкова, че реши да дойдеш чак до Хампстед Хийт, за да присъстваш на годишния бал на лейди Траубридж? — Веждите й се извиха нагоре. Хампстед Хийт бе на цели седем мили от Мейфеър — поне един час езда и то в най-добрия случай и още повече в нощ като тази, когато цялото висше общество бе по пътищата. — Прости ми, ако започна да се съмнявам в здравия ти разум.

— Аз самият вече се съмнявам в него — измърмори той.

— Е, каквато и да е причината — каза тя с щастлива въздишка, — радвам се, че си тук. Вечерта бе ужасна.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Бях затрупана от въпроси за теб.

— Е, сега вече става интересно.

— Пак си помисли. Първият човек, който ме подложи на разпит, беше майка ми. Искаше да знае защо никога не ме посещаваш следобед.

Саймън се намръщи.

— Мислиш ли, че е необходимо? Смятах, че цялото внимание, което ти отделям на вечерните събития, ще бъде достатъчно, за да повярват.

Дафни се учуди на себе си, че успя да се въздържи и да не изръмжи от безсилие. Не беше нужно думите му да звучат като толкова неприятно задължение.

— Цялото ти внимание — каза тя, — би било достатъчно, за да заблуди всеки, освен майка ми. А тя вероятно не би казала нищо, ако липсата на следобедни посещения не бе коментирана в Уисълдаун.

— Наистина ли? — попита той с повишен интерес.

— Да. Така че е по-добре да се отбиеш утре, за да не започнат всички да се чудят.

— Бих искал да зная кои са шпионите на тази дама — измърмори Саймън, — за да ги наема и аз.

— За какво са ти?

— Не ми трябват. Но е срамота да се пропилява такъв талант.

Дафни се съмняваше, че измислената лейди Уисълдаун ще се съгласи, че който и да е от талантите й се пропилява, но нямаше особено желание да дискутира предимствата и недостатъците на вестника, затова просто отмина коментара му със свиване на раменете.

— А след като — продължи тя, — майка ми приключи с мен, започнаха всички останали и стана още по-зле.

— Да пази Бог.

Тя го изгледа саркастично.

— Всички заинтересувани, с изключение на един, бяха от женски пол и макар ентусиазирано да заявиха колко се радват за мен, очевидно се опитваха да преценят каква е вероятността да не се сгодим.

— Предполагам си им казала, че съм лудо влюбен в теб?

Дафни усети как нещо потръпна в гърдите й.

— Да — излъга със сладникава усмивка тя. — Все пак трябва да си пазя репутацията.

Саймън се засмя.

— И кой бе единственият мъж, който те разпитва?

Дафни направи физиономия.

— Още един херцог. Странен старец, който твърдеше, че е бил приятел на баща ти.

Лицето на Хейстингс внезапно замръзна.

Тя сви рамене, без да забележи промяната в изражението му.

— Разправяше надълго и нашироко колко прекрасен херцог е бил баща ти. — Тя леко се засмя, докато се опитваше да имитира гласа на възрастния мъж. — Нямах представа, че вие, херцозите, толкова се грижите един за друг. Все пак не искаме някой некомпетентен херцог да развали впечатлението от титлата.

Саймън не каза нищо.

Дафни замислено потупа с пръст бузата си.

— Знаеш ли, всъщност никога не съм те чувала да споменаваш баща си?

— Защото съм решил да не го обсъждам — отвърна рязко Саймън.

Тя загрижено премигна.

— Нещо не е наред ли?

— Съвсем не — отсече той.

— О! — Тя усети, че дъвче долната си устна и се застави да спре. — Тогава няма да го споменавам.

— Казах, че всичко е наред.

Дафни запази невъзмутимото си изражение.

— Разбира се.

Последва дълго и неудобно мълчание. Тя несръчно подръпна плата на полите си, преди да каже:

— Лейди Траубридж е използвала чудесни цветя за декорацията, не мислиш ли?

Саймън проследи с поглед движението на ръката й към аранжираните розови и бели рози.

— Да.

— Чудя се дали сама ги отглежда.

— Нямам никаква представа.

Ново неловко мълчание.

— Трудно се отглеждат рози.

Този път единственият му отговор бе едно изсумтяване.

Дафни прочисти гърлото си и след като той дори не я погледна, попита:

— Опита ли лимонадата?

— Не пия лимонада.

— Е, аз пия — отсече тя, като реши, че е търпяла достатъчно. — Освен това съм жадна. Така че, ако ме извиниш, ще си взема една чаша и ще те оставя насаме с мрачното ти настроение. Сигурна съм, че можеш да намериш някой по-забавен от мен.

Тя се обърна, за да тръгне, но преди да е направила и стъпка, усети една силна ръка върху своята. Сведе поглед и за момент остана хипнотизирана от вида на ръката му в бяла ръкавица на фона на прасковената коприна на роклята си. Втренчи се в нея, почти с очакването тя да се помръдне и да измине целия път нагоре, за да достигне голата кожа на лакътя й.

Той, разбира се, не би го направил. Вършеше такива неща само в сънищата й.

— Дафни, моля те — каза той. — Обърни се.

Гласът му бе нисък и толкова напрегнат, че я накара да потръпне.

Тя се извърна и в момента, в който очите й срещнаха неговите, той каза:

— Моля те, приеми извиненията ми. — Тя кимна, но той очевидно изпитваше нужда да обясни по-подробно. — Аз не… — спря и тихо се прокашля. — Не бях в добри отношения с баща си. Аз… аз не обичам да говоря за него.

Дафни се втренчи в него с интерес. Никога не го бе виждала така затруднен да намери точните думи.

Саймън раздразнено въздъхна. Тя помисли, че е странно, тъй като изглеждаше така, сякаш е ядосан на себе си.

— Когато го спомена… — Той поклати глава сякаш реши да даде друга насока на разговора. — Това ме обсебва. Не мога да спра да мисля за него. С-с-страшно ме ядосва.

— Съжалявам — каза тя, с ясното съзнание, че объркването вероятно е изписано на лицето й. Мислеше, че трябва да каже още нещо, но не знаеше какви думи да употреби.

— Не съм ядосан на теб — обясни той бързо и бледосините му очи се фокусираха върху нейните, сякаш нещо в тях се проясни. Лицето му също като че ли се отпусна, особено твърдите линии, които се бяха оформили около устата му. Той неловко преглътна. — А на себе си.

— И очевидно и на баща си — меко каза тя.

Той не отговори. Тя осъзна, че не бе и очаквала. Дланта му все още бе върху ръката й и тя я покри със своята.

— Искаш ли да излезем малко на чист въздух? — попита го нежно. — Изглеждаш така, сякаш имаш нужда.

Той кимна.

— Ти остани. Антъни ще ми откъсне главата, ако те изведа на терасата.

— Той може да върви по дяволите. — Устните на Дафни се присвиха раздразнено. — А и ми писна от това постоянно кръжене наоколо.

— Просто се опитва да бъде добър брат.

Та го зяпна смаяно с отворена уста.

— Ти на чия страна си?

Той умело игнорира въпроса й, като каза:

— Много добре. Но само една кратка разходка. С Антъни мога да се справя, но ако и останалите ти братята тръгнат да му помагат, с мен е свършено.

На няколко метра от тях имаше врата към терасата. Дафни кимна към нея и дланта на Саймън се плъзна по ръката й до извивката на лакътя.

— На терасата вероятно има няколко дузини двойки — каза тя. — Той няма да има от какво да се оплаква.

Преди да успеят да излязат, зад тях се чу силен мъжки глас.

— Хейстингс!

Саймън спря и се извърна, мрачно осъзнавайки, че бе свикнал с това име. Скоро щеше да го възприема като свое.

По някаква причина от тази мисъл му призля.

Възрастен мъж с бастун куцукаше към тях.

— Това е херцогът, за който ти споменах — каза Дафни. — Мидълторп, мисля.

Саймън отсечено кимна, тъй като не му се говореше.

— Хейстингс! — каза възрастният мъж, потупвайки го по ръката. — От толкова време искам да се запознаем. Аз съм херцог Мидълторп. Баща ви ми беше добър приятел.

Саймън само кимна отново — движението бе прецизно почти по военному.

— Липсвахте му, знаете ли? Докато пътувахте.

В гърлото му започна да се надига ярост, от която езикът му се подуваше, а бузите му ставаха твърди и неподатливи. Беше абсолютно сигурен, че ако се опита да говори, ще прозвучи точно както, когато бе осемгодишно момче.

Нямаше начин да се посрами така пред Дафни.

Някак си — никога нямаше да разбере как, може би защото никога не бе имал проблеми с гласните, освен с „и“ — успя да каже:

— О? — доволен бе, че гласът му прозвуча остро и снизходително.

Дори и възрастният мъж да бе чул враждебността в тона му, не реагира.

— Бях с него, когато почина — каза Мидълторп.

Саймън запази мълчание.

Дафни — Бог да я поживи — се намеси с едно съчувствено:

— Мили Боже.

— Той ме помоли да ви предам някои съобщения. В къщата си имам няколко писма.

— Изгорете ги.

Тя ахна и сграбчи ръката на Мидълторп.

— О, не, не го правете. Сега може и да не иска да ги види, но в бъдеще със сигурност ще си промени решението.

Хейстингс й отправи леден поглед, преди отново да се обърне към Мидълторп.

— Казах да ги изгорите.

— Аз… аа — Мидълторп изглеждаше безнадеждно объркан. Вероятно бе наясно, че баща и син Басет не бяха в добри отношения, но очевидно покойният херцог не му бе разкрил истинската дълбочина на отчуждението им. Той погледна към Дафни, усещайки в нейно лице вероятен съюзник, и й каза: — В допълнение към писмата, ме помоли да му кажа някои неща. Бих могъл да го направя сега.

Но Саймън вече бе пуснал ръката на Дафни и бе излязъл навън.

— Толкова съжалявам — каза тя на възрастния мъж, защото изпитваше нужда да се извини за ужасното поведение на Саймън. — Сигурна съм, че нямаше намерение да бъде груб.

Изражението на Мидълторп подсказваше, че той знае, че Саймън искаше да бъде груб.

Все пак Дафни каза:

— Малко е чувствителен по отношение на баща си.

Той кимна.

— Херцогът ме предупреди, че той реагира така, но се засмя, когато го каза и след това се пошегува с гордостта на семейство Басет. Трябва да призная, че не смятах, че е напълно сериозен.

Дафни нервно погледна към отворената врата на терасата.

— Очевидно е бил — измърмори тя. — Най-добре е да отида при него. — Мидълторп кимна. — Моля ви, не изгаряйте онези писма — каза тя.

— Не бих си го и помислил. Но…

Дафни вече бе направила стъпка към вратата на терасата и се обърна при колебливите нотки в гласа му.

— Какво има? — попита.

— Аз не съм здрав човек — отвърна херцогът. — Аз… докторът каза, че времето ми може да изтече всеки момент. Може ли да ви поверя писмата, за да ги пазите?

Тя се втренчи в него със смесица от шок и ужас. Шок, защото не можеше да повярва, че той би поверил такава лична кореспонденция на млада жена, която познава едва от час. Ужас, защото знаеше, че ако ги приеме, Саймън никога няма да й прости.

— Не зная — каза напрегнато. — Не съм сигурна, че аз съм правилният човек.

Очите на Мидълторп мъдро се присвиха.

— Мисля, че точно вие сте правилният човек — каза той меко. — И вярвам, че ще знаете кога е подходящият момент да му ги дадете. Може ли да ви ги изпратя?

Тя безмълвно кимна. Не знаеше какво друго да направи.

Той повдигна бастуна си и посочи към терасата.

— Най-добре отидете при него.

Дафни срещна погледа му, кимна и забърза навън. Терасата бе осветена само от няколко стенни свещника, затова нощният въздух бе замъглен и само благодарение на лунната светлина успя да види Саймън в ъгъла. Ядосано бе застанал в разкрачена поза, а ръцете му бяха скръстени на гърдите. Беше с лице към безкрайната поляна, ширнала се пред терасата, но тя се съмняваше, че вижда нещо, различно от собствените си бурни чувства.

Тихо тръгна към него. Хладният бриз бе приятна промяна след застоялия въздух в претъпканата бална зала. Тих шепот се носеше в нощта и показваше, че не са сами на терасата, но Дафни не виждаше никой друг на слабата светлина. Очевидно другите гости бяха решили да се усамотят в тъмните ъгли или просто бяха слезли по стъпалата към градината и седяха на пейките долу.

Докато вървеше към него, мислеше да каже нещо като „Беше много груб с херцога“. Или „Защо си толкова ядосан на баща си?“, но накрая реши, че моментът не е подходящ да проучва чувствата на Саймън, затова, когато стигна до него, просто се облегна на парапета и каза:

— Иска ми се да можех да видя звездите.

Той я погледна, отначало с изненада, а после с любопитство.

— Човек никога не може да ги види в Лондон — продължи тя, нарочно поддържайки тона си весел. — Или светлините са твърде ярки, или е паднала мъгла. Или понякога въздухът е твърде мръсен, за да се вижда през него. — Сви рамене и отново вдигна поглед към облачното небе. — Надявах се, че ще мога да ги видя тук, от Хампстед Хийт. За съжаление, облаците не ми помагат особено.

Последва продължително мълчание. Саймън прочисти гърлото си и попита:

— Знаеш ли, че звездите са напълно различни в южното полукълбо?

Дафни не бе осъзнала колко е напрегната, докато не усети как тялото й се отпуска при въпроса му. Той очевидно се опитваше да върне вечерта към нормалния й ход и тя бе щастлива да му го позволи. Погледна го въпросително и каза:

— Шегуваш се.

— Не. Провери в учебника по астрономия.

— Хмм.

— Интересното е — продължи Саймън, а гласът му се смекчаваше все повече и повече с напредването на разговора, — че дори ако не си учен астролог, а аз не съм…

— А очевидно… и аз — прекъсна го Дафни със самоосъдителна усмивка.

Той я потупа по ръката и се усмихна и тя с облекчение забеляза, че спокойствието е достигнало очите му. Облекчението й се превърна в нещо по-ценно — радост. Защото тя бе тази, която бе прогонила сенките от очите му. Осъзна, че иска завинаги да ги прокуди.

Ако само й позволеше…

— Така или иначе ще забележиш разликата — каза той. — Това е странното. Не съм си правил труда да науча съзвездията и все пак, докато бях в Африка, вдигах поглед към небето и нощта бе толкова ясна. Никога не си виждала подобна нощ.

Дафни се втренчи в него, като омагьосана.

— Вдигах поглед към небето — каза той с учудено поклащане на главата — и то изглеждаше грешно.

— Как може небето да изглежда грешно?

Той сви рамене и вдигна ръка в някакъв неопределен жест.

— Просто така. Всички звезди бяха на грешните места.

— Предполагам, че би трябвало да ми се иска да видя южното небе — замисли се Дафни. — Ако бях ексцентрична и смела, или бях от онези жени, за които мъжете пишат поезия, предполагам, че щеше да ми се иска да пътувам.

— Ти си от жените, за които мъжете пишат поезия — напомни й Саймън с леко саркастично извиване на главата. — Просто поезията беше лоша.

Дафни се засмя.

— О, не ме дразни. Беше вълнуващо. Първият ми ден с шест посетители и Невил Бинсби наистина написа стихотворение.

— Седем посетители — поправи я Саймън, — с мен.

— Седем с теб. Но ти не се броиш наистина.

— Нараняваш ме — подразни я той, имитирайки доста добре Колин. — О, как ме нараняваш само.

— Може би и ти трябва да се замислиш за кариера в театъра.

— Може би не — отвърна той.

Тя нежно се усмихна.

— Прав си. Това, което щях да кажа, е, че, като едно скучно английско момиче, нямам желание да пътувам. Тук съм щастлива.

Саймън поклати глава и странна, почти електрическа светлина се появи в очите му.

— Не си скучна. И… — гласът му се снижи до емоционален шепот — се радвам, че си щастлива. Не познавам много истински щастливи хора.

Дафни вдигна поглед към него и бавно осъзна, че той се бе приближил. Съмняваше се, че дори го осъзнава, но тялото му се накланяше към нейното и за нея бе почти невъзможно да откъсне очи от неговите.

— Саймън? — прошепна тя.

— Тук има хора — каза той със странно напрегнат глас.

Тя обърна глава към ъглите на терасата. Шепнещите гласове, които бе чула, си бяха отишли, но това можеше просто да означава, че доскорошните им съседи подслушват.

Градината сякаш я зовеше. Ако това бе Лондонски бал, нямаше да има къде да се отиде отвъд терасата, но лейди Траубридж се гордееше с това, че е различна и затова организираше годишния си бал във втората си резиденция в Хампстед Хийт. Беше на по-малко от десет мили от Мейфеър, но със същия успех можеше да е на другия край на света. Елегантните домове бяха осеяни с големи участъци зеленина, а в градината на лейди Траубридж имаше дървета и цветя, храсти и жив плет — тъмни ъгълчета, където двойките биха могли да се изгубят.

Дафни почувства как я обхваща нещо диво и грешно.

— Да се разходим в градината — каза тя меко.

— Не можем.

— Трябва.

— Не можем.

Отчаянието в гласа на Саймън й показа всичко, от което имаше нужда. Той я искаше. Желаеше я. Беше луд по нея.

Тя се чувстваше така, сякаш сърцето й пее ария от „Вълшебната флейта“ и бясно подскача, докато взема горно до.

И си помисли — ами ако го целуне? Ами ако го придърпа в градината, повдигне глава и усети как устните му докосват нейните? Той ще осъзнае ли колко го обича? Колко би могъл и той да я обикне?

И може би, само може би, ще разбере колко щастлив би могла да го направи.

Тогава имаше вероятност да спре да говори, колко е решен да избегне брака.

— Аз ще се разходя в градината — обяви тя. — Ти можеш да дойдеш, ако искаш.

Докато се отдалечаваше — бавно, за да може той да я настигне — го чу да мърмори някаква ругатня, след това чу стъпките му да скъсяват разстоянието помежду им.

— Дафни, това е лудост — каза Саймън, но дрезгавият му глас показваше, че по-скоро се опитва да убеди себе си, отколкото нея.

Тя не каза нищо, просто се плъзна по-навътре в дебрите на градината.

— За Бога, жено, ще ме чуеш ли? — ръката му се обви около китката й и я завъртя обратно. — Обещах на брат ти — каза той буйно. — Дадох обет.

Тя се усмихна с усмивката на жена, която знае, че е желана.

— Тогава си тръгни.

— Знаеш, че не мога. Не мога да те оставя в градината без защита. Някой може да опита да се възползва от теб.

Дафни леко сви рамене и опита да освободи ръката си от хватката му, но пръстите му само я стиснаха по-силно. И така тя, макар да знаеше, че не това бе намерението му, се остави да бъде придърпана към него, бавно се придвижи, докато между тях останаха само сантиметри.

Дишането на Саймън стана накъсано.

— Не го прави, Дафни.

Тя се опита да каже нещо остроумно, нещо прелъстително, но смелостта я напусна в последния момент. Никога преди не бе целувана и сега, когато почти го бе подтикнала да го стори, не знаеше какво да направи.

Пръстите около китката й леко отпуснаха хватката си, след това се свиха и я придърпаха след него зад един висок, елегантно аранжиран жив плет.

Той прошепна името й, докосна лицето й.

Очите й се разшириха, а устните й се разтвориха.

Това, което предстоеше бе неизбежно.