Джулия Куин
Джентълменско предложение (6)

Глава 5

„Що се отнася до другите новини от бала с маски, костюмът на русалка на мис Поузи Рейлинг бе някак несполучлив, но и в никакъв случай толкова ужасен, колкото тези на мисис Федърингтън и двете й по-големи дъщери. Събрани заедно, трите дами приличаха на купа с плодове — Филипа, маскирана като портокал, Прудънс като ябълка, а мисис Федърингтън като чепка грозде. За съжаление нито една от трите не изглеждаше особено апетитна.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 7 юни 1815

 

В какво се бе превърнал животът му, та бе обсебен така от една ръкавица, зачуди се Бенедикт. Откакто бе влязъл в салона на лейди Пенууд, бе потупал джоба си поне дузина пъти, за да се увери, че все още е там. Изпитваше непривично безпокойство и не бе сигурен какво да каже, когато пристигнеше вдовстващата графиня, но по начало не бе лишен от дар слово, така че все щеше да измисли нещо.

Той започна да потропва с крак и погледна часовника над камината. Беше дал картичката си на иконома преди петнадесет минути, което означаваше, че лейди Пенууд трябваше да слезе скоро. Изглежда имаше неписано правило дамите от висшето общество да карат посетителите си да чакат поне петнадесет, дори двадесет минути, ако бяха особено сърдити.

Адски глупаво правило, помисли си Бенедикт раздразнено. Никога нямаше да разбере защо останалият свят не ценеше точността като него, но…

— Мистър Бриджъртън!

Той вдигна поглед. В стаята влезе доста привлекателна и изключително модерно облечена руса жена, преминала четиридесетте. Изглеждаше му смътно позната, но това можеше да се очаква. Сигурно и двамата бяха посещавали доста общи светски събития дори и да не бяха представени един на друг.

— Вие сигурно сте лейди Пенууд — измърмори той, изправи се и елегантно се поклони.

— Точно така — отвърна тя и грациозно наклони глава. — Толкова се радвам, че сте избрали да ни почетете с посещение. Разбира се, уведомих дъщерите си за присъствието ви. Те ще слязат след малко.

Бенедикт се усмихна. Точно това се бе надявал, че ще направи тя. Щеше да е наистина шокиран, ако бе постъпила различно. Нито една майка с дъщери на възраст за женене не би пренебрегнала братята Бриджъртън.

— Нямам търпение да се срещна с тях — отвърна той.

Веждите й леко се присвиха.

— Значи още не ги познавате?

По дяволите. Сега щеше да се чуди защо е тук.

— Чух прекрасни неща за тях — импровизира той, като се опита да не простене. Ако лейди Уисълдаун научеше за това — а тя изглежда научаваше всичко, — скоро целият град щеше да говори, че си търси съпруга и че се е прицелил в една от дъщерите на графинята. Каква друга причина би имал да посети две дами, на които дори не е бил представен?

Лейди Пенууд засия.

— Моята Розамунд е считана за едно от най-прекрасните момичета на Сезона.

— А вашата Поузи? — поинтересува се с хитра усмивка Бенедикт.

Ъгълчетата на устата й се стегнаха.

— Поузи е… Ъъъ… Чудесна.

Той отново се усмихна любезно.

— Нямам търпение да се запозная с Поузи.

Лейди Пенууд премигна и прикри изненадата си с леко принудена усмивка.

— Сигурна съм, че за нея ще бъде удоволствие да се запознае с вас.

Една камериерка влезе с префърцунен сребърен поднос за чай и го постави на масата, когато господарката й кимна. Преди камериерката да успее да се оттегли, графинята попита:

— Къде са лъжиците на Пенууд?

Според Бенедикт въпросът й прозвуча малко остро. Камериерката изплашено направи реверанс и отвърна:

— Софи лъскаше среброто в трапезарията, но трябваше да се качи горе, когато вие…

— Тишина! — прекъсна я лейди Пенууд, макар тя да бе тази, която попита за лъжиците. — Сигурна съм, че мистър Бриджъртън не е толкова претенциозен, че да има нужда от лъжици с монограм за чая си.

— Разбира се, че не — измърмори той и помисли, че самата лейди Пенууд навярно е доста претенциозна, щом си позволи да повдигне въпроса.

— Върви! Върви! — нареди тя на камериерката и я отпрати с жест. — Да те няма.

Камериерката побърза да излезе, а графинята отново се обърна към него и обясни:

— По-хубавото ни сребро е инкрустирано с герба на Пенууд.

Бенедикт се наведе напред.

— Нима? — попита с очевиден интерес. Това щеше да е чудесен начин да потвърди дали гербът на ръкавицата наистина е на Пенууд. — Ние нямаме нищо подобно в Бриджъртън Хаус — изрече с надеждата, че не лъже. В интерес на истината никога не бе забелязвал дори украсата на среброто. — Би ми било приятно да го видя.

— Наистина ли? — попита лейди Пенууд, а очите й светнаха. — Знаех си, че сте мъж с добър и изискан вкус.

Бенедикт се усмихна, най-вече за да не простене.

— Ще трябва да изпратя някой до трапезарията, за да донесе един прибор. Разбира се, в случай, че онова дяволско момиче е успяло да си свърши работата — ъгълчетата на устата й се извиха надолу по крайно отблъскващ начин и Бенедикт забеляза, че тя сериозно се е смръщила.

— Проблем ли има? — попита учтиво.

Тя поклати глава и махна небрежно с ръка.

— Просто е много трудно да се намери добра прислуга. Сигурна съм, че майка ви казва съвсем същото.

Майка му никога не изричаше подобни неща, но вероятно причината бе, че отношението към всички прислужници на Бриджъртън бе много добро и затова те бяха предани на семейството. Въпреки това Бенедикт кимна.

— Някой от близките дни ще трябва да изгоня Софи — изрече графинята и сбърчи нос. — Не може да свърши нищо както трябва.

Бенедикт усети как у него се надига съжаление към бедната, непозната Софи. Само че последното, което желаеше, бе да обсъжда прислугата с лейди Пенууд затова смени темата като посочи към сервиза за чай и каза:

— Предполагам, че вече е добре запарен.

— Разбира се, разбира се — лейди Пенууд вдигна поглед и се усмихна. — Как го пиете?

— С мляко, без захар.

Докато тя приготвяше чая Бенедикт чу шум от стъпки, слизащи по стълбите и сърцето му развълнувано забърза ритъма си. Всеки момент дъщерите на графинята щяха да влязат през вратата и една от тях със сигурност щеше да е жената, която бе срещнал предишната вечер. Наистина, не бе видял по-голямата част от лицето й, но знаеше приблизителния й ръст и вид. А и бе почти сигурен, че косата й е дълга и светлокестенява.

Със сигурност щеше да я разпознае, когато я видеше. Как би могъл да не успее?

Само че когато двете млади дами влязоха в салона, той веднага разбра, че нито една от тях не е жената, обсебила мислите му. Едната бе твърде руса, а и бе по-скоро превзета, отколкото сърдечна. Във вида й нямаше радост, а в усмивката липсваше дяволитост. Другата изглеждаше приятелски настроена, но бе доста закръглена, а косата й — твърде тъмна.

Бенедикт направи всичко възможно да не изглежда разочарован. Усмихна се по време на представянето и галантно им целуна ръка, мърморейки някаква глупост относно това колко се радва да се запознае с тях. Постара се да поласкае пълничката девойка, дори и само защото майка й толкова очевидно показваше предпочитанията си към другата.

Такива жени, реши той, не заслужават да бъдат майки.

— Имате ли други деца? — обърна се Бенедикт към лейди Пенууд щом приключиха с представянето.

Тя го изгледа странно.

— Разбира се, че не. В противен случай щях да ви ги представя.

— Реших, че може да имате деца, които все още са в училищна възраст — възрази той. — Може би от брака ви с графа.

Тя поклати глава.

— Лорд Пенууд и аз не бяхме благословени с деца. Бе толкова жалко, че титлата трябваше да напусне семейство Гънингсуърт.

Бенедикт не пропусна да забележи, че домакинята му изглежда по-скоро раздразнена, отколкото натъжена от липсата на потомък на Пенууд.

— Съпругът ви имаше ли братя или сестри? — попита. Може би неговата загадъчна дама бе братовчедка на Гънингсуърт.

Графинята го погледна подозрително, напълно заслужено при това, както трябваше да признае Бенедикт. Все пак въпросите му не бяха обичайни за едно следобедно посещение.

— Очевидно — отвърна тя, — покойният ми съпруг нямаше братя, тъй като титлата напусна семейството.

Бенедикт знаеше, че трябва да си държи устата затворена, но нещо в тази жена го дразнеше ужасно, така че просто трябваше да каже:

— Би могъл да има брат, който да е починал преди него.

— Е, нямаше.

Розамунд и Поузи наблюдаваха размяната на реплики с голям интерес, главите им се обръщаха напред-назад сякаш следяха топки при игра на тенис.

— А сестри? — запита Бенедикт. — Единствената причина да питам, е фактът, че произлизам от толкова голямо семейство — той посочи към Розамунд и Поузи. — Не мога да си представя да имам само един брат или сестра. Помислих си, че дъщерите ви може би имат братовчеди, които да им правят компания.

Това бе доста глупаво обяснение, но би трябвало да свърши работа.

— Имаше една сестра — отвърна графинята с презрително изсумтяване, — но тя живя и умря като стара мома. Беше силно вярваща — обясни тя, — и предпочете да посвети живота си на благотворителна дейност.

Толкова за тази теория.

— Балът ви снощи много ми хареса — внезапно каза Розамунд.

Бенедикт изненадано я погледна. Двете момичета бяха толкова мълчаливи, че дори бе забравил, че могат да говорят.

— Всъщност балът беше на майка ми — отвърна той. — Аз не участвах в организирането, но ще предам комплиментите ви.

— Моля ви, направете го — каза Розамунд. — На вас хареса ли ви бала, мистър Бриджъртън?

Бенедикт се вгледа в нея за няколко секунди преди да отговори. Погледът в очите й бе твърд сякаш търсеше някаква конкретна информация.

— Много — каза накрая.

— Забелязах, че прекарахте доста време с една конкретна дама — настоя Розамунд.

Лейди Пенууд рязко изви глава, за да го погледне, но не каза нищо.

— Наистина ли? — промърмори Бенедикт.

— Беше облечена в сребристо — каза Розамунд. — Коя е тя?

— Една мистериозна жена — изрече той със загадъчна усмивка. Нямаше нужда те да знаят, че това бе мистерия и за самия него.

— Със сигурност бихте могли да споделите името й с нас — каза лейди Пенууд.

Бенедикт само се усмихна и се изправи. Тук нямаше да получи повече информация.

— Боя се, че трябва да вървя, дами — изрече любезно и плавно им се поклони.

— Така и не видяхте лъжиците — напомни му лейди Пенууд.

— Ще трябва да ги оставим за някой друг път — каза Бенедикт. Нямаше вероятност майка му да е сгрешила относно герба, а и вече бе прекарал много повече време в компанията на твърдата и обидчива графиня на Пенууд, отколкото би могъл да понесе.

— Беше ми много приятно — излъга той.

— Наистина — каза лейди Пенууд, като се изправи, за да го изпрати до вратата. — Кратко, но приятно.

Бенедикт не си направи труда да се усмихне отново.

— За какво — изрече Араминта, когато чу входната врата да се затваря зад Бенедикт Бриджъртън, — мислите, че бе всичко това?

— Ами — каза Поузи, — може…

— Не съм те питала — отсече Араминта.

— Ами тогава кого попита? — отвърна й Поузи с непривична находчивост.

— Може би ме е видял отдалеч — каза Розамунд — и…

— Не те е видял отдалеч — тросна се Араминта и прекоси стаята.

Розамунд изненадано отстъпи назад. Майка й рядко й говореше с такъв тон.

Араминта продължи.

— Ти самата каза, че е бил омаян от някаква жена в сребристо.

— Не казах точно „омаян“…

— Не спори с мен за такива тривиални неща. Омаян или не, той не дойде тук, за да търси която и да е от вас — заяви Араминта с лека подигравка. — Не знам какво беше намислил. Той…

Думите й заглъхнаха, когато стигна прозореца. Тя дръпна тънката завеса и видя как стоящия на тротоара мистър Бриджъртън вади нещо от джоба си.

— Какво прави? — прошепна.

— Мисля, че държи ръкавица — услужливо изрече Поузи.

— Не е… — автоматично каза Араминта, свикнала да отхвърля всичко, което Поузи казва. — Да, ръкавица е.

— Мисля, че мога да разпозная една ръкавица, когато я видя — измърмори Поузи.

— Какво гледа? — попита Розамунд и бутна сестра си настрани.

— На ръкавицата има нещо — каза Поузи. — Може би някаква бродерия. Ние имаме няколко чифта с герба на Пенууд, избродиран на подгъва. Може би тази ръкавица е същата.

Араминта побеля.

— Добре ли се чувстваш, майко? — попита Поузи. — Изглеждаш доста бледа.

— Дошъл е да търси нея — прошепна Араминта.

— Кого? — попита Розамунд.

— Жената в сребристо.

— Е, няма да я намери тук — отвърна Поузи. — Аз бях русалка, Розамунд бе облечена като Мария Антоанета, а ти, разбира се, бе кралица Елизабет.

— Обувките — ахна Араминта. — Обувките.

— Какви обувки? — раздразнено попита Розамунд.

— Бяха одраскани. Някой беше носил обувките ми — лицето й, което и без това бе побледняло, побеля още повече. — Тя е била. Как ли го е направила? Трябва да е била тя.

— Коя? — настоя Розамунд.

— Майко, сигурна ли си, че си добре? — попита отново Поузи. — Изобщо не си на себе си — само че Араминта вече бе излязла от салона.

* * *

— Глупава, глупава обувка — мърмореше Софи и търкаше петата на един от по-старите чифтове на Араминта. — От години дори не е обувала тези — приключи с лъскането и я прибра на мястото й в спретнатата редица. Преди да успее да посегне за друг чифт, вратата на дрешника рязко се отвори и се блъсна в стената с такава сила, че Софи почти изпищя от изненада.

— О, боже, изплашихте ме — каза тя. — Не ви чух да идвате и…

— Събирай си нещата — изрече Араминта с нисък и жесток глас. — Искам до изгрев-слънце да се махнеш от тази къща.

Парцалът, с който Софи лъскаше обувките, се изплъзна от ръцете й.

— Моля? — ахна тя. — Защо?

— Всъщност имам ли нужда от причина? И двете знаем, че престанах да получавам пари преди почти година. Това, че вече не те искам тук, е достатъчна причина.

— Но къде ще отида?

Очите на Араминта се присвиха до злобни цепки.

— Това не е мой проблем, нали?

— Но…

— Ти си на двадесет години. Определено си достатъчно голяма да се оправяш сама в света. Повече няма да те глезя.

— Никога не сте ме глезили — тихо отбеляза Софи.

— Не смей да ми отговаряш!

— Защо не? — отвърна Софи и повиши глас. — Какво имам да губя? Така или иначе ще ме изхвърлите от къщата.

— Можеш да покажеш малко уважение към мен — изсъска Араминта и стовари крак върху полата на Софи, за да я задържи на колене, — предвид факта, че ти осигурявах дрехи и подслон през изминалата година само от добро сърце.

— Вие не правите нищо от добро сърце — Софи дръпна полата си, но тя бе здраво застъпена под петата на Араминта. — Защо всъщност ме държахте тук?

Араминта се изкикоти.

— По-евтина си от обикновена камериерка и ми харесва да ти заповядвам.

Софи мразеше да робува на Араминта, но поне Пенууд Хаус бе неин дом. Мисис Гибънс й бе приятелка, а Поузи обикновено се държеше добре, докато останалият свят беше… е… доста плашещ. Къде щеше да отиде? Какво щеше да прави? Как щеше да се издържа?

— Защо сега? — попита тя.

Араминта сви рамене.

— Вече не си ми от полза.

Софи погледна дългата редица обувки, които току-що бе лъснала.

— Така ли?

Араминта заби острото токче на обувката си в полата й и разкъса плата.

— Снощи ходи на бала, нали?

Софи усети как кръвта се отдръпва от лицето й и разбра, че Араминта вижда истината, изписана в очите й.

— Н-не — излъга. — Как бих…

— Не зная как си го направила, но знам, че си била там — Араминта ритна един чифт обувки към нея. — Обуй ги.

Софи само се втренчи изненадано в обувките. Бяха от бял сатен, обшити със сребро — обувките, които бе носила предната вечер.

— Обуй ги! — изкрещя Араминта. — Зная, че краката на Розамунд и Поузи са твърде големи. Ти си единствената, която би могла да ги обуе снощи.

— И заради това мислите, че съм била на бала? — попита Софи, с глас натежал от паника.

— Обуй обувките, Софи.

Тя го стори. Бяха й по мярка, разбира се.

— Прекрачи границите — изрече Араминта с тих глас. — Предупредих те преди години да не забравяш мястото си в този свят. Ти си едно копеле, незаконородена си, резултат от…

— Знам какво означава копеле — тросна се Софи.

Араминта надменно вдигна вежди, мълчаливо подигравайки се на изблика й.

— Не си достойна да се смесваш с изисканото общество — продължи, — и все пак си се осмелила да се преструваш, че си толкова добра, колкото и останалите, като си отишла на бала с маски.

— Да, осмелих се — извика Софи, без вече да се интересува как Араминта е разбрала тайната й. — Осмелих се и бих го сторила отново. Кръвта ми е точно толкова синя, колкото и вашата, а сърцето ми е много по-добро и…

В един момент Софи бе на крака и крещеше на Араминта, а в следващия бе на пода и се държеше за зачервената буза.

— Не смей да се сравняваш с мен — предупреди я мащехата й.

Софи остана на пода. Как бе могъл баща й да й причини това; да я остави на грижите на жена, която очевидно я презираше? Толкова ли малко се интересуваше от нея? Или просто е бил сляп?

— До сутринта да те няма — тихо изрече Араминта. — Не искам повече да виждам лицето ти.

Софи тръгна към вратата.

— Но не и преди — каза Араминта като сложи ръка на рамото й, — да си довършила работата, която ти възложих.

— Ще стане сутрин докато я довърша — възрази Софи.

— Това е твой проблем, не мой — и с тези думи рязко затвори вратата и шумно превъртя ключа.

Софи се взря в мъждукащата свещ, която бе донесла, за да освети дългия, тъмен дрешник. Нямаше начин восъкът да изтрае до сутринта.

А и нямаше начин — абсолютно никакъв начин — да лъсне останалите обувки на Араминта.

Софи седна на пода, кръстоса ръцете и краката си и се взря в пламъка на свещта докато очите й не се замъглиха. Когато слънцето изгрее утре, животът й щеше да бъде различен. Пенууд Хаус може и да не беше особено гостоприемна, но поне бе безопасна.

Нямаше почти никакви пари. През последните седем години не бе получила и един фардинг от Араминта. За щастие й бяха останали малко от дребните суми за разноски, които бе получавала докато баща й бе жив и към нея се бяха отнасяли като към негова повереница, а не като към робиня на съпругата му. Бе имала много възможности да ги изхарчи, но винаги бе знаела, че този ден може да настъпи и й изглеждаше благоразумно да пази малкото средства, които притежава.

Само че със скромните си няколко лири нямаше да стигне далеч. Имаше нужда от билет, за да напусне Лондон, а това струваше пари. Може би доста повече от половината й спестявания. Вероятно можеше да остане за малко в града, но бордеите на Лондон бяха опасни, а Софи знаеше, че при нейния бюджет не можеше да се настани в по-добър квартал. А и щом трябваше да се справя сама, то тогава поне можеше да се върне в провинцията, която толкова обичаше.

Да не споменаваме, че Бенедикт Бриджъртън бе тук. Лондон бе голям град и Софи не се съмняваше, че е в състояние успешно да го избягва с години, но отчаяно се боеше, че няма да иска да го избягва, и ще се окаже взряна в къщата му с надеждата поне да го зърне, когато излиза през вратата.

А ако той я видеше… Е, Софи не желаеше да мисли какво би се случило. Можеше да побеснее заради измамата й. Можеше да поиска да я направи своя любовница. А можеше и изобщо да не я разпознае.

Единственото, което бе сигурна, че той няма да стори, бе да се хвърли в краката й, да признае безсмъртната си любов и да я помоли да се омъжи за него. Синовете на виконти не се женеха за незаконородени нищожества, дори и в романтичните новели. Не, трябваше да напусне Лондон. Да се отдалечи от изкушението. Само че щяха да й трябват повече пари докато си намери работа. Достатъчно, за да…

Погледът й попадна на нещо, което блещукаше в тъмнината — чифт обувки, прибрани в един ъгъл. Само че преди час ги бе почистила и знаеше, че не обувките блестят, а катарамите, инкрустирани със скъпоценни камъни, всяка от които бе достатъчно малка, за да се побере в джоба й.

Би ли посмяла?

Замисли се за всички пари, които Араминта бе получавала, за да се грижи за нея, пари, които всъщност не й се полагаха. И за всичките години, през които бе камериерка, без да получи и една-единствена надница. Помисли и за съвестта си, но после бързо я заглуши. В моменти като този нямаше място за угризения. Взе катарамите на обувките и когато Поузи дойде да я освободи няколко часа по-късно, пренебрегвайки желанията на майка си, Софи събра всичко, което притежаваше и си тръгна.

За своя изненада, не погледна назад.