Джулия Куин
Джентълменско предложение (11)

Глава 10

„Макар да бе потвърдил поканата — или поне така твърди домакинята — Бенедикт Бриджъртън не се появи на годишния бал на Ковингтън. Из балната зала се чуваха оплакванията на младите дами (и техните мамички).

Според лейди Бриджъртън — неговата майка, а не снаха му — миналата седмица мистър Бриджъртън се бил отправил към провинцията и оттогава нямали вести от него. Онези, които може би се боят за здравето и благосъстоянието на мистър Бриджъртън, нямат причина за тревога — лейди Бриджъртън звучеше по-скоро раздразнена, отколкото притеснена. Цели четири двойки срещнаха бъдещите си партньори на бала на Ковингтън миналата година, а по-предишната — три.

За огромно съжаление на лейди Бриджъртън, ако и тази година се случи нещо подобно на бала на Ковингтън, синът й няма да е сред младоженците.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 5 май 1817

 

Бенедикт скоро откри, че бавното и продължително възстановяване си има своите предимства.

Най-очевидното от тях бе количеството от невероятно разнообразната храна, носена от кухнята на мисис Крабтрий. Винаги се бе хранил добре в „Моята къща“, но икономката наистина надминаваше себе си, когато имаше болен.

И което бе още по-хубаво, мистър Крабтрий успяваше да замени всички, приготвяни от съпругата му отвари, с най-хубавото бренди на Бенедикт, който съвестно изпиваше всяка капка. Последния път, когато погледна през прозореца, младият мъж установи, че три от розовите храсти бяха изсъхнали, вероятно защото мистър Крабтрий бе изсипвал отварата точно върху тях. Това бе тъжна загуба, но той бе повече от готов да я приеме, предвид предишния си опит с лековитите отвари.

Другото хубаво нещо на излежаването в леглото бе, че за пръв път от много време, можеше да се наслади на малко спокойствие. Четеше, рисуваше или затваряше очи и си фантазираше и то без да се чувства виновен, че е пренебрегнал някоя задача или задължение. Скоро реши, че би бил съвсем щастлив да води живот на мързеливец.

Най-хубавата част от оздравяването му бе Софи. Тя се появяваше в стаята му няколко пъти на ден, за да му оправи възглавниците, да донесе храна или да му почете. Бенедикт имаше чувството, че прилежността й се дължи на желанието да бъде полезна и да му благодари с дела за това, че я бе спасил от Филип Кавендър.

Той не се интересуваше особено защо идва, просто му харесваше, че го прави.

В началото бе тиха и резервирана, като очевидно се опитваше да се придържа към етикета, според който прислужниците не бива да бъдат виждани или чувани, но Бенедикт отказваше да го приеме и нарочно подхващаше разговор, за да й попречи да си тръгне. Или пък я предизвикваше и дразнеше, просто за да я ядоса, защото я харесваше много повече, когато бълваше огън, отколкото когато бе кротка и смирена.

Но най-много му харесваше, че е наоколо. Като че ли нямаше значение дали разговарят или тя седи на стола и прелиства книга докато той се взира през прозореца. Самото й присъствие го караше да се чувства спокоен.

Силно почукване го изтръгна от мислите му, той нетърпеливо вдигна поглед и извика:

— Влез!

Софи подаде глава и дългите до раменете къдрици леко се разклатиха, когато опряха в ръба на вратата.

— Мисис Крабтрий реши, че може да искате чай.

— Чай? Или чай с бисквити?

Софи се ухили и бутна вратата с бедро докато балансираше с подноса.

— О, със сигурност второто.

— Прекрасно. А ти ще ми правиш ли компания?

Тя се поколеба, но след това кимна, както всеки път. Отдавна бе научила, че няма смисъл да спори с Бенедикт, когато си е наумил нещо. А на него това много му харесваше.

— Бузите ви са възвърнали цвета си — отбеляза тя, докато поставяше подноса върху близката масичка. — Вече не изглеждате толкова изтощен и вероятно скоро ще станете от леглото.

— О, сигурен съм, че ще е скоро — измъкна се той.

— С всеки ден изглеждате по-здрав.

Той се ухили дръзко.

— Мислиш ли?

Тя вдигна чайника и спря, преди да налее.

— Да — рече с иронична усмивка. — Иначе не бих го казала.

Бенедикт наблюдаваше ръцете й докато приготвяше чая му. Движеше се с вродена грация и го наливаше сякаш това бе нещо напълно естествено. Явно изкуството за приготвяне на следобедния чай, бе още едно от нещата, които бе усвоила при щедрите работодатели на майка си. А може би просто бе наблюдавала внимателно дамите, докато приготвяха чай. Бенедикт бе установил, че е много наблюдателна жена.

Изпълняваха този ритуал достатъчно често, така че нямаше нужда да го пита как пие чая си. Подаде му чашата — с мляко, без захар — и подреди бисквити и кифлички в една чиния.

— Приготви една чаша и за себе си — каза Бенедикт и захапа една бисквита — и ела да седнеш до мен.

Тя отново се поколеба. Той го очакваше, макар че се бе съгласила да му прави компания. Беше търпелив мъж и търпението му бе възнаградено с тиха въздишка от нейна страна, докато посягаше да вземе още една чаша от подноса.

След като приготви чай за себе си — с две бучки захар и съвсем малко мляко — тя седна в тапицирания с кадифе стол до леглото му и го изгледа над ръба на чашата докато отпиваше.

— Не искаш ли бисквити? — попита Бенедикт.

Тя поклати глава.

— Изядох няколко още като излязоха от фурната.

— Късметлийка. Винаги са най-хубави, когато са топли — той унищожи още една, изтърси няколко трохи от ръкава си и посегна да си вземе друга бисквита. — И как прекара деня си?

— Откакто ви видях преди два часа?

Бенедикт й хвърли поглед, който говореше, че е усетил сарказма й, но предпочита да не му обръща внимание.

— Помагах на мисис Крабтрий в кухнята — каза Софи. — Тя приготвя яхния от говеждо за вечеря и трябваше да се обелят малко картофи. След това взех на заем една книга от библиотеката ви и почетох в градината.

— Наистина ли? Какво чете?

— Един роман.

— Добър ли беше?

Тя сви рамене.

— Глупав, но романтичен. Хареса ми.

— За романтика ли копнееш?

Тя веднага се изчерви.

— Това е доста личен въпрос, не мислите ли?

Бенедикт сви рамене и понечи да каже нещо лекомислено като „Струваше си да опитам“, но докато наблюдаваше лицето й, прелестно порозовелите бузи и очите, сведени към скута, се случи най-странното нещо.

Осъзна, че я желае. Наистина, наистина я желае.

Не бе сигурен защо това го изненада толкова. Разбира се, че я желаеше. Бе мъж като всеки друг, а човек не можеше да прекара твърде дълго време около жена, дръзка и очарователна като Софи, без да я пожелае. По дяволите, той пожелаваше половината от жените, които срещаше, по някакъв ненапрегнат, спокоен начин.

Само че в този момент, с тази жена, нещата станаха напрегнати. Бенедикт смени позата си. След това насъбра одеялото върху скута си и отново се размърда.

— Неудобно ли ви е? — попита Софи. — Искате ли да оправя възглавниците?

Първата му реакция бе да отговори положително, да я грабне, когато се наведе край него и след това да задоволи желанието си, тъй като съвсем удобно, щяха да са в леглото. Само че имаше смътното подозрение, че това няма да се окаже добра идея, затова вместо това каза:

— Добре съм — и потрепна, като осъзна, че гласът му звучи странно изтънял.

Тя се усмихна, погледна бисквитите в чинията му и каза:

— Може би само още една.

Бенедикт отмести ръка, за да не й пречи да достигне чинията, която както със закъснение осъзна, се намираше в скута му. Гледката на ръката й, която посяга към слабините му — макар всъщност да се бе насочила към чинията с бисквити — му причиняваше странни неща, по-точно причиняваше ги на слабините му.

Внезапно усети как нещо… се надига там долу и бързо грабна чинията, за да не се разклати.

— Имате ли нещо против да взема последната…

— Добре! — изграчи той.

Тя взе джинджифиловата бисквита от чинията и се намръщи.

— Изглеждате по-добре — каза и леко подуши бисквитата, — но не звучите по-добре. Гърлото дразни ли ви?

Бенедикт отпи от чая си.

— Съвсем не. Сигурно съм глътнал прах.

— О, пийнете още малко чай тогава. Не би трябвало да ви дразни дълго — тя остави чашата си. — Искате ли да ви почета?

— Да — бързо изрече Бенедикт и надипли одеялото около кръста си. Имаше вероятност тя да опита да вземе стратегически разположената чиния и какво щеше да прави тогава?

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита тя, по-скоро изпълнена с подозрения, отколкото с тревога.

Той се усмихна напрегнато.

— Чудесно.

— Много добре — тя се изправи. — Какво искате да ви прочета?

— О, каквото и да е — каза и жизнерадостно махна с ръка.

— Поезия?

— Прекрасно — би казал „прекрасно“ дори да бе предложила да чете дисертация по ботаниката на арктическата тундра.

Софи се приближи до скрития в една ниша рафт с книги и лениво прегледа съдържанието му.

— Байрон? — попита. — Блейк?

— Блейк — бе твърдият отговор. Един час с романтичните глупости на Байрон и вероятно щеше да прекрачи границата.

Тя взе едно тънко томче поезия от рафта, върна се до стола и прошумоля с твърде непривлекателните си поли, преди да седне.

Бенедикт се намръщи. Преди не бе забелязвал колко е грозна роклята й. Не бе толкова лоша като онази, която мисис Крабтрий й бе заела, но определено не бе създадена, за да подчертае най-доброто у една жена.

Трябваше да й купи нова рокля. Тя никога нямаше да я приеме, разбира се, но може би, ако дрехите, които имаше, случайно изгорят…

— Мистър Бриджъртън?

Само че как би могъл да изгори роклята й? Тя трябваше да я съблече, а това само по себе си бе предизвикателство…

— Слушате ли ме изобщо? — настоя да узнае Софи.

— Хмм?

— Не ме слушате.

— Съжалявам — призна той. — Извини ме. Умът ми се зарея някъде. Моля те, продължи.

Тя започна отначало и в опит да й покаже колко внимава той насочи поглед към устните й, което се оказа голяма грешка. Тези устни внезапно се оказаха единственото, което виждаше. Не можеше да спре да мисли за това как я целува. Тогава разбра — разбра с абсолютна сигурност, — че ако един от двама им не напусне стаята през следващите тридесет секунди, щеше да извърши нещо, за което след това ще й дължи хиляди извинения. Не че не възнамеряваше да я прелъсти, но предпочиташе да го направи с повече финес.

— О, боже — избъбри той.

Софи го изгледа странно. Не я винеше, прозвуча като пълен идиот. Струваше му се, че не е използвал тази фраза от години. Ако изобщо я бе използвал. По дяволите, звучеше като майка си.

— Нещо не е наред ли? — попита Софи.

— Току-що си спомних нещо — изрече той и обяснението му се стори глупаво и на него самия. Тя въпросително вдигна вежди. — Нещо, което бях забравил — каза Бенедикт.

— Нещата, които човек си спомня — започна тя развеселено, — обикновено са неща, които преди това е забравил.

Той се намръщи.

— Трябва да остана за малко насаме.

Софи веднага се изправи.

— Разбира се.

Бенедикт потисна един стон. По дяволите! Тя изглеждаше наранена. Не бе имал намерение да нарани чувствата й. Просто трябваше да я накара да излезе от стаята, за да не я дръпне в леглото.

— Става въпрос за нещо лично — обясни той в опит да я накара да се почувства по-добре, макар да подозираше, че просто се прави на глупак.

— Ооо, разбирам. Бихте ли желали да ви донеса нощното гърне?

— Мога и сам да отида до нощното гърне — отвърна той, забравил, че не изпитва нужда да използва въпросния съд.

Тя кимна и се изправи като остави книгата върху близката масичка.

— Ще ви оставя сам. Просто дръпнете звънеца, ако имате нужда от мен.

— Няма да те викам като някоя прислужница — изръмжа Бенедикт.

— Но аз съм…

— Не, за мен не си.

Думите му прозвучаха малко по-рязко от необходимото, но винаги бе изпитвал презрение към мъжете, които преследват безпомощни прислужници. Мисълта, че самият той може да се превърне в едно от тези отблъскващи същества, бе достатъчна, за да му се повдигне.

— Много добре — изрече тя със смирения тон на прислужница, а след това и кимна като такава — Бенедикт бе сигурен, че го прави, за да го подразни — и си тръгна.

В секундата, в която Софи излезе, той скочи от леглото и се втурна към прозореца. Не се виждаше никой. Добре. Съблече нощната риза и я замени с бричове, риза и жакет. Отново погледна през прозореца. Все още нямаше никой.

— Ботуши, ботуши… — мърмореше, докато оглеждаше стаята. Къде, по дяволите, бяха ботушите му? Не хубавите, а онези, с който бе газил в калта… А, ето ги! Грабна ги и ги нахлузи.

Обърна се пак към прозореца. Все още нямаше никой. Прекрасно!

Прехвърли единия си крак през рамката, след това и другия, улови се за дългия, здрав клон на близкия бряст и с лекота се спусна до земята. А оттам се запъти направо към езерото — много студеното езеро. За едно много студено плуване.

* * *

— Ако имаше нужда от нощното гърне — мърмореше си Софи, — можеше просто да го каже. Не е като да не съм носила нощни гърнета и преди.

Спусна се по стълбите до долния етаж, без да е съвсем сигурна защо слиза — там нямаше нещо конкретно за вършене — но се насочи в тази посока, защото не можеше да се сети за някакво по-добро занимание.

Не разбираше защо му е толкова неприятно да я третира като такава каквато бе — прислужница. Продължаваше да настоява, че тя не работи за него и няма нужда да прави нищо, за да изкарва прехраната си в „Моята къща“ и в същото време я уверяваше, че ще й намери позиция в домакинството на майка си. Ако се отнасяше с нея като с прислужница, нямаше да й бъде толкова трудно да си спомня, че е незаконородена и никоя, а той — част от едно от най-богатите и влиятелни семейства във висшето общество. Всеки път, когато се държеше с нея като с истински човек — а опитът й показваше, че аристократите не се отнасят с прислужниците си като с такива — Софи си спомняше нощта на бала, онази съвършена нощ, когато тя бе чаровна и изискана дама — жена, която има право да мечтае за бъдеще с Бенедикт Бриджъртън.

Той се държеше така сякаш наистина я харесва и компанията й му е приятна, и може би наистина бе така. Само че това бе най-жестоката измежду всички шеги, защото я караше да го обича, караше една мъничка част от нея да вярва, че има право да мечтае за него. И тогава трябваше да си напомня истината за положението си, а от това болеше ужасно.

— О, ето ви и вас, мис Софи!

Тя вдигна очи от паркета, в чиито шарки се бе загледала разсеяно и видя икономката, която слизаше по стълбището.

— Добър ден, мисис Крабтрий. Как е яхнията с говеждо?

— Чудесно, чудесно — отсъстващо отвърна жената. — Не ни достигат малко моркови, но мисля, че и така ще стане вкусна. Виждала ли сте мистър Бриджъртън?

Софи изненадано примигна при този въпрос.

— В стаята му. Преди минута.

— Е, сега не е там.

— Мисля, че му се наложи да използва нощното гърне.

Мисис Крабтрий дори не се изчерви — прислугата често водеше подобни разговори по адрес на работодателите си.

— Е, не го е използвал, ако ме разбирате — каза тя. — Стаята миришеше като свеж пролетен ден.

Софи се намръщи.

— И не беше там?

— Нямаше и следа от него.

— Нямам представа къде би могъл да бъде.

Мисис Крабтрий сложи ръце на пълните си бедра.

— Ще претърся долния етаж, а вие огледайте горе. Една от нас трябва да го намери.

— Не съм сигурна, че това е добра идея, мисис Крабтрий. Ако е излязъл от стаята си, вероятно е имал причина. Най-вероятно не иска да бъде намерен.

— Но той е болен — възрази икономката.

Софи се замисли над това и после си представи лицето му. Кожата му имаше цвят като на здрав човек и изобщо не изглеждаше изтощен.

— Не съм толкова сигурна, мисис Крабтрий — каза накрая. — Мисля, че нарочно се преструва.

— Не бъдете глупава — сгълча я тя. — Мистър Бриджъртън никога не би направил нещо подобно.

Софи сви рамене.

— Не, със сигурност не, но честно казано, той вече изобщо не изглежда болен.

— Заради отварите ми е — кимна уверено възрастната жена. — Казах ви, че ще ускорят оздравяването му.

Софи бе виждала мистър Крабтрий да изхвърля отварите в розовите храсти; бе видяла и последствията. Гледката не беше приятна. Така и не разбра как успя да се усмихне и да кимне.

— Е, аз бих искала поне да знам къде е отишъл — продължи жената. — Той не трябва да става от леглото и го знае.

— Сигурна съм, че скоро ще се върне — успокои я Софи. — Междувременно имате ли нужда от помощ в кухнята?

Мисис Крабтрий поклати глава.

— Не, не. Яхнията трябва само да поври. А и мистър Бриджъртън ми се кара, че ви позволявам да работите.

— Но…

— Никакво „но“ — прекъсна я икономката. — Прав е, разбира се. Вие сте гост тук и не трябва да помръдвате и пръст.

— Не съм гост — възрази Софи.

— А каква сте тогава?

Това я накара да замълчи.

— Нямам представа — каза накрая, — но определено не съм гост. Един гост би бил… Един гост би бил… — опита се да подреди мислите и чувствата си. — Предполагам, че гостът би бил човек със същото социално положение или поне близо до него. Гост би бил човек, който никога не е прислужвал на други хора, не е търкал подове или изпразвал нощни гърнета. Гост би бил…

— Всеки, който господарят на къщата реши да покани — отвърна мисис Крабтрий. — Това му е хубавото да си господар на къщата. Можеш да правиш каквото си пожелаеш. А вие трябва да спрете да се подценявате. Ако мистър Бриджъртън е решил да гледа на вас като на гостенка, трябва да приемете преценката му и да се наслаждавате. Кога за последно сте живяла удобно, без в отплата да се скъсвате от работа?

— Не може да ме смята за гостенка — тихо изрече Софи. — Ако беше така, щеше да покани придружителка, за да запази репутацията ми.

— Сякаш аз бих позволила нещо неприлично в къщата си — наежи се мисис Крабтрий.

— Разбира се — увери я Софи, — но когато става въпрос за репутация, външният вид е също толкова важен, колкото и фактите. В очите на обществото една икономка не се брои за придружител, без значение колко строги морални принципи има.

— Ако това е така — възрази мисис Крабтрий, — значи имате нужда от придружителка, мис Софи.

— Не бъдете глупава. Нямам нужда от придружителка, тъй като не съм от неговата класа. Никой не се интересува дали една камериерка живее и работи в домакинството на някой ерген. Никой не си разваля мнението за нея и определено никой, който желае да се ожени за нея, няма да я сметне за пропаднала — Софи сви рамене. — Така стоят нещата. А очевидно и мистър Бриджъртън смята така, без значение дали го признава или не, защото никога не е споменавал и дума по въпроса дали е неприлично да съм тук.

— Е, на мен не ми харесва — обяви мисис Крабтрий. — Изобщо не ми харесва.

Софи само се усмихна. Бе много мило от страна на икономката, че се интересува от това.

— Мисля, че ще изляза на разходка, след като сте сигурна, че нямате нужда от помощ в кухнята. И — добави с дяволита усмивка момичето, — докато съм в това странно, неясно положение. Може да не съм гост, но за първи път от години не съм и прислужница и ще се наслаждавам на свободното си време докато го имам.

Възрастната жена сърдечно я потупа по рамото.

— Направете го, мис Софи, и ми откъснете някое цвете, докато сте навън.

Софи се ухили и тръгна към входната врата. Денят бе прекрасен — необичайно топъл и слънчев за сезона, а във въздуха се носеше лекият аромат на първите пролетни цветя. Не можеше да си спомни последния път, когато се бе разхождала само заради простото удоволствие да се наслади на свежия въздух.

Бенедикт бе казал, че наблизо има езеро и тя реши да се насочи към него и може би, ако се осмели да постъпи наистина дръзко, щеше да потопи пръстите на краката си. Усмихна се на слънцето. Въздухът може и да беше топъл, но толкова рано през май водата сигурно все още бе ледена. Все пак щеше да е приятно. Всичко бе приятно, когато е свързано с почивка и спокойни моменти на усамотение.

Спря за миг и впери замислен взор към хоризонта. Бенедикт бе споменал, че езерото е на юг от „Моята къща“, нали така? Пътят на юг минаваше през една доста гъста горичка, но малко усилие нямаше да я убие.

Софи пое през горичката; стъпваше върху падналите клони и дърпаше по-ниските встрани, като безгрижно ги оставяше да се върнат на мястото си със свистене. Слънцето едва се виждаше през покрива от листа над главата й. Сякаш не бе ясен ден, а клонеше към залез.

В далечината видя светло петно, което най-вероятно бе езерото. По някое време забеляза отблясъците от слънцето върху водата и въздъхна, доволна, че е тръгнала във вярната посока. Колкото повече приближаваше обаче все по-ясно дочуваше шума от плясък във водите на езерото и едновременно с ужас и любопитство осъзна, че не е сама.

Намираше се само на десет фута от края му, и който и да бе във водата лесно можеше да я забележи, затова бързо се скри зад дънера на един голям дъб. Ако имаше и капка здрав разум, щеше веднага да се обърне и да се върне в къщата, но вместо това не можа да се сдържи да не надникне иззад дървото, за да види кой е достатъчно луд та да скочи в езерото толкова рано през годината.

Бавно и тихо надзърна от скривалището си, като се опитваше да остане колкото е възможно по-скрита.

И видя един мъж.

Един гол мъж.

Един гол… Бенедикт?