Джулия Куин
Джентълменско предложение (2)

Глава 1

„Най-търсената покана през цялата година със сигурност е тази за бала с маски на Бриджъртън, който ще се проведе следващия понеделник. В интерес на истината, човек не би могъл да направи и две крачки, без да бъде принуден да изслуша предположенията на някоя светска мамичка относно списъка с поканените и още по-важното — кой как ще бъде облечен.

Нито една от гореспоменатите теми, обаче, не им е и наполовина толкова интересна, колкото са Бенедикт и Колин — двамата неженени братя Бриджъртън. Преди някой да успее да изтъкне, че има и трети неженен Бриджъртън, настоящият автор бърза да ви увери, че е наясно със съществуването на Грегъри Бриджъртън. Само че той е едва на четиринадесет години и следователно няма връзка с конкретната рубрика, чиято тема, както често се случва, е най-свещеният измежду всички спортове — ловът на съпрузи.

Макар двамата братя Бриджъртън да са просто господа, те все пак се считат за две от най-добрите партии за брак през Сезона. Всеизвестен е фактът, че средствата, с които разполагат са значителни, а освен това не ви е нужно идеално зрение, за да забележите, че подобно на останалите деца от семейството, и те притежават «приятната външност на Бриджъртън».

Дали някоя щастлива млада дама ще се възползва от загадъчността на нощта на бала с маски, за да впримчи в брачния капан някой от тези изтъкнати джентълмени, настоящият автор дори няма да се опита да предположи.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 31 май 1815

 

— Софи! Софиии!

По скалата на писъците този бе достатъчен, за да строши стъкло. Или поне нечие тъпанче.

— Идвам, Розамунд! Идвам! — Софи вдигна грубата си вълнена пола и забърза нагоре по стълбите, подхлъзна се на четвъртото стъпало и едва успя да се улови за перилото, преди да се приземи по дупе. Трябваше да си напомни, че стъпалата са хлъзгави — тази сутрин беше помогнала на прислужницата да ги намаже с восък.

Спря пред спалнята на Розамунд и каза като едва си поемаше дъх:

— Да?

— Чаят ми е студен.

Това, което искаше да каже Софи бе: „Беше топъл, когато го донесох преди час, ти мързеливо чудовище“, но отвърна само:

— Ще ти донеса друга чаша.

Розамунд подсмръкна.

— Погрижи се.

Устните на Софи се разтегнаха в нещо, което само слепец би могъл да нарече усмивка. Тя взе сервиза за чай и попита:

— Да оставя ли бисквитите?

Розамунд поклати хубавата си главица.

— Искам пресни.

Привела леко рамене под тежестта на претоварения поднос, Софи излезе от стаята, като внимаваше да не започне да мърмори, преди да се е озовала на безопасно място в коридора. Розамунд винаги поръчваше чай, но не благоволяваше да го погледне, преди да е изминал поне час. Дотогава, разбира се, той бе изстинал и затова поръчваше нов. Което означаваше, че Софи вечно тичаше нагоре-надолу по стълбите. Понякога й се струваше, че в това се състои целия й живот.

Нагоре-надолу, нагоре-надолу.

Това и, разбира се, кърпенето, гладенето, правенето на прически, лъскането на обувки, оправянето на леглата…

— Софи!

Тя се обърна и видя Поузи, която се приближаваше към нея.

— Софи, исках да те попитам… Мислиш ли, че този цвят ми отива?

Младото момиче огледа преценяващо костюма на русалка. Кройката не беше точно като за Поузи, която така и не се бе освободила съвсем от бебешката си пухкавост, но пък цветът подчертаваше красиво тена й.

— Прекрасен нюанс на зеленото — отвърна Софи съвсем честно. — Кара бузите ти да изглеждат като рози.

— О, добре. Толкова се радвам, че ти харесва. Имаш дарба да ми избираш дрехи — Поузи се усмихна, пресегна се и измъкна една захаросана бисквита от подноса. — Майка е ужасно напрегната тази седмица заради бала с маски и знам, че няма да се успокои докато не види, че изглеждам възможно най-добре — изкриви лице в изразителна гримаса. — Или поне докато не прецени, че изглеждам възможно най-добре. Знаеш, че си е наумила една от нас да улови някой от свободните братя Бриджъртън и е твърдо решена да го постигне.

— Знам.

— И за да станат нещата още по-лоши, онази жена — Уисълдаун, отново е писала за тях. Това само… — Поузи приключи с дъвченето и спря, за да преглътне — засилва апетита й.

— Рубриката тази сутрин добра ли беше? — попита Софи и подпря подноса на хълбока си, за да си почине. — Още не съм имала възможност да я прочета.

— О, обичайното — отвърна Поузи и махна с ръка. — Наистина. Знаеш, че може да бъде голяма скука.

Софи направи нещастен опит да се усмихне. Нямаше нещо, което да й се иска повече от това да изживее един ден от скучния живот на Поузи. Е, вероятно не би си пожелала Араминта за майка, но нямаше да има нищо против живот, изпълнен с балове, приеми и музикални вечеринки.

— Да видим — замисли се Поузи. — Имаше преглед на бала на лейди Уърт, малко за виконт Гуелф, който, изглежда, е силно влюбен в някакво момиче от Шотландия, както и дълга статия за предстоящия бал с маски у Бриджъртън.

Софи въздъхна. Четеше за този бал от седмици и макар да беше само камериерка — както и домашна прислужница в случаите, когато Араминта решеше, че не работи достатъчно усърдно — не можеше да не си мечтае да го посети.

— Аз поне ще се радвам, ако този Гуелф се сгоди — отбеляза Поузи и се пресегна за още една бисквита. — Това би означавало един ерген по-малко, за когото майка да мърмори, че е потенциален съпруг. Не че има вероятност да привлека вниманието му така или иначе — отхапа енергично и бисквитата се разтроши шумно в устата й. — Наистина се надявам лейди Уисълдаун да е права за него.

— Вероятно е — отвърна Софи. Четеше Хрониките на лейди Уисълдаун от началото на издаването им през 1813 и авторката на рубриката почти винаги се бе оказвала права, поне що се отнася до Брачния Пазар.

Не че Софи някога бе имала възможност лично да присъства на Брачния Пазар, но ако човек редовно чете Уисълдаун, можеше почти да се почувства част от лондонското висше общество, дори без да посещава баловете.

В действителност четенето на Уисълдаун бе единственото наистина приятно занимание на Софи. Вече бе прочела всички романи от библиотеката и тъй като нито Араминта, нито Розамунд и Поузи имаха особена склонност към четенето, не можеше да очаква в къщата да се появи нова книга.

Но Уисълдаун бе много забавна. Никой не знаеше истинската самоличност на автора. Когато вестникът се бе появил преди две години, предположенията бяха безброй. Дори сега, когато лейди Уисълдаун напишеше някоя особено интересна клюка, хората отново започваха да говорят и да изказват предположения кой, за бога, може да научава клюките толкова бързо и с такава точност.

Уисълдаун позволяваше на Софи да хвърли мъчителен поглед в един свят, който можеше да бъде неин, ако родителите й бяха узаконили съюза си. Тогава тя щеше да бъде дъщеря на графа, а не негово копеле и щеше да носи името Гънингсуърт вместо Бекет. Мечтаеше, поне веднъж тя да бъде тази, която слиза от каретата, за да отиде на бала.

Вместо това обличаше другите за вечерите им в обществото — пристягаше корсета на Поузи, правеше прическата на Розамунд или лъскаше обувките на Араминта. Само че не можеше — или поне не трябваше — да се оплаква. Наистина, налагаше се да бъде камериерка на Араминта и дъщерите й, но поне имаше дом, което бе повече, отколкото имаха повечето момичета в нейното положение.

Когато баща й умря, не й остави нищо. Е, нищо, освен покрива над главата й. Според завещанието му не можеха да я изгонят, преди да навърши двадесет. Нямаше начин Араминта да се откаже от четири хиляди лири на година като я изгони. Само че тези четири хиляди бяха за Араминта, а не за Софи, така че тя не бе видяла и пени от тях. Хубавите дрехи, които бе свикнала да носи, изчезнаха, заменени от грубата вълнена униформа на прислужниците. Храната й беше като тази на камериерките — остатъци от трапезата на Араминта, Розамунд и Поузи.

Бе отминала почти година от двадесетия рожден ден на Софи, а тя все още живееше в Пенууд Хаус и прислужваше на Араминта. Поради някаква, известна само на нея причина, тя бе позволила на Софи да остане в домакинството. Може би защото не искаше да обучава или да плаща на нова камериерка.

И така младата жена беше останала. Ако Араминта бе познатото зло, то целият останал свят бе непознатото. А Софи все още нямаше представа кое е по-лошо.

— Този поднос не ти ли натежава?

Софи примигна, отърси се от мислите си и насочи вниманието си към Поузи, която тъкмо посягаше към последната бисквита. Беше се надявала да успее да я отмъкне за себе си.

— Да — измърмори. — Да, доста. Наистина трябва да го занеса в кухнята.

Поузи се усмихна.

— Няма да те бавя повече, но когато приключиш с това, би ли изгладила розовата ми рокля? Ще я облека довечера. О, предполагам, че трябва да се приготвят и подходящи обувки. Последния път, когато ги обух малко ги изцапах, а знаеш отношението на майка към обувките. Няма значение, че никой не може да ги види под полите ми. Тя ще забележи и най-малкото петънце в секундата, в която вдигна крак, за да се изкача по някое стъпало.

Софи кимна и добави наум исканията на Поузи към дневния си списък със задачи.

— Тогава ще се видим по-късно — Поузи захапа бисквитата, обърна се и изчезна в стаята си, а Софи се затътри към кухнята.

* * *

Няколко дни по-късно, Софи седеше на колене с карфици между зъбите и правеше промени в костюма на Араминта за бала с маски в последната минута. Роклята в стил кралица Елизабет бе доставена от модистката в идеално състояние, но Араминта настоя, че талията е с четвърт инч по-широка от необходимото.

— Така как е? — попита Софи през зъби, за да не паднат карфиците.

— Прекалено стегнато.

Софи премести няколко карфици.

— А така?

— Прекалено свободно.

Софи извади една карфица и я забоде на абсолютно същото място.

— Ето. Сега как е?

Араминта се обърна наляво и надясно и накрая обяви:

— Ще свърши работа. — Софи се усмихна на себе си и се изправи, за да помогне на Араминта да се съблече. — Трябва да я приготвиш до час. Искам да тръгнем за бала навреме.

— Разбира се — измърмори Софи. Бе открила, че в разговорите с графинята е най-лесно просто да повтаря „разбира се“.

— Този бал е много важен — продължи остро Араминта. — Розамунд трябва да си намери изгодна партия тази година. Новият граф… — тя потръпна презрително. Все още считаше новия граф за натрапник, независимо от това, че той бе най-близкия родственик от мъжки пол на покойния граф. — Е, той ми каза, че това е последната година, в която можем да останем в Пенууд Хаус в Лондон. Какво безочие! Аз съм вдовстващата графиня, все пак, а Розамунд и Поузи са дъщери на графа.

„Доведени дъщери“, поправи я мислено Софи.

— Имаме всички права да използваме Пенууд Хаус през Сезона. Нямам никаква представа какво планира да прави с къщата.

— Може би има намерение да се включи в Сезона и да си потърси съпруга — предположи Софи. — Сигурно ще иска наследник.

Араминта се смръщи.

— Не знам какво ще правим, ако Розамунд не се омъжи за някой богаташ. Толкова е трудно да се намери подходяща къща под наем. И много скъпо.

Софи не си направи труда да изтъкне, че поне не й се налага да плаща за камериерка. Всъщност, до момента, в който Софи навърши двадесет години, мащехата й бе получавала по четири хиляди лири годишно, само за да я използва като прислужница.

Араминта щракна с пръсти.

— Не забравяй, че косата на Розамунд трябва да се напудри.

Дъщеря й щеше да се появи облечена като Мария Антоанета. Софи бе попитала госпожицата дали възнамерява да изрисува линия от фалшива кръв около врата си, но Розамунд не се развесели особено.

Араминта облече халата си и рязко завърза колана.

— И Поузи… — сбърчи нос. — Е, Поузи ще има нужда от помощта ти за нещо, сигурна съм.

— Винаги й помагам с радост — отвърна Софи.

Графинята присви очи, опитвайки се да прецени дали Софи се държи безочливо.

— Просто го направи — процеди накрая и се отправи към банята.

Софи отдаде чест, когато вратата се затвори зад нея.

— О, ето те, Софи — каза Розамунд като влетя в стаята. — Имам нужда от помощта ти на мига.

— Боя се, че ще трябва да почака докато…

— Казах на мига — отсече Розамунд.

Софи изправи рамене и й хвърли един стоманен поглед.

— Майка ти иска да поправя роклята й.

— Просто извади карфиците и й кажи, че си я стеснила. Никога няма да забележи разликата.

Софи обмисляше да направи точно това и сега простена. Ако се съгласеше с предложението й, Розамунд щеше да я издаде още на следващия ден, а това би накарало Араминта да беснее цяла седмица. Сега наистина се налагаше да направи промените.

— От какво имаш нужда, Розамунд?

— Подгъвът на костюма ми е скъсан. Нямам представа как е станало.

— Може би, когато си го пробвала…

— Не бъди безочлива!

Софи затвори уста. Беше й много по-трудно да приема заповеди от Розамунд, отколкото от Араминта, вероятно защото някога бяха равни и споделяха една и съща учебна стая и гувернантка.

— Трябва да се поправи веднага — продължи доведената й сестра и прочувствено подсмръкна.

Софи въздъхна.

— Просто я донеси. Ще я оправя веднага щом приключа с роклята на майка ти. Обещавам, че ще имаш достатъчно време.

— Няма да закъснея за този бал — предупреди Розамунд. — А ако все пак се случи, ще ти откъсна главата.

— Няма да закъснееш — обеща Софи.

Розамунд издаде доста високомерен звук и се втурна да донесе костюма си.

— Оох!

Софи вдигна поглед и я видя да се блъска в Поузи, която тъкмо връхлиташе в стаята.

— Гледай къде вървиш, Поузи! — тросна се Розамунд.

— И ти би могла да гледаш къде вървиш — изтъкна сестра й.

— Аз гледах. Невъзможно е човек да се отстрани от пътя ти, дебелана такава.

Бузите на Поузи почервеняха и тя отстъпи встрани.

— Имаш ли нужда от нещо, Поузи? — попита Софи веднага щом Розамунд изчезна.

Тя кимна.

— Би ли отделила малко време да ми направиш косата тази вечер? Намерих няколко зелени панделки, които приличат малко на водорасли.

Софи въздъхна. Не беше много вероятно тъмнозелените панделки да стоят добре на тъмната коса на Поузи, но сърце не й даваше да го каже.

— Ще опитам, Поузи, но трябва да закърпя роклята на Розамунд и да оправя тази на майка ти.

— О! — Поузи придоби унил вид, което почти разби сърцето на Софи. Тя бе единственият човек в домакинството на Араминта, с изключение на прислугата, който поне донякъде беше мил с нея. — Не се тревожи — успокои я тя. — Ще се погрижа косата ти да изглежда прекрасно, без значение колко време имаме.

— О, благодаря ти, Софи! Аз…

— Още ли не си започнала роклята ми? — прогърмя гласът на Араминта, която се връщаше от банята.

Софи преглътна.

— Говорих с Розамунд и Поузи. Розамунд е скъсала роклята си, а…

— Просто се залавяй за работа!

— Ще го сторя. Веднага — Софи се отпусна на канапето и обърна роклята наопаки, за да може да стесни талията. — По-бързо от веднага — измърмори. — По-бързо от крилата на колибри. По-бързо от…

— Какво си бръщолевиш? — попита Араминта.

— Нищо.

— Е, спри веднага да дрънкаш. Звукът на гласа ти ми е особено противен.

Софи изскърца със зъби.

— Мамо — каза Поузи. — Софи ще ми направи косата тази вечер като…

— Разбира се, че ще ти направи косата. Веднага спри да се размотаваш и отиди да си сложиш компреси на очите, изглеждат подпухнали.

Лицето на Поузи посърна.

— Очите ми са подпухнали?

Софи поклати глава в случай, че Поузи реши да погледне към нея, колкото и минимален да бе шансът за това.

— Очите ти винаги са подпухнали — отвърна майка й. — Не мислиш ли, Розамунд?

Поузи и Софи едновременно се обърнаха към вратата. Розамунд току-що бе влязла с роклята на Мария Антоанета в ръце.

— Винаги — съгласи се тя. — Но един компрес ще помогне, сигурна съм.

— Тази вечер изглеждаш поразително — каза Араминта на по-голямата си дъщеря, — а дори още не си започнала да се приготвяш. Златният цвят на роклята съвършено подхожда на косата ти.

Софи погледна със съчувствие тъмнокосата Поузи, която никога не получаваше подобни комплименти от майка си.

— Ще грабнеш някой от онези братя Бриджъртън — продължи Араминта. — Сигурна съм.

Розамунд скромно сведе поглед. Бе усъвършенствала това изражение и Софи трябваше да признае, че изглежда прекрасно. Както винаги впрочем. Златната коса и сините очи бяха на мода тази година и благодарение на щедрата зестра, оставена й от покойния граф, много хора смятаха, че ще си намери чудесен съпруг още преди края на Сезона.

Софи отново погледна към Поузи, която се взираше в майка си с тъжно, изпълнено с копнеж изражение.

— И ти изглеждаш прекрасно, Поузи — импулсивно изрече Софи.

Очите на Поузи светнаха.

— Наистина ли?

— Без съмнение. А и роклята ти е много оригинална. Сигурна съм, че няма да има други русалки.

— Ти откъде знаеш, Софи? — попита през смях Розамунд. — Не е като да си излизала в обществото.

— Сигурна съм, че ще прекараш чудесно, Поузи — натърти Софи, без да обръща внимание на подигравката на сестра й. — Безкрайно много ти завиждам. Иска ми се да можех да отида.

Леката въздишка на Софи бе посрещната в абсолютна тишина… и бе последвана от бурния смях на Араминта и Розамунд. Дори Поузи се закиска леко.

— О, това е невероятно! — възкликна Араминта като едва си поемаше дъх. — Малката Софи на бала на Бриджъртън! Във висшето общество не се допускат копелета, нали знаеш.

— Не казах, че очаквам да отида — отбранително изрече тя, — а само, че ми се иска да можех.

— Е, не си прави труда даже да си го мислиш — намеси се Розамунд. — Ако си пожелаваш неща, на които дори не би могла да се надяваш, само ще се разочароваш.

Но Софи не чу думите й, защото в този момент се случи нещо изключително странно. Докато обръщаше глава към Розамунд мярна икономката, която стоеше в коридора. Мисис Гибсън бе пристигнала от провинциалното имение Пенууд Парк, когато икономката в градската къща бе починала. Софи срещна погледа на възрастната жена и тя учудващо… й намигна.

Намигна?!

Софи не си спомняше да е виждала някога мисис Гибънс да намига.

— Софи! Софи! Слушаш ли ме?

Погледна разсеяно Араминта.

— Съжалявам — промърмори. — Какво казвахте?

— Казах — злобно изрече тя, — че е най-добре веднага да се заемеш с роклята ми. Ако закъснеем за бала, утре ще отговаряш за това.

— Да, разбира се — бързо изрече Софи. Заби иглата в плата и започна да шие, но умът й все още бе зает с мисис Гибънс.

Тя й намигна!

Защо, за бога, й беше намигнала?

* * *

Три часа по-късно Софи бе застанала на предните стълби на Пенууд Хаус и гледаше как първо Араминта, а след това и дъщерите й се облягат на ръката на лакея и се качват в каретата. Софи помаха на Поузи, която й отвърна, и проследи с поглед впряга, който се отдалечи по улицата и изчезна зад ъгъла. До Бриджъртън Хаус имаше само шест пресечки, но Араминта би настоявала за карета, дори ако ставаше въпрос за съседната къща.

Беше важно появяването им да бъде величествено.

Софи се обърна и с въздишка изкачи стъпалата към къщата. Добре поне, че под въздействието на момента, мащехата й бе пропуснала да й остави списък със задачи. Една свободна вечер си беше истински лукс. Може би щеше да препрочете някой роман. Или да потърси днешното издание на Уисълдаун. Като че ли бе видяла Розамунд да го отнася в стаята си по-рано тази вечер.

В момента, в който прекрачи входната врата на Пенууд Хаус, мисис Гибънс се появи сякаш от нищото и сграбчи ръката й.

— Нямаме време за губене! — каза икономката.

Софи я изгледа сякаш бе полудяла.

— Моля?

— Ела с мен — дръпна я за лакътя икономката.

Софи се остави да бъде отведена три етажа по-нагоре, където бе стаята й — мъничко помещение под стрехите. Мисис Гибънс се държеше изключително странно, но тя й угоди и я последва. Икономката винаги се бе отнасяла невероятно мило с нея, дори когато бе ясно, че Араминта не одобрява.

— Ще трябва да се съблечеш — й каза мисис Гибънс и хвана дръжката на вратата.

— Моля?

— Наистина трябва да побързаме.

— Мисис Гибънс, вие… — Софи зяпна и думите й заглъхнаха докато оглеждаше сцената в спалнята си. Точно в средата имаше пълна с вода вана, от която се носеше пара, а трите прислужници се суетяха около нея. Едната наливаше кана с вода в нея, другата се занимаваше с ключалката на някакъв странно изглеждащ сандък, а третата държеше кърпа и викаше:

— Побързай! Побързай!

Софи объркано ги изгледа.

— Какво става?

Мисис Гибънс се обърна към нея и засия.

— Вие, мис София Мария Бекет, отивате на бала с маски!

* * *

Час по-късно Софи бе преобразена. Сандъкът бе пълен с рокли, принадлежали на покойната майка на графа. Бяха се носили преди петдесет години, но това нямаше значение. Отиваше на бал с маски и никой не би очаквал облеклото й да е по последна мода.

На самото дъно на сандъка намериха невероятно творение в блестящо сребро, с тесен, обсипан с перли корсаж и феерична пола, която е била много популярна през миналия век. Софи се чувстваше като принцеса само като я докосваше. След всички години в сандъка беше малко прашна, така че едната от прислужниците я изнесе навън, за да напръска дрехата с розова вода и да я проветри.

Скоро девойката беше изкъпана и парфюмирана, косата й бе подредена в прическа, а едно от момичетата сложи малко червило на устните й.

— Не казвай на мис Розамунд — промълви то. — Измъкнах го от колекцията й.

— Ооо, вижте — каза мисис Гибънс. — Намерих подходящи ръкавици.

Софи вдигна поглед и видя икономката да държи чифт дълги до лакътя ръкавици.

— Погледнете — каза тя и взе едната, за да я разгледа. — Гербът на Пенууд. И монограм точно на ръба.

Мисис Гибънс обърна другата в ръката си.

— СЛГ. Сара Луиза Гънингсуърт. Твоята баба.

Софи я погледна изненадано. Мисис Гибънс никога не бе говорила за графа като за неин баща. Никой в Пенууд Парк не бе признавал гласно кръвната й връзка със семейство Гънингсуърт.

— Е, тя е твоя баба — заяви икономката. — Всички достатъчно дълго избягваме темата. Истинско престъпление е, че към Розамунд и Поузи се отнасят като към дъщерите на дома, а ти — истинската дъщеря на графа — трябва да метеш и да слугуваш!

Трите камериерки кимнаха в знак на съгласие.

— Поне веднъж — продължи тя — поне за една нощ, ти ще бъдеш красавицата на бала! — и с усмивка я обърна към огледалото.

Дъхът на Софи спря.

— Това аз ли съм?

Мисис Гибънс кимна, а очите й подозрително заблестяха.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа моя.

Ръката на Софи бавно се вдигна към косата й.

— Не я пипай! — извика една от прислужниците.

— Няма — обеща тя с развълнувана усмивка, като се опитваше да сдържи сълзите си.

Върху косата й бе посипана блестяща пудра и тя сияеше като принцеса от приказките. Тъмнорусите й къдрици бяха вдигнати на върха на главата в хлабав кок, а един кичур бе оставен да се плъзне по извивката на врата й. Очите й, обикновено с цвета на зелен мъх, сега искряха като смарагди, макар Софи да подозираше, че това се дължи по-скоро на непролетите сълзи, отколкото на нещо друго.

— Ето я и маската ти — енергично изрече мисис Гибънс и й подаде едно домино, което се завързва на тила, така че на Софи нямаше да й се налага да го придържа с ръка. — Сега се нуждаем само от обувки.

Младото момиче погледна тъжно здравите, грозни работни обувки, които стояха в ъгъла.

— Боя се, че нямам нищо подходящо за такава рокля.

Камериерката, която бе сложила червило на устните й, показа чифт бели пантофки.

— От дрешника на Розамунд — обясни тя.

Софи плъзна десния си крак в едната и също толкова бързо го извади.

— Твърде големи са — каза тя и погледна мисис Гибънс. — Не бих могла да вървя с тях.

Икономката се обърна към камериерката.

— Донеси един чифт от тези на Поузи.

— Нейните са още по-големи — спря ги Софи. — Знам го. Достатъчно ожулвания съм търкала по тях.

Мисис Гибънс дълбоко въздъхна.

— В такъв случай нямаме друг избор. Ще трябва да преровим колекцията на Араминта.

Софи потръпна. Мисълта да обуе обувките на мащехата си бе някак зловеща. Но трябваше или да го стори или да излезе без пантофки, а не мислеше, че е допустимо да се появиш с боси крака на изискан лондонски бал.

Няколко минути по-късно камериерката се върна с чифт бели сатенени пантофки, обточени със сребро и украсени с фалшиви диаманти.

Софи все още се притесняваше да носи обувките на Араминта, но въпреки това ги обу.

— Съвсем подходящи са — каза едната камериерка и посочи сребърните ленти. — Сякаш са създадени за тази рокля.

— Не разполагаме с много време, за да се възхищаваме на обувките — внезапно каза мисис Гибънс. — Сега слушай много внимателно. Кочияшът се върна, след като закара графинята и момичетата й, и сега ще те отведе до Бриджъртън Хаус. Само че трябва да чака отвън, когато те пожелаят да си тръгнат, което означава, че се налага да излезеш преди полунощ и нито секунда по-късно. Разбираш ли?

Софи кимна и погледна часовника на стената.

— Благодаря ви — прошепна. — О, толкова ви благодаря.

Мисис Гибънс попи очите си с кърпичка.

— Просто си прекарай добре, скъпа моя. Това е единствената благодарност, от която имаме нужда.

Софи отново погледна часовника. Два часа.

Трябваше да направи така, че да продължат колкото цял живот.