Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Offer From a Gentleman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 132 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Джентълменско предложение

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6068

История

  1. — Добавяне

Глава 9

„Често казват, че лекарите са най-лошите пациенти, но според настоящия автор всеки мъж е ужасен пациент. Предполагам, че се изисква търпение да си пациент, а бог знае, че представителите от мъжки пол на нашия вид не притежават от това качество в изобилие.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 2 май 1817

 

Първото, което Софи направи на следващата сутрин, бе да изпищи.

Бе заспала на стола до леглото на Бенедикт, отпусната в твърде неизискана поза, и с глава — неудобно извита встрани. Първоначално задряма леко, като напрягаше слух, за да чуе всеки признак за безпокойство откъм леглото на болния. След около час пълна, благословена тишина изтощението я надви и тя потъна в дълбок сън.

От подобен сън човек трябва да се събуди спокойно, отпочинал и с доволна усмивка на лице и може би затова се изплаши толкова, когато отвори очи и видя двамата непознати, които се взираха в нея. Бяха й нужни цели пет минути да успокои бесния ритъм на сърцето си.

— Кои сте вие? — думите се изтърколиха от устните й, преди да осъзнае, че това трябва да са мистър и мисис Крабтрий — семейството, което се грижеше за „Моята къща“.

— Коя сте вие? — доста войнствено поиска да узнае мъжът.

— Софи Бекет — отвърна тя и преглътна. — Аз… — посочи отчаяно към Бенедикт. — Той…

— Изплюй камъчето, момиче!

— Не я тормозете — дочу се грачене откъм леглото.

Три глави се извиха към Бенедикт.

— Буден сте! — възкликна Софи.

— Страшно ми се иска да не бях — измърмори той. — Имам чувството, че гърлото ми гори.

— Искате ли да ви донеса още малко вода? — загрижено попита Софи.

Той поклати глава.

— Чай. Моля.

Тя скочи на крака.

— Ще донеса.

— Аз ще донеса — твърдо заяви мисис Крабтрий.

— Бихте ли искали да ви помогна? — плахо попита Софи. Нещо в тази двойка я караше да се чувства така, сякаш беше десетгодишна. И двамата бяха ниски и пълни, но определено излъчваха авторитет.

Жената поклати глава:

— Що за икономка съм, ако не мога да приготвя кана чай?

Софи преглътна. Не можеше да разбере дали мисис Крабтрий е обидена или се шегува.

— Нямах намерение да…

Мисис Крабтрий отмина извинението й.

— Да ви донеса ли чаша?

— Няма нужда да носите нищо за мен — каза Софи. — Аз съм присл…

— Донесете й чаша — нареди Бенедикт.

— Но…

Той размаха пръст и изръмжа:

— Замълчете! — а после се обърна към мисис Крабтрий и й подари усмивка, която бе в състояние да разтопи и айсберг. — Бихте ли била така любезна да сложите и една чаша за мис Бекет на подноса?

— Разбира се, мистър Бриджъртън — отвърна тя, — но мога ли да кажа…

— Можете да кажете каквото желаете, след като се върнете с чая — обеща той.

Тя го изгледа строго.

— Имам много за казване.

— Въобще не се съмнявам.

Бенедикт, Софи и мистър Крабтрий я изчакаха мълчаливо да напусне стаята, и след като вече не можеше да ги чуе, съпругът й се изкиска и каза:

— В беда сте, мистър Бриджъртън!

Бенедикт слабо се усмихна, а мистър Крабтрий се обърна към Софи и обясни:

— Когато мисис Крабтрий има много за казване, наистина има много за казване.

— О! — отвърна Софи. Искаше й се да отвърне с нещо малко по-съдържателно, но това бе най-доброто, което можа да измисли, след като бе предупредена в последния момент.

— А когато има много за казване — продължи мистър Крабтрий с широка дяволита усмивка, — обича да го прави с чувство.

— За щастие — сухо изрече Бенедикт, — ние ще имаме чай, с който да се занимаваме — стомахът на Софи изкъркори шумно. — Както и — продължи той, като я погледна развеселено — закуска, доколкото познавам икономката си.

Мистър Крабтрий кимна.

— Вече е готова, мистър Бриджъртън. Видяхме конете ви в конюшнята, когато се върнахме от къщата на дъщеря ни тази сутрин и мисис Крабтрий веднага се зае със закуската. Тя знае колко обичате яйца.

Бенедикт се обърна към Софи и й се усмихна заговорнически:

— Наистина обичам яйца.

Стомахът й отново изкъркори.

— Обаче не знаехме, че сте двама — каза мистър Крабтрий.

Бенедикт се изсмя и после потрепна от болка.

— Мисис Крабтрий навярно е направила достатъчно, за да нахрани една малка армия.

— Е, нямаше време да приготви подходяща закуска с пай с говеждо и риба — отвърна мистър Крабтрий, — но мисля, че има бекон, шунка, яйца и препечени филийки.

Стомахът на Софи направо изръмжа. Тя притисна длан към корема си и едва устоя на желанието да изсъска „Замълчи!“.

— Трябваше да ни предупредите, че ще идвате — добави мистър Крабтрий и размаха пръст към Бенедикт. — Никога нямаше да отидем на гости, ако ви очаквахме.

— Реших го в последния момент — каза Бенедикт и завъртя врат наляво-надясно. — Присъствах на едно неприятно парти и реших да си тръгна.

Мистър Крабтрий посочи с глава към Софи.

— А тя откъде се появи?

— Тя беше на партито.

— Не бях на партито — поправи го Софи. — Просто се случи да съм на същото място.

Мистър Крабтрий подозрително я изгледа.

— Каква е разликата?

— Не бях поканена на партито. Бях прислужница в къщата.

— Вие сте прислужница?

Софи кимна.

— Това се опитвах да ви кажа.

— Не приличате на прислужница — мистър Крабтрий се обърна към Бенедикт. — На вас прилича ли ви на прислужница?

Той безпомощно сви рамене.

— Не знам на каква ми прилича.

Софи се намръщи. Това може и да не беше точно обида, но определено не беше и комплимент.

— Ако тя не е прислужница — настоя мистър Крабтрий, — тогава какво прави тук?

— Може ли да изчакам с обясненията докато се върне мисис Крабтрий? — попита Бенедикт. — Сигурен съм, че тя ще повтори всичките ви въпроси.

Мистър Крабтрий го изгледа за момент, примигна, кимна и отново се обърна към Софи:

— Защо сте облечена така?

Софи погледна надолу и ужасена осъзна, че е забравила, че е облечена в мъжки дрехи. Бяха й толкова големи, че с усилие задържаше бричовете да не се свлекат в краката й.

— Моите бяха мокри — обясни тя. — От дъжда.

Мистър Крабтрий съчувствено кимна.

— Голяма буря се разрази снощи. Затова останахме при дъщеря ни. Иначе имахме намерение да се върнем у дома.

Бенедикт и Софи само кимнаха.

— Тя не живее много далеч — продължи мистър Крабтрий. — В другия край на селото е — погледна Бенедикт, който веднага кимна. — Има си бебе. Роди момиче.

— Поздравления — каза Бенедикт и Софи разбра по изражението му, че не го казва само от учтивост. Наистина го мислеше.

Откъм стълбището се чу силен шум, явно мисис Крабтрий се връщаше със закуската.

— Трябва да помогна — каза Софи, скочи на крака и се втурна към вратата.

— Веднъж прислужница, винаги прислужница — сериозно изрече мистър Крабтрий.

Бенедикт не бе съвсем сигурен, но му се стори, че Софи трепна.

Минута по-късно влезе мисис Крабтрий с прекрасен сребърен сервиз за чай.

— Къде е Софи? — попита Бенедикт.

— Пратих я долу да донесе останалото — отвърна тя. — Ще се върне веднага. Приятно момиче — добави безразлично, — но има нужда от колан за бричовете, които сте й заел.

Бенедикт усети подозрително стягане в гърдите си при мисълта за Софи-прислужницата с бричове около глезените. Притеснено преглътна, когато осъзна, че това напрегнато усещане може би е желание.

След това простена и се хвана за гърлото, тъй като притеснените преглъщания ставаха още по-болезнени след цяла нощ, прекарана в силна кашлица.

— Имате нужда от една от моите отвари — каза икономката.

Бенедикт неистово заклати глава. И преди бе пил от нейните отвари — след това му се гадеше поне три часа.

— Не приемам „не“ за отговор — предупреди го тя.

— Никога не го приема — добави мистър Крабтрий.

— Чаят ще направи чудеса — бързо изрече Бенедикт. — Сигурен съм.

Вниманието на мисис Крабтрий вече бе насочено другаде.

— Къде е това момиче? — измърмори, върна се до вратата и надзърна навън. — Софи! Софи!

— Ако успеете да й попречите да ми донесе отвара — напрегнато прошепна Бенедикт на мистър Крабтрий, — пет лири са ваши.

Той засия.

— Смятайте го за направено!

— Ето я и нея — обяви мисис Крабтрий. — О, боже в небесата!

— Какво има, скъпа? — попита съпругът й и тръгна бавно към вратата.

— Бедното момиче не може едновременно да носи подноса и да си държи бричовете — отвърна тя и съчувствено се засмя.

— Няма ли да й помогнете? — попита Бенедикт откъм леглото.

— О, да, разбира се — тя се втурна навън.

— Веднага се връщам — каза мистър Крабтрий през рамо. — Не искам да пропусна това.

— Някой да даде на проклетото момиче колан! — сърдито извика Бенедикт.

Не му се струваше честно, че всички излязоха в коридора, за да гледат представлението, а той бе прикован към леглото. А той определено бе прикован. Само мисълта да се изправи му причиняваше световъртеж.

Сигурно бе по-болен, отколкото бе сметнал миналата вечер. Вече не му се кашляше през няколко секунди, но тялото му бе изтощено, направо изцедено. Мускулите го боляха, а гърлото му бе силно възпалено. Дори зъбите си не усещаше както трябва.

Имаше неясни спомени как Софи се грижи за него. Бе слагала хладни компреси на челото му, дори му бе изпяла приспивна песен, но така и не бе видял лицето й. През повечето време нямаше сили дори да отвори очи, а когато все пак успяваше, стаята бе тъмна, тя бе винаги в сенките и му напомняше за…

Бенедикт затаи дъх, сърцето му се разтуптя бясно и внезапно си припомни съвсем ясно съня си.

Беше сънувал нея.

Сънят не бе нов, макар да бяха изминали месеци от последния път, когато го беше сънувал. Не беше и невинна фантазия. Бенедикт не бе светец и когато сънуваше жената от бала с маски, тя не носеше сребърна рокля. Всъщност, помисли си той с лукава усмивка, не носеше нищо.

Озадачаваше го това, че сънят се бе завърнал сега, след месеци забвение. Дали нещо у Софи го бе предизвикало? Мислеше… Надяваше се, че изчезването на съня означава, че е забравил своята тайнствена непозната.

Очевидно не беше така.

Софи определено не приличаше на жената, с която бе танцувал преди две години. Косата й бе различна, а и бе твърде слаба. Ясно си спомняше усещането за щедрите извивки на маскираната жена в ръцете си. В сравнение с нея Софи би могла да бъде наречена единствено кльощава. Вероятно гласовете им си приличаха малко, но трябваше да признае, че с времето, спомените му за онази нощ избледняваха и вече не си спомняше съвсем ясно гласа на загадъчната дама. А и акцентът на Софи, макар и изключително изтънчен за прислужница, не бе от такава класа като нейния.

Бенедикт раздразнено изсумтя. Мразеше да я нарича „нея“. Това изглежда бе най-лошата от тайните й. Бе скрила дори името си. Част от него искаше тя да бе излъгала и да му бе казала фалшиво име. Така поне щеше да може да го използва в мислите си. Щеше да има име, което да прошепва в нощта, когато се взира през прозореца и се чуди къде по дяволите е тя.

Шумът от препъване и блъскане, идващ откъм коридора, го спаси от по-нататъшни размишления. Мистър Крабтрий се върна пръв, олюлявайки се под тежестта на подноса със закуската.

— Какво се случи с останалите? — подозрително попита Бенедикт и погледна към вратата.

— Мисис Крабтрий отиде да намери подходящи дрехи за Софи — отвърна мъжът и остави подноса върху писалището на Бенедикт. — Шунка или бекон?

— И двете. Умирам от глад. И какво, по дяволите, означава „подходящи дрехи“?

— Рокля, мистър Бриджъртън. Това носят жените.

Бенедикт сериозно се замисли дали да хвърли поставката на свещта по него.

— Имах предвид — изрече, по свое мнение, с търпението на светец, — откъде ще намери рокля?

Мистър Крабтрий се приближи с чиния храна, сервирана върху поднос с крачета, който разположи в скута на Бенедикт.

— Мисис Крабтрий притежава няколко резервни. Никога не е имала нищо против да ги дава на заем.

Бенедикт се задави с хапката яйца, която бе сложил в устата си.

— Мисис Крабтрий едва ли носи размера на Софи.

— Нито пък вие — изтъкна мистър Крабтрий, — а тя все пак носи вашите дрехи.

— Доколкото си спомням, казахте, че бричовете са паднали в коридора.

— Е, с роклята няма да имаме подобни проблеми, нали? Едва ли раменете й ще минат през дупката за главата.

Бенедикт реши, че за здравия му разум ще бъде по-добре, ако си гледа работата и насочи цялото си внимание към закуската. Приключваше с третата си чиния, когато мисис Крабтрий нахлу в стаята.

— Ето ни и нас! — обяви тя.

Софи се вмъкна след нея, като направо се губеше в огромната рокля на икономката. С изключение, разбира се, на глезените.

Мисис Крабтрий засия.

— Не изглежда ли великолепно?

— О, да — отвърна Бенедикт и устните му потрепнаха.

Софи го изгледа гневно.

— Ще има много място за закуска — изрече той енергично.

— Само докато почистим нейните дрехи — обясни мисис Крабтрий. — Сега поне изглежда благоприлично — след това пристъпи към Бенедикт и попита: — Как е закуската ви, мистър Бриджъртън?

— Вкусна — отвърна той. — Не съм ял толкова добре от месеци.

Тя се наведе напред и прошепна:

— Харесвам вашата Софи. Може ли да я задържим?

Бенедикт се задави. Нямаше представа с какво, но се задави.

— Моля?

— Мистър Крабтрий и аз не сме млади, както навремето. Един допълнителен чифт ръце би бил от полза наоколо.

— Аз… ами… — той се прокашля. — Ще си помисля.

— Прекрасно — мисис Крабтрий отиде в другия край на стаята и грабна ръката на Софи. — Ти ела с мен. Стомахът ти къркори цяла сутрин. Кога си яла за последно?

— Ъъъ, по някое време вчера, мисля.

— Кога вчера? — настоя жената.

Бенедикт скри усмивката си зад салфетката. Софи изглеждаше напълно объркана. Мисис Крабтрий обикновено имаше този ефект върху хората.

— Ъъъ… Ами, всъщност…

Икономката сложи ръце на кръста си. Бенедикт се ухили. Софи беше в беда.

— Да не искаш да ми кажеш, че вчера не си яла?

Софи хвърли отчаян поглед към Бенедикт. Той й отвърна със свиване на раменете, което сякаш казваше „не ме моли за помощ“. А и му харесваше да наблюдава как мисис Крабтрий се суети около нея. Бе готов да се обзаложи, че никой не го е правил от години.

— Вчера бях много заета — защити се младата жена.

Бенедикт се намръщи. Вероятно е била заета да се опитва да избягва Филип Кавендър и групата идиоти, които той наричаше свои приятели.

Мисис Крабтрий избута Софи до стола зад писалището и й нареди:

— Яж!

Бенедикт наблюдаваше как Софи се зае с храната. Очевидно се опитваше да покаже най-добрите си маниери, но накрая навярно гладът надделя, защото след минута буквално тъпчеше храната в устата си. Едва когато усети, че челюстта му е стисната подобно на менгеме, осъзна, че е бесен. Не беше съвсем сигурен на кого, но не му харесваше да вижда Софи толкова гладна.

Между тях двамата имаше някаква странна връзка. Той я бе спасил и тя го бе спасила. О, съмняваше се, че треската от предната вечер щеше да го убие, тъй като ако бе наистина сериозна, все още щеше да се бори с нея. Само че тя се бе грижила за него, накара го да се чувства уютно и вероятно ускори оздравяването му.

— Ще се уверите ли, че ще изяде поне още една чиния? — обърна се към Бенедикт мисис Крабтрий. — Ще й приготвя стая.

— В помещенията за прислугата — бързо каза Софи.

— Не бъди глупава. Докато не те наемем тук не си прислужница.

— Но…

— Нито дума повече — прекъсна я икономката.

— Искаш ли да ти помогна, скъпа? — попита съпругът й.

Мисис Крабтрий кимна и след секунда и двамата изчезнаха.

Софи спря да се опитва да поеме максимално количество храна и се втренчи във вратата, през която бяха излезли. Вероятно я считаха за една от тях, защото ако бе нещо различно от прислужница, никога нямаше да я оставят насаме с Бенедикт. Много по-малко бе нужно, за да се унищожи нечия репутация.

— Вчера изобщо не си яла, нали? — тихо попита Бенедикт.

Софи поклати глава.

— Следващия път, когато видя Кавендър — изръмжа той, — ще го смажа от бой.

Ако бе по-добър човек, Софи вероятно щеше да се ужаси, но при мисълта за това как Бенедикт защитава честта й не можа да сдържи усмивката си. Или за гледката на Филип Кавендър с нос, преместен на челото.

— Напълни си отново чинията — каза Бенедикт. — Дори и само заради мен. Уверявам те, че мисис Крабтрий е преброила колко яйца и парчета бекон е имало на подноса, преди да излезе, и ще ми откъсне главата, ако не са намалели, когато се върне.

— Тя е много мила дама — каза Софи и посегна към яйцата. Първата чиния храна едва бе задоволила глада й, нямаше нужда от допълнителни насърчения, за да яде.

— Най-добрата.

Софи задържа с вещината на експерт парче бекон между вилицата за сервиране и една лъжица и я премести в чинията си.

— Как се чувствате тази сутрин, мистър Бриджъртън?

— Много добре, благодаря. Или поне дяволски по-добре от миналата нощ.

— Много се разтревожих за вас — каза тя, набучи ъгълчето на шунката с вилицата си и отряза една хапка с ножа.

— Беше много мило от твоя страна да се погрижиш за мен.

Тя преглътна и каза:

— Не беше нищо особено, наистина. Всеки би го направил.

— Може би — каза той, — но не и с такова изящество и добро настроение.

Вилицата на Софи замръзна във въздуха.

— Благодаря — изрече меко. — Прекрасен комплимент.

— Аз не… Ъъъ… — той се прокашля.

Софи го изгледа любопитно и го зачака да довърши, това, което бе започнал да казва.

— Няма значение — избъбри накрая.

Тя разочаровано сложи още една хапка в устата си.

— Не съм направил нещо, за което трябва да се извинявам, нали? — внезапно изстреля той.

Софи изплю шунката в салфетката си.

— Ще приема това за „да“ — измърмори той.

— Не! — бързо изрече тя. — Съвсем не. Просто ме стреснахте.

Очите му се присвиха.

— Не би ме излъгала, нали?

Софи поклати глава и си спомни онази единствена, съвършена целувка, която му бе подарила. Той не бе направил нищо, което да изисква извинение, но дали тя не му дължеше едно?

— Изчервяваш се — констатира Бенедикт.

— Не, не е вярно.

— Да, така е.

— Ако се изчервявам — дръзко отвърна тя, — то е защото се чудя защо смятате, че може да имате причина да се извинявате.

— Имаш доста остър език за прислужница — отбеляза той.

— Съжалявам — бързо изрече Софи. Трябваше да помни мястото си. Само че, когато бе с този мъж — единственият член на висшето общество, който макар и само за няколко часа, се бе отнасял с нея като с равна, й беше трудно.

— Това беше комплимент — каза той. — Не се сдържай заради мен.

Тя не отговори.

— Намирам те за доста… — спря, очевидно, за да намери точната дума, — освежаваща.

— О! — тя остави вилицата. — Благодаря.

— Имаш ли планове за остатъка от деня?

Софи сведе поглед към огромните си дрехи и направи физиономия.

— Мислех да изчакам докато дрехите ми са готови и след това предполагам, че ще проверя дали в някоя от близките къщи нямат нужда от прислужница.

Бенедикт се намръщи.

— Казах, че ще ти намеря работа в дома на майка ми.

— Оценявам го — бързо отвърна тя, — но бих предпочела да остана в провинцията.

Той сви рамене с маниера на човек, пред когото животът никога не е поставял големи препятствия.

— Тогава можеш да работиш в Обри Хол. В Кент.

Софи прехапа долната си устна. Не можеше да му каже, че не желае да работи за майка му, защото ще се наложи да го вижда. Не можеше да се сети за по-изтънчено и болезнено мъчение.

— Не трябва да ме смятате за своя отговорност — каза накрая.

Той я погледна доста високомерно.

— Казах ти, че ще ти намеря нова работа.

— Но…

— Какво „но“?

— Нищо — изръмжа тя. — Абсолютно нищо — очевидно точно в този момент нямаше смисъл да спори с него.

— Добре — той доволно се отпусна на възглавниците. — Радвам се, че мислиш така.

Софи се изправи.

— Трябва да вървя.

— И какво ще правиш?

Тя се почувства доста глупаво докато отговаряше:

— Нищо.

— Приятно прекарване тогава.

Ръката й се стегна около дръжката на лъжицата за сервиране.

— Не го прави — предупреди я той.

— Кое?

— Не хвърляй лъжицата.

— Не бих си и помислила — процеди тя.

Той се изсмя на глас.

— О, напротив. В момента мислиш точно за това. Просто не би го направила.

Ръката й стисна лъжицата толкова здраво, че се разтрепери, а леглото се разтресе от силния смях на Бенедикт. Софи се изправи все още с лъжицата в ръка.

Той се усмихна.

— Имаш намерение да я вземеш със себе си ли?

„Помни си мястото“, напомняше си мислено Софи. „Помни си мястото.“

— Чудя се какво ли си мислиш — замислено попита Бенедикт, — за да изглеждаш така очарователно свирепа? Не, не ми казвай — добави. — Сигурен съм, че има нещо общо с ненавременната ми и болезнена кончина.

Бавно и внимателно Софи се обърна с гръб към него и остави лъжицата на масата. Не искаше да рискува да направи някое рязко движение. Един погрешен жест и щеше да я хвърли по главата му.

Бенедикт вдигна вежди одобрително.

— Това беше много зряло от твоя страна.

Софи бавно се извърна.

— С всички ли сте толкова очарователен или само с мен?

— О, само с теб — ухили се той. — Ще трябва да се уверя, че ще приемеш предложението да работиш при майка ми. Ти предизвикваш най-доброто у мен, мис София Бекет.

— Това е най-доброто? — попита го с очевидно недоверие.

— Боя се, че да.

Тя само поклати глава и се отправи към вратата. Разговорите с Бенедикт Бриджъртън можеха да бъдат изтощителни.

— О, Софи!

Тя се обърна.

Той се усмихна дяволито.

— Бях сигурен, че няма да хвърлиш лъжицата.

Това, което последва определено не бе по нейна вина. Софи бе убедена, че временно е била обладана от демон, тъй като изобщо не позна ръката, която се стрелна към малката масичка и взе поставката на свещта. Ръката наистина изглеждаше съвсем здраво свързана с китката й, но изобщо не й се струваше позната, когато се изтегли назад и хвърли поставката през стаята… право към главата на Бенедикт Бриджъртън.

Не изчака да разбере дали е улучила целта. Докато вървеше към вратата обаче, го чу да избухва в смях, а след това подвикна след нея:

— Браво, мис Бекет!

И осъзна, че за пръв път от години, се усмихва с чиста, неподправена радост.