Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Offer From a Gentleman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 132 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Джентълменско предложение

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6068

История

  1. — Добавяне

Глава 20

„И докато сме на темата, майката на мис Рейлинг — графинята на Пенууд, също се държи много странно напоследък. Според клюките, които се носят сред прислугата — а всички знаем, че те са най-достоверни — тя е изпаднала в сериозен пристъп миналата вечер, замервайки слугите си с не по-малко от седемнадесет обувки. Един от лакеите е пострадал и е с насинено око, но всички останали са се отървали без драскотина.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 11 юни 1817

 

След час Софи вече бе събрала багажа си. Не знаеше какво друго да стори. Беше прекалено нервна и не можеше да седи на едно място. Краката й продължаваха да се движат, а ръцете да треперят, и на всеки няколко минути несъзнателно си поемаше дълбоко въздух, в опит да се успокои. Не допускаше, че биха й позволили да остане в домакинството на лейди Бриджъртън след онази ужасна сцена с Бенедикт. Майка му я харесваше, това бе вярно, но Бенедикт й бе син. Кръвта наистина бе най-силната от всички връзки, особено щом ставаше въпрос за кръвта на семейство Бриджъртън.

Наистина бе тъжно, помисли си тя, докато сядаше на леглото, а ръцете й продължаваха да измъчват една безнадеждно измачкана кърпичка. Въпреки всички вътрешни противоречия заради Бенедикт, в тази къща много й харесваше. Никога преди не бе имала честта да живее сред група хора, които наистина разбират значението на думата „семейство“. Щяха да й липсват. Щеше да й липсва Бенедикт. И щеше да оплаква живота, който не можеше да има.

Скочи отново на крака и отиде до прозореца.

— Проклет да си, татко — изрече, вперила поглед в небето. — Ето, нарекох те татко. Никога не ми позволи да го направя. Никога не пожела да ми бъдеш баща — преглътна конвулсивно и изтри носа си с опакото на ръката. — Нарекох те татко. Какво е усещането?

Не последва внезапен трясък на гръмотевица, не се появиха сви облаци, които да скрият слънцето. Баща й никога нямаше да разбере колко му е ядосана, задето я бе оставил на Араминта и без никакви пари. Най-вероятно дори не би се поинтересувал. Чувстваше се много уморена затова се облегна на рамката на прозореца и потърка очи.

— Позволи ми да усетя един различен живот — промълви в празната стая — и след това ме остави да се нося по течението. Щеше да е много по-лесно, ако бях израснала като прислужница. Нямаше да искам толкова много. Щеше да е по-лесно.

Обърна се и погледът й попадна върху единствената чанта, която притежаваше. Не искаше да взема роклите, които лейди Бриджъртън и момичетата й бяха дали, но нямаше избор, защото старите отдавна бяха изхвърлени. Избра само две — толкова, колкото бе имала и при пристигането си — онази, която носеше, когато Бенедикт разкри самоличността й, и една резервна, която напъха в чантата. Останалите остави изгладени и прилежно закачени в гардероба.

Софи въздъхна и за момент затвори очи. Беше време да си върви. Не знаеше къде да отиде, но не можеше да остане тук. Наведе се и взе чантата. Имаше малко спестени пари. Не много, но ако работеше и бъдеше пестелива, за една година щеше да събере достатъчно за билет до Америка. Беше чувала, че нещата там са по-лесни за хората с неподходящ произход и границите между различните класи не са така ясно очертани както в Англия. Надникна в коридора, който, слава богу, беше празен. Осъзнаваше, че се държи като страхливка, но не искаше да й се налага да се сбогува с дъщерите на семейство Бриджъртън. Можеше да извърши нещо наистина глупаво, като например да се разплаче, и щеше да се почувства още по-зле. Никога през живота си не бе имала възможност да прекарва времето си с жени на нейната възраст, които се отнасят към нея с уважение и обич. Някога се бе надявала, че Розамунд и Поузи ще й бъдат сестри, но това така и не се случи. Поузи може би щеше да опита, но Араминта не би позволила. При цялата си приветливост, момичето не бе достатъчно силно, за да се опълчи на майка си.

Трябваше да се сбогува с лейди Бриджъртън обаче. Това не можеше да избегне. Тя бе невероятно мила към нея и Софи не искаше да й се отблагодари като се измъкне потайно като престъпник. Ако имаше късмет, тя все още нямаше да е разбрала за караницата с Бенедикт. Софи можеше да я уведоми за намеренията си, да се сбогува и да си тръгне. Беше късен следобед, доста след времето за чай, затова реши да провери дали лейди Бриджъртън не е в малкия кабинет до спалнята си. Помещението бе топло и уютно, имаше писалище и няколко лавици — място, което тя използваше, за да води кореспонденцията си и сметките на домакинството. Вратата бе открехната, затова когато Софи леко почука и кокалчетата й се докоснаха до дървото, тя се отвори с няколко инча.

— Влез! — чу се поканата на лейди Бриджъртън.

Софи бутна вратата и надникна вътре.

— Прекъсвам ли ви? — попита тихо.

Лейди Бриджъртън остави перото.

— Да, но прекъсването е добре дошло. Никога не ми е било приятно да се занимавам със сметките.

— Аз бих… — Софи прехапа език. Бе на път да каже, че с удоволствие би поела тази задача, тъй като бе много добра с числата.

— Какво казваше? — попита топло дамата.

Софи леко поклати глава.

— Нищо.

Стаята потъна в мълчание и лейди Бриджъртън се усмихна леко развеселено и попита:

— Има ли конкретна причина да почукаш на вратата ми?

Младата жена си пое дълбоко въздух, за да се успокои — ала без успех — и отвърна:

— Да.

Дамата я погледна с очакване, но не каза нищо.

— Боя се, че трябва да си тръгна от тук — изрече Софи.

Лейди Бриджъртън се изправи от мястото си.

— Но защо? Не си ли щастлива? Да не би някое от момичетата да не се отнася добре с теб?

— Не, не — побърза да я увери Софи. — Това не би могло да бъде по-далеч от истината. Дъщерите ви са толкова прекрасни… по сърце, както и по външност. Аз никога… тоест никой никога…

— Какво има, Софи?

Тя се вкопчи в рамката на вратата в отчаян опит да запази равновесие. Краката й трепереха, сърцето също. Всеки момент щеше да избухне в сълзи и защо? Защото мъжът, когото обичаше, никога нямаше да се ожени за нея? Защото я мразеше заради лъжата? Защото два пъти бе разбил сърцето й — веднъж, когато я бе помолил да му бъде любовница и втори път, когато я бе накарал да обикне семейството му и после я бе принудил да си тръгне? Той може и да не го бе поискал, но нямаше как да бъде по-очевидно, че тя не може да остане.

— Заради Бенедикт е, нали?

Софи рязко вдигна глава.

Лейди Бриджъртън тъжно се усмихна.

— Очевидно е, че между двама ви има някакво чувство — изрече нежно в отговор на въпроса, който личеше в очите на Софи.

— Защо не ме уволнихте? — прошепна тя. Не мислеше, че лейди Бриджъртън знае, че са били интимни, но никой с нейното положение не би желал синът му да преследва някаква прислужница.

— Не зная — отвърна тя. Изглеждаше по-раздвоена, отколкото Софи би си помислила, че е възможно. — Вероятно трябваше да го сторя — сви рамене, а очите й бяха странно безпомощни, — но те харесвам.

Сълзите, които Софи толкова усилено се бореше да сдържи, започнаха да се търкалят по лицето й, но все пак се помъчи да запази спокойствие. Не се разтрепери и не издаде и звук. Просто стоеше права, абсолютно неподвижна, а сълзите се стичаха по страните й. Когато лейди Бриджъртън отново проговори, думите й бяха внимателни и премерени сякаш ги беше подбирала в очакване на някакъв конкретен отговор:

— Ти си точно такава жена — каза, без да отделя поглед от лицето на Софи, — каквато бих пожелала за сина си. Не се познаваме отдавна, но опознах характера и сърцето ти и ми се иска…

Софи изхлипа задавено, но побърза да потисне звука възможно най-бързо.

— Иска ми се да имаше различен произход — продължи лейди Бриджъртън като съчувствено поклати глава и бавно и тъжно примигна, когато Софи изплака. — Не че те обвинявам или че това променя мнението ми за теб, но прави нещата много трудни.

— Невъзможни — прошепна Софи.

Лейди Бриджъртън не й отговори и тя разбра, че в сърцето си е съгласна с преценката й, ако не изцяло, то поне на осемдесет процента.

— Възможно ли е — попита тя още по-внимателно и премерено от преди, — произходът ти да не е точно такъв, какъвто изглежда?

Софи не отговори.

— Има неща в теб, които не изглеждат логични, Софи.

Софи знаеше, че очаква да я попита какви са те, но имаше доста ясна представа за какво става дума.

— Произношението ти е безупречно. Зная, че ми каза, че си вземала уроци заедно с децата в къщата, където е работела майка ти, но това обяснение не ми изглежда достатъчно добро. Уроците не може да са започнали, преди да си поотраснала малко, трябва да си била поне на шест, а начинът, по който говориш дотогава вече е бил затвърден.

Софи усети как очите й се разширяват. Никога не бе забелязвала точно този пропуск в историята си и бе изненадана, че и никой друг не му бе обърнал внимание. Лейди Бриджъртън бе много по-умна от повечето хора, на които бе разказвала измисленото си минало.

— Освен това знаеш латински — продължи дамата. — Не се опитвай да го отричаш. Чух те да си мърмориш онзи ден, когато Хаясинт те дразнеше.

Софи задържа погледа си върху прозореца вляво от нея. Не можеше да се насили да я погледне в очите.

— Благодаря ти, че не отричаш — произнесе лейди Бриджъртън и зачака Софи да каже нещо, чака толкова дълго, че накрая тя се принуди да запълни безкрайното мълчание.

— Не съм подходяща за сина ви — бяха единствените й думи.

— Разбирам.

— Наистина трябва да си вървя — изрече бързо, преди да е променила решението си.

Лейди Бриджъртън кимна.

— Щом това е желанието ти, няма какво да направя, за да те спра. Къде смяташ да отидеш?

— Имам роднини на север — излъга Софи.

Лейди Бриджъртън очевидно не й повярва, но отговори:

— Ще използваш, разбира се, една от каретите ни.

— Не, не бих могла.

— Не си и помисляй, че ще ти позволя да постъпиш по друг начин. Смятам те за своя отговорност — поне през следващите няколко дни, — а е твърде опасно да се движиш без придружители. Този свят не е безопасен за сама жена.

Софи не можа да прикрие тъжната си усмивка. Тонът на лейди Бриджъртън бе различен, но думите й бяха почти същите като онези, които Бенедикт бе произнесъл преди няколко седмици. И само докъде я бе докарало това. Никога не би казала, че с лейди Бриджъртън са близки приятелки, но я познаваше достатъчно добре, за да знае, че не би променила мнението си по въпроса.

— Много добре — съгласи се Софи. — Благодаря ви — можеше да накара каретата да я остави някъде, за предпочитане не много далеч от пристанище, от където би могла евентуално да си купи билет за Америка, и след това да реши какво да прави.

Лейди Бриджъртън се усмихна тъжно.

— Предполагам вече си приготвила чантите си?

Софи кимна. Не й се стори необходимо да изтъква, че има само една чанта.

— Сбогува ли се с всички?

Софи поклати глава и призна.

— Бих предпочела да не го правя.

Лейди Бриджъртън се изправи и кимна.

— Понякога така е най-добре. Защо не ме изчакаш във фоайето? Ще се погрижа да докарат карета отпред.

Софи се обърна и тръгна, но когато достигна вратата, спря и се обърна.

— Лейди Бриджъртън, аз…

Очите на по-възрастната жена светнаха сякаш очакваше добри новини. Или ако не добри, то поне различни.

— Да?

Софи преглътна.

— Просто исках да ви благодаря.

Светлината в очите на лейди Бриджъртън леко помръкна.

— За какво?

— За това, че се съгласихте да остана, че ме приехте и ми позволихте да се преструвам, че съм част от семейството ви.

— Не бъди глуп…

— Нямаше нужда да ми позволявате да пия чай с вас и момичетата — прекъсна я Софи. Ако не кажеше всичко веднага, щеше да изгуби смелост. — Повечето жени не биха го сторили. Беше прекрасно… и ново… и… — тя преглътна. — Всички ще ми липсвате.

— Няма нужда да си тръгваш — меко изрече лейди Бриджъртън.

Софи опита да се усмихне, но резултатът бе твърде колеблив и имаше вкус на сълзи.

— Да — каза и почти се задави с думата. — Но трябва.

Лейди Бриджъртън се взря в нея за момент и светлосините й очи се изпълниха със съчувствие и може би с малко разбиране.

— Разбирам — изрече тихо. Софи се боеше, че наистина я разбира. — Ще се видим долу — каза дамата.

Софи кимна и се отдръпна встрани, за да позволи на виконтесата да премине. Тя спря в коридора и сведе поглед към износената й чанта.

— Това ли е всичко, което имаш? — попита.

— Всичко на този свят.

Другата жена преглътна с неудобство, а бузите й се обагриха в розово сякаш се притесняваше от собственото си богатство… и липсата на такова у Софи.

— Но това… — Софи посочи чантата — не е важно. Това, което имате вие… — спря и преглътна, борейки се с буцата, заседнала в гърлото й. — Нямам предвид това, което притежавате…

— Зная какво имаш предвид, Софи — лейди Бриджъртън изтри очите си с пръсти. — Благодаря ти.

Младата жена леко сви рамене.

— Такава е истината.

— Позволи ми да ти дам малко пари, преди да тръгнеш, Софи — избъбри лейди Бриджъртън.

Софи поклати глава.

— Не бих могла. Вече взех две от роклите, които ми дадохте. Не исках, но…

— Всичко е наред — увери я виконтесата. — Какво друго би могла да сториш? Онези, с които пристигна, ги няма — тя се прокашля. — Но, моля те, позволи ми да ти дам малко пари — видя как Софи отваря уста, за да възрази и повтори. — Моля те. Ще се почувствам по-добре.

Лейди Бриджъртън умееше да гледа хората така, че те наистина да поискат да сторят това, за което ги моли, а и Софи наистина се нуждаеше от парите. Тя беше щедра, можеше дори да й даде достатъчно, за да си запази място в трета класа за пътуването през океана и Софи се чу да казва „Благодаря“ преди съвестта й да е имала възможност да отхвърли предложението.

Лейди Бриджъртън й кимна кратко и изчезна надолу по коридора.

Софи си пое дълбоко дъх, вдигна чантата си и бавно тръгна към стълбището. Спря за момент във фоайето и реши, че може да чака и отвън. Беше хубав пролетен ден и малко слънце може да й помогне да се почувства… е, поне малко по-добре. А и така вероятността да се натъкне на някоя от дъщерите Бриджъртън бе по-малка. Те наистина щяха да й липсват много, но просто не искаше да се сбогува с тях.

Стисна чантата в едната си ръка, отвори входната врата и пристъпи навън.

Каретата не би трябвало да се забави много. Пет минути може би, или десет…

— Софи Бекет!

Сърцето й падна в петите. Араминта! Как бе могла да забрави?

Тя замръзна и огледа двете страни на улицата, за да реши накъде да бяга. Ако хукнеше обратно към Бриджъртън Хаус, Араминта щеше да разбере къде да я намери, а ако тръгнеше пеш…

— Полицай! — извика Араминта. — Трябва ми полицай!

Софи пусна чантата си и хукна да бяга.

— Някой да я спре! — пищеше Араминта. — Спрете крадлата! Спрете крадлата!

Продължи да бяга, макар да знаеше, че така изглежда виновна. Влагаше всяко усилие на мускулите и всяка поета глътка въздух. Бягаше и бягаше и бягаше…

Докато някой не я блъсна и не я събори на земята.

— Хванах я! — извика мъжът. — Хванах ви я!

Софи примигна и ахна от болка. Главата й се бе ударила силно в тротоара, а мъжът, който я бе спрял, практически бе седнал върху корема й.

— Ето те и теб! — изграчи Араминта докато бързаше към нея. — Софи Бекет! Какво нахалство!

Софи я изгледа гневно. Не съществуваха думи, с които би могла да изрази ненавистта, изпълваща сърцето й. Освен това я болеше твърде много, за да говори.

— Търсих те — Араминта се усмихна злобно. — Поузи ми каза, че те е видяла.

Софи затвори очи за по-дълго време, отколкото отнемаше едно просто примигване. О, Поузи! Съмняваше се, че е искала да я издаде, но някак си езикът винаги успяваше да изпревари ума й.

Араминта премести крака си близо до тази от ръцете на Софи, която мъжът държеше неподвижна, и след това стъпи върху нея.

— Не трябваше да крадеш от мен — сините й очи блестяха. Единственото, което успя да стори Софи бе да изръмжи яростно. — Виждаш ли — радостно продължи Араминта, — сега мога да те хвърля в затвора. Предполагам, че и преди можех да го направя, но сега истината е на моя страна.

В този момент дотича един мъж и спря пред Араминта.

— Властите са на път, милейди. Ще отведат тази крадла веднага.

Софи прехапа долната си устна. Разкъсваше се на две — молеше се властите да се забавят, за да може лейди Бриджъртън да излезе, и в същото време се молеше да дойдат веднага, за да не могат семейство Бриджъртън да станат свидетели на срама й.

Накрая едно от желанията й се сбъдна. Второто. След по-малко от две минути полицаите пристигнаха, хвърлиха я в един фургон и я откараха в затвора.

Единственото, за което Софи можеше да мисли бе, че в семейство Бриджъртън никога няма да разберат какво й се е случило и може би така бе най-добре.