Джулия Куин
Джентълменско предложение (18)

Глава 17

„Авторът на настоящото научи от възможно най-достоверен източник, че преди два дни, докато е пиела чай в Гантърс, лейди Пенууд е била ударена по главата от летяща бисквита.

Настоящият автор не е в състояние да определи кой е хвърлил въпросният сладкиш, но всички подозрения сочат най-младите посетители на заведението — мис Фелисити Федърингтън и мис Хаясинт Бриджъртън.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 21 май 1817

 

Бенедикт бе целувал Софи и преди, но никоя от предишните им целувки не я бе подготвила за това. Това не бе целувка. Беше рай.

Целуваше я с настойчивост, която тя не разбираше. Устните му дразнеха нейните, милваха, гъделичкаха, галеха. Разпалваше в нея огън, желание да бъде обичана, желание да обича. И бог да й е на помощ, когато я целуваше, единственото, което искаше, бе да му отвърне.

Чу, че мълви името й, но едва долавяше гласа му сред бученето в ушите си. Това бе желание. Това бе копнеж. Колко глупаво бе от нейна страна да мисли, че би могла да го отрича. Колко високомерна е била да смята, че може да бъде по-силна от страстта.

— Софи, Софи — повтаряше той отново и отново, устните му бяха върху бузата, врата, ухото. Изрече името й толкова пъти, че то сякаш се просмука в кожата й.

Почувства ръцете му върху копчетата на роклята, усети как платът се отпуска, докато ги освобождаваше от илиците. Беше се клела никога да не допуска подобно нещо и все пак, корсажът се свлече до кръста й, оставяйки я безсрамно разголена, а тя изстена името му и изви гръб, за да му се предложи подобно на забранен плод.

Когато я видя, Бенедикт спря да диша. Беше си представял този миг толкова много пъти — всяка нощ, докато лежеше в леглото си, във всеки сън, докато спеше. Но това… Реалността беше много по-сладка и далеч по-възбуждаща от всеки сън. Ръката, която галеше топлата кожа на гърба й, бавно се плъзна по ребрата.

— Толкова си красива — промълви Бенедикт, съзнавайки, че думите са прекалено слаби да опишат чувствата му. В мига, в който пръстите му приключиха пътя си и обхванаха гръдта й, той изстена и потръпна. И повече не промълви и дума. Нуждата му бе твърде силна, твърде първична и отнемаше способността му да говори. По дяволите, едва успяваше да мисли. Не бе сигурен, кога тази жена бе започнала да означава толкова много за него. Сякаш в един ден бе непозната, а на следващия му бе необходима като въздуха. И все пак това не се бе случило бързо. Бе станало бавно и неусетно и тя постепенно бе завладяла чувствата му, докато в един миг не бе осъзнал, че без нея животът му няма смисъл.

Докосна брадичката й и я повдигна, за да надникне в очите й. Те сякаш сияеха, блестяха от непролети сълзи. Устните й също трепереха и той разбра, че е развълнувана точно, колкото него. Наведе се напред. Бавно, съвсем бавно. Искаше да й даде възможност да каже „не“. Това би го убило, но много по-лошо щеше да бъде да посрещне съжалението й после.

Тя не каза „не“, и когато ги деляха едва няколко инча, затвори очи и леко изви глава настрана в безмълвна покана. Беше забележително — всеки път, когато я целуваше, устните й ставаха все по-сладки, а уханието й — все по-омайващо. Копнежът му също растеше. Кръвта му кипеше от желание. Нуждаеше се от целия си самоконтрол, за да не я бутне на дивана и да разкъса дрехите й. Щеше да го направи по-късно, помисли си с потайна усмивка. Но сега, при този първи път, щеше да бъде бавен и нежен, щеше да бъде всичко, за което едно младо момиче си е мечтало.

Е, може би не. Усмивката му се разшири. Тя дори не би посмяла да мечтае за половината от нещата, които щеше да направи с нея.

— На какво се усмихваш? — попита Софи.

Той се отдръпна леко и обхвана лицето й с длани.

— Откъде знаеш, че се усмихвам?

— Усетих го върху устните си.

Бенедикт приближи пръст до тези устни, проследи контура им, а след това докосна нежната им повърхност.

— Ти ме караш да се усмихвам — прошепна. — Когато не ме караш да ти крещя, изпитвам желание да се усмихвам.

Устните й трепнаха и той усети горещия й влажен дъх под пръста си. Пое ръката й и я поднесе към устните си, потърквайки ги с един от пръстите, както бе направил той самият с нейните. Докато наблюдаваше как очите й се разширяват, плъзна пръста й в устата си, леко засмука връхчето му и започна нежно да дразни кожата й със зъби и език. Тя ахна и звукът му се стори едновременно сладък и еротичен.

Имаше хиляди неща, които искаше да я попита… Как се чувства? Какво усеща? Но бе адски уплашен, че тя може да промени решението си, ако й дадеше възможност да изрази мислите си с думи. Затова вместо с въпроси я обсипваше целувки. Отново покри устните й със своите в пламенен, едва контролиран, танц на желанието. Промълви името й като благословия и я наведе към дивана докато гърба й не се опря на тапицерията.

— Желая те — простена. — Нямаш представа. Никаква представа.

Единственият й отговор бе леко гърлено стенание, и поради някаква причина, то подейства като масло за огъня, който го изгаряше. Пръстите му се вкопчиха в нея още по-силно, впиха се в кожата й докато устните му очертаха пътечка надолу по шията й. Местеше се все по-ниско и по-ниско, оставяйки пламтяща диря по кожата й. Спря за момент едва когато достигна нежната извивка на гърдите й. Тя вече лежеше под него, очите й горяха от желание и усещането бе много по-хубаво, отколкото в мечтите му. А как само бе мечтал за нея!

Бенедикт изръмжа тихо и собственически пое зърното й в устата си. Софи леко изписка, а той не успя да потисне собствения си доволен стон.

— Шшш — успокои я той, — просто ми позволи…

— Но…

Младият мъж притисна пръст до устните й, малко грубо навярно, но му ставаше все по-трудно да контролира движенията си.

— Не мисли — прошепна. — Просто се отпусни и ми позволи да ти доставя удоволствие.

Тя изглеждаше несигурна, но когато устата му се премести върху другата й гърда и поднови чувствената си атака, очите й се замъглиха, устните й се разтвориха, а главата й се отметна назад във възглавниците.

— Това харесва ли ти? — прошепна той и проследи връхчето на гърдата й с език.

Софи не успя да отвори очи напълно, но кимна.

— Харесва ли ти това? — езикът му се премести към долната извивка на гръдта и гризна чувствителната кожа.

Дишането й се накъса и учести и тя отново кимна.

— А това? — дръпна роклята й и се спусна надолу докато достигна пъпа й.

Този път Софи не успя дори да кимне. Мили боже, на практика бе гола пред него, а можеше само да стене, да въздиша и да се моли за още.

— Имам нужда от теб — изрече накъсано.

— Знам — измърмори той срещу меката кожа на корема й.

Софи се изви под него, победена от първичната нужда да се движи. Нещо много странно се надигаше в нея, нещо горещо и вълнуващо. Сякаш самата тя растеше и се подготвяше да изскочи от кожата си. Сякаш след двадесет и две години съществуване, най-после се събуждаше за живот. Отчаяно искаше да почувства кожата му, затова сграбчи фината риза и я набра в ръцете си, докато не я измъкна от бричовете. Докосна го, плъзна ръце по гърба му, изненадана и доволна, че мускулите му потреперват под пръстите й.

— О, Софи — изръмжа той и потръпна, когато ръцете й се плъзнаха под ризата и докоснаха кожата му.

Реакцията му я окуражи и тя продължи да го гали. Премести се нагоре докато не достигна раменете му — широки и мускулести.

Той отново изстена и изруга приглушено докато се надигаше.

— Проклетото нещо пречи — измърмори, разкъса ризата си и я хвърли през стаята.

Софи успя да зърне само за секунда голите му гърди, преди той отново да се отпусне върху нея. Този път бяха кожа до кожа. Това беше най-невероятното чувство, което можеше да си представи. Той бе толкова топъл и макар мускулите му да бяха твърди и силни, кожата бе съблазнително мека. Ухаеше приятно. Топла, мъжествена миризма на сандалово дърво и сапун. Софи докосна косата му с пръсти, когато той зарови лице във врата й. Беше гъста и мека и гъделичкаше брадичката й, както той гъделичкаше врата й.

— О, Бенедикт! Това е толкова съвършено. Не мога да си представя нищо по-хубаво.

Той вдигна глава, а погледът му беше толкова дяволит, колкото и усмивката му.

— Аз мога.

Софи усети как устните й се разтварят и осъзна, че сигурно изглежда невероятно глупаво, легнала и втренчена в него като идиот.

— Само почакай — обеща той. — Само почакай.

— Но… О! — изписка тя, когато той събу обувките й. Една от ръцете му се обви около глезена й и се плъзна нагоре по крака.

— Представяла ли си си това? — попита той и погали сгъвката на коляното й.

Тя френетично поклати глава, като се опитваше да не се извива.

— Наистина ли? — измърмори той. — В такъв случай съм сигурен, че не си си представяла и това — протегна се и разкопча жартиерите й.

— О, Бенедикт, не трябва…

— О, не. Трябва — агонизиращо бавно плъзна чорапите надолу. — Наистина трябва.

Софи проследи, с разтворена от удоволствие уста, как той ги хвърля зад себе си. Чорапите й не бяха от най-качествените, но бяха доста леки и се зареяха във въздуха като листенца на глухарче докато не се приземиха — единият върху лампата, а другия — на пода.

Докато тя се смееше, загледана в чорапа, увиснал върху абажура, той се промъкна върху нея и плъзна ръце по задната част на краката й достигайки до бедрата.

— Смея да кажа, че никой не те е докосвал тук — изрече дяволито.

Софи поклати глава.

— Освен това смея да кажа, че дори не си си го представяла.

Тя отново поклати главата си.

— И ако не си си представяла това… — стисна леко бедрата й, при което тя изписка и се изви, — … тогава съм сигурен, че за това не си и помисляла — докато говореше, той плъзна пръсти нагоре, а ноктите му леко драскаха кожата й, докато пръстите му не достигнаха меката й женственост.

— О, не — отвърна тя по-скоро инстинктивно. — Не можеш…

— О, мога. Уверявам те.

— Но… Ооо! — внезапно се почувства така сякаш мозъкът й бе отлетял през прозореца; не можеше да мисли за нищо докато пръстите му я галеха. Е, почти за нищо. Изглежда успяваше да мисли за това колко неприлично е всичко това и колко й се иска той да не спира.

— Какво правиш? — ахна тя и всеки мускул в тялото й се стегна, когато пръстите му направиха нещо особено порочно.

— Всичко — отвърна Бенедикт и улови устните й със своите. — Всичко, което пожелаеш.

— Искам… О!

— Това, така ли? — измърмори до бузата й.

— Не зная какво искам.

— Аз знам — премести се към ухото й и леко го гризна. — Знам точно какво искаш. Довери ми се.

И наистина, беше толкова просто. Тя напълно му се отдаде… не че вече почти не го бе направила. Но когато той каза „довери ми се“, тя осъзна, че наистина му се доверява и нещо вътре в нея се промени. Беше готова за това. Беше грешно, но тя бе готова и го желаеше. Поне веднъж в живота си щеше да направи нещо диво, лудо и напълно нетипично за нея. Просто защото го искаше.

Сякаш прочел мислите й, Бенедикт се отдръпна леко и обхвана бузата й с голямата си длан.

— Ако искаш да спра — гласът му бе болезнено дрезгав, — трябва да ми кажеш сега. Не след десет минути, дори не след една. Трябва да е сега.

Трогната, че си е направил труда да попита, тя протегна ръка и докосна бузата му по същия начин, но когато отвори уста, единственото, което успя да пророни бе:

— Моля те.

Очите му заискриха от копнеж и в този миг нещо в него сякаш се прекърши и той за секунда се преобрази. Нежният, замечтан любовник изчезна и на негово място се появи един обхванат от страст мъж. Ръцете му бяха навсякъде — върху краката, на кръста, докосваха лицето й. Преди Софи да се усети роклята й изчезна и се озова на пода при чорапите. Беше съвсем гола; усещането бе много странно и в същото време правилно, защото той я докосваше. Диванът бе тесен, но това изглежда нямаше значение докато Бенедикт сваляше ботушите и бричовете си. Седеше до нея докато хвърляше ботушите си, и не можеше да спре да я докосва дори, когато се освобождаваше от дрехите. Събличането по този начин му отне повече време, но имаше странното усещане, че ще да умре на мига, ако спре да я докосва.

Мислеше, че и преди е пожелавал жена. Че и преди се е нуждаел от жена. Но това… това бе много повече. Това бе духовно — докосваше душата му.

Най-после дрехите му изчезнаха. Той легна върху нея и поспря за секунда, за да се наслади на усещането за тялото й под своето, кожа до кожа, от глава до пети. Беше твърд като камък, по-твърд от когато и да е било, но се бореше с импулсите си и се опитваше да действа бавно.

Щеше да й бъде за пръв път. Трябваше да бъде съвършено. Или ако не съвършено, то поне адски хубаво. Плъзна ръка между телата им и я докосна. Бе готова, повече от готова за него. Плъзна един пръст в нея и доволно се ухили, когато тялото й трепна и се стегна около него.

— Това е много… — гласът й бе дрезгав, а дишането — накъсано. — Много…

— Странно? — довърши той вместо нея.

Тя кимна.

Той се усмихна бавно като котка.

— Ще свикнеш — обеща. — Смятам да ти помогна да го превърнеш в навик.

Софи отметна глава назад. Това бе лудост. Треска. Нещо се натрупваше вътре в нея, дълбоко в сърцевината й, извиваше се, пулсираше. То се нуждаеше от отдушник, беше я сграбчило и въпреки напрежението се чувстваше невероятно, сякаш току-що се бе родила.

— О, Бенедикт — въздъхна тя. — О, любов моя.

Той замръзна… само за част от секундата, но тя разбра, че я е чул. Не каза и дума, само я целуна по врата и стисна крака й докато се разполагаше между бедрата й, опирайки се до…

Устните й шокирано се разтвориха.

— Не се безпокой — развеселено каза той, прочел мислите й, както обикновено. — Ще се получи.

— Но…

— Довери ми се — измърмори до устните й.

Усети как бавно навлиза в нея. Чувстваше се разтегната, атакувана и въпреки това усещането не бе точно лошо. Беше… Беше…

Той докосна бузата й.

— Изглеждаш сериозна.

— Опитвам се да реша как се чувствам — призна тя.

— Щом си достатъчно спокойна, за да го правиш, значи определено не се справям достатъчно добре.

Тя стреснато вдигна поглед. Той й се усмихваше с онази крива усмивка, която винаги я разтопяваше.

— Престани да мислиш толкова усилено — промълви.

— Само че е трудно да не… О! — завъртя очи тя и се изви под него.

Бенедикт зарови лице във врата й, за да не види развеселеното му изражение. Изглежда, че най-добрият начин да я накара да спре да анализира непрекъснато това, което трябваше да бъде само усещане и емоция, бе да продължи да се движи.

И той го стори. Напредваше неумолимо, плъзгаше се навън и навътре докато не достигна крехката бариера на девствеността й. Потрепери. Никога преди не бе имал девственица. Беше чувал, че боли, че няма какво да направи, за да й спести тази болка, но ако бе нежен, със сигурност щеше да й е по-лесно. Сведе поглед надолу. Лицето й бе зачервено и дишаше тежко. Очите й бяха като стъклени — замаяни и очевидно унесени от желание. Това подхрани огъня, който гореше и в него. Господи, желаеше я толкова отчаяно, че костите го боляха.

— Може да те заболи…

Излъга. Щеше да боли. Разкъсваше се между желанието да й каже истината, за да бъде подготвена или да й спести притесненията, като й поднесе смекчената версия.

— Не ме интересува — задавено изрече тя. — Моля те. Нуждая се от теб.

Бенедикт се наведе за една последна страстна целувка и тласна бедрата си напред. Усети как тя се вцепени леко, когато разкъса девствеността й и захапа, наистина захапа ръката си, за да не свърши още в тази секунда сякаш беше неопитен шестнадесетгодишен младеж, а не тридесетгодишен мъж с опит. Тя му причиняваше това. Само тя. Тази мисъл го смири. Отново стисна зъби, за да заглуши първичните си нужди и започна да се движи в нея. Галеше я бавно, а в същото време искаше единствено да захвърли напълно всички задръжки.

— Софи, Софи — изръмжа. Повтаряше името й и се опитваше да не забравя, че този път всичко е за нея. Той бе тук, за да задоволи нейните нужди, а не своите.

Щеше да бъде съвършено. Трябваше да бъде съвършено. Имаше нужда тя да обикне това. Имаше нужда да обикне него.

Софи се раздвижи под него и всяко трепване, всяко движение разпалваше вихъра, който бушуваше в тялото му. Стараеше се да бъде изключително нежен, но тя правеше въздържането толкова трудно. Ръцете й бяха навсякъде — на бедрата му, по гърба, стискаха раменете му.

— Софи — простена отново. Не можеше да издържи още дълго. Не бе достатъчно силен. Не бе достатъчно благороден. Не беше…

— Ооо!

Софи потръпна, тялото й се изви като дъга и тя изкрещя. Пръстите й се впиха в гърба му, ноктите й се забиваха в кожата, но това не го интересуваше. Знаеше само, че е стигнала върха и това го радваше, защото най-после можеше…

— Ааа!

Той експлодира. Нямаше друга дума, с която да го опише. Не можеше да спре да се движи, да трепери… и след миг се отпусна върху нея, смътно осъзнавайки, че вероятно я притиска, но не бе способен да помръдне и мускул. Трябваше да каже нещо. Трябваше да й каже колко прекрасно е било. Но езикът му бе залепнал, а устните — подпухнали, а освен това дори не бе в състояние да отвори очи. Нежните думи щяха да почакат. Той бе просто мъж и се нуждаеше от време, време, за да си поеме въздух.

— Бенедикт? — промълви тя.

Той леко отпусна ръка върху нея. Успя да направи само това, за да й покаже, че я е чул.

— Винаги ли е така?

Поклати глава с надеждата, че тя ще го види и ще разбере какво има предвид. Софи въздъхна и като че ли потъна още по-дълбоко сред възглавниците.

— Така си и мислех.

Бенедикт целуна главата й — единственото място, което можеше да достигне. Не, невинаги бе така. Толкова пъти бе мечтал за нея, но това… Това…

Бе по-хубаво от всяка мечта.

* * *

Софи не би допуснала, че е възможно, но очевидно бе задрямала въпреки вълнуващото усещане за Бенедикт, чиято тежест я притискаше към дивана и леко затрудняваше дишането й. Сигурно бяха заспали, защото се събудиха едновременно и Софи се стресна от внезапния прилив на студен въздух, който я обля, щом той се надигна от тялото й.

Бенедикт я покри с едно одеяло, преди да е успяла да се засрами от голотата си. Изчерви се, но се усмихна, тъй като нямаше нещо, което да може да успокои притеснението й. Не съжаляваше за действията си, но една жена не можеше да изгуби девствеността си върху диван и после да не се чувства поне малко засрамена. Просто бе невъзможно. Одеялото бе внимателен жест, който не я изненада. Все пак Бенедикт бе внимателен мъж.

Той обаче изглежда не споделяше срамежливостта й, защото не направи дори опит да се покрие докато обикаляше стаята и събираше разхвърляните си дрехи. Софи го зяпаше безсрамно докато обуваше бричовете си. След като се изправи — висок и горд — Бенедикт улови погледа й и й отправи топла и пряма усмивка.

Господи, колко обичаше този мъж!

— Как се чувстваш?

— Добре — отвърна тя. — Добре. Невероятно — усмихна се свенливо.

Той вдигна ризата си и пъхна ръка в единия ръкав.

— Ще изпратя някой да събере вещите ти?

Софи примигна.

— Какво имаш предвид?

— Не се безпокой, ще се уверя, че е дискретен. Зная, че за теб това е смущаващо, след като вече познаваш семейството ми.

Софи притисна одеялото към себе си и й се прииска роклята да не бе извън обсега й, защото внезапно изпита срам. Бе извършила едно от нещата, които винаги се бе заричала да не прави, и сега Бенедикт смяташе, че ще стане негова любовница. И защо не? Предположението бе съвсем логично.

— Моля те, не изпращай никого — изрече тихо.

Той изненадано я погледна.

— Предпочиташ да го направиш сама?

— Предпочитам нещата ми да останат там, където са си — меко изрече тя. Много по-лесно бе да произнесе тези думи, отколкото директно да му каже, че няма да му бъде любовница.

Веднъж би могла да си прости. Би могла дори да се радва. Но да прекара целия си живот с мъж, който не е неин съпруг — това не можеше да направи. Софи сведе поглед към корема си, молейки се да не се появи някое незаконно дете.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — той се взираше напрегнато в лицето й.

По дяволите! Нямаше да й позволи да се измъкне лесно.

— Казвам — Софи преглътна огромната буца, която внезапно се бе появила в гърлото й, — че не мога да бъда твоя любовница.

— А как наричаш това? — попита през зъби Бенедикт и махна с ръка към нея.

— Наричам го отклонение от правия път — отвърна тя, без да среща погледа му.

— О, значи аз съм отклонение — тонът му бе неестествено любезен. — Колко мило! Не мисля, че някога съм бил считан за нечие отклонение.

— Знаеш, че не това имах предвид.

— Така ли? — грабна единия си ботуш и седна на ръба на един стол, за да го обуе. — Честно казано, скъпа моя, вече нямам представа какво искаш да кажеш.

— Не трябваше да правя това…

Той рязко извърна глава. Усмихваше се невъзмутимо, но очите му мятаха мълнии.

— О! Сега съм „не трябваше“? Прекрасно! Това е още по-хубаво от „отклонение“. „Не трябваше“ звучи много по-неприлично. Отклонението е просто обикновена грешка.

— Няма нужда да се държиш толкова грубо.

Той обърна глава настрани сякаш наистина обмисляше думите й.

— Това ли правя? Всъщност мислех, че се държа изключително приятелски и проявявам разбиране. Само виж, дори не викам и не драматизирам…

— Предпочитам викането и драматизирането пред това.

Той грабна роклята й и й я хвърли не особено внимателно.

— Е, невинаги получаваме това, което искаме, нали, мис Бекет? Аз поне със сигурност мога да го потвърдя.

Тя сграбчи роклята и я напъха под завивката с надеждата, че ще намери начин да я облече, без да маха одеялото.

— Ще бъде цяло чудо, ако успееш да се справиш — погледна я снизходително Бенедикт.

Тя го изгледа гневно.

— Не те моля да се извиняваш.

— Какво облекчение! Съмнявам се, че бих могъл да намеря думи.

— Моля те, не бъди толкова саркастичен.

Усмихна й се подигравателно.

— Едва ли си в положение, да ме молиш за каквото и да било.

— Бенедикт…

Той се надвеси над нея и я изгледа похотливо.

— Освен, разбира се, да се присъединя към теб, което бих направил с удоволствие.

Тя не отговори.

— Разбираш ли — погледът му леко омекна, — какво е чувството да бъдеш отблъснат? Колко пъти мислиш, че можеш да ме отхвърляш, преди да престана да опитвам?

— Не искам…

— О, спри с това старо извинение. Уморих се от него. Ако искаше да бъдеш с мен, щеше да бъдеш с мен. Щом казваш „не“, значи искаш да кажеш „не“.

— Не разбираш — тихо изрече тя. — Ти винаги си бил в положението да можеш да правиш каквото пожелаеш. Някои от нас не разполагат с този лукс.

— Колко съм глупав! А аз си мислех, че ти предлагам точно този лукс.

— Луксът да бъда твоя любовница — горчиво отвърна тя.

Той скръсти ръце и изви устни докато казваше:

— Няма да вършиш нищо, което вече не си правила.

— Постъпих неразумно — бавно произнесе Софи, като се опитваше да не обръща внимание на обидата. Заслужаваше я. Защо той да не смята, че тя ще му бъде любовница? — Направих грешка — продължи, — но това не означава, че ще я повторя.

— Мога да ти предложа по-добър живот — тихо каза той.

Тя поклати глава.

— Няма да бъда твоя любовница. Няма да бъда ничия любовница.

Бенедикт шокирано разтвори устни, когато проумя думите й:

— Софи — изрече невярващо, — знаеш, че не мога да се оженя за теб.

— Разбира се, че го знам — тросна се тя. — Аз съм прислужница, а не идиот.

Бенедикт се опита за момент да се постави на нейното място. Знаеше, че тя желае порядъчност, но сигурно знаеше и че той не може да й я даде.

— За теб също би било трудно — изрече меко, — ако се оженя за теб. Няма да бъдеш приета. Висшето общество може да бъде жестоко.

От устните на Софи се изтръгна силен, кух смях.

— Знам — в усмивката й нямаше и следа от хумор. — Повярвай ми, знам.

— Тогава защо…

— Направи ми услуга — прекъсна го тя и се извърна, за да не го гледа повече. — Намери някоя, за която да се ожениш. Намери някоя приемлива, която ще те направи щастлив. И ме остави на мира.

Думите й докоснаха някаква струна и Бенедикт внезапно си спомни за жената от бала с маски. Тя бе от неговия свят, от неговата класа. Щеше да бъде приемлива. И в този миг, докато стоеше там, втренчен в Софи, която се бе свила на дивана и се опитваше да не го гледа, той осъзна, че нея си бе представял всеки път, когато мислеше за бъдещето. Всеки път, когато си представяше живота си с жена и деца. Бе прекарал последните две години държейки под око всяка врата, в постоянно очакване неговата дама в сребристо да влезе в помещението. Понякога се чувстваше наивен, дори глупав, но така и не успя да я изтрие от мислите си. Нито успя да прогони мечтата — онази, в която даваше обет пред нея и заживяваха щастливо.

Това бе глупава фантазия за човек с неговата репутация, ужасно сладникава и сантиментална, но не можеше да избяга от нея. Така ставаше, когато човек израсне в голямо, любящо семейство — искаше да получи същото. Само че жената от бала се бе превърнала в мираж. По дяволите, дори не знаеше името й. А Софи беше тук. Не можеше да се ожени за нея, но това не означаваше, че не могат да бъдат заедно. Това налагаше компромис — най-вече от нейна страна, призна той. Но можеха да го направят. И определено щяха да са по-щастливи, отколкото ако останеха разделени.

— Софи — започна, — знам, че ситуацията не е идеална…

— Недей — прекъсна го тя едва чуто.

— Само ако ме изслушаш…

— Моля те, недей!

— Но ти не…

— Спри! — този път гласът й се повиши.

Бе изпънала рамене толкова силно, че те почти докосваха ушите й, но въпреки това Бенедикт продължи. Обичаше я. Трябваше да я накара да проумее нещата.

— Софи, знам, че ще се съгласиш, ако…

— Няма да родя незаконно дете! — изкрещя тя накрая, опитвайки се да задържи одеялото около себе си, докато скачаше на крака. — Няма да го направя! Обичам те, но не чак толкова. Никого не обичам толкова.

Очите му се плъзнаха към корема й.

— Може и да е късно за това, Софи.

— Знам — тихо отвърна тя, — и това ме разяжда отвътре.

— Съжалението обикновено го прави.

Тя отмести поглед.

— Не съжалявам за това, което направихме. Иска ми се да можех. Знам, че трябва. Но не мога.

Бенедикт се загледа в нея. Искаше да я разбере, но просто не можеше да проумее как може да е толкова твърда в нежеланието си да му бъде любовница и да роди децата му и в същото време да не съжалява за това, че са се любили. Как можеше да твърди, че го обича? Това само усилваше болката му.

— Ако нямаме дете — тихо изрече тя, — ще се считам за късметлийка и повече няма да изкушавам съдбата.

— Не, просто ще изкушаваш мен — долови подигравателната нотка в собствения си глас и се намрази заради нея.

Тя не му обърна внимание, обви одеялото още по-плътно около себе си и се втренчи невиждащо в една картина на стената.

— Ще имам спомен, който вечно ще пазя. Вероятно затова не мога да изпитам съжаление за това, което направихме.

— Той няма да те топли нощем.

— Не — тъжно се съгласи тя, — но ще изпълва мечтите ми.

— Ти си страхливка — обвини я той. — Страхливка си, щом не преследваш тези мечти.

Софи се обърна.

— Не — гласът й бе забележително спокоен предвид гнева, който струеше от погледа му, — аз съм копеле. И преди да кажеш, че не те интересува, нека те уверя, че мен ме интересува. Както и всички останали. Не минава и ден без нещо да ми напомни за обстоятелствата около раждането ми.

— Софи…

— Ако имам дете — гласът й започваше да се пропуква, — знаеш ли колко ще го обичам? Повече от живота, от въздуха, повече от всичко останало. Как бих могла да нараня собственото си дете, както аз бях наранена? Как бих могла да му причиня същата болка?

— Ти би ли отхвърлила детето си?

— Разбира се, че не!

— Тогава то няма да изпита подобна болка — Бенедикт сви рамене, — защото и аз не бих го отхвърлил.

— Не разбираш — почти проплака тя.

Той се престори, че не я е чул.

— Прав ли съм да смятам, че твоите родители са те отхвърлили?

Усмивката й бе пресилена и иронична.

— Не точно. „Пренебрегвали“ би било по-вярно.

— Софи — той се втурна към нея и я взе в обятията си, — няма нужда да повтаряш грешките на родителите си.

— Зная — тъжно каза тя, не се отдръпна от прегръдката му, но и не му отвърна. — И затова не мога да бъда твоя любовница. Няма да изживея живота на майка си.

— Ти не би…

— Казват, че умният човек се учи от грешките си — прекъсна го тя и решителния й глас спря възражението му. — Но истински умният човек се учи от грешките на другите — отдръпна се и след това се обърна с лице към него. — Иска ми се да мисля, че съм истински умна. Моля те, не ми отнемай това.

Болката в очите й бе отчаяна, почти осезаема. Удари го в гърдите и той залитна назад.

— Бих искала да се облека — тя се извърна. — Мисля, че трябва да излезеш.

Той се взира в гърба й няколко секунди преди да каже:

— Мога да те накарам да промениш решението си. Бих могъл да те целуна и ти ще…

— Няма да го направиш — тя дори не помръдна. — Не си такъв.

— Напротив.

— Ще ме целунеш и след това ще се намразиш. Ще отнеме само секунда.

Бенедикт напусна стаята без да каже и дума, само затварянето на вратата извести излизането му. Треперещите ръце на Софи пуснаха одеялото, тя се отпусна на дивана и напои фината му тъкан със сълзи.