Джулия Куин
Джентълменско предложение (16)

Глава 15

„Настоящият автор е уверен, че мъжката част от читателите няма да се заинтересува от информацията, която следва в тази рубрика, затова им позволяваме да я прескочат. Но нека уведомя дамите, че напоследък семейство Бриджъртън също е въвлечено в битката на камериерките, която бушува през целия Сезон между лейди Пенууд и мисис Федърингтън. Изглежда камериерката, която се е грижила за младите дами Бриджъртън е избягала при Пенууд, за да замени онази, която е дотичала обратно в домакинството на Федърингтън, след като лейди Пенууд я е принудила да излъска триста чифта обувки.

Що се отнася до другите новини относно семейство Бриджъртън — Бенедикт Бриджъртън наистина се е завърнал в Лондон. Изглежда се е разболял докато е бил в провинцията, което е наложило удължаването на престоя му там. На човек му се иска да имаше някое по-пикантно обяснение — особено, след като настоящия автор, си изкарва прехраната с писането на интересни истории, но за съжаление това е всичко.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 14 май 1817

 

До следващата сутрин Софи се бе запознала с пет от седемте братя и сестри на Бенедикт. Елоиз, Франческа и Хаясинт все още живееха с майка си, Антъни се бе отбил на закуска с малкия си син, а Дафни, която сега бе херцогиня на Хейстингс, бе повикана, за да помогне на лейди Бриджъртън с плановете за бала за края на Сезона. Единствените членове на семейството, с които не се бе срещнала бяха Грегори, който бе в Итън, и Колин, който по думите на Антъни бе „Бог знае къде“.

Макар че ако искаше да бъде абсолютно точна, Софи вече бе срещала Колин — две години по-рано на бала с маски. Изпита силно облекчение, когато разбра, че той не е в града. Съмняваше се, че би я разпознал, все пак Бенедикт не бе успял, но някак си самата мисъл да го срещне отново бе доста обезпокоителна. Не че това би имало значение, помисли си тъжно. Напоследък всичко бе доста обезпокоително.

За Софи не беше изненадващо, че на следващата сутрин Бенедикт се появи за закуска. Тя би трябвало да успее да го избегне напълно, само че той се шляеше в коридора, когато тя се опита да стигне до кухнята, където имаше намерение да закуси заедно с останалите от прислугата.

— Как мина нощта ти в Номер Шест на Брутън Стрийт? — попита той с мързелива, мъжествена усмивка.

— Прекрасно — отвърна Софи и отстъпи встрани, за да може да го заобиколи безопасно.

Понечи да го подмине от ляво, но той пристъпи бързо напред и й препречи пътя.

— Много се радвам, че ти е било приятно — любезно каза Бенедикт.

Софи отстъпи назад и натърти:

— Беше.

— Разведоха ли те из къщата? — попита той, облягайки се на масата, така че да й попречи да продължи по пътя си.

— Икономката го стори.

— А из земите?

— Няма земи.

Усмихна й се, а кафявите му очи я гледаха с топлота и нежност.

— Има градина.

— С размера на банкнота от една лира — отвърна тя.

— И все пак…

— Все пак — прекъсна го Софи, — трябва да закуся.

Той галантно се отдръпна встрани и промърмори:

— До следващия път.

Софи остана със смътното чувство, че следващият път ще бъде много, много скоро.

* * *

Тридесет минути по-късно Софи се измъкна бавно от кухнята, като почти очакваше Бенедикт да изскочи иззад някой ъгъл. Е, може би не почти. Като имаше предвид, че едва успява да си поема дъх, тя направо го очакваше.

Само че той не бе там. Тръгна бавно напред. Сигурно щеше всеки момент да се спусне от засада по стълбите… Все още нямаше никаква следа от него. Софи отвори уста и след това прехапа език, когато осъзна, че бе на път да извика името му.

— Глупаво момиче — измърмори.

— Кой е глупав? — попита Бенедикт. — Определено не и ти.

Тя едва не подскочи.

— Откъде се появихте? — попита, след като успя да поуспокои дишането си.

— От тук — отвърна той съвсем невинно и посочи една отворена врата.

— Значи сега ще ме дебнете по килерите?!

— Разбира се, че не — изглеждаше обиден. — Това е стълбище.

Софи надникна зад него. Беше страничното стълбище. Стълбището за прислугата. Определено не бе място, където член на семейството би се разхождал случайно.

— Често ли се промъквате по страничното стълбище? — попита тя и скръсти ръце.

Той се наведе напред, колкото да я накара да се почувства леко притеснена, и макар че не би го признала дори пред себе си — леко развълнувана.

— Само, когато причаквам някого.

Тя се опита да мине покрай него.

— Трябва да се залавям за работа.

— Сега?

Софи стисна зъби.

— Да, сега.

— Но Хаясинт закусва. Едва ли можеш да й направиш прическа докато закусва.

— Освен нея се грижа и за Елоиз и Франческа.

Той сви рамене и невинно се усмихна.

— Те също закусват. Наистина няма какво да правиш.

— Което само показва колко малко знаете за това как се изкарват пари с труд — изстреля тя в отговор. — Трябва да гладя, да шия, да лъскам…

— Карат те да лъскаш среброто?

— Обувките! — направо изкрещя. — Трябва да лъскам обувки.

— О! — той се наведе назад, опря рамо на стената и скръсти ръце. — Звучи скучно.

— Скучно е — изръмжа тя и се опита да не обръща внимание на сълзите, които внезапно изпълниха очите й. Знаеше, че животът й е скучен, но бе болезнено да го чуе от някой друг. Едното ъгълче на устата му се изви в мързелива, прелъстителна усмивка.

— Знаеш, че не е необходимо животът ти да бъде скучен.

Тя се опита да го заобиколи отново.

— Предпочитам да е такъв.

Той величествено махна с ръка, давайки й знак да мине.

— Щом така желаеш.

— Да — но думата не прозвуча толкова твърдо, колкото бе възнамерявала. — Така искам — натърти отново. Е, добре, нямаше смисъл да се самозалъгва. Не го искаше. Поне не напълно. Но така трябваше да бъде.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? — меко попита той.

— Дори няма да удостоя този въпрос с отговор — отвърна тя, но не посмя да срещне погледа му.

— Тогава е най-добре да се качваш горе — той вдигна вежди, понеже тя не помръдна. — Сигурен съм, че имаш много обувки за лъскане.

Софи хукна по стълбите, без да поглежда назад.

* * *

Следващия път я откри в градината — малко зелено кътче, което съвсем наскоро сполучливо и леко подигравателно бе оприличила на банкнота от една лира. Сестрите Бриджъртън бяха отишли на посещение при сестрите Федърингтън, а майка им си почиваше. Софи бе изгладила и приготвила роклите им за вечерното светско събитие, панделките за косите бяха избрани и бе лъснала достатъчно обувки за поне седмица напред.

Тъй като бе свършила всичката си работа, Софи реши да си почине и да почете малко в градината. Лейди Бриджъртън й бе казала свободно да избира книги от малката библиотека, така че тя бе взела един нов роман, и се настани на един стол от ковано желязо в малкия вътрешен двор. Бе прочела едва една глава, преди да чуе приближаващи се откъм къщата стъпки. Някак си успя да се сдържи да не вдигне поглед, докато върху нея не падна сянка. Както и очакваше, беше Бенедикт.

— Да не би да живеете тук? — сухо попита Софи.

— Не — отвърна той и се отпусна на стола до нея, — макар че майка ми постоянно ми казва да се чувствам като у дома си.

Тя не можа да измисли остроумен отговор, затова само изпусна едно „Хмм“ и отново заби нос в книгата.

Той вдигна крака върху малката масичка пред себе си.

— И какво четем днес?

— Този въпрос — тя затвори рязко книгата, като остави единия си пръст вътре, за да отбележи докъде е стигнала — предполага, че чета, което, повярвайте, в действителност не е възможно докато седите тук.

— Толкова завладяващо ли е присъствието ми?

— Толкова обезпокоително.

— По-добре от скучно — изтъкна той.

— Харесвам живота си скучен.

— Щом харесваш живота си скучен, това означава единствено, че не разбираш същността на вълнението.

Тонът му бе ужасно снизходителен. Софи стисна книгата толкова силно, че кокалчетата й побеляха.

— Уверявам ви, че съм преживяла достатъчно вълнения — процеди през зъби.

— Бих се радвал да взема по-дейно участие в този разговор — провлече той, — само че ти не намери за нужно да споделиш с мен каквито и да е подробности за живота си.

— Не е било случайно.

Той неодобрително изцъка с език.

— Такава враждебност!

Очите й направо щяха да изскочат.

— Вие ме отвлякохте…

— Принудих — напомни й той.

— Да не би да искате да ви ударя?

— Не бих имал нищо против — бе учтивият отговор. — А и след като вече си тук, наистина ли беше толкова ужасно, че те насилих да дойдеш? Харесваш семейството ми, нали?

— Да, но…

— И те се отнасят добре с теб?

— Да, но…

— Тогава — попита високомерно, — какъв е проблемът?

Софи почти изгуби контрол. Видя се как скача на крака, сграбчва го за раменете и го разтърсва, разтърсва, разтърсва, но в последния момент осъзна, че той иска точно това. Затова просто изсумтя и каза:

— Ако не можете да осъзнаете какъв е проблемът, то няма начин да успея да ви го обясня.

Той се засмя.

— Мили боже, това беше изкусно отстъпление.

Тя вдигна книгата си и я отвори.

— Чета.

— Поне се опитваш — измърмори той.

Тя обърна страницата, макар че не бе прочела последните два абзаца. Наистина се опитваше, съвсем демонстративно, да го игнорира, а и винаги можеше да ги прочете и по-късно, след като той си тръгне.

— Книгата ти е на обратно — обади се той.

Софи ахна и сведе поглед.

— Не е!

Бенедикт дяволито се усмихна.

— Но все пак трябваше да погледнеш, за да си сигурна, нали?

Тя се изправи и обяви:

— Влизам вътре!

Той мигновено стана.

— И ще изоставиш прекрасния пролетен въздух?

— И ще изоставя вас — отвърна тя, макар да не й убягна жеста на уважение. Джентълмените обикновено не се изправяха в присъствието на прислужници.

— Жалко — измърмори той. — Толкова се забавлявах.

Софи се зачуди колко ли тежка контузия би получил, ако хвърли книгата по него. Вероятно не достатъчно сериозна, за да си струва загубата на достойнството й. Беше невероятно, че толкова лесно успяваше да я вбеси. Обичаше го отчаяно — отдавна се бе отказала да се самозалъгва — и въпреки това той караше цялото й тяло да се тресе от гняв само след една лека шега.

— Довиждане, мистър Бриджъртън.

Той махна с ръка, а после обеща:

— Ще се видим по-късно.

Софи спря, несигурна дали това небрежно отношение й харесва.

— Мислех, че тръгваш — отбеляза той леко развеселено.

— Така е — увери го тя.

Той леко изви глава настрана, но не каза нищо. Нямаше и нужда. Леко подигравателното изражение в очите му говореше достатъчно.

Софи се обърна и тръгна към вратата, която водеше към къщата, но не бе изминала и половината път, когато гласът му достигна до нея:

— Новата ти рокля е доста хубава.

Тя спря и въздъхна. Може и да се бе превърнала от повереница на граф в обикновена камериерка, но добрите маниери си бяха добри маниери и нямаше начин да пренебрегне един комплимент. Обърна се и изрече:

— Благодаря. Подарък е от майка ви. Мисля, че е била на Франческа.

Той се облегна на оградата измамно мързеливо.

— Това е обичай, нали? Роклите да се споделят с камериерката?

Софи кимна:

— Когато вече не се използват, разбира се. Никой не би подарил нова рокля.

— Разбирам.

Софи подозрително го изгледа и се зачуди защо за бога, се интересува от новата й рокля.

— Не искаше ли да влезеш вътре?

— Какво сте замислили? — поинтересува се тя.

— Защо смяташ, че съм замислил нещо?

Тя прехапа устни, преди да отговори:

— Нямаше да сте себе си, ако не замисляхте нещо.

Той се усмихна при това изявление.

— Мисля, че това беше комплимент.

— Намерението ми не беше точно такова.

— И все пак — любезно настоя той, — искам да го приема така.

Софи не бе сигурна как да отговори затова замълча. Освен това не помръдна към вратата. Не бе сигурна защо, след като съвсем ясно бе изразила желанието си да бъде сама, но думите, които казваше, и това, което чувстваше, невинаги съвпадаха. В сърцето си копнееше за този мъж. Мечтаеше за един абсолютно невъзможен живот.

Не биваше да му се ядосва толкова. Той не трябваше да я насилва да дойде в Лондон против желанието си, това бе вярно, но не можеше да го вини, че й предложи да му стане любовница. Беше сторил същото, като всеки друг мъж на негово място. Софи нямаше илюзии относно положението си в лондонското общество. Тя бе камериерка. Прислужница. Единственото, което я разграничаваше от останалите слуги, бе фактът, че като дете се бе докоснала до лукса. Бе отгледана с внимание, макар и без любов, а житейският опит бе оформил идеалите и ценностите й. Сега бе приклещена завинаги между два свята, без да има конкретно място в никой от тях.

— Изглеждаш много сериозна — тихо каза Бенедикт.

Софи го чу, но не можеше напълно да се отърси от мислите си. Той посегна, за да докосне брадичката й, но спря. В този момент тя изглеждаше недостижима.

— Не мога да понеса да те виждам толкова тъжна — изрече Бенедикт и се изненада от собствените си думи. Нямаше намерение да говори, думите просто му се изплъзнаха.

Тя вдигна глава.

— Не съм тъжна.

Той поклати глава съвсем леко.

— Дълбоко в очите ти има тъга. Тя рядко изчезва.

Ръката й политна към лицето, сякаш можеше да докосне тази мъка, сякаш тя бе нещо материално, което можеше просто да бъде изтрито.

Бенедикт хвана ръката й и я вдигна към устните си.

— Иска ми се да споделиш тайните си с мен.

— Аз нямам…

— Не лъжи! — прекъсна я той по-остро, отколкото бе възнамерявал. — Имаш повече тайни от всяка жена, която съм… — замлъкна, тъй като внезапно в съзнанието му се появи образа на жената от бала с маски. — Повече от почти всяка жена, която съм познавал.

Погледът й срещна неговия за частица от секундата, преди да го отмести.

— В тайните няма нищо лошо. Ако реша…

— Тайните те изяждат жива — остро каза той. Не желаеше да стои и да слуша извиненията й, объркването убиваше цялото му търпение. — Имаш възможност да промениш живота си, да се пресегнеш и да сграбчиш щастието и въпреки това не го правиш.

— Не мога — болката в гласа й почти го обезкуражи.

— Глупости. Можеш да направиш това, което пожелаеш. Просто не искаш.

— Не прави нещата по-трудни, отколкото вече са — промълви тя.

При тези думи нещо в него се прекърши. Усети го ясно — странно пукване, което освободи приток на кръв и разпали объркания гняв, който от дни тлееше в него.

— Да не мислиш, че на мен ми е много лесно? — попита гневно. — Мислиш, че не ми е трудно?

— Не съм го казала!

Той грабна ръката й и притисна тялото й към своето, за да я накара да разбере точно как се чувства.

— Горя за теб — прошепна и докосна с устни ухото й. — Всяка нощ лежа в леглото, мисля за теб и се чудя защо, по дяволите, си тук с майка ми, а не с мен.

— Не исках…

— Не знаеш какво искаш — прекъсна я рязко.

Думите му бяха жестоки и звучаха невероятно снизходително, но вече не го интересуваше. Бе го наранила по начин, който дори не знаеше, че е възможен; със сила, която не подозираше, че притежава. Бе избрала робския живот пред този с него и сега бе обречен да я вижда почти всеки ден, да усеща вкуса и уханието й, които само поддържаха желанието му остро и силно. Вината бе негова, разбира се. Можеше да я остави в провинцията и да си спести това болезнено мъчение. Вместо това бе изненадал самия себе си настоявайки тя да го придружи в Лондон. Беше необичайно за него; страхуваше се да анализира значението на това свое действие, но необходимостта да знае, че тя е добре, че е в безопасност бе по-силна от желанието да я има.

Софи произнесе името му. Гласът й бе изпълнен с копнеж и Бенедикт осъзна, че не й е безразличен. Тя го желаеше, въпреки че не разбираше какво точно означава да изпитваш желание към някой мъж. Той улови устните й със своите и в същия момент се закле, че ако тя каже „не“, ако даде и най-малкия знак, че има нещо против, ще спре. Щеше да е най-трудното нещо, което му се бе налагало да направи, но въпреки това щеше да го стори.

Само че тя не каза „не“, не го отблъсна, не започна да се бори или да се извива. Вместо това направо се разтопи в обятията му, ръцете й се заровиха в косата му, а устните й се разтвориха под неговите. Не знаеше защо внезапно бе решила да му позволи да я целуне — не, защо бе решила да го целуне — но не възнамеряваше да отделя устни от нейните, за да попита. Възползва се от момента, за да я вкуси, да се опие от нея, да я вдиша. Вече не бе толкова уверен, че ще успее да я убеди да му стане любовница, и внезапно стана изключително важно тази целувка да се превърне в нещо повече. Можеше да се окаже най-важната в целия му живот.

Продължи да я целува с подновена страст, пренебрегвайки дразнещия глас в главата си, който му казваше, че вече е изживявал този момент. Преди две години бе танцувал с една жена, беше я целунал и тя му бе казала, че трябва да събере цял един живот в една целувка. Тогава бе твърде самонадеян и не й беше повярвал. Беше я загубил, може би бе изгубил всичко. От онзи бал не беше срещал жена, с която дори да си представи, че би могъл да изгради бъдещето си.

Докато не се появи Софи.

За разлика от дамата в сребристо, тя не бе жена, с която би могъл да създаде семейство, но отново, за разлика от въпросната дама, Софи беше тук. И той нямаше да й позволи да изчезне.

Беше тук, с него, и го караше да се чувства като в рая. Нежното ухание на косата й, леко соления вкус на кожата й… тя бе родена, за да бъде в обятията му. А той бе роден, за да я прегръща.

— Ела у дома с мен — промълви в ухото й.

Тя не отговори, но той усети как се вцепенява.

— Ела с мен у дома — повтори.

— Не мога — думите се плъзнаха като повей по кожата му.

— Можеш.

Тя поклати глава, но не се отдръпна и той се възползва от това. Доближи отново устни до нейните. Езикът му се стрелна напред, за да изследва мекотата на устата й и да вкуси същността й. Ръката му намери извивката на гърдата й и нежно я стисна, а дъхът му спря, когато усети как се стяга под дланта му. Но това не беше достатъчно. Искаше да усети кожата й, а не плата на роклята.

Само че мястото не беше подходящо. Бяха в градината на майка му, за бога. Всеки би могъл да попадне на тях, а и в интерес на истината, ако не я бе дръпнал в нишата на вратата, всеки би могъл да ги види. Софи можеше да изгуби работата си заради подобно нещо.

Може би трябваше да я изведе навън, където целия свят би могъл да ги забележи. Тогава тя отново щеше да бъде сама и нямаше да има друг избор, освен да му стане любовница. Точно както желаеш, напомни си той. Въпреки това му хрумна — а честно казано бе изненадан, че може да разсъждава достатъчно ясно, за да му хрумне каквото и да било, — че една от причините да я харесва толкова много бе забележително ясната, неизменна представа, която тя имаше за себе си. Знаеше коя е, и за негово съжаление, личността, която беше, не й позволяваше да излиза извън ограниченията, наложени от висшето общество. Ако я съсипеше публично пред хората, на които тя се възхищаваше, и към които изпитваше искрено уважение, щеше да пречупи духа й. А това би било непростимо престъпление.

Той бавно се отдръпна. Все още я желаеше и продължаваше да иска да му бъде любовница, но нямаше да я принуждава, като я компрометира в къщата на собствената си майка. Когато тя дойдеше при него — а тя щеше да го направи, закле се той, — щеше да е по собствена воля.

Междувременно щеше да я ухажва, да я убеждава. Междувременно щеше…

— Ти спря — прошепна изненадано тя.

— Не е това мястото — отвърна той.

За момент лицето й бе напълно безизразно. И внезапно, сякаш някой бе дръпнал завеса, на него се изписа ужас. Появи се първо в очите й, които се разшириха невероятно много и станаха някак по-зелени от обикновено, и достигна до устата й — тя разтвори устни и рязко си пое въздух.

— Не мислех — промълви по-скоро на себе си тя.

— Знам — той се усмихна. — Знам. Мразя, когато мислиш, тогава за мен резултатът винаги е лош.

— Не можем да направим това отново.

— Определено не можем да го направим тук.

— Не, имам предвид…

— Разваляш всичко.

— Но…

— Угоди ми — помоли той, — и ме остави да вярвам, че следобедът е приключил без ти да ми казваш, че това няма да се повтори.

— Но…

Той докосна устните й с пръст.

— Не ме слушаш.

— Но…

— Не заслужавам ли да ми оставиш поне тази малка фантазия?

Най-после думите му достигнаха до нея. Тя се усмихна и каза:

— Добре.

— Така е по-добре — устните й потрепнаха и изненадващо, усмивката й се разшири. — Прекрасно — измърмори той. — Сега ще си тръгна. А ти имаш една-единствена задача, докато си отивам. Ще останеш точно тук и ще продължиш да се усмихваш, защото сърцето ми се къса, когато виждам друго изражение на лицето ти.

— Няма да можеш да ме виждаш — изтъкна тя.

Той докосна брадичката й.

— Ще знам — и си тръгна, преди от лицето й да е изчезнала очарователната комбинация на шок и обожание.