Джулия Куин
Джентълменско предложение (13)

Глава 12

„Продължават догадките във връзка с изчезването на Бенедикт Бриджъртън. Според Елоиз Бриджъртън, която като негова сестра би трябвало да е в течение на нещата, джентълменът е бил очакван в града още преди няколко дни.

Само че Елоиз първа би трябвало да признае, че мъж на възрастта и с положението на мистър Бриджъртън едва ли би давал отчет за местоположението си на своята по-млада сестра.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 9 май 1817

 

— Искате да бъда ваша любовница — равно продума Софи.

Той я гледаше объркано, но тя не бе сигурна дали защото изявлението й бе толкова очевидно, или защото възразяваше срещу избора на думи.

— Искам да бъдеш с мен — настоя Бенедикт.

Моментът бе твърде болезнен, но въпреки това тя откри, че почти се усмихва.

— И с какво се различава от това да съм ваша любовница?

— Софи…

— Каква е разликата? — повтори тя, а гласът й стана рязък.

— Не зная, Софи — звучеше нетърпеливо. — Има ли значение?

— За мен има.

— Добре — кратко каза той. — Добре. Бъди моя любовница и имай това.

Софи едва успя да ахне преди устните му да се спуснат към нейните със свирепост, която накара коленете й да омекнат. Това не приличаше на никоя от предишните им целувки — беше изпълнена с нужда и имаше привкус на странен, непонятен гняв.

Устата му вкусваше нейната с примитивна страст. Ръцете му сякаш бяха навсякъде — на гърдите, на кръста й, дори под полата. Докосваха и притискаха, галеха и милваха.

През цялото време я притискаше толкова силно към себе си, че тя бе сигурна, че се е разтопила и се е вляла в кожата му.

— Искам те — заяви той дрезгаво, а устните му откриха вдлъбнатината в основата на шията й. — Искам те още сега. Искам те тук.

— Бенедикт…

— Искам те в леглото си — изръмжа той. — Искам те утре. Искам те и на следващия ден.

Сигурно бе слаба и порочна, защото се отдаде на момента и изви врат, за да го улесни. Усещането за устните му по кожата й бе прекрасно и изпращаше тръпки в сърцевината на тялото й. Караше я да копнее за него, за всички онези неща, които не можеше да има; караше я да проклина нещата, които й предлагаше. Бе прекарала толкова време мечтаейки за него. Отчаяно се опитваше да си спомни уханието на кожата му, звука на гласа му. Имаше много нощи, в които единствената й компания бяха фантазиите за него. Живееше заради мечтите си, а съвсем малко от тях се бяха сбъднали. И все още не искаше да изгуби тази.

— Бенедикт — промълви тя, докосна копринената му коса и се престори… престори се, че той не я бе помолил току-що да му стане любовница; и че тя е друг човек… който и да е друг, но не и незаконородената дъщеря на мъртъв граф, която се препитава като прислужва на хората.

Шепотът й сякаш го окуражи и ръката, която толкова дълго милваше коляното й, започна леко да се плъзга нагоре по меката кожа на бедрото й. Годините на тежък труд я бяха направили стройна, а не модерно закръглена, но той като че ли нямаше нищо против. Тя усети как сърцето му започва да бие още по-бързо, а дъхът му стана хриплив.

— Софи, Софи, Софи — стенеше той, а устните му обхождаха лицето й, докато отново намериха нейните. — Имам нужда от теб — страстно притисна устни към нейните. — Усещаш ли колко се нуждая от теб?

— И аз имам нужда от теб — промълви тя.

Беше истина. Пожарът, който тлееше от години, сега гореше вътре в нея. Когато отново видя Бенедикт, той се бе разгорял наново, а докосването му бе като пламък, който я изгаряше. Пръстите му се бореха с големите, груби копчета на гърба на роклята й.

— Ще изгоря това — изръмжа той, а другата му ръка безмилостно продължи да гали сгъвката на коляното й. — Ще те облека в коприна и сатен — премести се към ухото й, захапа го и после помилва с език нежното място, където то се срещаше с бузата. — Ще те облека в… абсолютно нищо.

Софи се вцепени в ръцете му. Бе казал единственото нещо, което можеше да й напомни защо е тук и защо я целува. Това не беше любов. Не беше нито едно от нежните чувства, за които бе мечтала. Това беше просто похот. Той искаше да я превърне в държанка.

Точно като майка й.

О, боже, бе толкова изкушена. Толкова ужасяващо изкушена да приеме предложението му за спокоен живот в лукс; живот с него. Но цената бе душата й.

Не, това не бе съвсем вярно, нито пък бе проблем в пълния смисъл на думата. Може и да успееше да живее като нечия любовница. Предимствата — какво би бил животът с Бенедикт, ако не предимство — можеше и да надделеят над недостатъците. Но дори да вземеше подобно решение относно собствения си живот и репутация, не би причинила подобно нещо на едно дете. А как бе възможно да няма дете? Всички любовници рано или късно имаха деца. Тя го отблъсна с измъчен вик и се отдръпна. Завъртя се встрани докато не се озова на ръце и колене и спря, за да си поеме дъх, преди да се изправи.

— Не мога да го направя, Бенедикт — каза и едва успя да го погледне.

— Не виждам защо — измърмори той.

— Не мога да бъда твоя любовница.

Бенедикт се изправи на крака.

— И защо?

Нещо в него я ядоса. Може би арогантността в гласа му, а може би безочливостта на позата, която бе заел.

— Защото не искам — сряза го тя.

Очите му се присвиха, но не от подозрение, а от гняв.

— Само преди няколко секунди искаше.

— Не постъпваш честно — тихо пророни тя. — Не мислех.

Брадичката му войнствено се издаде напред.

— Предполага се, че не мислиш. В това е целия смисъл.

Тя се изчерви докато закопчаваше роклята си. Той се бе справил много добре с това да я накара да не мисли. Почти бе захвърлила всичките морални ценности, в които бе вярвала цял живот заради една невероятна целувка.

— Е, аз няма да бъда твоя любовница — повтори тя. Може би ако го казваше по-често, щеше да се почувства достатъчно уверена, че той няма да може да пробие защитните й стени.

— И какво ще правиш вместо това? — изсъска той. — Ще работиш като прислужница?

— Ако се наложи.

— Предпочиташ да слугуваш на хората, да полираш среброто и да търкаш проклетите им нощни гърнета, отколкото да дойдеш да живееш с мен?!

Тя тихо и искрено изрече само една дума:

— Да.

Очите му яростно заблестяха.

— Не ти вярвам. Никой не би направил подобен избор.

— Аз го направих.

— Ти си глупачка! — тя не отговори. — Разбираш ли от какво се отказваш? — настоя той, без да спира да ръкомаха бясно.

Тя осъзна, че го е наранила. Беше засегнала гордостта му и сега той вилнееше като простреляна мечка.

Софи кимна, макар той да не виждаше лицето й.

— Бих могъл да ти дам каквото поискаш — процеди разярен. — Дрехи, бижута… По дяволите, забрави за дрехите и бижутата, бих могъл да ти дам проклет покрив над главата, което е повече, отколкото имаш в момента.

— Вярно е — тихо каза тя.

Бенедикт се наведе напред, а очите му изгаряха нейните.

— Бих могъл да ти дам всичко.

Тя успя някак да се изправи и да не заплаче. Дори успя да запази гласа си равен докато казваше:

— Ако мислиш, че това е всичко, тогава вероятно не би разбрал защо трябва да ти откажа.

Направи крачка назад с намерението да се отправи към „Моята къща“ за да събере скромния си багаж, но той очевидно не бе приключил с нея, защото я спря с едно рязко:

— Къде отиваш?

— Обратно в къщата — отвърна тя. — Да си събера багажа.

— И къде мислиш да отидеш с този багаж?

Софи зяпна. Нямаше начин той да очаква, че ще остане.

— Имаш ли работа? — продължи да я пита. — Място, където да отидеш?

— Не — отговори Софи, — но…

Бенедикт сложи ръце на хълбоците си и я изгледа гневно.

— И мислиш, че просто ще те оставя да си тръгнеш оттук без пари и без никакви изгледи за бъдещето.

Софи бе толкова изненадана, че единственото, което можеше да направи, бе да примигва трескаво.

— Д-добре — заекна. — Не мислех…

— Не! Не, мислеше — тросна се той.

Тя само се взря в него с широко отворени очи и разтворени устни, без да може да повярва на ушите си.

— Ти, проклета глупачка — изруга той. — Имаш ли представа колко е опасно за една жена да е сама в този свят?

— Ами да — успя да каже тя. — Всъщност имам.

Дори да я бе чул, не го показа, а просто продължи да говори за „мъже, които се възползват“, за „безпомощни жени“ и за „съдба, по-лоша от смъртта“. Софи не бе сигурна, но й се стори, че чува фразата „ростбиф и пудинг“. Горе-долу по средата на тирадата му, тя изгуби напълно способността си да се фокусира върху думите. Просто продължи да гледа устата му и да чува гласа му, докато се опитваше да проумее факта, че той изглежда забележително разтревожен за благополучието й, предвид, че току-що го бе отхвърлила.

— Чуваш ли поне дума от това, което говоря? — попита Бенедикт.

Софи не кимна, не поклати глава, а вместо това направи някаква странна комбинация от двете.

Той тихо изруга.

— Това е — обяви той. — Връщаш се с мен в Лондон.

Тези думи като че ли я събудиха.

— Току-що казах, че няма да го направя!

— Няма нужда да си ми проклета любовница — процеди той, — но няма да те оставя да се оправяш сама.

— Съвсем добре се оправях сама и преди да те срещна.

— Добре? — изплю той. — В дома на Кавендър? Ти наричаш това добре?

— Това не е честно!

— А ти не се държиш разумно!

Бенедикт смяташе, че аргументът му е съвсем разумен, макар и малко арогантен, но Софи очевидно не бе съгласна, защото за негова голяма изненада се озова паднал по гръб на земята, покосен от едно забележително бързо дясно кроше.

— Никога повече не ме наричай глупава — изсъска тя.

Бенедикт премигна, в опит да върне зрението си към момента, в който виждаше само една Софи.

— Аз не…

— Напротив — отвърна тя с тих и ядосан глас. След това се завъртя на пети и за частицата от секундата, преди да се отдалечи, той осъзна, че има само един начин да я спре. Определено нямаше да успее да се изправи достатъчно бързо в сегашното си замаяно състояние, затова се протегна и сграбчи единия й глезен с две ръце, при което тя се просна на земята до него.

Това не бе постъпка, достойна за един джентълмен, но отчаяните ситуации изискваха отчаяни мерки, а и тя бе тази, която удари първа.

— Никъде няма да ходиш — изръмжа той.

Софи бавно повдигна глава от пръстта и яростно го изгледа.

— Не мога да повярвам — изрече язвително, — че наистина го направи.

Бенедикт пусна крака й и се надигна, за да застане приведен.

— Повярвай.

— Ти…

Той вдигна ръка.

— Не казвай нищо още. Моля те.

Очите й щяха да изскочат.

— Молиш ме?

— Чувам гласа ти — информира я Бенедикт, — което вероятно означава, че говориш.

— Но…

— Що се отнася до това, че те помолих — отново я прекъсна той, — уверявам те, че беше просто израз.

Софи понечи да каже нещо, но очевидно размисли и стисна устни с упоритото изражение на тригодишно дете. Бенедикт леко въздъхна и й протегна ръка. Все пак седеше в пръста и този факт изглежда не я правеше особено щастлива. Тя се втренчи в ръката му с видимо отвращение, след това премести поглед към лицето му и го изгледа толкова втренчено, че Бенедикт се зачуди дали не са му поникнали рога. Все още без да казва и дума, пренебрегна предложението за помощ и се изправи сама.

— Както искаш — измърмори той.

— Лош избор на думи — тросна се тя и се отдалечи с маршова стъпка.

Тъй като този път Бенедикт бе на крака, реши, че няма нужда да я събаря. Вместо това я последва, като оставаше точно две крачки след нея, с което, сигурен беше, я дразнеше неимоверно. Накрая, след около минута тя се обърна и каза:

— Моля те, остави ме на мира.

— Боя се, че не мога.

— Не можеш или няма да го направиш?

Той се замисли за секунда.

— Не мога.

Софи се намръщи и продължи да върви.

— Точно толкова трудно ми е да го повярвам, колкото и на теб — извика Бенедикт докато я следваше.

Тя спря и се обърна.

— Това е невъзможно.

— Не мога да се сдържа — той сви рамене. — Откривам, че нямам абсолютно никакво желание да те пусна.

— „Нямам желание“ е доста далеч от „не мога“.

— Не те спасих от Кавендър, само за да те оставя да си пропилееш живота.

— Изборът не е твой.

Тук имаше право, но той нямаше желание да й го признае.

— Може би, но така или иначе ще го направя мой. Идваш с мен в Лондон. Няма повече да го обсъждаме.

— Опитваш се да ме накажеш — обвини го тя, — защото ти отказах.

— Не — бавно отвърна Бенедикт, обмисляйки думите й, — не е така. Бих искал да те накажа и в настоящото си състояние бих отишъл дори дотам да кажа, че го заслужаваш, но не го правя заради това.

— Тогава защо?

— За твое добро.

— Това е най-снизходителното, покровителствено…

— Сигурен съм, че си права — съгласи се той, — но въпреки това, в този конкретен случай и в този конкретен момент, аз знам кое е най-добро за теб, а ти очевидно не знаеш, така че… Не ме удряй пак! — предупреди я внезапно.

Софи сведе поглед към юмрука си, който несъзнателно бе изтеглила назад, готов да бъде изстрелян. Превръщаше я в чудовище. Нямаше друго обяснение. Не си спомняше някога през живота си да е удряла човек, а бе готова да го стори за втори път в рамките на един-единствен ден.

Без да отделя очи от ръката си, тя бавно разтвори юмрук, разпери пръстите си и ги задържа така докато преброи до три.

— И как — попита много тихо, — възнамеряваш да ме спреш да не си тръгна?

— Всъщност има ли значение? — попита той и безгрижно сви рамене. — Сигурен съм, че ще измисля нещо.

Тя зяпна.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще ме вържеш и…

— Не съм казал нищо подобно — прекъсна я той с дяволита усмивка, — но идеята определено има своите предимства.

— Направо си жалък — изплю тя.

— А ти звучиш като героиня от зле написан роман. Какво каза, че си чела тази сутрин?

Софи усети как един мускул на бузата й бясно се присвива, а челюстта й се стяга толкова силно, че бе сигурна, че зъбите й ще се строшат. Никога нямаше да разбере как Бенедикт успяваше да бъде едновременно най-прекрасния и най-ужасния мъж в целия свят. Точно в момента обаче, ужасната му страна като че ли надделяваше и ако оставеше логиката настрани, тя бе съвсем сигурна, че ако остане в компанията му дори още секунда, главата й ще експлодира.

— Аз тръгвам! — заяви му решително, и поне по свое мнение, доста драматично.

Само че той й отвърна с иронична полуусмивка и думите:

— Ще те следвам.

И проклетникът остана на две крачки зад нея през целия път до къщата.

* * *

Бенедикт рядко ядосваше умишлено хората, като се изключат братята и сестрите му, но Софи Бекет очевидно събуждаше дявола в него. Стоеше облегнат небрежно на вратата на стаята й докато тя събираше багажа си. Ръцете му бяха кръстосани по начин, за който бе сигурен, че ще я вбеси; десният му крак бе леко подвит, а върхът на ботуша опираше в пода.

— Не забравяй роклята си — обади се услужливо той.

Софи му хвърли гневен поглед.

— Онази грозната — добави Бенедикт, сякаш имаше нужда от уточняване.

— И двете са грозни — тросна се тя.

О, реакция!

— Знам.

Тя продължи да пъха вещите си във вързопа. Той жизнерадостно махна с ръка.

— Чувствай се свободна да си вземеш сувенир.

Софи се изправи и ядосано подпря ръце на хълбоците си.

— Това включва ли сребърния сервиз за чай? Защото бих могла да живея няколко години с парите от продажбата му.

— Определено можеш да го вземеш — любезно отвърна той, — тъй като няма да напускаш компанията ми.

— Няма да ти бъда любовница — изсъска тя. — Казах ти, че няма да го направя. Не мога да го направя.

Нещо в думите „не мога“ му се стори многозначително. Замисли се над това за няколко секунди докато я гледаше как привършва с прибирането на нещата си и завързваше вързопа.

— Това е — промърмори той.

Тя не му обърна внимание, вместо това се приближи до вратата и го изгледа остро. Бенедикт знаеше, че иска да се махне от пътя й, за да може да си тръгне, но не помръдна и един мускул, с изключение на пръста, с който замислено поглаждаше челюстта си.

— Ти си незаконородена — заключи той.

Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Така е — каза по-скоро на себе си, отколкото на нея. Странно, но това откритие го накара да се почувства облекчен. Това обясняваше защо го беше отхвърлила, превръщаше този факт в нещо, свързано с нея, а не с него самия. Намаляваше болката.

— Не ме интересува дали си незаконородена — продължи, като се опитваше да не се усмихва. Моментът беше сериозен, но, мили боже, искаше му се да се разсмее на глас, защото сега тя щеше да дойде в Лондон с него и да стане негова любовница. Нямаше други пречки и…

— Нищо не разбираш — каза тя и поклати глава. — Не става въпрос за това дали съм достатъчно добра да бъда твоя любовница.

— Ще се грижа за всички деца, които може да имаме — сериозно обеща той и се оттласна от рамката на вратата.

Тя се вцепени още повече, ако това изобщо бе възможно.

— Ами съпругата ти?

— Нямам съпруга.

— И никога няма да имаш?

Той замръзна. Споменът за дамата от бала с маски премина през съзнанието му. Беше си я представял по много начини — често беше облечена в сребриста бална рокля, друг път не носеше нищо… А понякога беше в сватбена рокля.

Софи присви очи докато наблюдаваше лицето му, след това подигравателно изсумтя и мина покрай него.

Той я последва.

— Въпросът не е честен, Софи — каза, докато я следваше по петите.

Тя тръгна по коридора и не спря дори, когато стигна стълбището.

— Мисля, че е повече от честен.

Бенедикт се втурна надолу, докато не успя да я изпревари и да я спре.

— Трябва да се оженя някой ден.

Софи спря. Налагаше се, тъй като той блокираше пътя й.

— Да, трябва — каза. — Но аз не трябва да бъда нечия любовница.

— Кой е баща ти, Софи?

— Не зная — излъга тя.

— Коя е била майка ти?

— Умряла е при раждането ми?

— Доколкото си спомням каза, че е била икономка.

— Очевидно съм преиначила истината — вече не я интересуваше дали ще я хванат в лъжа.

— Къде си израснала?

— Няма значение — опита се да се провре покрай него.

Едната му ръка се обви около нейната и я задържа на място.

— За мен има голямо значение.

— Пусни ме!

Викът й отекна толкова силно в тишината на коридора, че семейство Крабтрий със сигурност щяха да й се притекат на помощ. Само че мисис Крабтрий бе отишла до селото, а съпругът й бе някъде навън.

— Не мога да те пусна — промълви той. — Не си създадена за живот на прислужница. Това ще те убие.

— Ако беше истина — отвърна тя, — да съм мъртва от години.

— Няма нужда да продължаваш по този начин — настоя той.

— Да не си посмял да ми говориш така — тя почти се тресеше от силата на чувствата си. — Не го правиш от загриженост за моето благополучие. Просто не ти харесва да ти противоречат.

— Вярно е — призна той, — но освен това не искам да останеш на произвола на съдбата.

— Цял живот съм била на произвола на съдбата — промълви тя и усети как в очите й напират предателски сълзи. Господи, не искаше да плаче пред този мъж. Не и сега, когато се чувстваше толкова несигурна и слаба.

Той докосна брадичката й.

— Позволи ми да бъда твоят пристан.

Софи затвори очи. Докосването му бе болезнено сладко и голяма част от нея желаеше да приеме предложението му; да изостави живота, който бе принудена да води и да опита късмета си с него — този чудесен, прекрасен, вбесяващ мъж, който преследваше сънищата й от години.

Само че болката от нерадостното й детство бе твърде прясна, а петното от незаконното й раждане бе белязало душата й. Не би причинила това на едно дете.

— Не мога — промълви. — Иска ми се…

— Какво? — нетърпеливо попита той.

Тя поклати глава. Щеше да му каже, че й се иска да можеше, но знаеше, че подобни думи не са разумни. Той просто щеше да се вкопчи в тях и да продължи да я притиска.

И щеше да й стане още по-трудно да каже „не“.

— Тогава не ми оставяш друг избор — мрачно заяви той.

Погледът й срещна неговия.

— Или идваш с мен в Лондон и… — вдигна ръка, за да я накара да замълчи, когато понечи да възрази. — И ще ти намеря работа в домакинството на майка ми.

— Или? — попита тя враждебно.

— Или ще се наложи да уведомя съдията, че си откраднала от мен.

В устата й започна да горчи.

— Не би го сторил — прошепна.

— Наистина не го искам.

— Но би го направил?

Той кимна.

— Да.

— Ще ме обесят — каза тя. — Или ще ме изпратят в Австралия.

— Не и ако помоля за нещо друго.

— И за какво ще помолиш?

Кафявите му очи изглеждаха странно равнодушни и тя внезапно осъзна, че този разговор му харесва не повече, отколкото на нея.

— Ще помоля да бъдеш освободена под моя опека.

— Колко удобно.

Пръстите, които през цялото време докосваха брадичката й, се плъзнаха към рамото.

— Просто се опитвам да те спася от теб самата.

Софи се насочи към близкия прозорец и погледна навън, учудена, че не опита да я спре.

— Караш ме да те мразя, знаеш ли?

— Мога да живея с това.

Тя рязко кимна.

— Тогава ще те чакам в библиотеката. Бих искала да тръгна днес.

Бенедикт проследи с поглед как се отдалечава и остана напълно неподвижен докато вратата на библиотеката се затваряше зад нея. Знаеше, че няма да избяга. Тя бе човек, който държи на думата си.

Нямаше да понесе ако изгуби и Софи. Тя беше изчезнала. Онази невероятна и загадъчна „тя“, помисли си той с горчива усмивка, единствената жена, която бе докоснала сърцето му. Жената, която дори не му бе казала името си. Но сега имаше Софи и тя го караше да се чувства по същия начин. Емоции, каквито не бе изпитвал след срещата със своята загадъчна дама. Беше му омръзнало да чака жена, която на практика не съществуваше. Софи бе тук и щеше да бъде негова. Софи нямаше да си тръгне, обеща си той с мрачна решителност.

— Мога да живея с омразата ти — изрече Бенедикт към затворената врата. — Но не мога да живея без теб.