Джулия Куин
Джентълменско предложение (23)

Глава 22

Каква суматоха на Брутън Стрийт! Във вторник сутрин вдовстващата виконтеса Бриджъртън и синът й Бенедикт бяха забелязани да напускат къщата й тичешком. Мистър Бриджъртън на практика метна майка си в една карета и те отпътуваха с невероятна скорост. Франческа и Хаясинт бяха видени да стоят на вратата, а настоящият автор дочу от възможно най-достоверен източник, че Хаясинт е измърморила една твърде неподходяща за млада дама дума.

Домакинството на семейство Бриджъртън не бе единственото, споходено от подобно вълнение. Семейство Пенууд също бяха в период на изключителна активност, който достигна своята кулминация в публична кавга между графинята и дъщеря й — Поузи Рейлинг, на стълбището пред къщата им.

Тъй като настоящият автор никога не е харесвал особено лейди Пенууд, може единствено да каже: „Само така, Поузи!“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 16 юни 1817

 

Беше студено. Наистина студено. Освен това се чуваше ужасен драскащ звук, който определено идваше от някое малко или по-лошо — от някое голямо четирикрако същество. Или ако трябва описанието да бъде абсолютно точно — голям вариант на малкото, четирикрако същество.

Плъхове.

— О, Боже — простена Софи. Обикновено не споменаваше напразно името Господне, но моментът изглеждаше подходящ да започне. Може би Той щеше да я чуе и да порази плъховете. Да, това би свършило работа. Една голяма светкавица. Огромна. Светкавица с библейски размери. Можеше да удари земята, да разпръсне електричеството си и да изпържи всички плъхове.

Това беше прекрасна мечта. Точно като онази, в които тя заживяваше щастливо като мисис Бенедикт Бриджъртън. Внезапно остра болка прониза сърцето й и тя рязко си пое въздух. Опасяваше се, че фантазията, която включва изтреблението на всички плъхове, има по-големи шансове да се сбъдне. Сега беше сама. Абсолютно сама. Не знаеше защо това я разстройва толкова. В интерес на истината цял живот се бе чувствала сама. Откакто баба й я бе оставила на предното стълбище на Пенууд Парк, не бе имала никой, който да я защитава; никой, който да постави интересите й, ако не над своите, то поне на същото ниво с тях. Стомахът й изръмжа и й напомни, че може да добави глада към постоянно растящия списък с неволи. А също и жаждата. Не й бяха дали дори глътка вода. В главата й започваха да се оформят странни фантазии, свързани с чай.

Софи издиша продължително и се опита да не забравя, че трябва да вдишва през устата. Миризмата бе непоносима. Бяха й дали примитивно нощно гърне, но тя се стараеше да го използва възможно най-рядко. Бяха го изпразнили, преди да го хвърлят в килията, но не бе почистено и беше още мокро, както установи Софи щом го вдигна. Пусна го веднага на земята, а цялото й тяло потръпна от отвращение. Беше й се налагало да изпразва много нощни гърнета, но поне хората, за които бе работила, успяваха, образно казано, да ги уцелят. А и след това бе имала възможност да си измие ръцете. А сега, в допълнение към студа и глада, се чувстваше и ужасно мръсна. Усещането бе отвратително.

— Имаш посетител.

Софи скочи на крака при звука от грубия, неприятен глас на пазача. Възможно ли бе Бенедикт да е открил къде се намира? Дали изобщо би пожелал да й се притече на помощ? Дали…

— Така, така, така…

Сърцето на Софи спря. Араминта.

— Софи Бекет — изграчи тя, приближи се до килията и вдигна кърпичка към носа си сякаш зловонието наоколо идваше от затворничката. — Никога не бих предположила, че би имала дързостта да се появиш в Лондон.

Софи стисна устни. Знаеше, че Араминта иска да я ядоса и не желаеше да й достави това удоволствие.

— Боя се, че нещата не се развиват добре за теб — продължи по-възрастната жена и поклати глава с престорено съчувствие. Наведе се напред и прошепна: — Съдията не се отнася много благосклонно към крадците.

Софи скръсти ръце и упорито се втренчи в стената. Ако дори погледнеше към Араминта, вероятно нямаше да успее да се въздържи да я нападне и металните решетки на клетката щяха да нанесат сериозни поражения на лицето й.

— Кражбата на катарамите беше достатъчно зле — продължи тя и потупа брадичка с показалеца си, — но когато го уведомих за кражбата на сватбения ми пръстен, наистина се ядоса.

— Аз не… — Софи се спря, преди да продължи. Точно това искаше Араминта.

— Така ли? — усмихна й се подигравателно тя и размаха пръст във въздуха. — Не изглежда като да го нося, така че е твоята дума срещу моята.

Софи отвори уста, но от там не излезе и звук. Араминта беше права. Никой съдия не би приел нейната дума срещу тази на лейди Пенууд.

Араминта леко се усмихна, изражението й напомняше на това на котка.

— Мъжът отпред май спомена, че е пазач. Каза, че вероятно няма да те обесят, затова няма нужда да се тревожиш за това. Вероятно ще те изпратят в каторга.

Софи почти се изсмя. Едва предишния ден бе обмисляла да замине за Америка. Сега изглежда щеше да замине със сигурност… само че към Австралия. И щеше да бъде във вериги.

— Ще помоля за снизхождение от твое име. Не искам да те убиват… а само да се махнеш.

— Какъв пример за християнско милосърдие — измърмори Софи. — Съдията ще се просълзи.

Араминта плъзна пръсти по слепоочието си и мързеливо отметна косата си назад.

— Нали? — погледна право към нея и се усмихна. Изражението й бе твърдо и някак празно и внезапно Софи изпита нужда да разбере…

— Защо ме мразиш?

Араминта само се втренчи в нея за момент и после прошепна:

— Защото той те обичаше — Софи застина. Очите на Араминта изглеждаха невероятно раними. — Никога няма да му го простя.

Софи невярващо поклати глава.

— Той никога не ме е обичал.

— Обличаше те и те хранеше — устните й се опънаха. — Принуди ме да живея с теб.

— Това не беше любов, а вина. Ако ме обичаше, нямаше да ме остави с теб. Той не беше глупав, сигурно е знаел колко ме мразиш. Ако ме обичаше, нямаше да забрави да ме спомене в завещанието си. Ако ме обичаше… — гласът на Софи пресекна.

Араминта скръсти ръце.

— Ако ме обичаше — продължи Софи, — можеше да отделя време да говори с мен. Можеше да ме пита как минава деня ми, какво уча, дали закуската е била вкусна — преглътна конвулсивно и се извърна. Твърде тежко й бе да гледа Араминта точно в този момент. — Никога не ме е обичал — изрече тихо. — Той не знаеше как да обича.

Възцари се продължително мълчание и накрая Араминта каза:

— Той ме наказваше. Наказваше ме, защото не му дадох наследник — ръцете й започнаха да треперят. Софи бавно се обърна. — Мразеше ме заради това.

Софи не знаеше какво да отвърне. Не знаеше, дали изобщо има нещо, което би могло да бъде изречено в подобен момент.

След доста време Араминта продължи:

— Отначало те мразех, защото присъствието ти бе обида за мен. Никоя жена не трябва да дели покрив с копелето на съпруга си — Софи не отговори. — Но после… после…

За голяма изненада на Софи Араминта потърси опора в стената сякаш спомените отнемаха силите й.

— После нещата се промениха — изрече накрая. — Бе успял да те създаде с някаква курва, а аз не можех да му дам наследник.

Нямаше смисъл Софи да защитава майка си.

— Знаеш ли, аз не просто те мразех — промълви Араминта. — Мразех да те виждам.

Това не изненада Софи.

— Мразех да чувам гласа ти. Мразех факта, че имаш неговите очи. Мразех това, че си в къщата ми.

— Това беше и моята къща — тихо се обади Софи.

— Да — отвърна Араминта. — Мразех и това.

— Защо си тук? — Софи се обърна рязко и я погледна в очите. — Не направи ли достатъчно? Вече осигури изпращането ми в Австралия.

Араминта сви рамене.

— Изглежда не мога да стоя на разстояние. Има нещо толкова хубаво в това да те видя в затвора. После ще трябва да се къпя поне три часа, за да се отърва от това зловоние, но си струва.

— В такъв случай ще ме извиниш, ако седна в ъгъла и се престоря, че чета книга — изстреля Софи. — За мен няма нищо хубаво в това да те видя — отиде до разклатеното трикрако столче, което бе единствената мебел в килията, и седна, опитвайки се да не изглежда толкова нещастна, колкото се чувстваше. Тази жена я бе победила, но не бе пречупила духа й и тя нямаше да й позволи дори да си го помисли. Седеше скръстила ръце с гръб към вратата на килията и се ослушваше за някакъв признак, че посетителката й си тръгва.

Само че тя остана.

След десетина минути Софи не издържа, скочи на крака и изкрещя:

— Няма ли да си тръгнеш?

Араминта леко изви глава настрани.

— Мисля.

Софи бе готова да попита „За какво?“, но се боеше от отговора.

— Чудя се какво ли е в Австралия — замислено изрече тя. — Никога не съм била там, разбира се. Никой цивилизован човек дори не би си го и помислил, но чух, че е ужасно топло. А ти с тази твоя светла кожа… Прекрасния ти тен няма да оцелее под горещото слънце. Всъщност…

Араминта не успя да продължи, защото иззад ъгъла се дочу някаква суматоха. Слава богу, помисли си Софи. Вече се опасяваше, че може да добавят и опит за убийство към обвиненията, ако се бе наложило да чуе дори още една дума.

— Какво, по дяволите… — мащехата й направи няколко стъпки назад и изви врат, за да види по-добре.

В този миг Софи чу един до болка познат глас и промълви:

— Бенедикт?

— Какво каза? — попита Араминта.

Само че Софи вече бе скочила на крака и притискаше лице към решетките на килията.

— Казах — прогърмя гласът на Бенедикт — да ни пуснете да минем!

— Бенедикт! — извика Софи. Забрави, че не желае семейство Бриджъртън да я видят в такова унизително положение. Забрави, че няма бъдеще с него. Можеше да мисли единствено за това, че той е дошъл за нея, че е тук. Ако можеше да провре глава през решетките, щеше да го направи.

Във въздуха отекна ужасният звук от удар на плът върху кост, последван от глухо тупване. Вероятно нечие тяло се свлече на земята. Дочуха се бързи стъпки и после…

— Бенедикт!

— Софи! Мили боже, добре ли си? — ръцете му се протегнаха през решетките и обхванаха лицето й. Устните му намериха нейните, целувката не бе изпълнена със страст, а по-скоро с ужас и облекчение.

— Мистър Бриджъртън? — изписка Араминта.

Софи някак успя да отмести поглед от Бенедикт към шокираното й лице. От вълнение съвсем бе забравила, че Араминта все още не знае за познанството й със семейство Бриджъртън.

Това бе един от най-съвършените моменти в живота й. Вероятно биха могли да я обвинят, че е повърхностна или че приоритетите й не са подредени както трябва, но Софи си позволи да се наслади на факта, че Араминта, която ценеше положението в обществото и властта повече от всичко друго, току-що бе видяла как я целува един от най-изтъкнатите ергени в Лондон. А и се радваше да види Бенедикт, разбира се.

Той се отдели от нея и докато се отдръпваше от килията ръцете му се плъзнаха по лицето й. Скръсти ръце и отправи към Араминта поглед, който според Софи бе в състояние да унищожи всичко по пътя си.

— Какви са обвиненията срещу нея? — попита.

Софи изпитваше силна неприязън към Араминта, но въпреки това никога не би описала по-възрастната жена като глупачка. В момента обаче бе склонна да подложи мнението си на преоценка, тъй като вместо да се разтрепери и уплаши като всеки разумен човек, изложен на подобен огън, Араминта сложи ръце на кръста си и изплю в отговор:

— Кражба!

В този момент лейди Бриджъртън се появи иззад ъгъла.

— Не мога да повярвам, че Софи би извършила подобно нещо — заяви тя и бързо се приближи до сина си. Обърна се към Араминта, присви очи и добави заядливо: — Освен това никога не съм ви харесвала, лейди Пенууд.

Другата жена се отдръпна назад и възмутено постави ръка на гърдите си.

— Не става въпрос за мен — ахна тя и изгледа презрително Софи, — а за това момиче, което имаше дързостта да открадне сватбения ми пръстен.

— Не съм взела сватбения ви пръстени и вие го знаете — възрази Софи. — Последното нещо, което бих искала…

— Открадна катарамите ми!

Софи войнствено стисна устни.

— Ха! Видяхте ли! — Араминта се огледа, за да разбере колко хора са забелязали жеста. — Тя очевидно признава вината си.

— Тя ви е доведена дъщеря — изръмжа Бенедикт. — Не би трябвало да е в позиция, в която да й се налага…

Лицето на Араминта се изкриви и почервеня.

— Никога — предупреди тя, — не я наричайте моя доведена дъщеря. За мен тя е нищо. Нищо!

— Извинете — обади се лейди Бриджъртън със забележително любезен глас, — но ако това бе вярно, едва ли сега щяхте да бъдете в този мръсен затвор, и да се опитвате да уредите да я обесят за кражба.

Пристигането на съдията спести отговора на другата жена. Следваше го един изключително сърдит пазач, който по някакво стечение на обстоятелствата бе с насинено око. Софи не можа да сдържи усмивката си, тъй като въпросният пазач я бе тупнал по дупето, докато я буташе в килията.

— Какво става тук? — настоя да узнае съдията.

— Тази жена — високо изрече Бенедикт, пресичайки всички други опити за отговор, — е обвинила годеницата ми в кражба.

Годеница?!

Софи едва успя да затвори уста и се вкопчи в решетките, тъй като краката й внезапно бяха омекнали.

— Годеница? — ахна Араминта.

Съдията изправи гръб.

— И кой точно сте вие, сър? — попита той, усещайки, че човекът пред него е важна личност, макар и да не бе сигурен кой е точно.

Бенедикт скръсти ръце и произнесе името си.

Съдията пребледня.

— Ъъъ, някаква връзка с виконта?

— Той ми е брат.

— А тя — преглътна и посочи Софи, — е ваша годеница?

Софи зачака някакъв свръхестествен знак да разсече въздуха и да дамгоса Бенедикт като лъжец, но за нейна изненада нищо подобно не се случи. Напротив — дори лейди Бриджъртън кимна в съгласие.

— Не може да се ожените за нея — настоя Араминта.

Бенедикт се обърна към майка си.

— Има ли някаква причина, която да налага да се съветвам с лейди Пенууд по въпроса?

— Не се сещам за такава — отвърна тя.

— Тя е само една курва — изсъска Араминта. — Майка й беше курва и това е в кръвта й…

Бенедикт я беше стиснал за гърлото още преди някой от присъстващите да осъзнае, че се е раздвижил.

— Не ме принуждавайте да ви ударя — предупреди той.

Съдията го потупа по рамото.

— Наистина трябва да я пуснете.

— Може ли да й запуша устата?

Съдията изглеждаше раздвоен, но накрая поклати глава.

Бенедикт я пусна с очевидна неохота.

— Ако се ожените за нея — каза графинята докато търкаше врата си, — ще направя така, че всички да разберат точно коя е тя — копелето на една курва.

Съдията се обърна към Араминта със строго изражение.

— Не мисля, че има нужда от подобен език.

— Уверявам ви, че нямам навика да говоря по този начин — отвърна тя и презрително изсумтя, — но ситуацията изисква силни думи.

Софи впи зъби в кокалчетата на ръката си докато гледаше как Бенедикт свива и отпуска пръсти по изключително заплашителен начин. Очевидно бе на мнение, че ситуацията изисква и силни юмруци.

Съдията се прокашля.

— Обвинявате я в сериозно престъпление — преглътна. — А тя ще се омъжи за един Бриджъртън.

— Аз съм графинята на Пенууд — изписка тя. — Графиня!

Съдията започна да мести поглед между присъстващите. Като графиня Араминта заемаше най-високо положение, но бе една Пенууд срещу двама Бриджъртън, един от които бе много едър, очевидно ядосан и вече бе насинил окото на пазача.

— Тя открадна от мен!

— Не, вие откраднахте от нея! — изрева Бенедикт. В стаята се възцари мълчание. — Откраднали сте детството й — тресеше се от ярост той.

В информацията му за живота на Софи имаше големи пропуски, но бе сигурен, че тази жена е отговорна за голяма част от болката, която се таеше в зелените й очи. Беше готов да се обзаложи, че покойното татенце е виновно за останалата част.

Той се обърна към съдията и каза:

— Годеницата ми е незаконна дъщеря на покойния граф на Пенууд. Затова вдовстващата графиня е измислила тези обвинения. За отмъщение и от омраза, толкова е просто.

Съдията отмести поглед от Бенедикт към Араминта и накрая погледна Софи.

— Вярно ли е? — попита я. — Фалшиви ли са обвиненията?

— Тя взе катарамите — изписка Араминта. — Кълна се в гроба на съпруга си, тя взе катарамите!

— О, за бога, майко, аз взех катарамите.

Софи зяпна.

— Поузи?

Бенедикт погледна новодошлата — ниска, леко закръглена млада жена, която очевидно бе дъщеря на графинята — и отново върна поглед към Софи, която бе пребледняла.

— Махай се — изсъска Араминта. — Нямаш работа тук.

— Очевидно има — каза съдията и се обърна към нея, — ако е взела катарамите. Искате ли да я обвините?

— Тя ми е дъщеря!

— Сложете ме в една килия със Софи! — драматично изрече Поузи и притисна ръка към гърдите си за по-голям ефект. — Ако я изпратят на каторга заради кражба, то трябва да изпратят и мен.

Бенедикт усети, че се усмихва за първи път от няколко дни.

Пазачът извади ключовете си.

— Сър? — изрече колебливо и погледна съдията.

— Прибери ги — тросна му се той. — Няма да затваряме дъщерята на графинята.

— Не ги прибирайте — намеси се лейди Бриджъртън. — Искам веднага да освободите бъдещата ми снаха.

Пазачът безпомощно погледна към съдията.

— О, много добре — каза той и махна с пръст към Софи. — Пусни я. Само че никой няма да ходи никъде докато не изясним цялата тази работа.

Араминта побърза да възрази, но Софи бе освободена. Втурна се към Бенедикт, но съдията протегна ръка и я спря.

— Не бързайте толкова — предупреди я той. — Никакви сълзливи прегръдки докато не разбера кой трябва да бъде арестуван.

— Никой — изръмжа Бенедикт.

— Тя отива в Австралия! — извика Араминта и посочи с пръст Софи.

— Заключете ме в килията! — възкликна Поузи и допря опакото на дланта си до челото си. — Аз съм виновна!

— Поузи, ще замълчиш ли? — прошепна Софи. — Повярвай ми, не искаш да бъдеш в тази килия. Ужасно е. Има плъхове.

Поузи започна леко да се отдалечава.

— Никога повече няма да получите покана в този град — каза лейди Бриджъртън на Араминта.

— Аз съм графиня! — изсъска тя.

— А аз съм по-популярна — отвърна й Вайълет. Подигравателните думи бяха толкова нетипични за нея, че Бенедикт и Софи зяпнаха.

— Достатъчно! — обади се съдията. Обърна се към Поузи, посочи Араминта и каза. — Тя вашата майка ли е?

Поузи кимна.

— И казвате, че вие сте откраднали катарамите?

Ново кимване и:

— Освен това никой не е вземал сватбения пръстен. Той е в кутията й за бижута у дома.

Никой не ахна, защото никой не бе особено изненадан. Все пак Араминта се обади:

— Не, не е!

— В другата ти кутия за бижута — поясни Поузи. — Онази, която държиш в третото чекмедже отляво.

Майка й пребледня.

— Изглежда нямате доказателства срещу мис Бекет, лейди Пенууд — обади се съдията.

Араминта започна да се тресе от ярост, протегнатата й ръка трепереше, когато посочи с пръст Софи.

— Тя открадна от мен — изрече с мъртвешки нисък глас, преди да обърне ядосан поглед към Поузи. — Дъщеря ми лъже. Не зная защо и определено нямам представа какво се надява да постигне, но лъже.

Нещо започна да се надига в стомаха на Софи. Поузи щеше да се озове в огромна беда, когато се прибереше вкъщи. Никой не можеше и да си представи какво би направила Араминта, за да си отмъсти за подобно публично унижение. Не можеше да я остави да поема нейната вина. Трябваше…

— Поузи не… — думите изскочиха от устните й, преди да успее да помисли, но не успя да довърши изречението, тъй като Поузи заби лакът в стомаха й.

Силно.

— Казахте ли нещо? — попита съдията.

Софи поклати глава, без да може да отговори. Поузи й бе изкарала въздуха с такава сила, че дъхът й сигурно вече бе стигнал до Шотландия.

Съдията уморено въздъхна и прокара ръка през изтъняващата си руса коса. Погледна Поузи, след това Софи и Араминта, после Бенедикт. Лейди Бриджъртън се прокашля, принуждавайки го да погледне и нея.

— Очевидно — съдията изглеждаше така сякаш му се искаше да бъде където и да е другаде, само не тук, — става дума за нещо повече от открадната катарама за обувка.

— Катарами — изсумтя Араминта. — Бяха две.

— Както и да е — процеди съдията. — Вие очевидно се презирате един друг и бих искал да знам защо, преди да обвиня когото и да било.

За секунда всички замлъкнаха. После всички започнаха да говорят.

— Тишина! — изрева съдията. — Ти — посочи Софи, — започни.

— Ъъъ — сега, когато бе получила думата, тя изведнъж се притесни.

Съдията се прокашля. Силно.

— Това, което той каза, е вярно — бързо изрече Софи, посочвайки Бенедикт. — Аз съм дъщеря на графа на Пенууд, макар никога да не съм била призната за такава.

Араминта отвори уста да каже нещо, но съдията я изгледа толкова заплашително, че тя се въздържа.

— Живях в Пенууд Парк седем години преди тя да се ожени за графа — продължи тя и посочи Араминта. — Графът казваше, че ми е настойник, но всички знаеха истината — спря, за да си припомни лицето на баща си и не се изненада, когато не успя да си го представи да се усмихва. — Много приличам на него.

— Познавах баща ти — меко изрече лейди Бриджъртън. — Както и леля ти. Затова ми изглеждаше толкова позната.

Софи й се усмихна с благодарност. Имаше нещо много успокояващо в тона й, стопляше я и я караше да се чувства по-уверена.

— Моля, продължете — каза съдията.

Софи му кимна и добави:

— Когато графът се ожени за графинята, тя не желаеше да живея там, но той настоя. Рядко го виждах и не смятам, че е мислил за мен кой знае колко често, но ме приемаше за своя отговорност и не й позволи да ме изгони. Само че когато той умря… — спря за миг и преглътна, за да се пребори с буцата в гърлото си. Никога преди не бе разказвала това на никого и сега думите й звучаха странни и чужди. — Когато умря в завещанието му бе записано, че издръжката на лейди Пенууд ще бъде утроена, ако ме задържи в домакинството си докато навърша двадесет. Което тя и направи. Но положението ми драстично се промени. Превърнах се в прислужница. Е, не точно прислужница — усмихна се иронично Софи, — на прислужниците се плаща. Така че може да се каже, че бях по-скоро робиня.

Погледна към Араминта. Тя стоеше със скръстени ръце и вирнат нос. Устните й бяха здраво стиснати и Софи внезапно осъзна колко често е виждала това изражение на лицето й. Повече пъти, отколкото можеше да преброи. Достатъчно, за да бъде прекършен духа й. И въпреки това бе тук — мръсна и бедна, но разумът и духът й бяха живи.

— Софи? — Бенедикт загрижено се взря в нея. — Всичко наред ли е?

Тя кимна бавно. Започваше да осъзнава, че наистина вече всичко е наред. Мъжът, когото обичаше, току-що я бе помолил да се омъжи за него, макар и по доста странен начин. Араминта най-сетне щеше да претърпи заслужено поражение и когато семейство Бриджъртън приключеха с нея, от графинята щяха да останат само парченца, а Поузи… това вероятно бе най-хубавата част. Поузи, която винаги бе искала да й бъде сестра, но никога не бе намирала куража да бъде себе си, се бе опълчила срещу майка си и най-вероятно бе допринесла за спасението й. Софи бе абсолютно сигурна, че ако Бенедикт не бе дошъл, за да обяви, че е негова годеница, единствено показанията на Поузи щяха да я спасят от каторга… а може би от екзекуция. Знаеше по-добре от всеки друг, че тя скъпо щеше да плати за смелостта си. Араминта вероятно вече замисляше как да превърне живота й в истински ад. Да, всичко наистина беше наред и Софи внезапно осъзна, че е изпънала гръб докато казва:

— Позволете ми да довърша разказа си. След като графът почина лейди Пенууд ме задържа като своя камериерка, без да ми плаща. Макар че, в интерес на истината трябва да отбележа, че вършех работата на три камериерки.

— Знаеш ли, лейди Уисълдаун написа абсолютно същото миналия месец! — развълнувано каза Поузи. — Казах на майка, че…

— Поузи, млъкни! — тросна се Араминта.

— Когато навърших двадесет — продължи Софи, — тя не ме изгони. До ден-днешен не знам защо.

— Мисля, че чухме достатъчно — каза Араминта.

— Изобщо не мисля, че е достатъчно — сряза я Бенедикт.

Софи погледна към съдията за разрешение. Когато той кимна, тя продължи:

— Мога само да заключа, че й е доставяло удоволствие да има някой, на когото да заповядва. Графът не ми остави нищо в завещанието си.

— Това не е вярно — избъбри Поузи.

Софи шокирано я погледна.

— Той ти остави пари — настоя момичето и Софи усети как челюстта й увисва.

— Това не е възможно. Аз нямах нищо. Баща ми се бе погрижил за мен само докато навърша двадесет, след това…

— След това — решително изрече Поузи — ти имаш зестра.

— Зестра? — прошепна Софи.

— Това не е вярно! — извика Араминта.

— Вярно е — настоя Поузи. — Не трябва да оставяш уличаващи доказателства, майко. Прочетох копие от завещанието на графа миналата година — обърна се към останалите и обясни. — Беше в същото чекмедже, където е и сватбеният пръстен.

— Откраднала си зестрата ми? — гласът на Софи бе едва доловим.

През всички тези години бе смятала, че баща й не й е оставил нищо. Знаеше, че никога не я бе обичал, че е виждал в нейно лице единствено отговорност. Бе наранена от факта, че е оставил зестри на Розамунд и Поузи, които дори не му бяха истински дъщери, но не и на нея. Никога не бе мислила, че я е пренебрегнал нарочно. Всъщност се чувстваше… забравена. Което бе още по-зле от това да я пренебрегне нарочно.

— Оставил ми е зестра — изрече замаяно. Обърна се към Бенедикт. — Имам зестра.

— Не ме интересува дали имаш зестра — отвърна той. — Не ми трябва.

— Но мен ме интересува — каза Софи. — Мислех, че ме е забравил. През всички тези години смятах, че е написал завещанието си и просто е забравил за мен. Зная, че не би могъл да остави пари на незаконната си дъщеря, но той бе казал на целия свят, че съм негова повереница. Няма причина да не осигури бъдещето на повереницата си — по някаква причина се обърна към лейди Бриджъртън. — Можеше да осигури повереницата си. Хората го правят през цялото време.

Съдията се прокашля и се обърна към Араминта.

— И какво се случи със зестрата й?

Тя не отговори.

Лейди Бриджъртън прочисти гърлото си и каза:

— Не мисля, че е законно да си присвоиш зестрата на една млада жена — усмихна се бавно и доволно. — Не смяташ ли и ти така… Араминта?