Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бриджъртън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Offer From a Gentleman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 132 гласа)

Информация

Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Автор: Джулия Куин

Заглавие: Джентълменско предложение

Преводач: Dream Team

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6068

История

  1. — Добавяне

Глава 4

„Немалко от присъствалите на маскарада информираха настоящия автор, че са забелязали Бенедикт Бриджъртън в компанията на непозната дама, облечена в сребриста рокля.

Колкото и да се опитваше, настоящият автор не успя да разбули мистерията около самоличността на въпросната дама. А щом настоящият автор не е в състояние да разбере истината, можете да бъдете сигурни, че това със сигурност е добре пазена тайна.“

„Хроники на висшето общество“

Лейди Уисълдаун, 7 юни 1815

 

Беше изчезнала.

Бенедикт стоеше на тротоара пред Бриджъртън Хаус и се оглеждаше. Целият Гросвенър скуеър бе изпълнен с карети. Можеше да е във всяка една от тях и просто да седи вътре, за да избегне тълпата. А може би беше в една от трите карети, които потеглиха току-що и завиха зад ъгъла.

Във всеки случай тя бе изчезнала.

Той почти бе готов да удуши лейди Данбъри, която бе забила бастуна си в пръстите на крака му и бе настояла да сподели с него мнението си за костюмите на повечето присъстващи. Докато успее да се освободи, мистериозната дама бе излязла през страничната врата на балната зала. Знаеше, че тя няма никакво намерение да му позволи да я види отново.

Бенедикт изруга тихо и доста цветисто.

С нито една от безкрайната върволица млади дами, които му бе представяла майка му, не бе усещал духовната връзка, която гореше между него и дамата в сребристо. От момента, в който я бе видял — не, от момента, в който бе усетил присъствието й, въздухът като че ли бе оживял и пламтеше от напрежение и вълнение. Той също бе оживял — не се беше чувствал толкова жив от години. Сякаш внезапно всичко бе станало ново и блестящо и изпълнено със страст и мечти.

И все пак…

Бенедикт отново изруга, този път с нотка на съжаление. Дори не знаеше цвета на очите й. Определено не бяха кафяви. В това поне бе сигурен. Само че на слабата светлина на свещите не бе успял да различи дали са сини или зелени, лешникови или сиви. И по някаква причина това му се струваше най-обезпокоително. Тормозеше го, оставяше у него усещане за свита на топка жажда, която прогаряше стомаха му.

Казваха, че очите са прозорец към душата. Ако наистина бе открил жената на мечтите си, тази, с която най-после би могъл да си представи, че създава семейство, с която би имал общо бъдеще, тогава, за бога, той трябваше да знае какъв е цветът на очите й.

Нямаше да я намери лесно. Не е лесно да откриеш някой, който не иска да бъде намерен, а тя повече от очевидно бе показала, че държи самоличността й да остане тайна.

В най-добрия случай следите, които имаше, бяха нищожни. Няколко изпуснати коментара относно рубриката на лейди Уисълдаун и…

Бенедикт сведе поглед към ръкавицата, която все още стискаше в дясната си ръка. Съвсем бе забравил, че я държи докато бързаше през балната зала. Вдигна я към лицето си и вдъхна аромата й. Изненадващо тя не ухаеше на розова вода и сапун като загадъчната му дама. По-скоро се усещаше мирис на нещо старо, сякаш ръкавицата е стояла прибрана в някой сандък в продължение на много години.

Странно. Защо би носила толкова стара ръкавица?

Той я обърна в ръката си сякаш движението можеше някак да я върне и забеляза мъничък шев на подгъва.

СЛГ. Нечии инициали.

Дали бяха нейни?

Имаше и фамилен герб, който той не успя да разпознае.

Майка му, обаче, щеше да го познае. Тя винаги знаеше подобни дребни неща. А и имаше вероятност, да знае чии са тези инициали, дори да не успееше да разпознае герба.

Бенедикт усети първия лъч надежда. Щеше да я намери. Щеше да я намери и да я направи своя.

Беше толкова просто.

* * *

Връщането към обичайния й невзрачен вид отне на Софи само половин час. Роклята изчезна, последваха я блестящите обеци и чудесната прическа. Обшитите със скъпоценни камъни пантофки бяха върнати прилежно в дрешника на Араминта, а ружът, който камериерката бе използвала за устните й — поставен на мястото си върху тоалетката на Розамунд. Младото момиче дори успя да отдели пет минути, за да масажира кожата на лицето си и да премахне следите от маската.

Софи изглеждаше както винаги преди лягане — обикновена, скромна и непретенциозна; с коса, сплетена на хлабава плитка и крака, напъхани в топли чорапи, които я предпазваха от хладния нощен въздух.

Беше се върнала към истинския си вид и същност — една обикновена прислужница. Всички следи от приказната принцеса, в която се бе превърнала за кратко тази нощ, бяха изчезнали.

А най-тъжното бе, че го нямаше и приказния принц.

Бенедикт Бриджъртън бе точно такъв, какъвто го описваше Уисълдаун — красив, силен и привлекателен. Въплъщение на мечтите на младите момичета. Но не и на нейните мечти, помисли си тя тъжно. Такъв мъж не би се оженил за незаконната дъщеря на някакъв граф. И определено не би се оженил за прислужница. Но за една нощ той беше неин и това трябваше да бъде достатъчно. Тя взе малкото кученце-играчка, което имаше откакто бе малко момиче. Бе го пазила през всички тези години като спомен за отминалите по-щастливи времена. Обикновено стоеше на скрина й, но по някаква причина сега имаше нужда да е по-близо. Пропълзя в леглото с кученцето в ръка и се сгуши под завивките. След това стисна очи и прехапа устни докато сълзите тихо мокреха възглавницата й. Беше много, много дълга нощ.

* * *

— Това познато ли ти е?

Бенедикт Бриджъртън бе седнал до майка си в подчертано женствения, декориран в розово и кремаво салон, и държеше в ръка своята единствена следа към жената в сребристо. Вайълет Бриджъртън пое ръкавицата и разгледа герба. Отне й само секунда докато обяви:

— Пенууд.

— Тоест „графът на…“?

Вайълет кимна.

— Това „Г“ трябва да идва от Гънингсуърт. Титлата наскоро напусна тяхното семейство, ако си спомням правилно. Графът почина, без да остави… о, сигурно е било преди шест или седем години. Титлата бе наследена от някакъв далечен братовчед. А ти — добави тя с неодобрително кимване, — забрави да танцуваш с Пенелопе Федърингтън снощи. Имаш късмет, че брат ти беше там, за да те замести.

Бенедикт потисна един стон и се опита да подмине смръщването й.

— Тогава кой е СЛГ?

Сините очи на Вайълет се присвиха.

— Защо те интересува?

— Вероятно — изстена Бенедикт, — няма просто да отговориш на въпроса ми, без да зададеш друг.

Тя изсумтя.

— Сигурна съм, че ме познаваш достатъчно добре.

Бенедикт успя да се спре навреме, преди да извърти очи.

— На кого принадлежи ръкавицата, Бенедикт? — попита го майка му и тъй като той не отговори достатъчно бързо, добави. — Можеш да ми кажеш всичко. Знаеш, че и сама ще разбера рано или късно, а за теб така ще бъде далеч по-малко неудобно, отколкото, ако се наложи да отговаряш на въпросите ми.

Той въздъхна. Щеше да се наложи да й разкаже всичко. Или поне почти всичко. Малко неща бяха по-неприятни от това да споделя подробности от подобно естество с майка си, която притежаваше обезпокоителната склонност да се вкопчва с упоритостта на булдог във всяка надежда да го види пред олтара. Само че нямаше избор. Не и ако искаше да я намери.

— Снощи срещнах някого на бала — призна накрая.

Вайълет доволно плесна с ръце.

— Наистина ли?

— Тя е причината да забравя за танца с Пенелопе.

Майка му изглеждаше готова просто да умре от възторг.

— Коя? Една от дъщерите на Пенууд? — намръщи се тя. — Не, това е невъзможно. Той няма деца. Но имаше две доведени дъщери — отново се смръщи. — Макар че трябва да спомена, след като съм срещала тези момичета… ами…

— Ами какво?

Вайълет сбърчи вежди докато търсеше по-любезни думи.

— Ами, просто не бих предположила, че би се заинтересувал от която и да е от тях, това е всичко. Но ако е така — добави и лицето й забележимо се проясни, — тогава със сигурност ще поканя вдовстващата графиня на чай. Това е най-малкото, което мога да направя.

Бенедикт понечи да каже нещо, но спря, когато видя, че майка му отново се мръщи.

— Какво има сега? — попита.

— О, нищо — отвърна Вайълет. — Просто… ами…

— Изплюй камъчето, майко.

Тя леко се усмихна.

— Просто не харесвам особено вдовстващата графиня. Винаги съм я смятала за доста студена и амбициозна.

— Някои биха казали, че и ти си амбициозна, майко — изтъкна Бенедикт.

Вайълет направи физиономия.

— Разбира се, моята голяма амбиция е децата ми да имат добър и щастлив брак, но не бих омъжила дъщеря си за седемдесетгодишен мъж само защото е херцог!

— Така ли е постъпила графинята? — попита той. Не си спомняше някой седемдесетгодишен херцог скоро да е пристъпвал към олтара.

— Не — призна Вайълет, — но би го сторила. Докато аз…

Бенедикт прикри усмивката си, когато майка му тържествено посочи себе си.

— … бих позволила на децата си да се оженят дори за просяци, ако това ще им донесе щастие — синът й вдигна вежди. — Трябва да са трудолюбиви просяци с принципи, разбира се — допълни тя. — Комарджиите не влизат в сметките.

Бенедикт не искаше да й се смее, затова дискретно се изкашля в кърпичката си.

— Но не трябва да мислиш за мен — каза тя и изгледа косо сина си, преди леко да го перне по ръката.

— Разбира се, че трябва — бързо изрече той.

Тя искрено се усмихна.

— Ще оставя настрана чувствата си към вдовстващата графиня, ако харесваш някоя от дъщерите й… — тя вдигна поглед, изпълнен с надежда. — Харесваш ли някоя от дъщерите й?

— Нямам представа — призна Бенедикт. — Така и не научих името й. Имам само ръкавицата.

Вайълет го изгледа строго.

— Дори няма да те питам как си я получил?

— Беше съвсем невинно, уверявам те.

Изражението й бе изпълнено с недоверие.

— Имам твърде много синове, за да повярвам на това — измърмори.

— Инициалите? — напомни й Бенедикт.

Вайълет отново разгледа ръкавицата.

— Доста е стара — каза.

Той кимна.

— И аз така си помислих. Мирише леко на плесен, сякаш е била прибрана някъде за доста време.

— И шевовете изглеждат поизносени — коментира тя. — Не знам за „Л“, но „С“ може да идва от Сара — майката на покойния граф, която също вече не е между живите. Което би имало смисъл предвид възрастта на ръкавицата.

Бенедикт се взря за момент във въпросната вещ в ръцете на майка си, преди да каже:

— Тъй като съм съвсем сигурен, че снощи не разговарях с призрак, на кого мислиш, че може да принадлежи ръкавицата?

— Нямам представа. Някой от семейство Гънингсуърт, предполагам.

— Знаеш ли къде живеят?

— В Пенууд Хаус — отвърна Вайълет. — Новият граф все още не ги е изгонил. Не знам защо. Може би се страхува, че ще искат да живеят с него щом се нанесе там. Не мисля, че дори е в града през този Сезон. Аз самата никога не съм го срещала.

— А дали знаеш…

— Къде е Пенууд Хаус? — прекъсна го Вайълет. — Разбира се. Не е далеч, само на няколко пресечки оттук.

Тя започна да му обяснява, и бързайки да тръгне, Бенедикт вече бе изминал половината път до вратата, преди да е приключила.

— О, Бенедикт! — извика майка му с развеселена усмивка.

Той се обърна.

— Да?

— Дъщерите на графинята се казват Розамунд и Поузи. В случай, че те интересува.

Розамунд и Поузи. Нито едно от имената не изглеждаше подходящо, но пък какво знаеше той? Може би и той не изглеждаше точно като Бенедикт в очите на хората, които среща. Отново понечи да излезе, но майка му го спря с още едно:

— О, Бенедикт!

Той се обърна.

— Да, майко? — попита като умишлено прозвуча нападателно.

— Ще ми кажеш какво е станало, нали?

— Разбира се, майко.

— Лъжеш ме — изрече тя с усмивка, — но ти прощавам. Толкова е хубаво да те видя влюбен.

— Не съм…

— Както кажеш, скъпи — каза тя и махна с ръка.

Бенедикт реши, че няма особен смисъл да отговаря, затова само извъртя очи и побърза да излезе.

* * *

— Софиии!

Софи рязко вдигна глава. Араминта звучеше по-разярена от обикновено, ако това изобщо бе възможно. Тя постоянно й беше ядосана.

— Софи! Къде, да му се не види, е това дяволско момиче?

— Дяволското момиче е точно тук — измърмори Софи и остави сребърната лъжица, която лъскаше.

Като камериерка на Араминта, Розамунд и Поузи не би трябвало да добавя и това към списъка със задълженията си, но Араминта наистина се наслаждаваше да я съсипва от работа.

— Тук съм — извика, изправи се на крака и излезе в коридора. Един Бог знаеше за какво е разгневена Араминта този път. Огледа се и подвикна. — Милейди?

Араминта се появи иззад ъгъла.

— Какво — процеди тя и вдигна дясната си ръка, в която държеше нещо, — означава това?

Софи сведе поглед към ръката й и едва успя да сподави ахването си. Араминта държеше обувките, които бе взела назаем предната вечер.

— Аз… аз не знам какво имате предвид — заекна.

— Тези обувки са чисто нови. Чисто нови!

Софи запази мълчание, докато не осъзна, че Араминта очаква отговор.

— Ъъъ, какъв е проблемът?

— Погледни това! — изпищя Араминта и посочи с пръст една от петите. — Одраскана е. Одраскана! Как е могло да се случи нещо подобно?

— Определено не зная, милейди — каза Софи. — Може би…

— Няма никакво „може би“ — изкрещя Араминта. — Някой е носил обувките ми.

— Уверявам ви, че никой не е носил обувките ви — отвърна Софи, изненадана, че успява да запази гласа си спокоен. — Всички знаем колко сте взискателна по отношение на тях.

Араминта подозрително присви очи.

— Сарказъм ли долавям?

Софи помисли, че щом я пита значи успява да го прикрива наистина добре, но излъга и каза:

— Не. Разбира се, че не. Просто имах предвид, че добре се грижа за обувките ви. Така издържат по-дълго — Араминта запази мълчание и Софи добави: — А това означава, че няма нужда да си купувате много чифтове.

Което, разбира се, беше нелепо, тъй като Араминта вече притежаваше повече обувки, отколкото някой би могъл да износи за цял живот.

— Вината е твоя — изръмжа тя.

Според нея всичко винаги бе по вина на Софи, но този път имаше право, затова Софи просто преглътна и каза:

— Какво бихте искали да направя, милейди?

— Искам да знам кой е носил обувките ми?

— Може би са се одраскали в дрешника ви — предположи Софи. — Може би случайно сте ги ритнали, когато сте минавали край тях.

— Никога не правя нищо случайно — отсече Араминта.

Софи мълчаливо се съгласи. Араминта бе изключително целенасочена.

— Мога да попитам камериерките — предложи момичето. — Може би някоя от тях знае нещо.

— Камериерките са идиотки — отвърна Араминта. — Това, което знаят, може да се събере на нокътя на малкия ми пръст.

Софи изчака да каже „присъстващите правят изключение“, но тя, разбира се, не го стори. Накрая каза:

— Мога да се опитам да лъсна обувката. Сигурна съм, че ще успея да направя нещо с одрасканото място.

— Петите са покрити със сатен — изсъска Араминта. — Ако можеш да измислиш как да излъскаш това, значи трябва да те приемат в Кралския колеж по текстила.

На Софи й се искаше да попита дали изобщо съществува такъв колеж, но Араминта не се отличаваше с особено чувство за хумор, дори когато не беше на път да изпадне в нервна криза. Шегата й щеше да предизвика истинска катастрофа.

— Бих могла да опитам да го изтъркам — предложи отново тя. — Или да го изчеткам.

— Направи го — каза Араминта. — Всъщност, докато се занимаваш с това…

О, по дяволите. Всички лоши неща в живота й започваха с думите „докато се занимаваш с това“.

— … можеш да излъскаш всичките ми обувки.

— Всички?! — ахна Софи. В колекцията на Араминта имаше поне осемдесет чифта.

— Всички. И докато се занимаваш с това…

Не отново!

— Лейди Пенууд?

За щастие тя спря по средата на изречението и се обърна, за да провери какво иска икономът.

— Един джентълмен е тук и иска да ви види, милейди — каза той и й подаде елегантна бяла картичка.

Араминта я взе от ръката му и прочете името. Очите й се разшириха и изпусна едно „О!“ преди да се обърне към иконома, за да нареди:

— Чай! И бисквити! Най-доброто сребро. Веднага.

Икономът се втурна, оставяйки зад себе си Софи да се взира в Араминта с неприкрито любопитство.

— Мога ли да помогна? — попита.

Араминта премигна два пъти и се втренчи в Софи сякаш бе забравила за присъствието й.

— Не — тросна се. — Твърде съм заета, за да си губя времето с теб. Веднага се качи горе — спря и след това добави. — Всъщност какво правиш тук долу?

Софи посочи трапезарията, от която бе излязла.

— Помолихте ме да лъсна…

— Казах ти да ми лъснеш обувките… — направо изкрещя Араминта.

— До-добре — бавно изрече Софи. Араминта се държеше много странно, дори по собствените си стандарти. — Просто ще оставя…

— Веднага!

Софи забърза към стълбите.

— Почакай!

Софи се обърна.

— Да? — попита колебливо.

Устните на Араминта грозно се присвиха.

— Увери се, че всичко е наред с прическите на Розамунд и Поузи.

— Разбира се.

— След това кажи на Розамунд да те заключи в дрешника ми.

Софи се втренчи в нея. Искаше от нея сама да помоли да я заключат в дрешника?

— Разбираш ли ме?

Софи не можеше да се принуди да кимне. Някои неща бяха прекалено унизителни.

Араминта пристъпи към нея докато лицата им не се озоваха в непосредствена близост.

— Не ми отговори — изсъска тя. — Разбираш ли ме?

Софи кимна, едва забележимо. Изглежда всеки ден носеше нови доказателства за дълбочината на ненавистта, която тази жена изпитваше към нея.

— Защо ме държите тук? — промълви, преди да успее да размисли.

— Защото те намирам за полезна — бе тихият отговор.

Софи проследи с поглед как Араминта излезе и се втурна нагоре по стълбите. Прическите на Розамунд и Поузи изглеждаха съвсем добре, затова въздъхна, обърна се към Поузи и каза:

— Би ли ме заключила в дрешника?

Поузи изненадано примигна.

— Моля?

— Казаха ми да се обърна към Розамунд, но не мога да го направя.

Поузи надникна в дрешника с интерес.

— Мога ли да попитам защо?

— Трябва да лъсна обувките на майка ти.

Поузи преглътна неловко.

— Съжалявам.

— Аз също — въздъхна Софи. — Аз също.