Дейвид Едингс
Пазителите на запада (9)

8.

Кралете на Алория се събраха в Боктор за погребението на крал Родар и за коронацията на сина му Кева. Такова събиране, разбира се, бе отколешна традиция. Въпреки че народите на Севера се бяха отдалечили един от друг през вековете, алорните никога не бяха забравяли, че произхождат от едно-единствено кралство — кралството на Черек Мечото рамо, съществувало преди пет хиляди години в мрачното минало. Кралете се събираха в такива моменти на мъка, за да погребат своя брат. Тъй като крал Родар бе обичан и уважаван и от други народи, към Анхег от Черек, Чо-Хаг от Алгария и Белгарион от Рива се присъединиха Фулрах от Сендария, Кородулин от Арендия и дори непостоянният Дроста лек Тун от Гар ог Надрак. Генерал Варана присъстваше като представител на император Ран Боруни XXIII от Толнедра. Сади, главен евнух в двореца на кралица Салмисра от Нийса, също беше с тях.

Погребението на алорнски крал бе нещо сериозно и включваше церемонии, на които присъстваха единствено другите владетели на Алория. Събиране на толкова много крале и държавни служители с висок ранг едва ли би могло да премине изцяло официално. Политиката неизменно бе в центъра на тихите разисквания, които се водеха оживено в тъмните коридори на двореца — тъмни поради завесите, спуснати навсякъде.

В дните преди погребението Еранд, облечен в тъмни дрехи, тихо се присъединяваше към различни малки групички от владетели. Всичките крале го познаваха, но изглежда, по някаква причина не обръщаха голямо внимание на присъствието му. Така той чу много разговори, за които може би никога не би научил, ако кралете бяха прекратили разискванията, обръщайки внимание на факта, че Еранд вече не е малкото момче, познато им от похода в Мишрак ак Тул.

Алорнските крале — Белгарион в обичайния си син жакет и тесни панталони, свирепият Анхег със своята измачкана синя роба и владетелят с тих глас Чо-Хаг, облечен в черни одежди, украсени със сребро, стояха заедно в една драпирана с тъмни завеси ниша в широката зала на двореца.

— Ще се наложи Порен да поеме задълженията на регент — каза Гарион. — Кева е само шестгодишен. Някой трябва да управлява държавните дела, докато той стане на възраст, когато ще е способен сам да се заеме с тях.

— Жена да стане регент! — изрече слисано Анхег.

— Анхег, отново ли ще водим този спор? — попита меко Чо-Хаг.

— Не виждам друга възможност, Анхег — заяви Гарион с възможно най-убедителен тон. — Крал Дроста вече точи зъби при мисълта, че на трона на Драсния ще се възкачи малко момче. Войските му ще откъснат големи късове от пограничните територии на страната, преди да нанесем съкрушителен удар. Трябва да поставим някой, който наистина ще съумее да управлява кралството.

— Но Порен е толкова дребна — беше лишеното от логика възражение на Анхег. — И толкова красива. Как е възможно да управлява кралството?

— Вероятно ще се справи много добре — отговори Чо-Хаг и внимателно се раздвижи, прехвърляйки тежестта на тялото си върху куците си нозе. — Родар напълно й се доверяваше. Освен това именно Порен бе измислила плана, който в последна сметка отстрани Гродег.

— Може би единственият друг човек в Драсния, способен да поеме управлението на страната, е маркграф Кендон — обърна се Гарион към краля на Черек. — Този, когото наричат Джевълин. Искаш ли началникът на драснианското разузнаване да поеме трона и да раздава заповеди на всички останали?

Анхег потрепера.

— Това е ужасяваща мисъл. Какво ще кажете за принц Келдар?

Гарион се взря в него и възкликна невярващо:

— Не говориш сериозно, Анхег! Силк? Регент?

— Сигурно си прав — след като размисли няколко секунди, отстъпи Анхег. — Той не е особено надежден, нали?

— „Не особено“ ли? — изсмя се Гарион.

— Значи в такъв случай постигнахме съгласие? — попита Чо-Хаг — Порен ще стане регентка, нали така?

Анхег помърмори, но накрая се съгласи. Алгарският крал се обърна към Гарион.

— По всяка вероятност ще се наложи да произнесеш обръщение, Гарион.

— Аз ли? Та аз нямам никаква власт в Драсния.

— Ти си Върховният владетел на Запада — напомни му Чо-Хаг. — Просто обяви, че признаваш Порен за регент на трона и всеки, който оспори званието й или наруши границите й, ще отговаря пред теб.

— Това ще накара Дроста да се отдръпне — изсмя се грубо Анхег. — Той се страхува от теб едва ли не повече, отколкото от Закат. Може би сънува кошмари как пламтящият ти меч се врязва между ребрата му.

В друг коридор Еранд попадна на генерал Варана и евнуха Сади. Сади бе облечен в пъстра, обагрена във всички цветове на дъгата роба, типична за нийсанците, а генералът бе наметнал сребриста толнедранска мантия, украсена по раменете с широки златни ивици.

— В такъв случай официалната позиция е такава — каза Сади със своя странен писклив глас, вперил поглед в наметалото на генерала.

— За какво стова дума? — попита го Варана. Генералът приличаше на непоклатим каменен блок и имаше стоманеносива коса. Лицето му изглеждаше леко развеселено.

— Чухме разни слухове в Стис Тор… Ран Боруни те осиновил и те приема като свой син.

— Така налага целесъобразността — сви рамене Варана. — Могъщите родове изложиха на опасност Толнедра със своето боричкане за престола. Ран Боруни трябваше да вземе мерки, за да успокои духовете.

— Въпреки това ти ще се възкачиш на трона, когато императорът почине, нали?

— Ще видим — отговори Варана уклончиво. — Нека отправим молитви към боговете негово величество да живее още много години.

— Разбира се — измърмори Сади. — Ала сребърният плащ на престолонаследника наистина ти отива, скъпи ми генерале. — Евнухът плъзна дългите си пръсти по обръснатото си теме.

— Благодаря — отвърна Варана с лек поклон. — А как вървят делата в двореца на Салмисра?

Сади се изсмя язвително:

— Както винаги. Заговорничим, кроим планове един срещу друг и всяко ястие, приготвено в кухните ни, е обилно подправено с отрови.

— Чувал съм, че обичаите ви са такива — отбеляза Варана. — Как оцелявате в такава смъртно опасна обстановка?

— Като хабим много нерви — отговори Сади. — Всички сме подложени на строг режим. Вземаме редовно необходимите дози от всички познати противоотрови. Всъщност някои отрови имат доста приятен вкус. Противоотровите обаче са отвратителни.

— Такава е цената на властта.

— Наистина. Как реагираха великите херцози на Толнедра, когато императорът определи теб за свой наследник?

Варана се засмя.

— Не може да не си чул крясъците им. Кънтяха от Гората на дриадите до границата с Арендия.

— Когато дойде време, може би ще се наложи да извиеш вратовете на някои свои приятели.

— Възможно е.

— Разбира се, всички легиони са ти верни.

— Легионите са голяма утеха за мен.

— Мисля, че ми харесваш, генерал Варана — заяви нийсанецът с обръснатата глава. — Сигурен съм, че двамата с теб ще съумеем да достигнем до взаимно изгодни решения по някои въпроси.

— Винаги съм искал да бъда в добри отношения със съседите си, Сади — потвърди Варана с убедителен глас.

В друг коридор Еранд откри трета странна група. Крал Фулрах от Сендария, облечен в тъмнокафяви делови одежди, разговаряше тихо с крал Кородулин от Арендия, който бе облечен изцяло в пурпур. Техен събеседник беше известният с неприличното си поведение крал Дроста лек Тун. Той носеше отрупан с бижута жакет в неприятно ярък жълт цвят.

— Чувал ли е някой от вас някаква информация, засягаща регентството? — попита с пискливия си глас мършавият крал на надраките. Очите на Дроста изглеждаха опулени, сякаш всеки момент щяха да изскочат от набразденото му с белези от шарка лице. Той непрекъснато се въртеше на всички страни.

— Бих казал, че кралица Порен ще ръководи младия крал — предположи Фулрах.

— Със сигурност няма да издигнат жена на този пост — заяви Дроста подигравателно. — Познавам алорните. Те гледат на жените като на по-низша част от човешката раса.

— Порен не е като другите жени — отбеляза кралят на Сендария. — Тя е необикновено надарена.

— Та как е възможно жена да защитава границите на такова голямо кралство като Драсния?

— Вашето схващане е погрешно, ваше величество — обърна се Кородулин към надрака с нетипична за него откровеност. — Останалите алорнски крале със сигурност ще я подкрепят. Особено Белгарион от Рива, който ще й предложи покровителството си. Струва ми се, че не съществува толкова глупав владетел, готов да се изправи срещу волята на Върховния повелител на Запада.

— Кралство Рива е доста далеч оттук — подметна Дроста и присви очи.

— Не е чак толкова далеч, Дроста — възрази Фулрах. — Белгарион има много дълги ръце.

— Какви са новините от юг, ваше величество? — попита Кородулин краля на надраките.

— Кал Закат се къпе в кръвта на мургите — каза отвратено Дроста. — Изтласкал е Ургит в Западните планини и съсича всеки мург, когото успее да залови. Продължавам да се надявам, че някой ще го прободе със стрела, но не разчитам, че мургите ще свършат нещо както трябва.

— Мислил ли си за съюз с крал Гетел? — попита Фулрах.

— С тулите ли? Сигурно се шегуваш, Фулрах. Не бих се обвързал с тулите дори ако това значи, че ще трябва да се изправя сам срещу малореанците. Гетел толкова се страхува от Закат, че се подмокря при споменаване на името му. След битката при Тул Марду Закат заяви на тулския ми братовчед, че следващия път, когато Гетел го огорчи, ще го разпъне на кръст. Ако Кал Закат реши да тръгне на север, Гетел вероятно ще се скрие под най-близката купчина тор.

— Чувал съм, че Закат не обича и вас кой знае колко — каза Кордулин.

Дроста се изсмя пискливо, но смехът му прозвуча някак истерично.

— Иска му се да ме опече на бавен огън — отговори той. — И вероятно да използва кожата ми, за да си направи обуща.

— Учудвам се как вие, ангараките, не се унищожихте взаимно преди време — усмихна се Фулрах.

— Торак заповяда да не го правим — сви рамене Дроста. — Нареди на своите гролими да изкормват всеки, който прояви неподчинение. Може би не винаги сме допадали на Торак, но винаги правехме каквото ни нареди. Само идиот можеше да върши противното — мъртъв идиот, обикновено.

 

 

На следващия ден пристигна вълшебникът Белгарат и крал Родар бе положен в гроба. По време на церемонията дребничката русокоса кралица Порен, облечена в черни одежди, стоеше до младия крал Кева. Принц Келдар стоеше точно зад краля и майка му и гледаше със странен, болезнен поглед. Когато Еранд го погледна, съвсем ясно видя, че дребният шпионин от години бе обичал кралицата, но Порен, макар и да го харесваше, не отвръщаше на любовта му.

Тържественото кралско погребение, както всички тържествени процедури, бе дълго. Кралица Порен и малкият й син бяха доста бледи по време на безконечните церемонии, но през цялото време никой от тях не показа външни признаци на скръб.

Незабавно след погребението последва коронацията на Кева. Току-що получилият короната крал на Драсния оповести с писклив, ала уверен глас, че през предстоящите трудни години неговата майка ще го направлява.

В края на церемонията Белгарион, крал на Рива и Върховен владетел на Запада, стана и направи кратко обръщение към събралите се знаменити личности. Той приветства Кева с добре дошъл в изключителното общество на управляващите монарси и го поздрави с мъдрия избор на регент в лицето на кралицата-майка. След това съобщи на всички, че напълно подкрепя кралица Порен и ако някой си позволи и най-дребната обида спрямо нея, ще съжалява за това всяка минута от живота си. Белгарион се бе опрял на масивния меч на Рива Желязната хватка и всички в тронната зала на Драсния приеха изявлението му с изключителна сериозност.

 

 

Няколко дни по-късно всички гости си заминаха.

Поулгара, Дурник, Еранд и Белгарат потеглиха на коне на юг, съпровождани от крал Чо-Хаг и кралица Силар.

— Тъжно пътуване — обърна се Чо-Хаг към Белгарат, докато яздеха. — Родар ще ми липсва.

— Ще липсва на всички — отговори Белгарат и погледна напред. Голямо стадо крави, наблюдавано от група алгарски пастири, се придвижваше мудно на запад към Сендарските планини и големия панаир на добитък в Мурос. — Малко съм изненадан, че Хетар се съгласи да се върне в Рива с Гарион по това време на годината. Той обикновено предвожда стадата добитък.

— Адара го убеди — обясни кралица Силар на възрастния вълшебник. — Тя и Се’Недра искаха да прекарат известно време заедно, а няма почти нищо, което Хетар не би направил за съпругата си.

Поулгара се усмихна.

— Горкият Хетар — измърмори тя. — Няма никакъв шанс, щом Адара и Се’Недра са се заели с него. Те са две много упорити млади дами.

— Смяната на обстановката ще му се отрази добре — отбеляза Чо-Хаг. — Той винаги стова неспокоен през лятото, а сега всички мурги са се оттеглили на изток. Дори не може да се забавлява с преследване на нападателните им отряди.

Когато достигнаха южна Алгария, Чо-Хаг и Силар се сбогуваха с тях и тръгнаха на изток към Крепостта. През останалата част от пътуването им на юг не се случи нищо особено. Белгарат остана при тях няколко дни, а след това реши да отиде в кулата си. Реши да покани и Еранд да го придружи.

— Изоставаме малко с работата си тук, татко — каза му Поулгара. — Аз трябва да засея градината, а Дурник доста трябва да се потруди след изминалата зима.

— Тогава може би е по-добре момчето да не ви се мотае в краката, нали?

Тя се взря в очите му и дълго не отмести поглед от тях. Накрая се предаде.

— Добре, татко.

— Знаех си, че мислиш като мен, Поул — отговори той.

— Само не го задържай през цялото лято.

— Разбира се, че няма да го задържам. Искам да поговоря с близнаците и да видя дали Белдин се е върнал. Ще тръгна на път след около месец. Тогава ще го върна.

Така Еранд и Белгарат отново навлязоха в сърцето на Долината и пак отседнаха в кулата на Белгарат. Белдин все още не се бе върнал от Малореа, но Белгарат имаше да обсъжда много неща с Белтира и Белкира; затова Еранд и дорестият му жребец бяха оставени да си търсят развлечения на воля.

Една топла лятна утрин те се насочиха към западния край на Долината, за да разгледат подножието на планината, където преминаваше границата с Улголандия. Яздиха няколко мили през хълмистата, покрита с дървета планинска земя и спряха в широк плитък пролом, където буен поток бълбукаше през позеленели от мъх камъни. Утринното слънце блестеше горещо и сянката на високите благоуханни борове беше приятна, когато конят и ездачът спряха да отдъхнат, една вълчица излезе тихо от храстите край потока, приклекна и ги загледа. Беше обградена от особен син ореол, меко сияние, което сякаш се излъчваше от плътната й козина. Нормалната реакция на всеки кон в присъствието, даже при миризмата на вълк, би била сляпа паника, но жребецът срещна спокойно взора на хищника, без дори да трепне.

Момчето знаеше коя е вълчицата, но се учуди, че я среща тук.

— Добро утро — поздрави я то учтиво. — Приятен ден, нали?

Блещукащата светлина на вълчицата изглеждаше същата като тази, която излъчваше Белдин в облика на ястреб. Когато въздухът около животното се проясни, на негово място стоеше жена със светлокестенява коса, златисти очи и весела усмивка. Въпреки че дрехата й бе кафява и съвсем обикновена — в такива рокли бяха облечени всички селянки от околността, — жената я носеше по такъв царствен начин, че би й завидяла всяка кралица, блеснала в брокат и скъпоценни камъни.

— Винаги ли поздравяваш вълците с такава учтивост? — попита го тя.

— Не съм срещал много вълци — отговори момчето. — Ала бях съвсем сигурен коя си.

— Да, сигурно наистина е така, щом ме поздрави.

Еранд скочи от гърба на коня.

— Той знае ли къде си тази сутрин? — попита жената.

— Белгарат ли? Вероятно не. Сега разговаря с Белтира и Белкира, затова ние с коня излязохме да разгледаме някои нови места.

— По-добре не се отдалечавай толкова много в планините на Улго. По тези хълмове има същества, които са доста свирепи.

Еранд кимна.

— Ще го имам предвид.

— Ще направиш ли нещо за мен? — попита тя съвсем прямо.

— Ако мога.

— Разговаряй с дъщеря ми.

— Разбира се.

— Кажи на Поулгара, че на света съществува голямо зло и е надвиснала смъртна опасност.

— Зандрамас ли? — попита Еранд.

— Зандрамас е част от него, но в центъра на злото стои Сардион. То трябва да бъде унищожено. Съобщи на съпруга ми и на дъщеря ми да предупредят Белгарион. Задачата му още не е изпълнена.

— Ще им съобщя — обеща Еранд. — Но не можеш ли да го направиш ти? Защо не разговаряш с Поулгара?

Жената отклони поглед към сенчестия пролом.

— Не — тъжно отговори тя. — Причинявам й твърде голяма болка, когато се появявам пред нея.

— Защо?

— Това й припомня всички изгубени години, възкресява в паметта й цялата болка на едно малко момиче, което е трябвало да порасне без майка, която да го напътства в живота. Тези болезнени чувства се връщат при нея всеки път, когато ме види.

— Значи никога не си й разказала за жертвата, която са те помолили да направиш?

Тя го погледна проницателно.

— Откъде знаеш за това нещо, което дори съпругът ми и Поулгара не са научили?

— Не съм сигурен — отговори Еранд. — Въпреки това просто го знам. Зная още, че ти не си умряла.

— Ще кажеш ли на Поулгара за това?

— Не, ако ти не желаеш.

Жената въздъхна.

— Някой ден може би, но този ден все още не е дошъл. Смятам, че е най-добре тя и баща и да не знаят за това. Изпълнението на задачата ми все още предстои. Това е нещо, с което ще се справя най-добре, ако нищо не отклонява вниманието ми.

— Както желаеш — изрече учтиво Еранд.

— Пак ще се срещнем — каза му тя. — Предупреди ги за Сардион. Кажи им да не отделят толкова внимание и време в търсене на Зандрамас. Така може да изгубят от поглед главното. Злото произтича от Сардион. Бъди предпазлив, когато отново срещнеш Кайрадис. Тя не ти мисли злото, но има своя собствена мисия и ще направи всичко, за да я изпълни.

— Ще го направя, Поледра — обеща той.

— О — каза тя, сякаш се бе досетила за нещо в последния миг. — Един човек те очаква ей там. — Жената посочи към билото на осеяния със скали хребет, който се спускаше стръмно към поляните в Долината. — Той все още не може да те види, но те очаква. — След това се усмихна, блесна изведнъж, отново се превърна във вълчица със синкав оттенък и побягна с големи скокове, без да поглежда назад.

Обзет от любопитство, Еранд отново се качи на коня, излезе от пролома и препусна на юг, като заобикаляше по-високите хълмове, издигащи се пред блестящите бели върхове в земята на улгите. Беше решил да се изкачи на хребета. Огледа внимателно каменистия склон и забеляза кратък проблясък на отразена слънчева светлина. Нещо светеше в средата на обрасло с храсталаци равно място, разположено на половината път от върха.

Без да се колебае, момчето препусна натам.

Мъжът, който седеше сред шубраците, носеше особена ризница, изработена от метални плочки. Беше нисък, но имаше мощни рамене, а очите му бяха покрити с лента от ефирен плат. Това не бе превръзка на слепец, а по-скоро го предпазваше от яркото слънце.

— Ти ли си Еранд? — попита с дрезгав глас мъжът, чиито очи оставаха скрити под превръзката.

— Да. — отвърна Еранд. — Не съм те виждал от дълго време, Релг.

— Трябва да говоря с теб — отвърна дрезгавият глас на фанатика. — Може ли да се скрием някъде от светлината?

— Разбира се. — Еранд скочи от седлото и последва улгоса през шумолящите храсти до входа на пещера, която се спускаше в сърцето на хребета. Релг леко се наведе пред надвисналата скала и влезе.

— Стори ми се, че те разпознавам — рече той, когато Еранд се мушна при него в хладния сумрак на пещерата. — Но не можех да съм сигурен при тази светлина. — Той развърза лентата плат от очите си и се взря в момчето.

— Пораснал си.

Еранд се усмихна.

— Изминаха няколко години. Как е Тайба?

— Тя ми роди син — прошепна Релг, сякаш това бе някакво чудо. — Много особен син.

— Радвам се да го чуя.

— Когато бях по-млад и обладан от представата за святост, УЛ заговори в моята душа. Каза ми, че детето, което ще бъде новият горим, ще дойде в Улголандия чрез мен. Обзет от гордост, аз си помислих, че това означава да открия детето и да го покажа на другите хора. Откъде бих могъл да зная, че е имал предвид нещо много по-просто? Та УЛ е имал предвид сина ми. Моят син носи белега на УЛ — МОЯТ син! — В гласа на фанатика имаше гордост, примесена със страхопочитание.

— Пътищата на УЛ са неведоми. Те се различават от тези на хората.

— Колко истина има в думите ти.

— И щастлив ли си?

— Животът ми изглежда пълен — отвърна просто Релг. — Но сега ми предстои да изпълня друга задача. Нашият стар горим ме изпрати да намеря Белгарат. Вълшебникът незабавно трябва да дойде с мен в Пролгу.

— Белгарат не е много далеч оттук — каза Еранд, но погледна Релг и видя, че дори в тази сумрачна пещера фанатикът е замижал, за да защити очите си от светлината.

— Имам кон — каза момчето. — Мога да доведа вълшебника тук за няколко часа, ако искаш. Така няма да излизаш на слънчевата светлина.

Релг отправи към него бърз, изпълнен с благодарност поглед, и кимна.

— Кажи му, че непременно трябва да дойде. Горимът трябва да разговаря с него.

— Ще му кажа — обеща Еранд. След това се обърна и излезе от пещерата.

 

 

— Какво иска? — попита раздразнено Белгарат, когато Еранд му съобщи, че Релг иска да го види.

— Настоява да отидеш с него в Пролгу — отвърна Еранд. — Горимът иска да те види — старият горим.

— Старият ли? Че има ли и нов?

— Синът на Релг — отвърна Еранд.

За миг Белгарат се вгледа в Еранд и след това изведнъж започна да се смее.

— Какво е толкова смешно?

— Излиза, че УЛ има чувство за хумор — заля се от смях старецът. — Не съм очаквал такова нещо от него.

— Не те разбирам.

— Това е дълга история — подхвана Белгарат, като все още се смееше. — Но щом горимът иска да ме види, най-добре ще е да тръгваме.

— Искаш да дойда и аз ли?

— Поулгара ще ме одере жив, ако те оставя тук сам. Да тръгваме.

 

 

Когато стигнаха пещерата, където чакаше Релг, Еранд трябваше да обясни на младия кон, че трябва да се върне сам в кулата на Белгарат. Разговаря с животното дълго и накрая излезе, че то е схванало поне най-важното.

Пътуването през тъмните галерии до Пролгу им отне няколко дни. През по-голямата част от пътешествието Еранд си мислеше, че си проправят път слепешком, но за Релг, чиито очи бяха практически безполезни на нормална дневна светлина, тези мрачни коридори бяха като роден дом. Чувството му за ориентация наистина бе безпогрешно. Най-накрая стигнаха до слабо осветена пещера, в която имаше плитко, прозрачно като кристал езеро. В центъра му се издигаше островът, където ги чакаше старият горим.

— Яд хо, Белгарат! — извика светият старец, облечен в бяла роба, когато стигнаха брега на подземното езеро. — Гроя УЛ.

Белгарат отвърна:

— Яд хо. Гроя УЛ.

След това преминаха по мраморното мостче и отидоха при горима. Белгарат и стареца си стиснаха топло ръце.

— Доста години изминаха, откакто не сме се срещали — рече вълшебникът. — Как я караш? Справяш ли се със задълженията си?

— Чувствам се почти като младеж — усмихна се горимът. — Релг е открил моя наследник. Най-после виждам края на своята мисия.

— Наистина ли го е открил? — попита с насмешка Белгарат.

— Точно така. — Горимът погледна с обич Релг. — Помежду ни е имало и недоразумения, нали, сине? — изрече той. — Но в крайна сметка излиза, че двамата сме се стремели към една и съща цел.

— Беше ми необходимо малко повече време, за да осъзная това, свети гориме — отвърна Релг с горчивина. — Аз съм малко по-твърдоглав от останалите. Понякога се чудя как УЛ не губи търпение с такива като мен. Моля да ме извините, но трябва да отида при жена си и сина си. Много дни бях далеч от тях. — Той се обърна и с бързи крачки пое обратно по мостчето.

Белгарат се засмя.

— У този човек са настъпили забележителни промени.

— Съпругата му е чудесна жена — съгласи се горимът.

— Сигурен ли си, че тъкмо тяхното дете е истинският избраник?

Горимът кимна.

— Самият УЛ потвърди това. Мнозина се противопоставиха на този избор, тъй като Тайба не е дъщеря на Улголандия, но гласът на УЛ ги накара да замлъкнат.

— Сигурен съм, че е станало така. Забелязал съм, че гласът на УЛ е много убедителен. Искал си да ме видиш?

Лицето на горима стана сериозно и той посочи къщата си, която имаше форма на пирамида.

— Да влезем. Трябва да обсъдим един въпрос, който не търпи отлагане.

Еранд последва двамата мъже, които влязоха в къщата. Стаята бе слабо осветена от блещукащо кристално кълбо, окачено на верига, висяща от тавана. Имаше маса и няколко ниски каменни пейки. Всички седнаха около масата и старият горим погледна тържествено Белгарат.

— Ние не сме като хората, които живеят на повърхността на земята под пряката светлина на слънцето, приятелю — каза той. — Те долавят звуците на вятъра в клоните на дърветата, бълбукането на потоците, песните на птиците, изпълващи въздуха. Тук, в нашите пещери, ние чуваме единствено стоновете на самата земя.

Белгарат кимна.

— Земята и скалите говорят на народа на Улголандия по особен начин — продължи горимът. — До нас могат да достигнат звуци от противоположната половина на света. Такъв шум вече тътне в скалите от няколко години и става все по-силен и отчетлив.

— Може бе в земните недра има някакъв разлом — предположи Белгарат. — Място, в което се измества каменното легло на голям континент?

— Не вярвам, че е така, приятелю — не прие становището му горимът. — Звукът, който чуваме, не е породен от движенията на неспокойните земни пластове. Той е причинен от събуждането на един-единствен камък.

— Не съм съвсем сигурен, че разбирам какво искаш да кажеш — рече Белгарат и се навъси.

— Камъкът, който чуваме, е жив, Белгарат.

Старият вълшебник впери поглед в своя приятел.

— На света има само един жив камък, гориме.

— Самият аз винаги съм вярвал в това. Чувал съм звука от Кълбото на Алдур, докато то се движи около света. Този нов звук е породен също от жив камък. Той се пробужда, Белгарат, и чувства мощта си. Той е зъл, приятелю. Толкова зъл, че самата земя стене под тежестта му.

— И откога достига до вас този звук?

— Започна скоро след смъртта на прокълнатия Торак.

Белгарат сви устни.

— Знаехме, че нещо се раздвижва из цялата територия на Малореа — отбеляза той. — Ала нямахме представа, че проблемът е толкова сериозен. Можеш ли да ми кажеш нещо повече за този камък?

— Зная единствено името му — отвърна горимът. — Чуваме, че го произнасят шепнешком в пещерите, галериите и пукнатините на земните недра. Нарича се „Сардиус“.

Белгарат рязко вдигна глава.

— Ктраг Сардиус? Сардион?

— Чувал ли си за него?

— Белдин се натъкнал на това име в Малореа. То било свързано с нещо, наречено Зандрамас.

Горимът се задъха и лицето му придоби мъртвешки блед цвят.

— Белгарат! — възкликна той със задавен глас.

— Какво има?

— Това е най-страшното проклятие в нашия език.

Белгарат го погледна втренчено.

— Смятах, че зная повечето думи в езика ви. Как така никога не съм чувал тази?

— Никой не би я произнесъл пред теб.

— Никога не съм предполагал, че улгите въобще имат някакви думи, за да прокълнат някого. Какво е най-общото значение на „Зандрамас“?

— Това означава „объркване“, „хаос“, „пълно отрицание на света“. Ужасна дума.

Белгарат се намръщи.

— Но защо улгоско проклятие се появява в Даршива и се използва като име на някого или на някакъв предмет? И каква е връзката му със „Сардион“?

— Може би двете думи означават едно и също.

— Не бях помислил за това — призна Белгарат. — Но е възможно. Смисълът им изглежда подобен.

Поулгара бе възпитала Еранд много грижливо. Момчето знаеше, че не бива да се намесва, когато говорят по-възрастни. Ала онова, които искаше да каже, изглеждаше изключително важно и Еранд изведнъж почувства, че трябва да наруши правилото.

— Двете думи не означават едно и също нещо — намеси се момчето.

Белгарат го измери с особен поглед.

— Сардионът е камък, нали?

— Да — отвърна горимът.

— Зандрамас не е камък. Той е човек.

— Откъде знаеш това, момчето ми?

— Срещали сме се — отговори тихо Еранд. — Не точно лице в лице, а как да кажа… — беше му трудно да обясни. — Той приличаше на сянка. Ала човекът, който хвърляше сянката, се намираше някъде на друго място.

— Проекция — обясни Белгарат на горима. — Сравнително прост номер, гролимите много го обичат. — Вълшебникът се обърна към момчето. — Тази сянка каза ли ти нещо?

Еранд кимна.

— Каза, че ще ме убие.

Белгарат рязко пое дъх и попита:

— А ти каза ли това на Поулгара?

— Не. Трябваше ли?

— Не си ли помисли, че подобно нещо е твърде важно?

— Помислих, че е просто заплаха, целяща да ме накара да изпитам страх.

— Ти уплаши ли се?

— Да се уплаша ли? Не.

— Да не би да си се преситил, Еранд? — попита Белгарат. — Да не би разни хора всеки ден да заплашват да те убият и вече да си се отегчил от това?

— Не. Това се случи един-единствен път. Той беше само сянка, а една сянка не може да те нарани, нали?

— Да си се натъквал на още от тези сенки?

— Само Кайрадис.

— А кой е Кайрадис?

— Коя. Тя е жена. Не съм сигурен каква е. Говори също както рицаря Мандорален — използва старинни думи. Освен това носи превръзка пред очите си.

— Пророчица! — изсумтя Белгарат. — И какво ти каза?

— Каза, че пак ще се срещнем и че в общи линии ме харесва.

— Убеден съм, че това ти е подействало успокояващо — отбеляза сухо Белгарат. — Не пази такива неща в тайна, Еранд. Ако с теб се случи нещо необикновено, сподели с някого.

— Съжалявам — извини се Еранд. — Просто реших, че ти, Поулгара и Дурник имате достатъчно други грижи.

— Всъщност нямаме нищо против от време на време да прекъсваш заниманията ни, момче. Разказвай ни за тези малки свои приключения.

— Щом искате.

Белгарат отново се обърна към горима.

— Смятам, че достигнахме до нещо благодарение на нашия потаен приятел. Знаем, че Зандрамас — прощавай, че използвам тази дума — е човек. И този човек по някакъв начин е свързан с живия камък, който ангараките наричат „Ктраг Сардиус“. Получавали сме предупреждения за Зандрамас и по-рано, затова смятам, че трябва да приемем и Сардиона като пряка заплаха.

— И какво трябва да направим според теб? — попита горимът.

— Мисля, че всички трябва да насочим вниманието си към следната задача: да разберем точно какво стова в Малореа, дори ако трябва да я разрушим камък по камък. До днес изпитвах единствено любопитство. Сега, изглежда, ще се наложи да се отнасям към всичко това съвсем сериозно. Ако Сардионът е жив камък, значи прилича на Кълбото, а аз не искам нещо с такава мощ да попадне в ръцете на неподходящ човек. От онова, което успях да разбера, Зандрамас съвсем определено е тъкмо такова същество. — Вълшебникът се обърна и погледна Еранд озадачено. — Каква е връзката ти с всичко това, момче? Защо всички и всичко, замесено в цялата тази история, изведнъж минава да те навести?

— Не зная, Белгарат — отвърна искрено Еранд.

— Може би тъкмо оттук трябва да започнем. Бях обещал пред себе си проведа в скоро време дълъг разговор с теб, момче. Сигурно най-сетне е дошло времето за това.

— Щом искаш — отвърна Еранд. — Ала не зная доколко бих могъл да ти бъда от помощ.

— Ще разберем още сега, Еранд. Ще разберем още сега.