Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малореон (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guardians of the West, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
xsenedra (2006)
Корекция
Mandor (2006)

Издание:

Пазителите на запада. Кралят на мургите. 2001. Изд. Бард, София. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Guardians of the West. King of Murgos, David EDDINGS]. С ил. Формат: 170×240. Страници: 702. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-163-5.

История

  1. — Добавяне на анотация

13.

Не съвпадаха. Гарион усилено се опитваше да изтълкува смисъла на откъсите по друг начин, променяше значението им, ала, изглежда, не бе възможно да ги приведе в съответствие. С известна сигурност можеше да се твърди единствено, че и двата описват един и същ период, но приликата свършваше дотук. Пасажите просто се отдалечаваха и имаха съвсем противоположно значение. Навън беше ведра златна есен, а прашната библиотека изглеждаше някак мрачна, студена и неприветлива.

Гарион не смяташе, че принадлежи към съсловието на учените, затова подходи с известна неохота към задачата, която му бе поставил Белгарат. От една страна, го плашеше огромното количество документи, които трябваше да прочете, пък и тази тъмна малка стаичка с нейния мирис на древни пергаменти и подвързия от плесенясала кожа го потискаше. Ала той се бе занимавал с неприятни неща и преди. Въпреки че му бе малко неприятно, кралят на Рива усърдно прекарваше поне два часа на ден в библиотеката и се бореше със старинните книги и свитъци, често написани с труден за разчитане почерк. Това поне бе по-добро занимание, отколкото да чисти съдове в кухнята.

Гарион стисна зъби и сложи на масата двата свитъка съвсем близо един до друг, за да ги сравни отново. Четеше бавно и на висок глас; може би се надяваше, че ушите му ще доловят това, което очите вероятно пропускаха. Откъсът в Даринския сборник изглеждаше сравнително ясен. В него пишеше: „Чуйте! В деня, когато Кълбото на Алдур лумне в пурпурни пламъци, светът ще разбере името на Детето на Мрака. Пазете добре сина на Детето на Светлината, защото то не ще има брат. И ще се случи така, че онези, които някога бяха едно същество, а сега са две, ще се срещнат отново и след този сблъсък единия от тях вече няма да го има.“

Кълбото наистина бе блеснало в пурпурни пламъци и бе разкрито името на Детето на Мрака — Зандрамас. Това съвпадаше с „изминалите събития“. Сведението, че синът на Детето на Светлината — неговият син, няма да има братя, разтревожи леко Гарион. Първоначално той реши, че значението на тези думи е следното: той и Се’Недра ще имат само едно дете. Но колкото повече мислеше за това, толкова по-силно се убеждаваше, че в разсъжденията му има пропуски. Та в ръкописа бе споменато, че те ще имат само един син. Нищо не се казваше за дъщери. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно го блазнеше представата за цял рояк бъбрещи малки момиченца.

Последното изречение, където се говореше за двете същества, които някога били едно, все още няма никакъв смисъл, но кралят беше сигурен, че ще открие тайното послание.

Гарион следеше с пръст редовете на Мринския сборник, взирайки се съсредоточено в буквите под блещукащата светлина на свещта. Прочете откъса още веднъж, съвсем бавно и внимателно:

„И Детето на Светлината ще се срещне с Детето на Мрака и ще го победи…“ Това очевидно се отнасяше за срещата му с Торак. „… и тъмнината ще избяга.“ Тъмното пророчество наистина бе изчезнало в небитието след смъртта на бог Торак. „Но внимавайте, камъкът, който лежи в центъра на светлината…“ — това очевидно беше Кълбото на Алдур, — „… ще…“ Върху една от думите точно на това място бе паднала капка мастило. Гарион се намръщи, напрегна всички сили, опитвайки се да разбере каква дума може да лежи под това безформено петно. Дори само като се взираше в него, го завладяваше някаква особена умора. Сякаш усилията, необходими да отмести тази мастилена капка и да види какво се крие под нея, бяха големи колкото силата, нужна за повдигането на огромна планина. Той сви рамене и продължи: „… и тази среща ще се състои на място, което вече не съществува. Там ще бъде направен правилният избор.“ Тези последни редове бяха умопомрачителни. Щеше му се да изреве от отчаяние. Та как е възможно среща — или каквото и да било друго — да се състои на място, което вече не съществува? И какво бе значението на думата „избор“? Какъв избор? Чий избор? Избор между какво и какво?

Гарион изруга и отново прочете откъса. Още веднъж го обзе онова чудновато изтощение, когато очите му стигнаха до петното върху страницата. Той го отмина, без да му обръща особено внимание, и продължи нататък. Нямаше значение каква би могла да бъде думата под капката мастило. Тя си оставаше просто дума, а една единствена дума не би могла да има чак толкова голямо значение. Кралят на Рива остави раздразнено ръкописа настрана и се замисли върху противоречието между двата откъса. Първото обяснение, което му дойде наум, бе, че на това място, както и в много други случаи в сборника, всеизвестната лудост на пророка внезапно е взела връх над разсъдъка му. Освен това беше напълно възможно този препис да не е съвсем точен. Може би писарят, който го бе правил, беше пропуснал непреднамерено един или два реда в мига, когато бе изцапал страницата с мастило. Гарион си припомни един случай, когато самият той бе сторил това. Тогава бе превърнал една прекрасна любезна прокламация в ужасно изявление. Без малко щеше да обяви себе си за военен диктатор на всички кралства, разположени на юг от Източната стена. Когато откри досадната грешка, Гарион не просто изтри обидните редове, но, разтреперан, изгори целия документ. Така беше сигурен, че никой никога няма да го види.

Кралят на Рива стана, протегна се, за да облекчи схванатите си мускули, и се приближи към малкия, скрит зад решетка прозорец на библиотеката. През последните няколко седмици нощите бяха захладнели и по високите поляни над града вече падаше слана. Дните обаче бяха топли и изключително приятни. Гарион проследи с поглед положението на слънцето, за да прецени колко е часът. Бе обещал да се срещне на обяд с граф Валгон, високоуважаемия посланик на Толнедра, и не искаше да закъснява. Леля Поул многократно бе подчертавала колко е важна точността и Гарион винаги правеше всичко, което бе по силите му, за да не кара хората да го чакат.

Върна се на масата и разсеяно нави двата свитъка. Съзнанието му все още продължаваше да се бори с проблема за несъответствието на пасажите. След това духна свещите, излезе от библиотеката и внимателно затвори вратата.

Валгон, както винаги, бе твърде досаден. Гарион чувстваше, че в характера на толнедранците има някаква вродена надутост, която не им позволява да се изразяват, без да украсяват езика си до непоносимост. Този ден обсъждаха „приоритетите“ при разтоварването на търговските плавателни съдове в пристанището на Рива. Валгон, изглежда, ужасно харесваше думата „приоритети“, защото намираше начин да я включва в разговора поне веднъж във всяко второ изречение. Истинската причина за посещението на Валгон, изглежда, беше да представи пред риванския Крал молба — или може би конкретно искане — толнедранските търговци да получават с предимство достъп до ограничената площ на пристаните в долната част на града.

— Драги ми Валгон — подхвана Гарион, търсейки някакъв дипломатичен начин да откаже на посланика. — Всъщност смятам, че този въпрос се нуждае от… — Той спря и вдигна очи: вниманието му беше привлечено от изскърцването на масивните, украсени с дърворезба врати на тронната зала, които се отвориха тъкмо в този миг.

Един от високите стражи със сиви наметала, които винаги стояха на пост пред тронната зала, влезе с тежки стъпки, прокашля се леко и обяви с глас, който вероятно се чуваше чак до другия край на острова:

— Нейно кралско величество кралица Се’Недра, имперска принцеса на Толнедранската империя, командваща войските на Запада и възлюблена съпруга на Негово величество Белгарион Богоубиеца от Рива, господар на Западното море и Върховен владетел на Запада!

Дребничката Се’Недра влезе с престорено сериозен вид. Раменете й бяха гордо изправени, сякаш тя въобще не чувстваше тежестта на всички тези високи титли. Беше облечена в зелена кадифена рокля, чиито блещукащи нишки напомняха бляскавите пера на дива патица. Дрехата на кралицата бе набрана под гърдите, за да скрие нарастващата й талия. Очите й блестяха лукаво.

Валгон се поклони любезно.

Се’Недра докосна ръката на часовия, повдигна се на пръсти и му прошепна нещо. Той кимна, обърна се отново към трона в предната част на залата и отново се изкашля.

— Негово височество принц Келдар от Драсния, племенник на многообичания покоен крал Родар и братовчед на крал Кева, главнокомандващ походите на кралствата от Севера.

Гарион скочи от трона, обзет от неописуемо изумление.

Силк влезе величествено в тронната зала. Жакетът му бе в наситен перленосив цвят, по пръстите му блестяха множество пръстени, тежък златен ланец с голям сапфир висеше на врата на уважаемия принц.

— Не се притеснявайте, господа — обърна се драснианецът към Гарион и граф Валгон и размаха театрално ръка. — Не е необходимо да ставате. — Той протегна величествено дланта си към Се’Недра и двамата слязоха по широката, покрита с килим пътека край трите непрестанно пламтящи огньове в специално изградените огнища на пода.

— Силк! — възкликна Гарион.

— Същият — отвърна Силк с лек присмехулен поклон. — Ваше величество изглежда добре, като имаме предвид…

— Като имаме предвид какво?

Силк му намигна.

— Очарован съм от възможността отново да се срещна с толкова прочут и благороден търговец, принц Келдар — измърмори учтиво Валгон. — Ваше височество се превърна в легенда през последните години. Подвизите ви на изток доведоха до пълно отчаяние големите търговски родове в Тол Хонет.

— Човек от време на време постига някои скромни успехи — отвърна Силк, духна върху един от масивните пръстени на лявата си ръка, на който бе инкрустиран голям рубин, и след това изтри скъпоценния камък в жакета си. — В следващия си доклад, моля, предайте моите почитания на вашия нов император. Начинът, по който елиминира проблема с рода Вордю, беше безупречен.

Валгон си позволи лека усмивка.

— Сигурен съм, че негово императорско величество ще оцени доброто ви мнение за него, принц Келдар. — След това посланикът се обърна към Гарион. — Знам, че ваше величество има да обсъжда много неща със стария си приятел. Можем да оставим разрешаването на нашия проблем за друго, по-удобно време. — Валгон се поклони. — Ако ваше величество позволи, ще се оттегля.

— Разбира се, Валгон — отвърна Гарион. — Много ви благодаря.

Толнедранецът отново се поклони и безшумно напусна тронната зала.

Се’Недра пристъпи към трона и хвана нежно Силк за ръката:

— Надявам се нямаш нищо против, че те прекъсваме, Гарион — заговори тя. — Зная, че с Валгон сте водили особено приятен разговор.

Гарион направи гримаса и попита:

— Каква беше целта на цялата тази официалност? Искам да кажа, защо изредихте всички тези величествени титли?

Силк се засмя.

— Идеята бе на Се’Недра. Тя предположи, че ако впечатлиш Валгон с няколко десетки титли, ще можем да го накараме да си тръгне. Нещо важно ли прекъснахме?

Гарион го изгледа навъсено.

— Посланикът говореше за разтоварването на толнедранските търговски кораби. Мисля, че ако бе употребил думата „приоритети“ още веднъж, щях да скоча и да го удуша.

— О? — възкликна Се’Недра и отвори широко очи. — Дали пък да не го повикаме?

— Доколкото схващам, не го харесваш особено — предположи Силк.

— Той е от рода Хонет — отвърна Се’Недра и изпръхтя презрително. — Мразя хонетите.

— Да отидем някъде, където ще можем да поговорим спокойно — предложи Гарион и огледа официалната тронна зала.

— Както желае ваше величество — изрече Силк с тържествен поклон.

— О, я стига! — прекъсна го Гарион, слезе от кралския подиум и ги поведе към страничната врата.

Когато стигнаха в тихите, огрени от слънце кралски покои, Гарион въздъхна с облекчение, свали короната и смъкна от гърба си официалната мантия.

— Нямаш представа колко топло държи тази дреха — измърмори той и захвърли мантията върху едно кресло в ъгъла.

— Така ще я смачкаш, скъпи — напомни му Се’Недра, взе мантията и внимателно я окачи върху облегалката на един стол.

— Може би ще успея да ти намеря роба от малореански сатен в подходящ цвят и с втъкани сребърни нишки — каза Силк. — Ще изглежда много впечатляващо и въобще няма да ти тежи.

— Прекрасна идея — рече Гарион.

— И съм сигурен, че мога да ти я предложа на много привлекателна цена.

Гарион го изгледа сепнато и Силк се разсмя.

— Никога няма да се промениш, нали, Силк? — попита Се’Недра.

— Разбира се, че не — отвърна той и се отпусна без покана в едно кресло.

— Какво те води в Рива? — попита го Гарион и седна срещу приятеля си.

— Преди всичко привързаността ми към вас. Не съм ви виждал вече няколко години. — Дребничкият драснианец се огледа. — Да ви се намира нещо за пиене?

— Все ще измислим нещичко — засмя се Гарион.

— Имаме много хубаво вино — предложи му Се’Недра и се приближи до един тъмен полиран бюфет. — Опитваме се да държим Гарион далеч от обикновеното пиво.

Силк вдигна вежда.

— За нещастие кралят има особена склонност да пее, когато погълне няколко халби пиво — обясни кралицата. — В никакъв случай не бих искала да те подлагам на това изпитание.

— Добре де, стига — недоволно каза Гарион.

— Проблемът е не толкова в гласа му — продължи безмилостно Се’Недра. — По-скоро буди внимание начинът, по който той търси подходящите тонове и не ги намира.

— Имаш ли нещо против да прекратиш коментарите? — попита я Гарион.

Малката кралица се засмя звънко и напълни две сребърни чаши с червено като кръв толнедранско вино.

— Ти няма ли да ни правиш компания? — попита Силк.

Се’Недра сбърчи нослето си.

— Наследникът на риванския престол не проявява особено топло отношение към виното — отвърна тя и постави деликатно ръка върху големия си корем. — А може би точно обратното — много го харесва. Виното го кара да рита, а предпочитам да не изпотроши половината ми ребра.

— А, да — отвърна тактично Силк.

Се’Недра сложи чашите на масата.

— Сега, ако ме извините, господа, време е да посетя банята.

— Любимото й занимание — обясни Гарион. — Прекарва поне два часа всеки следобед в женската баня, макар че не е мръсна и няма никаква нужда от това.

Кралицата вдигна рамене.

— Водата отпуска гърба ми. От известно време нося доста тежест. — Тя още веднъж докосна корема си. — Струва ми се, че натежавам все повече с всеки ден.

— Радвам се, че жените раждат децата. Сигурен съм, че аз наистина не бих имал сили за това.

— Ти си едно противно дребно човече, Келдар — отвърна му дръзко малката кралица.

— Точно такъв съм, разбира се — усмихна се самодоволно принцът.

Се’Недра го изгледа смразяващо и отиде да потърси лейди Арел, която обикновено я придружаваше в баните.

— Тя просто цъфти — отбеляза Силк. — И не е толкова непоносима, колкото очаквах.

— Да беше я видял преди няколко месеца.

— Лошо ли беше положението?

— Просто не можеш да си представиш.

— Така става с всяка жена. Поне така са ми казвали.

— А ти къде се изгуби напоследък? — попита Гарион и се отпусна на стола. — До нас не достигаха много новини за теб.

— Бях в Малореа — отвърна Силк и отпи от виното си. — Търговията с кожи вече не представлява никакво предизвикателство за мен, затова оставих Ярблек да се занимава с нея. Сметнахме, че можем да натрупаме много пари от търговия с малореанска коприна, килими и необработени скъпоценни камъни. Затова дойдох тук да проуча как всъщност стои въпросът.

— В Малореа не е ли твърде опасно за западния търговец?

Силк сви рамене.

— Що се отнася до това, не е по-лошо, отколкото в Рак Госка или Тол Хонет. Прекарал съм целия си живот на опасни места, Гарион.

— Не би ли могъл просто да купуваш стоката в Яр Марак или Тул Зелик, когато разтоварят малореанските кораби?

— Цените на място, във вътрешността на Малореа, са много по-добри. Щом стоката премине през нови ръце, цената й се удвоява.

— В това има смисъл — отбеляза Гарион и погледна приятеля си. Изпитваше известна завист за свободата, с която дребничкият драснианец кръстосваше целия свят и отиваше, където си поиска. — Каква е днес Малореа в действителност? — попита кралят. — Чуваме разни истории, но ми се струва, че в по-голямата си част те са чисти измислици.

— Там сега е смутно време — отвърна сериозно Силк. — Кал Закат е далеч, съсредоточил е вниманието си върху войната с мургите. Гролимите се разбягаха на всички страни, щом чуха за смъртта на Торак. Малореанското общество винаги е било управлявано или от Мал Зет, или от Мал Яска — императора или църквата, — но в момента, изглежда, никой не изпълнява тези задължения. Бюрократичните управляващи чиновници се опитват да удържат нещата, но малореанците имат нужда от силен водач, с какъвто в момента не разполагат. Какви ли не странни неща се появяват по тези земи — бунтове, нови религии, размирици — да не ти разправям.

Гарион изведнъж се сети за нещо и попита:

— Да си попадал на името Зандрамас?

Силк го погледна остро.

— Странно е, че ме питаш за това — рече той. — Когато бях в Боктор, точно преди Родар да умре, разговарях с Джевълин. Случи се така, че и Еранд бе там. Момчето отправи същия въпрос към Джевълин. Шефът на драснианското разузнаване отговори, че това е даршивско име. Това бе почти всичко, което знаеше. Когато се върнах в Малореа, поразпитах на няколко места, но хората стискаха устни и юмруци всеки път, щом споменех за това. Тъй че престанах. Подразбрах, че името е свързано с някоя от новопоявилите се религии, за които ти казах преди малко.

— Случайно да си чувал за нещо, наречено „Сардион“ или може би „Ктраг Сардиус“?

Силк се намръщи и допря ръба на чашата до долната си устна.

— Звучи ми познато, но не мога да се сетя точно къде съм го чувал.

— Ако случайно си спомниш, обади ми се незабавно. Ще ти бъда много благодарен, ако ми разкажеш всичко, което си научил по този въпрос.

— Важно ли е?

— Мисля, че може да се окаже сериозна работа. Дядо и Белдин се опитват да открият истината за това.

— Имам връзки в Мал Зет и Мелцен — отбеляза Силк. — Когато се върна в Малореа, ще видя какво мога да направя по този въпрос.

— Значи скоро пак ще се връщаш там, така ли?

Дребничкият драснианец кимна утвърдително.

— Щях да остана там, но се появиха малки затруднения в Яр Надрак. Крал Дроста взе да става твърде алчен. Даваме му огромни подкупи. Това е много полезно за нас, защото парите го убеждават да си затваря очите за някои наши дейности в кралството му. Но той изведнъж реши, че сме натрупали прекомерно внушително богатство, и започна да обмисля денонощно идеята да отчужди владенията ни в Гар ог Надрак. Наложи се да се върна и да го разубедя.

— И как успя? Винаги съм имал впечатлението, че Дроста прави в Гар ог Надрак каквото си поиска.

— Заплаших го — обясни Силк. — Изтъкнах, че съм близък роднина на краля на Драсния. Освен това намекнах, че съм в много приятелски отношения с Кал Закат. Мисълта за нападение от изток или от запад никак не му хареса и той се отказа да ни пречи.

— Наистина ли си в приятелски отношения със Закат?

— Никога не съм го срещал, но Дроста не знае за това.

— Значи си го излъгал? Не е ли опасно?

Силк се засмя.

— Много неща са опасни, Гарион. И двамата сме попадали в затруднено положение. Рак Ктхол не бе най-приятното място на света, ако си спомняш, а Ктхол Мишрак направо ме изнервяше.

— Знаеш ли, Силк? — каза Гарион замислено. — Малко ми липсва всичко това.

— Какво разбираш под „всичко това“?

— Не зная… опасността, вълнението. Нещата при мен станаха твърде спокойни. Маневрите, които предприемам, за да се изплъзна от исканията на толнедранския посланик, са почти единственото вълнуващо нещо за мен сега. Понякога ми се иска… — Той спря и остави мисълта си незавършена.

— Ела с мен в Малореа, ако искаш — предложи му Силк. — Мога да намеря интересна работа за човек с твоите способности.

— Се’Недра няма да бъде очарована, ако замина тъкмо сега.

— Това е една от причините, поради която така и не се ожених — заяви Силк. — Затова пък не се налага да се тревожа за такива неща.

— Ще се отбиеш ли в Боктор на връщане към Малореа?

— Може би за съвсем кратко. Посетих хората, които трябваше да видя, докато пътувах насам от Яр Надрак. Порен и Кева са много добре. Той вероятно ще бъде добър крал, когато порасне. Отбих се да видя и Джевълин, разбира се. В една или друга степен от мен се очаква да го сторя. Харесва му да събира информация за това какви са впечатленията ни от чуждите страни, дори и когато действията ни не са свързани с каквито и да било официални задължения.

— Джевълин е много добър, нали?

— Най-добрият.

— Винаги съм мислил, че най-добрият си ти.

— Съвсем не, Гарион — усмихна се Силк. — Аз съм твърде непостоянен, блестящ може би, но непостоянен. Много лесно се отклонявам от първоначалните си намерения. Но щом Джевълин преследва нещо, той не позволява никому да застане на пътя му. Вниманието му е съсредоточено единствено върху крайната цел, до мига, когато я постигне. Точно сега се опитва да стигне до истината за култа към Мечката.

— Постигнал ли е някакви успехи?

— Все още не. От няколко години се опитва да внедри някого във върховния съвет на култа, но още не му се е удало да го стори. Казах му, че трябва да изпрати Хънтър, но той отвърна, че Хънтър бил зает с нещо друго, и ме посъветва да си гледам работата.

— Хънтър? Кой е Хънтър?

— Нямам никаква представа — призна Силк. — Това не е една и съща личност по всяко време, разбираш ли. Хънтър е просто име, което получава най-тайният ни шпионин, и това име от време на време сменя носителя си. Само Джевълин знае кой е Хънтър, но той няма да го разкрие никому, дори и на Порен. Самият Джевълин бе Хънтър за известно време, преди около петнадесет години. Не е необходимо Хънтър винаги да бъде драснианец. Може дори да не е мъж. Възможно е Хънтър да се окаже всеки на света. Има вероятност да бъде някой, когото познаваме — Барак може би, или Релг, а защо не някой в Нийса?

— Мандорален, може би — предположи Гарион и се усмихна.

Силк се замисли.

— Не, Гарион — заключи той. — Не смятам, че Мандорален има подходящите качества за този занаят, но понякога изборът на агент Хънтър може наистина да те изуми. Няколко пъти Хънтър е бил дори мург.

— Мург ли? Че как се доверявате на мург?

— Не съм казвал, че винаги трябва да се доверяваме на Хънтър.

Гарион безпомощно поклати глава.

— Никога няма да разбера шпионите и особените им занимания.

— Това е игра — обясни Силк. — След като известно време си участвал в нея, тя става по-важна от това на чия страна си. Причините, поради които вършим разни неща, често пъти са наистина неведоми.

— Забелязал съм — отвърна Гарион. — И тъй като вече заговорихме по същество — каква е истинската причина за идването ти в Рива?

— Това не е никаква тайна, Гарион — отговори Силк учтиво и оправи маншетите на сивия си жакет. — Преди няколко години разбрах, че един пътуваш търговец лесно губи поглед върху нещата. Ако искаш да се задържиш на върха в определена държава, където се случват най-различни неща, трябва да имаш свой агент в тази страна. Някой, който умее да се възползва от възможностите, възникнали при определена ситуация. Набелязал съм някои пазари за определени ривански стоки: стъкло, здрави ботуши, вашите къси вълнени наметала и разни други неща. Затова реших, че не би било зле да имам представител тук.

— Това наистина е много умна идея, Силк. Търговията в града е в лек застой. Бихме могли да използваме интереса към някои стоки, за да я пооживим.

Силк се усмихна лъчезарно.

— А пък аз винаги мога да намеря приложение на допълнителните приходи, които ще ми донесеш — добави Гарион.

— Какво?!

— В кралството има определени данъци, Силк. Те не са твърде обременяващи, сигурен съм, че разбираш това. Управлението на една държава е много скъпо.

— Гарион! — В гласа на Силк се долавяха обидени нотки.

— Това е едно от нещата, които научих най-напред. Хората не се гневят толкова много на данъците, когато са сигурни, че всички граждани плащат еднакво. Не бих могъл да правя изключение, дори и за стар приятел. Ще те представя на Кайл. Той е главният ми администратор и ще уреди всички необходими формалности.

— Ужасно съм разочарован от теб, Гарион — каза Силк унило.

— Ти самият си казвал много пъти: „Търговията си е търговия“. В края на краищата това е точно така, нали?

Някой почука на вратата.

— Да — каза Гарион.

— Пазителят на Рива, ваше величество — обяви стражът.

— Да влезе.

Високият Пазител на Рива, чиято коса започваше да сивее, влезе безшумно при тях.

— Принц Келдар — поздрави той Силк и кимна леко. След това се обърна към Гарион. — Не бих ви тревожил, ваше величество — извини се той, — ала възникна спешен въпрос.

— Разбира се, Бранд — отвърна любезно Гарион. — Седни.

— Благодаря, Белгарион — каза с благодарност Бранд и се отпусна на един стол. — Краката ми не са такива, каквито бяха навремето.

— Май никак не е забавно да остарееш — подхвана Силк. — Умът става по-остър, но всичко друго започва да се разрушава.

Бранд се усмихна за миг.

— Имало е сбиване в гарнизона, тук в Цитаделата, Белгарион — почна той и без губене на време премина директно на въпроса. — Сам ще накажа двамата млади мъже, замесени в него, но помислих, че ако ти поговориш с тях, ще се избегне възможността за кръвопролитие.

— Кръвопролитие ли?

— Скарали са се за нещо съвсем незначително, но постепенно нещата загрубели. Сдърпали са се малко, разклатили са си по няколко зъба. С това всичко е трябвало да приключи, но двамата започнали да отправят официални предизвикателства един към друг. Бях съвсем сигурен, че не би искал в тази работа да се намесват мечове.

— Прав си.

— Мога да им заповядам да оттеглят предизвикателствата, но винаги има вероятност да се измъкнат посред нощ, да намерят някое уединено място и да проведат двубоя там. Мнението ми е, че ако кралят разговаря с тях, бихме могли да предотвратим тази глупост. И двамата са твърде способни младежи. Не бива да допуснем да се кълцат като зелки.

Гарион кимна в знак на съгласие.

— Изпрати тези луди глави при мен. Нека това бъде първото нещо, което…

Медальонът, който кралят на Рива носеше винаги, за миг трепна по особен начин и Гарион изведнъж прекъсна мисълта си, уплашен от потръпването на метала върху гърдите му. Амулетът изведнъж се нажежи и в ушите на Гарион зазвуча странно бръмчене.

— Какво има, Гарион? — попита го любопитно Силк.

Гарион вдигна едната си ръка, сякаш се опитваше да определи източника на звука. Бръмченето спря и кралят изведнъж чу гласа на Се’Недра. Малката кралица го викаше отчаяно.

„Гарион, помогни ми!“

Той скочи. Бранд и Силк го гледаха смаяно.

— Се’Недра! — извика той. — Къде си?

„Помогни ми, Гарион! В банята! В банята!“

— Бързо! — обърна се възбудено Гарион към двамата мъже. — Се’Недра се нуждае от помощта ни! В банята! — Кралят изхвърча от стаята, като грабна един меч, подпрян в ъгъла.

— Какво става? — попита Силк, докато тичаше до краля и Бранд в коридора.

— Не зная! — извика Гарион. — Но ме вика да й помогна! — Кралят измъкна меча от ножницата. — Нещо става долу в банята.

Слизаха сякаш безкрайно дълго по осветеното от факли стълбище — банята се намираше в подземието на Цитаделата. Гарион прескачаше по три-четири стъпала наведнъж, Силк и Бранд го следваха по петите. С мрачни лица, стиснали в ръце готови за бой оръжия, тримата тичаха бясно надолу. Уплашени слуги отскачаха, за да им направят път.

Спряха пред вратата на дамската баня, залостена от вътрешната страна с тежко желязно резе. Гарион съсредоточи волята си върху масивните дъски и заповяда:

— Пръсни се!

И обкованата с желязо врата изскочи от пантите си. Картината от другата й страна бе ужасяваща. Лейди Арел лежеше свита на кълбо върху покрития с плочки под. Между плешките й стърчеше дръжката на кинжал. В средата на потъналия във водни пари басейн някаква висока кокалеста жена с тъмно наметало безмилостно притискаше нещо под водата. Жертвата й слабо се съпротивляваше, а над нея, разпиляна върху повърхността на водата като огромно бакъреночервено ветрило, плуваше косата на малката кралица.

— Се’Недра! — извика Гарион и скочи в басейна с високо вдигнат меч.

Жената с наметалото се сепна, погледна го уплашено и побягна, хвърляйки водни пръски във всички посоки.

Безжизненото тяло на Се’Недра изплува на повърхността, обърнато с лицето надолу, и започна да се полюшва във водата. Гарион нададе болезнен вик, хвърли меча и тръгна към кралицата с бързи, мъчителни крачки през дълбоката до пояс вода. Бе протегнал отчаяно ръце към отпуснатото тяло, което се поклащаше на повърхността.

Ревейки от ярост, Бранд хукна по покритата с плочки пътека около басейна след високата жена, която тичаше с всички сили към една малка странична врата в отсрещния край на банята. Ала Силк вече го бе изпреварил и с бързи крачки се носеше след жената, която стискаше в ръка кинжал с дълго острие.

Гарион взе на ръце тялото на жена си и закрачи през водата към края на басейна. С ужас установи, че тя не диша.

— Какво да правя? — извика той отчаяно. — Лельо Поул, какво да правя?

Ала леля Поул я нямаше. Той положи Се’Недра на плочките край басейна. Тялото на Се’Недра не помръдваше, гърдите й не трепваха, лицето й бе с мъртвешки синьо-сив цвят.

— Помогнете ми! — изкрещя Гарион, хвана здраво мъничкото безжизнено тяло и го притисна към себе си.

Усети до гърдите си рязко импулсивно движение, подобно на удар на сърце. Вгледа се в неподвижното лице на съпругата си, търсейки отчаяно някакъв признак на живот. Но Се’Недра не помръдна, малкото й тяло остана отпуснато. Кралят отново я притисна към себе си.

Още веднъж усети внезапното движение, което приличаше на лек удар близо до сърцето му. Отново отдръпна Се’Недра от себе си. Очите му плуваха в сълзи, ала той продължи да търси с поглед източника на странното туптене. Блещукащата светлина на една от факлите, прикрепени с железни пръстени по мраморните стени на помещението, сякаш танцуваше върху лъскавата повърхност на сребърния амулет, завързан на врата й. Нима бе възможно… Кралят на Рива докосна амулета. Пръстите му внезапно изтръпнаха болезнено и той рязко отдръпна ръка. След това стисна медальона в юмрука си и почувства как металът тупти като сребърно сърце, биещо със слаб, непостоянен ритъм.

— Се’Недра! — извика рязко Гарион. — Събуди се! Моля те, не умирай, Се’Недра! — Ала не последва никакъв признак на живот, тялото на съпругата му остана отпуснато, безсилно. Все още стискайки сребърния амулет в ръка, кралят на Рива заплака. — Лельо Поул — ридаеше той съкрушено. — Какво да правя сега?

— Гарион? Ти ли си? — прозвуча гласът на леля Поул някъде от много далеч.

— Лельо Поул! — изплака той. — Помогни ми!

— Какво има? Какво се е случило?

— Се’Недра. Тя… Удавиха я — изхлипа Гарион и целият ужас на преживяното се стовари върху него със силата на мощен, съкрушителен удар. Той отново заплака сподавено. Мъчителните му ридания разтърсиха каменния свод.

— Стига! — Гласът на леля Поул изплющя като камшик. — Къде? — попита тя. — Кога се случи това?

— Тук в банята. Тя не диша, лельо Поул. Мисля, че е мъртва.

— Стига си дрънкал глупости, Гарион! — Гласът й му подейства като жестока плесница. — Преди колко време престана дишането й?

— Преди няколко минути… Не зная точно.

— Нямаме време за губене. Извади ли я от водата?

— Да. Но тя не диша! Лицето й е пепеляво.

— Слушай внимателно. Трябва да махнеш водата от дробовете й. Обърни я по корем и започни да притискаш и отпускаш гърба й на равни интервали. Опитай да го направиш с ритъма на нормалното дишане. Внимавай да не натискаш твърде силно, защото може да нараниш бебето.

— Но…

— Прави каквото ти казвам, Гарион!

Той преобърна безмълвната си съпруга и внимателно започна да притиска и отпуска ребрата й. От устата на дребничката кралица излезе удивително голямо количество вода, но тя си оставаше безжизнена и неподвижна.

Гарион спря и отново стисна амулета.

— Нищо не става, лельо Поул.

— Не спирай!

Кралят отново започна да притиска ритмично ребрата на Се’Недра. Почти се бе отчаял, когато неочаквано тя се изкашля. Гарион едва не се разплака от радост и продължи да натиска гърба й. Се’Недра пак се прокашля и започна немощно да плаче. Гарион сложи ръка върху медальона.

— Тя плаче, лельо Поул! Жива е!

— Добре. Вече можеш да спреш. Какво стана?

— Някаква жена се опита да я убие тук, в банята. Силк и Бранд я гонят.

Последва дълго мълчание.

— Разбирам — каза накрая леля Поул. — Сега слушай, Гарион, слушай ме внимателно. След случилото се дробовете на Се’Недра ще бъдат твърде слаби. Най-опасни сега за нея ще бъдат възможните възпаления, причинени от запушването им, както и високата температура. Сложи я да легне. Нейният живот и този на бебето зависят от това. Щом дишането й се поуспокои, занеси я в леглото. Ще дойда възможно най-бързо.

Гарион със светкавична бързина събра всички кърпи и дрехи, изпречили се пред очите му, и направи легло за съпругата си. Тъкмо я зави с един плащ и се върна Силк. Лицето му бе мрачно. Бранд, силно задъхан, се появи малко след дребния драснианец.

— Добре ли е? — попита огромният Пазител на Рива. На лицето му бе изписана отчаяната му загриженост за малката кралица.

— Мисля, че да — отговори Гарион. — Вече диша. Жената избяга ли?

— Не успя — отговори Силк. — Гоних я чак до бойниците и тъкмо да я хвана, се хвърли от стената на крепостта.

— Добре — каза Гарион, без да се замисля.

— Всъщност никак не е добре. Трябваше да я разпитаме. Сега никога няма да разберем кой я е изпратил да извърши това зловещо убийство.

Бранд бе приклекнал натъжен край отпуснатото тяло на племенницата си.

— Бедната ми Арел — прошепна той. Сълзи задавиха гласа му. След това огромният воин коленичи до нея и хвана дръжката на кинжала, който стърчеше от гърба и. — Дори и мъртва е служила на своята кралица — изрече той гордо.

Гарион го погледна.

— Кинжалът е заседнал дълбоко в тялото й — обясни Бранд и дръпна силно дръжката. — Убийцата не е успяла да го измъкне. Затова се опитваше да удави Се’Недра. Ако бе измъкнала кинжала, щяхме да пристигнем твърде късно.

— Ще разбера кой е замислил това — заяви Гарион със стиснати зъби. — Ще наредя да го одерат жив.

— Това ми звучи добре — съгласи се Силк. — Можем и да го сварим жив. Това е любимото ми наказание.

— Гарион — изрече тихо Се’Недра и всички мисли за отмъщение изчезнаха от съзнанието на краля, щом той се обърна към измъчената си жена. Докато я притискаше нежно до гърдите си, той смътно чу как Силк разговаря с Бранд.

— Нека някой прибере онова, което е останало от убийцата — приказваше отсечено дребничкият мъж. — Искам да ми донесат всички нейни дрехи.

— Дрехите й ли?

— Точно така. Жената вече не може да говори, но дрехите й могат. Би се учудил колко много неща можеш да научиш за някого, разглеждайки бельото му. Искаме да разберем кой стои зад това престъпление, а мъртвата жена е единствената ни следа. Искам да разбера коя е и откъде е дошла. Колкото по-скоро го направя, толкова по-скоро ще започнем да загряваме маслото.

— Какво масло?

— Ще сваря човека, който стои зад убийството. Ще загрявам маслото много бавно и ще подходя с голямо внимание към всяка подробност, заклевам се.