Дейвид Едингс
Пазителите на запада (17)

16.

Беше мрачно място. Селцето се гушеше на брега на реката в края на плоска, с нищо незапомняща се равнина, покрита с груба тъмнозелена трева. Почвата бе наносна глина, хлъзгава и сива, и изглеждаше неплодородна, а отвъд големия завой на река Мрин се простираше безкрайната зелено-кафява шир на блатата. Селото се състоеше от двайсетина сиво-кафяви къщи, всички струпани около квадратната каменна гробница. Паянтови кейове, построени от бели като кост дървета, изхвърлени на брега, стърчаха в реката като пръсти на скелет, рибарски мрежи висяха върху колове и се сушеха във влажния въздух, който гъмжеше от комари.

Корабът на Гарион пристигна около обяд и той незабавно се отправи по скърцащия кей към калната, изровена от колелата на каруци улица, водеща към самата гробница. Кралят вървеше внимателно, за да не се подхлъзне, и усещаше неприкритите любопитни погледи на селяните. Големият меч на риванския крал стърчеше над рамото му.

Когато Гарион спря пред потъмнелите бронзови врати и поиска да влезе, жреците на Белар, които пазеха гробницата, започнаха да раболепничат и да се умилкват. Поведоха го през застлан с плочи вътрешен двор и гордо му показаха прогнила кучешка колиба и голям, здрав, намазан с катран стълб, по който висяха останки от тежка ръждясала верига. На това място лудият пророк бе прекарал последните си дни.

В самата гробница се намираше традиционният олтар с изсечена върху камък мечешка глава. Гарион забеляза, че вътрешността на гробницата се нуждае от почистване. Самите жреци също бяха чорлави и немити. Помисли си, че една от първите изяви на религиозен плам е силната омраза към сапуна и водата. Светите места и тези, които се грижеха за тях, като че ли винаги миришеха лошо.

Когато стигнаха до сводестото светилище, възникна малък проблем. Там се намираше пожълтелият пергамент на оригинала на Мринския сборник, положен в кристален сандък, а над него се издигаха две свещи с височината на човешки ръст. Един от жреците, фанатик, чиято коса и брада приличаха на разпиляна от вятъра купа сено, се противопостави остро, почти истерично, когато Гарион любезно поиска сандъкът да бъде отворен. Ала висшият духовник бе достатъчно дипломатичен и призна върховенството на мнението на риванския крал, особено когато забеляза Кълбото на Алдур, така че Гарион можеше да разгледа всеки свещен обект, който желаеше. Гарион още веднъж се убеди, че по някакъв особен начин той самият е свещен обект в съзнанието на много алорни.

Фанатикът най-накрая отстъпи, макар да продължи да мърмори: „Светотатство“. Кристалният сандък бе отворен с ръждясал ключ и в кръга от светлината на свещите бяха поставени малка масичка и стол. Така Гарион можеше да разгледа внимателно сборника.

— Мисля, че вече мога да се справя сам, ваши светейшества — обърна се учтиво кралят към тях. Не обичаше хора, надвесени над раменете му, пък и сега не чувстваше особено силна нужда от компания. Гарион седна, постави ръка върху свитъка и погледна малката група жреци. — Ще ви повикам, ако имам нужда от нещо.

Лицата им изразяваха неодобрение, но съкрушителното присъствие на краля на Рива ги бе направило твърде плахи, така че те не се противопоставиха на категоричното му желание да напуснат помещението и излязоха тихо един след друг.

Гарион бе възбуден. Решението на загадката, която го бе измъчвала през всичките тези месеци, най-сетне се намираше в ръцете му. Той развърза с треперещи пръсти тънката копринена панделка и започна да развива пращящия пергамент. Начинът на изписване на думите бе старинен, но изпълнен с великолепие. Отделните букви бяха по-скоро изкусно изрисувани, отколкото изписани. Кралят на Рива незабавно разбра, че на създаването единствено на този ръкопис е бил посветен цял един живот. С потръпващи от нетърпение ръце Гарион внимателно разви свитъка, очите му пробягаха по вече познатите думи и фрази в търсене на реда, който веднъж завинаги щеше да разбули загадката.

Ето го! Гарион се взря недоверчиво в него и не можа да повярва на очите си. Петното бе точно същото както и при всички други копия. Без малко щеше да изкрещи от отчаяние.

Притиснат от мъчителното чувство за поражение, риванският крал прочете още веднъж този ред със съдбовно значение: „И детето на Светлината ще срещне детето на Мрака, ще го надвие и тъмнината ще избяга. Но внимавайте — камъкът, който лежи в центъра на светлината, ще…“ — И тук отново се появяваше проклетото петно.

Когато Гарион прочете откъса втори път, се случи нещо особено. Изведнъж го обзе някакво странно безразличие. Защо вдигаше толкова шум за една-единствена дума, скрита под петното? Какво щеше да промени една дума? Понечи да стане от стола, да прибере свитъка и да излезе от това място, в което се разнасяха зловонни миризми. Искаше му се да се прибере вкъщи. И изведнъж внезапно спря, припомнил си всички часове, които бе прекарал в опити да разгадае значението на фразата, заличена от петното. Нямаше да е излишно да прочете откъса още веднъж. В края на краищата бе изминал толкова дълъг път…

Кралят отново се захвана със свитъка, но неприятното чувство се изостри толкова много, че той едва успя да се задържи изправен. Защо си губеше времето с тези глупости? Бе изминал целия този път, за да си измъчва очите с този разкапващ се боклук, с несвързаните брътвежи на един болен ум, записани върху пергамента — тази воняща, полуизгнила, зле ощавена кожа. Гарион отблъсна сборника с отвращение. Това наистина беше глупаво. Той отмести стола си, изправи се и преметна на гръб големия меч на Желязната хватка. Неговият кораб го очакваше, закотвен на кея. Докато паднеше нощта, можеше да е изминал половината път до Коту, а след седмица щеше да бъде отново в Рива. Щеше да заключи библиотеката завинаги и можеше да се посвети на истинската си работа. В края на краищата владетелят на кралството нямаше време за всички тези умопобъркващи размишления. Гарион решително обърна гръб на свитъка и тръгна към вратата.

Ала в момента, когато отмести поглед от свитъка, спря. Какво правеше той? Наистина трябваше да разбули тайната на петното. Но когато се обърна и отново погледна ръкописа, отново го помете същата тази вълна от непоносимо отвращение. Тя бе толкова силна, че риванският крал се обърна с гръб към сборника. Изведнъж чувството на неприязън изчезна. Имаше нещо в самия свитък, което се опитваше да го прогони.

Гарион започна да крачи нагоре-надолу, като внимателно задържеше погледа си встрани от ръкописа. Какво бе изрекъл сухият глас в съзнанието му? „Там има няколко думи. Ако ги погледнеш при подходяща светлина, ще успееш да ги видиш.“ Каква светлина? Свещите в това сводесто помещение явно не бяха онова, което бе имал предвид сухият глас. Слънчева светлина? Това едва ли бе вероятно. Поледра бе казала, че той трябва да прочете скритите думи, но как би могъл при положение, че сборникът буквално го прогонваше всеки път, когато го погледнеше? Гарион спря. Какво друго бе споменала тя? Нещо от рода на това, че няма да може да ги види без…

Вълната на отвращение, която връхлетя срещу него, бе толкова силна, че Гарион усети как стомахът му се свива. Кралят се завъртя бързо така, че да бъде с гръб към омразния документ. Изведнъж дръжката на меча на Желязната хватка го удари внезапно и болезнено по главата. Гарион гневно вдигна ръка към рамото си, за да хване дръжката и да я блъсне надолу, но вместо това ръката му докосна Кълбото на Алдур. Чувството на погнуса моментално се изпари, мислите и съзнанието му се избистриха. Светлината! Разбира се! Той трябваше да прочете сборника под светлината на Кълбото! Тъкмо това се бяха опитали да му кажат Поледра и сухият глас. Гарион непохватно протегна ръка и хвана Кълбото.

— Измъкни се от мястото си — промърмори той. Чу се леко щракване и безценният камък остана в ръката му. Огромният меч, препасан през гърба му, изведнъж стана много тежък и Гарион без малко щеше да се смъкне на колене на пода. С изумление разбра, че привидната липса на тежест у огромното оръжие е дело на самото Кълбо. Докато се бореше с това грамадно тегло, той започна да опипва непохватно катарамата върху гърдите си, разкопча я и усети как гигантското оръжие се плъзна от гърба му. Мечът на Желязната хватка падна на пода и издрънча оглушително.

Вдигнал Кълбото, Гарион се обърна и погледна право в свитъка. Стори му се, че чува яростно ръмжене, но съзнанието му остана ясно. Пристъпи към масата и разгърна свитъка с едната си ръка с другата държеше светещото Кълбо над тайнствения откъс.

Най-после видя значението на скритите под петното думи, които го бяха измъчвали толкова дълго. Петното не се беше получило вследствие на няколко случайно разлети капки мастило. Посланието бе запазено изцяло, но всички думи бяха написани една върху друга! Цялото пророчество се съдържаше на това единствено място! В синята силна светлина на Кълбото на Алдур погледът му се гмуркаше все по-надолу и по-дълбоко под повърхността на пергамента и думите, останали скрити цяла вечност, изплуваха като мехурчета, откъсващи се от свитъка.

„Но внимавайте… — беше написано в съдбовно важния откъс. — Камъкът, който лежи в центъра на Светлината, ще пламне с червена светлина. Гласът ми ще проговори на Детето на Светлината и ще му открие името на Детето на Мрака. Детето на Светлината ще вдигне меча на Пазителя и ще се отправи в търсене на онова, което е останало скрито. Търсенето ще бъде дълго. То ще се осъществи с три похода. Вие ще знаете, че то е започнало, когато бъде продължен родът на Пазителя. Съхранете добре потомъка на Пазителя, защото няма да има друг. Пазете го добре, защото ако той случайно попадне в ръцете на Детето на Мрака и бъде отнесен на мястото, където царува злото, тогава единствено слепият избор ще реши изхода на борбата. Ако случайно потомъкът на Пазителя бъде похитен, тогава Възлюбленият и Вечният трябва да застане начело. Той ще намери пътя към мястото, където царува злото, разбулвайки всички загадки. И във всяка загадка ще открива само една-единствена част от пътя, затова трябва да разнищи всички — всички, или пътят ще го поведе в погрешна посока и Мракът ще тържествува. Затова бързайте към срещата, където ще приключат трите похода на търсенето. И тази среща ще се състои на място, което вече не съществува. Там ще бъде направен правилният избор.“

Гарион прочете откъса още веднъж, а след това за трети път. Почувства зловещ хлад. Думите ехтяха и тътнеха в съзнанието му. Накрая кралят стана и отиде до вратата на осветената от свещите сводеста зала.

— Трябва ми нещо, с което да пиша — обърна се той към жреца, който стоеше зад вратата. — И изпратете някой до реката. Нека съобщи на капитана на кораба да се приготвя за път. Веднага щом свърша тук, трябва да отплавам за Коту.

Жрецът гледаше с широко отворени очи нажеженото Кълбо, сияещо в ръката на Гарион.

— Не стой така, човече, действай! — заповяда му кралят. — Съдбата на целия свят зависи от това.

Жрецът примигна и изтича навън.

 

 

На следващия ден Гарион бе в Коту, а след още ден и половина стигна до Алдурфорд в северна Алгария. По една щастлива случайност пастири прекарваха към Мурос стадо полудив алгарски добитък и Гарион незабавно тръгна да търси водача им.

— Трябват ми два коня — започна кралят, пропускайки обичайните любезности. — Най-добрите, които имаш. До края на седмицата трябва да съм в Долината на Алдур.

Водачът на пастирите, алгарски воин със свиреп вид, облечен в черни кожени дрехи, го погледна изпитателно.

— Добрите коне са скъпи, ваше величество — осмели се да каже той и очите му блеснаха.

— Това няма значение. Моля, приготви ги за четвърт час и пъхни в дисагите малко храна.

— Нима не желаете дори да обсъдим цената, ваше величество?

Гласът на главния пастир издаде дълбокото му разочарование.

— Нямам особено желание — отвърна му Гарион. — Просто пресметни колко струва и ще платя.

Пастирът въздъхна.

— Приемете ги като подарък, ваше величество — рече той. След това погледна печално краля на Рива. — Но естествено разбирате, че напълно провалихте целия ми следобед.

Гарион се засмя разбиращо.

— Ако имах време, добри ми главни пастирю, щях да се пазаря с теб цял ден за всяка медна монета, но имам спешна работа на юг.

Водачът на пастирите печално стисна ръката му.

— Не го приемай толкова присърце, приятелю — успокои го Гарион. — Ако искаш, ще ругая името ти пред всеки, когото срещна, и ще му разказвам как ужасно си ме измамил.

Очите на главния пастир светнаха.

— Това би било изключително любезно от страна на ваше величество — възкликна той, уловил веселия поглед на Гарион. — В края на краищата човек трябва да поддържа доброто си име. Конете ще бъдат готови веднага. Лично ще ги избера.

 

 

Гарион напредваше в галоп на юг с добро темпо. Поддържаше конете си свежи и силни, като на всеки две или три левги ги сменяше. Дългото пътешествие в търсене на Кълбото го бе научило на много начини за запазване силата на добрия кон и той употребяваше всички. Когато на пътя му се изпречеше стръмен хълм, той забавяше препускането и тръгваше ходом, след това наваксваше изгубеното време по дългия спускащ се склон на хълма. Когато можеше, заобикаляше неравния път. Спираше късно за нощувка и потегляше отново в ранни зори.

Напредваше на юг през дълбоко до колене развълнувано море от избуяла зелена степ на трева, което се ширеше под топлото пролетно слънце, Заобиколи алгарската крепост, която хората бяха изградили висока колкото планина; знаеше, че крал Чо-Хаг, кралица Силар и, разбира се, Хетар и Адара, ще настояват да поостане за ден-два. С искрено съжаление премина с около левга на запад от къщичката на Поледра. Надяваше се по-късно да му остане време да навести леля Поул, Дурник и Еранд. Точно сега обаче трябваше да стигне до Белгарат с откъса от сборника, който старателно бе преписал и който бе прибрал прилежно във вътрешния джоб на жакета си.

Когато най-сетне спря пред ниската кула на Белгарат, бе толкова уморен, че краката му трепереха. Той скочи от коня пред голямата гладка скала, която служеше за врата на кулата, и извика:

— Дядо! Дядо, аз съм!

Не последва отговор. Ниската кула се издигаше смълчана над високата трева. Гарион дори и не се замисли за възможността старият човек да не си е у дома.

— Дядо! — извика повторно той. Отново нямаше отговор. Червенокрил кос се спусна от небето, кацна на върха на кулата и се взря любопитно в Гарион. След това започна да чисти с клюн перата си.

Гарион усети, че почти му прилошава от разочарование, после погледна смълчаната скала, която винаги се отместваше, за да пропусне Белгарат. Добре знаеше, че онова, което възнамерява да стори, е в сериозен разрез с добрите обноски, ала се съсредоточи, погледна скалата и изрече:

— Отвори се!

Камъкът послушно се отмести. Гарион влезе и бързо се изкачи по стълбите, като в последния момент се сети да прескочи стъпалото, където нестабилният камък все още не бе поправен.

— Дядо! — извика пак той.

— Гарион? — долетя отгоре сепнатият глас на стареца.

— Виках — рече Гарион и влезе в неразтребеното кръгло помещение. — Не ме ли чу?

— Съсредоточавах се върху нещо — отвърна възрастният мъж. — Какво става? Какво правиш тук?

— Накрая открих онзи откъс! — извика Гарион.

— Какъв откъс?

— Онзи от Мринския сборник — онзи, който липсваше.

— За какво говориш, момче? Няма липсващ откъс в Мринския сборник.

— Разговаряхме за това в Рива. Не си ли спомняш? Става дума за мястото, където има петно върху страницата. Показах ти го.

Белгарат го погледна възмутено.

— Дошъл си тук и прекъсваш работата ми само заради това?

Гарион го погледна. Това не беше Белгарат, когото познаваше. Старецът никога не се бе отнасял толкова студено с него.

— Дядо — подхвана кралят на Рива — някой някак си е скрил част от сборника. Когато го четеш, попадаш на една част, която не виждаш.

— Ти обаче можа да я видиш, така ли? — изрече Белгарат с глас, изпълнен с презрение. — Ти? Едно момче, което дори не можеше да чете, докато не стана възрастен мъж. Ние изучаваме този сборник хиляди години, а сега ти идваш и ни казваш, че пропускаме нещо?

— Чуй ме, дядо. Опитвам се да ти обясня. Когато стигнеш до това място, нещо се случва с ума ти. Не му обръщаш някакво внимание, защото поради някаква причина не желаеш да го сториш.

— Глупости! — изсумтя Белгарат. — Не ми трябва някакъв си абсолютно начинаещ хлапак да ми казва как трябва да уча.

— Няма ли поне да погледнеш какво открих? — умоляващо каза Гарион, извади пергамента от вътрешния си джоб и му го подаде.

— Не! — изкрещя Белгарат и отблъсна пергамента. — Махни тази глупост оттук. Махай се от кулата ми, Гарион!

— Дядо!

— Махай се! — Лицето на стареца бе пребледняло от гняв, очите му хвърляха светкавици.

Думите на дядо му толкова много нараниха Гарион, че в очите му блеснаха сълзи. Как Белгарат можеше да му говори така?

Старият човек се разгневи още повече, закрачи из стаята и замърмори гневно.

— Имам да върша работа — важна работа, а ти нахлуваш тук с тази налудничава история за нещо, което липсва. Как се осмеляваш? Как смееш да ме прекъсваш заради тази вятърничава глупост? Не знаеш ли кой съм аз? — Той махна с ръка към пергамента, който Гарион бе вдигнал и отново протягаше към него. — Махни от погледа ми това отвратително нещо!

Гарион изведнъж разбра. Онзи или онова, което се опитваше да запази в тайна думите, скрити под странното мастилено петно, принуждаваше Белгарат да вилнее така яростно — очевидно искаше да му попречи да прочете откъса. Имаше само един начин да се пречупи тази странна сила, която принуждаваше хората да не гледат свитъка. Гарион остави пергамента на една маса, след това хладнокръвно разкопча катарамата на колана, препасан през гърдите му, свали от гърба си меча на Желязната хватка и го опря на стената. Постави ръка върху Кълбото на върха на дръжката на меча и изрече:

— Откачи се.

Кълбото тупна в ръката му и засия.

— Какво правиш? — попита Белгарат.

— Ще трябва да те накарам да видиш това, за което говоря — тъжно обясни Гарион. — Не искам да те наранявам, но трябва да погледнеш.

И тръгна бавно и хладнокръвно към Белгарат, протегнал напред ръката, в която държеше Кълбото.

— Гарион — подхвана Белгарат и заотстъпва уплашено. — Внимавай.

— Отиди до масата, дядо — сурово каза Гарион. — Отиди до масата и прочети това, което открих.

— Заплашваш ли ме? — попита Белгарат невярващо.

— Просто го направи, дядо.

— Ние не се отнасяме така един към друг, Гарион — възрази старият човек и отстъпи още една крачка.

— До масата — повтори Гарион. — Иди там и чети.

По челото на Белгарат изби пот. Неохотно, сякаш това му причиняваше болка, той отиде до масата и се наведе над пергамента. После поклати глава.

— Не мога да го видя — заяви той, въпреки че една горяща свещ стоеше точно до пергамента. — Тук е твърде тъмно.

— Ето — каза Гарион и протегна Кълбото напред. — Ще го осветя.

Кълбото блесна, синята му светлина попадна върху листа и изпълни стаята.

— Прочети го, дядо — повтори Гарион с глас, който не търпеше възражение.

Белгарат го погледна почти умолително.

— Гарион…

— Прочети го.

Белгарат сведе очи към страницата, която лежеше пред него, и изведнъж ахна.

— Къде… Как намери това?

— Беше под петното. Можеш ли да го видиш сега?

— Разбира се, че мога. — Белгарат развълнувано вдигна листа и зачете. Ръцете му трепереха. — Сигурен ли си, че пише точно това?

— Преписах го дума по дума, дядо. Направо от оригиналния ръкопис.

— Как успя да го видиш?

— По същия начин, както и ти — на светлината на Кълбото. Тя прави думите ясни и забележими.

— Удивително! — възкликна старият мъж. — Чудя се… — Той бързо отиде до един шкаф, който стоеше до стената, порови из него за малко, след това се върна при масата със свитък в ръце и бързо го разгъна.

— Дръж Кълбото по-близо, момче — помоли той.

Гарион приближи Кълбото и се загледа заедно с дядо си. Погребаните думи бавно се издигаха на повърхността, също както се бе случило в гробницата на лудия пророк.

— Изумително! — удивляваше се Белгарат. — Мястото е зацапано, някои от думите са неясни, но посланието е тук. Цялото, съвсем цялото. Как е възможно никой от нас да не го е забелязал? Как го откри ти?

— Помогнаха ми, дядо. Гласът, звучащ в съзнанието ми, съобщи, че трябва да прочета откъса при определена светлина. — Кралят на Рива се поколеба, защото знаеше колко много болка щяха да причинят думите му на стария човек. — А след това ни посети Поледра.

— Поледра ли? — Гласът на Белгарат за миг му изневери.

— Някой принуждаваше Се’Недра да направи нещо в съня си, нещо много опасно. Поледра дойде и я спря. След това ми каза, че трябва да отида в гробницата в Драсния и да прочета сборника. Изрично подчерта да взема Кълбото на Алдур. Когато отидох там и започнах да чета, за малко щях да си тръгна. Някак си всичко ми изглеждаше глупаво. А после си спомних всичко, което двамата ми бяха съобщили, и го свързах в мислите си. И щом започнах да чета на светлината на Кълбото, усещането, че си губя времето, изчезна. Дядо, каква е причината за това? Мислех, че това се случва единствено с мен, но ето че подейства и на тебе.

Белгарат се намръщи и се замисли. После каза:

— Било е възбрана. Някой някога е вложил волята си в това петно и го е направил толкова отблъскващо, че никой да не може да го разчете.

— Но то е точно на същото място дори в твоя екземпляр. Как е станало така, че преписвачът е могъл да види достатъчно добре всичко, за да го напише, а ние — не?

— Много от преписвачите в миналото са били неграмотни — обясни Белгарат. — Не е задължително да можеш да четеш, за да препишеш нещо. Всичко, което са правели преписвачите, било да рисуват точни копия на буквите върху страницата.

— Но това… как го нарече?

— Възбрана. Тази дума е измислена, за да обясни онова, което се получава в нашия случай. Mисля, че я въведе Белдин. Понякога е ужасно впечатлен от собствения си ум.

— Възбраната е накарала преписвачите да изпишат всичките думи една върху друга, въпреки че не са знаели какво означават те?

Белгарат изсумтя и се вгледа пред себе си, потънал в размисъл.

— Който и да го е направил, е много силен и много хитър. Дори и не подозирах, че някой контролира съзнанието ми.

— Кога е станало това?

— Вероятно по времето, когато самият пророк е записал откровението.

— Възбраната би ли продължила да действа след смъртта на своя създател?

— Не.

— В такъв случай…

— Точно така. Той все още е някъде тук.

— Възможно ли е той да бъде онзи Зандрамас, за когото непрекъснато слушаме?

— Предполагам, че е възможно. — Белгарат взе листа, който Гарион бе преписал. — Сега го виждам и на обикновена светлина — отбеляза той. — Очевидно щом веднъж развалиш възбраната за някой човек, тя си остава развалена. — Вълшебникът внимателно прочете листа още веднъж. — Това наистина е важно, Гарион.

— Бях съвсем сигурен, че е така — отвърна той. — Обаче не разбирам пророчеството напълно. Първата част е съвсем проста — частта, в която се споменава, че Кълбото ще стане червено и че ще се разкрие името на Детето на Мрака. Изглежда, че ще ми се наложи да предприема ново пътешествие.

— И то ще бъде дълго, ако написаното тук е вярно.

— А какво означава следващата част?

— Ами доколкото я разбирам, това твое търсене — каквото и да е то — е вече започнало. Започнало е след раждането на Геран. — Старецът се намръщи. — Обаче не ми харесва онази част, в която пише, че слепият избор може да реши кой ще бъде победителят в борбата. Такива неща ме карат да се притеснявам.

— Кой е Възлюбленият и Вечният?

— Вероятно аз.

Гарион го погледна. Белгарат сви рамене.

— Наистина звучи малко надуто — призна той. — Понякога хората наистина ме наричат „Вечният мъж“, а когато моят Учител промени името ми, добави сричката „бел“ към старото ми име. В старинния език „бел“ е означавало „възлюблен“. — Белгарат се усмихна с едва доловима тъга. — Понякога моят учител си служеше красиво с думите.

— А какви са тези загадки, за които става дума?

— Това е древно понятие. В миналото използвали думата „загадка“ вместо „пророчество“. Предполагам, че това не е лишено от смисъл, като вземем предвид колко загадъчни са някои от тях.

— Хей! Гарион! Белгарат! — чу се отвън.

— Кой ли може да е? — попита Белгарат. — Каза ли на някого, че идваш тук?

— Не. — Гарион свъси чело. — Не съм казал на никого. — Той отиде до прозореца и погледна надолу. Висок алгарец с ястребово лице, от чието теме падаше гъст кичур коса, бе възседнал покрит с пяна кон.

— Хетар! — извика Гарион. — Какво има?

— Пусни ме да вляза, Гарион — отвърна Хетар. — Трябва да говоря с теб.

Белгарат отиде при внука си на прозореца.

— Вратата е от другата страна. Заобиколи и влез — викна той. — Ще ти отворя. Внимавай с камъка на петото стъпало — предупреди го вълшебникът, когато високият мъж тръгна към вратата. — Нестабилен е.

— Кога ще го поправиш, дядо? — попита Гарион и почувства слабия, познат приток на сила, когато старецът отвори вратата.

— О, ще се заема с това тези дни.

Хетар се качи в кръглата стая на върха на кулата. Ястребовото му лице бе мрачно.

— Каква е тази припряност, Хетар? — попита Гарион. — Никога не съм те виждал да пришпорваш коня си така.

Хетар пое дълбоко дъх и каза:

— Трябва незабавно да се завърнеш в Рива, Гарион.

— Да не се е случило нещо лошо? — попита Гарион и усети внезапна хладина.

Хетар въздъхна.

— Много ми е неприятно, че аз съм човекът, от когото трябва да научиш това, Гарион, но Се’Недра прати вест до мен да те намеря възможно най-бързо. Трябва веднага да се върнеш в Рива.

Гарион се вледени. Десетки ужасни предположения изникнаха във въображението му.

— Защо? — попита тихо той.

— Съжалявам, Гарион. Не мога да изразя с думи колко е дълбоко съжалението ми. Бранд е бил убит.