Дейвид Едингс
Пазителите на запада (25)

24.

Сражението бе кратко и често твърде отблъскващо, дори страшно. Джевълин и племенницата му бяха дали подробни указания на всяко подразделение от армията на Гарион и на всяка отделна войскова част бе възложена различна задача. Риванските войници се придвижваха непогрешимо по заснежените, осветени от пламъците на множеството пожари улици и завземаха предварително набелязаните къщи. Други подразделения, прииждащи от разрушения участък на градската стена, се разполагаха в кръг по защитната линия, начертана от Джевълин върху картата на Лизел, след това събаряха определени сгради и по този начин задръстваха улиците с купища отломки и каменни късове.

Първата контраатака на последователите на култа бе осъществена преди зазоряване. Надали ужасен вой, сектантите, облечени в рунтави кожи, излязоха на големи тълпи от тесните улици отвъд защитната линия и започнаха да се струпват около останките на срутените къщи. Така бяха изложени под унищожителния дъжд от стрели, изливащ се върху тях от покривите и по-високо разположените прозорци. Последователите на култа претърпяха тежки загуби и се оттеглиха.

Заснеженият хоризонт на изток просветля. Призори бяха елиминирани последните изолирани групи, оказващи съпротива в зоната зад отбранителната линия, и цялата северна част на Реон бе под контрола на риванския крал. Гарион стоеше с мрачно лице до един разбит прозорец в една от големите къщи, издигаща се над разчистената площ. Този чист участък очертаваше външните граници на овладяната от него част от града. Сгърчените тела на сектантите, опитали да осъществят контраатаката, лежаха проснати на грозни купчини, вече почти затрупани от снега.

— Сраженийцето не беше лошо — заяви Барак, който влезе в стаята с окървавен меч в ръка, остави в ъгъла нащърбения си щит и отиде до прозореца.

— Но това никак не е приятно — отвърна Гарион и посочи дългата редица струпани тела, проснати на улицата. — Убиването на хора е много отблъскващ начин за променяне на убежденията им.

— Те започнаха тази война, Гарион. Не ти.

— Не — поправи го Гарион. — Улфгар я започна. Той е човекът, когото всъщност искам.

— Тогава трябва да го хванем — рече Барак и внимателно изтри меча си с някакъв парцал.

През деня последваха още няколко яростни контраатаки от вътрешността на града, но последиците бяха съвсем същите както при първата. Позициите на Гарион бяха твърде стабилни и твърде добре защитени от стрелците, затова не поддадоха под ударите на тези стихийни внезапни нападения.

— Всъщност те не се бият много добре, когато действат в отряд, нали? — попита Дурник от горния етаж на полуразрушената къща, който беше неговата наблюдателна позиция.

— Липсва им дисциплина — отвърна Силк. Дребничкият драснианец се беше изтегнал върху една разбита кушетка в ъгъла и внимателно белеше ябълка с малкия си остър нож. — Всеки един поотделно е смел като лъв, но представата за съвместни действия все още не е проникнала в главите им.

— О, това беше страхотен изстрел! — поздрави Барак въодушевено Лелдорин, който току-що бе изстрелял една стрела през разбития прозорец.

Стрелецът вдигна рамене.

— Детска игра. Е, онзи приятел, който пълзи по покрива на къщата, издигаща се през няколко улици, е малко по-голямо предизвикателство. — Той постави на тетивата нова стрела, опъна лъка и я изстреля с едно-единствено ловко движение.

— Улучи го! — извика Барак.

— Естествено.

 

 

Когато започна да се смрачава, Поулгара и Белдин се върнаха в лагера извън града.

— Е — каза гърбавият вълшебник със задоволство, — известно време не е нужно да се тревожиш за драснианските копиехвъргачи. — Той протегна изкривените си длани към един от пламтящите мангали на Ярблек.

— Не си им сторил нищо лошо, нали? — попита бързо Порен.

— Не. — Белдин се засмя. — Направихме така, че заседнаха в едно тресавище. Придвижваха се през мочурлива долина и ние отклонихме една река към нея. Сега цялото място е блато. Всички се изкатериха по върховете на хълмовете и по клоните на дърветата. Сега чакат водата да спадне.

— А Брендиг няма ли да затъне на същото място? — попита Гарион.

— Брендиг заобиколи тази долина — увери го Поулгара и седна до друг от мангалите с чаша чай в ръка. — Трябва да пристигне тук след няколко дни. — Тя погледна към Вела и добави: — Този чай е наистина прекрасен.

— Благодаря, лейди Поулгара — отвърна тъмнокосата танцьорка. Очите й се спряха върху бакъреночервеникавите къдрици на Се’Недра, блеснали под златистата светлина на свещите, и тя въздъхна със завист. — Ако имах такава коса, Ярблек би могъл да ме продаде на двойна цена.

— Бих се съгласил и на двойно по-малко от сегашната — измърмори Ярблек. — Стига да избегна ударите с нож.

— Не бъди глупав като малко дете, Ярблек — обърна се към него тя. — В действителност не съм те наранила толкова лошо.

— Но кръв течеше от мен, а не от тебе.

— Упражняваш ли ругатните си, Вела? — попита Белдин.

Тя му показа майсторството си — съвсем изчерпателно.

— Напредваш — поздрави я вълшебникът.

 

 

През следващите два дни войниците на Гарион натрупаха още барикади по укрепената с отломки защитна линия, ограждаща северната част на града. Така последователите на култа не можеха да нахлуят в контролираната от риванския крал територия при новите си контраатаки. Гарион и приятелите му наблюдаваха работата на войската от втория етаж на къщата, която бяха превърнали в щаб.

— Онзи, който командва неприятелите ни, изглежда, няма много добри познания по военна стратегия — отбеляза Ярблек; — Въобще не си направи труда да укрепи своята част. Така щеше да ни попречи да навлезем в останалата част от града.

Барак се намръщи.

— Знаеш ли, Ярблек, имаш право. Това трябваше да бъде първият му ход, след като ние завзехме цялата северна част на Реон. — Може би е твърде самоуверен и въобще не си помисля, че можем да превземем още сгради в неговата част — предположи Лелдорин.

— Или е така, или пък поставя клопки зад гърба ни, където не можем да го видим — добави Дурник.

— Това също е възможно — съгласи се Барак. — Дори много повече от възможно. Може би трябва да направим план каква стратегия ще използваме преди да започваме нова атака.

— Преди да мислим за планове, трябва да разберем точно какви клопки ни поставя Улфгар — намеси се Джевълин.

Силк въздъхна и направи кисела гримаса.

— Добре. Ще отида да погледна, щом се стъмни.

— Всъщност аз не предлагах това, Келдар.

— Разбира се, че не.

— Въпреки това идеята ти е много добра. Радвам се, че ти хрумна такава мисъл.

Малко след полунощ Силк се върна в просторната, осветена от пламъците на огъня стая в щаба на Гарион.

— Вън е много неприятна нощ — отбеляза дребничкият драснианец. Той трепереше и потриваше ръцете си една в друга. След това прекоси стаята и застана пред огъня.

— Е, готвят ли ни някакви изненади? — попита Барак и надигна една медна халба.

— О, да — отвърна Силк. — Издигат стени и затварят с тях улиците на няколко къщи от нашата, защитна линия. Освен това ги строят точно зад ъглите. Така човек не може да ги види преди да се озове точно пред тях.

— И си мислят, че не виждаме стрелците и бъчвите врящ катран по всички къщи наоколо? — попита мрачно Барак.

— Вероятно — Силк сви рамене. — Имате ли още пиво? Измръзнах до кости.

— Ще трябва да поработим по този въпрос — размишляваше гласно Джевълин.

— Ех, че късмет! — рече кисело Барак и пак отиде до бъчвичката с пиво. — Мразя да се бия в градовете. Дай ми едно хубаво открито поле и съм готов за бой по всяко време.

— Но плячката е тъкмо в градовете — изтъкна Ярблек.

— Ти само за това ли мислиш?

— Ние живеем на този свят, за да извличаме печалба от сраженията, приятелю — отвърна мършавият надрак и сви рамене.

— Приказваш точно като Силк.

— Зная. Затова станахме съдружници.

Слаб сняг продължи да вали през целия следващ ден. Жителите на Реон организираха още няколко предпазливи атаки срещу защитната линия на Гарион, но в повечето случаи се задоволяваха с това да хвърлят стрели срещу всяка подвижна цел.

Към обяд на следващия ден Еранд внимателно се промъкна през срутената северна стена и отиде в къщата, от която Гарион ръководеше действията на армията си. Момчето влезе задъхано, лицето му преливаше от весело опиянение.

— Вълнуващо е — заяви Еранд.

— Кое? — попита го Гарион.@

— Да се измъкваш от стрелите.

— Леля Поул знае ли, че си тук?

— Не мисля. Исках да видя града и просто дойдох.

— Ще навлечеш неприятности и на двама ни.

Еранд вдигна рамене.

— От една караница няма да ме заболи чак толкова много. Но си помислих, че трябва да знаеш — Хетар е тук или ще бъде след около час. Намира се само на няколко мили на юг.

— Най-после! — възкликна Гарион. — Как разбра?

— Излязох да пояздя. Конят става неспокоен, когато стои дълго време затворен. Изкачихме се на ей онзи голям хълм и видях, че алгарите пристигат.

— Да отидем да ги посрещнем.

— Защо не?

От върха на хълма Гарион и младият му приятел видяха безкрайните вълни на войниците от алгарските родове, заливащи заснежените пусти полета в бърз галоп. Един самотен конник се отдели от първата редица на това море от коне и ездачи и се изкачи до върха на хълма. Дългият черен кичур коса върху темето му се носеше след него, развяван от вятъра.

— Добро утро, Гарион — поздрави го приятелски Хетар и спря коня си. — Надявам се, че си добре.

— В общи линии да — засмя се Гарион.

— Тук, на север, вече имате сняг.

Гарион се огледа с престорено учудване.

— А, имаш право. Дори не бях забелязал.

Друг конник тръгна към върха на хълма. Мъж, загърнат в изтъркано наметало с качулка.

— Къде е леля ти, Гарион? — извика той още отдалече.

— Дядо? — възкликна смаяно Гарион. — Мислех, че си в Мар Терин.

— Вече ходих дотам — изсумтя Белгарат и спря коня си до тях. — Това пътуване се оказа напълно безполезно. Ще ти разкажа по-късно. Какво става тук?

Гарион ги осведоми с няколко изречения за събитията през изминалите няколко седмици.

— Бил си доста зает — отбеляза Хетар.

— Времето тече по-бързо, когато се занимаваш с нещо.

— А Поул в града ли е? — попита го Белгарат.

— Не. Тя, Се’Недра и останалите дами са в лагера, който построихме веднага щом пристигнахме тук. Последователите на култа предприемат контраатаки срещу позициите ни в Реон, затова реших, че не е съвсем безопасно жените да са в града.

— Разумно решение. Защо не събереш всичките наши приятели? Доведи ги в лагера. Мисля, че трябва да поговорим за някои неща.

— Добре, дядо.

 

 

Рано следобед се събраха в главната палатка на риванския лагер извън града.

— Успя ли да откриеш нещо полезно, татко? — обърна се Поулгара към Белгарат, когато старият вълшебник влезе в палатката.

Белгарат се отпусна на един стол.

— Няколко объркващи фрази — това е всичко. Имам чувството, че преписът на Ашабските пророчества, с който разполага Анхег, е бил твърде старателно окастрен преди да попадне в ръцете му. Струва ми се, че началото на пророчествата е променено. Съкратени са части от първоначалния текст.

— Пророците обикновено не променят предсказанията, които сами са направили — отбеляза Поулгара.

— Но този, написал Ашабските предсказания, го е направил. Особено ако на някои места в пророчеството се говори за неща, в които той не е искал да повярва.

— Кой е този пророк?

— Торак. Почти веднага разпознах неговия стил и особения строеж на фразите.

— Торак ли? — възкликна Гарион, внезапно усетил прилив на хлад.

Белгарат кимна.

— Една стара малореанска легенда разказва, че след като разрушил Ктхол Мишрак, Торак наредил да му построят замък край Ашаба в Карандските планини. И щом заживял в него, изпаднал в екстаз и написал Ашабските предсказания. Както и да е, легендата твърди, че след като състоянието на екстаз отминало, Торак бил обзет от силна ярост. Очевидно в предсказанията е имало неща, които не са му харесали. На това би могла да се дължи намесата в пророчествата, която открих. Винаги са ни учели, че думата отразява истинското значение на събитието.

— Ти можеш ли да сториш такова нещо?

— Не. Но Торак беше много самонадеян и вероятно е повярвал, че е в състояние да го постигне.

— Но това ни праща в задънена улица, нали? — попита Гарион и сърцето му се сви. — Искам да кажа — в Мринския сборник пише, че трябва да проучиш другите загадки, но ако Ашабските пророчества не са верни… — Кралят на Рива вдигна безпомощно ръце.

— Все някъде има неподправен екземпляр — отвърна уверено Белгарат. — Трябва да има — иначе Сборникът щеше да ми даде различни указания.

— Това, което вършиш, се основава единствено на вярата ти, Белгарат — изрече обвинително Се’Недра.

— Зная — призна вълшебникът. — Действам така само тогава, когато нямам на какво друго да се опра.

— Какво намери в Мар Терин? — попита Поулгара.

Белгарат изпръхтя.

— Монасите там сигурно много добре утешават духовете на всички мъртви мараги, но твърде лошо съхраняват ръкописите. Покривът на библиотеката тече, а преписът на Малореанските свещени книги естествено бе на най-горния рафт точно под счупените керемиди. Ръкописът беше толкова подгизнал, че едва успявах да разлиствам страниците. Мастилото беше направило петна навсякъде. Не можах да прочета почти нищо. Надълго и нашироко разговарях с монасите по този въпрос… — Той почеса брадатата си буза. — Изглежда, ще трябва да поровя малко повече, за да получа онова, което ни трябва.

— Значи изобщо нищо не си открил? — попита Белдин.

Белгарат изсумтя.

— Имаше един откъс в пророчествата, в който пишеше, че богът на Мрака ще се завърне.

Гарион усети внезапен хлад.

— Торак ли? — попита той. — Възможно ли е това?

— Да, бихме могли да го възприемаме и така, но ако смисълът на това изречение е такъв, тогава защо Торак си е направил труда да унищожи толкова много други откъси? Ако целта на пророчествата е била да предскажат собственото му завръщане, предполагам, че Торак с голяма радост щеше да ги запази непокътнати.

— Допускаш, че богът с обезобразеното от огъня лице е действал, воден от здравия си разум? — изръмжа Белдин. — Не съм забелязвал да проявява често това свое качество.

— О, не — възрази Белгарат. — Всичко, което направи Торак, бе съвсем разумно — естествено, ако приемем неговото основно схващане, че именно той е единствената причина за сътворението на света. Според мен значението на откъса е съвсем друго.

— Успя ли изобщо да прочетеш някоя част от малореанските свещени книги, татко? — попита го леля Поул.

— Само един малък откъс. В него пишеше нещо за избора между Светлината и Мрака.

— Е, това ще да е нещо много необикновено — изсумтя Белдин. — Пророците от Кел не са споменавали за някакъв друг избор, откакто е сътворен светът. Хилядолетия наред сме изправени все пред него.

 

 

В късния следобед на следващия ден сендарската войска се появи по заснежените върхове на хълмовете от запад. Гарион почувства особена гордост, когато видя здравите, непоколебими мъже, които винаги бе считал за свои сънародници. Редиците им напредваха целеустремено през снега към вече обречения Реон.

— Щях да стигна и по-бързо дотук — извини се генерал Брендиг, — но трябваше да заобиколим блатото, в което са затънали драснианските копиехвъргачи.

— Те добре ли са? — запита бързо кралица Порен.

— Чувстват се съвсем добре, ваше величество — отвърна едноръкият воин. — Просто не могат да се придвижат в никаква посока, това е всичко.

— Колко почивка ще е необходима на армията ти преди войниците да бъдат готови за нападение срещу врага, Брендиг? — попита го Белгарат.

Брендиг вдигна рамене.

— Един ден сигурно ще е достатъчен, древни.

— В такъв случай ще имаме достатъчно време да съставим план за действие — каза старецът. — Първо да разположим хората ти на лагер и да ги нахраним, а след това Гарион ще те запознае най-подробно как стоят нещата тук.

На срещата за уточняване на подробностите от плана, проведена същата вечер в пищно застланата с килими палатка на щаба, приятелите се договориха по спорните моменти. Планът им за нападение беше сравнително прост. Обсадните машини на Мандорален щяха да продължат да обстрелват града през цялото следващо денонощие. На сутринта след това щеше да започне подвеждащо нападение срещу южната порта. Целта му беше да изтегли колкото се може повече последователи на култа от набързо издигнатото укрепление във вътрешността на града. Друго многочислено войсково подразделение щеше да излезе от укрепената зона в северната част на Реон. Задачата му беше да завземе една след друга всички сгради, разположени срещу защитната линия. Трети отряд, действащ в съответствие с вдъхновения план на генерал Брендиг, щеше да използва подвижни стълби като мостове, за да се придвижва между покривите на къщите, спускайки се зад издигнатите по улиците на града барикади.

— Най-важното е да заловим Улфгар жив — предупреди ги Гарион. — Той трябва да отговори на няколко въпроса. Искам да разбера каква е ролята му в отвличането на сина ми. Освен това трябва да ми отговори къде е Геран, ако това му е известно, разбира се.

— Аз пък искам да зная колко офицери от войската ми е покварил и привлякъл на своя страна — добави кралица Порен.

— Изглежда, че ще му се наложи доста да поприказва — подхвърли Ярблек със зла усмивка. — В Гар ог Надрак използваме някои много забавни средства за развързване на езиците.

— Поул ще се заеме с това — заяви категорично Белгарат. — Тя ще измъкне отговорите, които са ни нужни, без да прибягва до такива неща.

— Нима си станал мекушав, Белгарат? — попита Барак.

— Не мисля — отвърна възрастният мъж. — Но ако Ярблек се увлече, нещата могат да отидат твърде далеч. А пък човек не може да получи отговори от мъртвец.

— А след това? — попита нетърпеливо Ярблек.

— Не ме интересува какво ще правиш с него след това.

 

 

На следващия ден Гарион стоеше в тясното, оградено със завеси пространство в главната палатка и разглеждаше картите и внимателно съставените списъци, за да провери дали нещо не е убягнало от погледа му. В последно време бе започнал да се чувства така, сякаш тежестта на ръководството на цялата армия е единствено върху неговите плещи.

— Гарион — подхвана Се’Недра, като влезе в преградения със завеси команден пункт. — Дошли са наши приятели.

Той вдигна очи от картите.

— Тримата синове на Бранд — съобщи му риванската кралица. — И онзи духач на стъкло, Йоран.

— Какво правят те тук? — намръщи се Гарион. — Казах им да стоят в Рива.

— Твърдят, че трябвало да те запознаят с нещо много важно.

Кралят въздъхна.

— Тогава ги доведи незабавно при мен.

Тримата синове на Бранд, загърнати със сиви наметала, и сериозният Йоран влязоха при краля и се поклониха. Дрехите им бяха опръскани с кал, а лицата им — уморени.

— Не нарушаваме преднамерено нарежданията ти, Белгарион — увери го бързо Кайл. — Но открихме нещо много важно, което трябва да научиш.

— И какво е то?

— След като напуснахте Рива с армията, ваше величество — обясни Вердан, по-големият брат на Кайл — решихме да огледаме педя по педя западния бряг на острова. Смятахме, че може да има някакви следи, които сме пропуснали при първото претърсване.

— Освен това — добави Брин — нямахме с какво друго да се занимаваме.

— Както и да е — продължи Вердан, — най-накрая открихме кораба, с който са пристигнали онези череки.

— Техния кораб ли? — попита Гарион и рязко стана от стола. — Мислех си, че онзи, който е отвлякъл сина ми, е използвал кораб, за да напусне острова.

Вердан поклати глава.

— Корабът е бил умишлено потопен, ваше величество. Напълнили са го с камъни и след това са пробили дупки на дъното. Минали сме точно над него поне пет пъти. Най-сетне настъпи един спокоен ден и в морето нямаше никакво вълнение. Корабът лежеше на дъното на около тридесет стъпки под водата.

— В такъв случай как похитителят е напуснал острова?

— И ние си задавахме този въпрос, Белгарион — отговори му Йоран. — Хрумна ни, че е възможно въпреки всичко похитителят все още да е на Острова на ветровете. Започнахме да го търсим. И тогава открихме пастира.

— Какъв пастир?

— Бил е сам със стадото си на поляните в западната част на острова — обясни Кайл. — Въобще не му беше известно какво се е случило в града. Както и да е, попитахме го дали е забелязал нещо необичайно по времето, когато принц Геран бе отвлечен, и той ни отговори, че видял как някакъв кораб влиза в едно от заливчетата на западния бряг горе-долу по същото време. Освен това забелязал как някакъв човек, който носел нещо увито в одеяло, се качил на борда. След това корабът отплавал в морето, като група мъже останали на брега. Белгарион, заливчето беше същото, където свърши дирята, проследена от Кълбото на Алдур.

— Накъде е тръгнал корабът?

— На юг.

— Има още нещо, Белгарион — добави Йоран. — Пастирът беше убеден, че корабът е бил нийсански.

— Нийсански ли?

— Беше напълно убеден в това. Дори описа знамето със змията, което се развявало на мачтата.

— Чакайте малко — каза Гарион и се приближи към завесата на изхода на своя команден пункт. — Дядо, лельо Поул, бихте ли дошли за малко?

— Какво има, скъпи? — допита Поулгара, след като тя и старият магьосник влязоха в импровизирания кабинет на Гарион. Заедно с тях дойде и Силк.

— Разкажи им всичко — обърна се Гарион към Кайл.

Вторият син на Бранд бързо повтори онова, с което бе запознал Гарион.

— Салмисра? — предположи Поулгара и погледна баща си.

— Не е задължително, Поул. Кралство Нийса е пълно с различни интриги, но кралицата не стои зад всяка от тях. Особено след онова, което направи с нея. — Вълшебникът се намръщи. — Защо някой черек би изоставил собствения си кораб, за да отплава на борда на нийсанска гемия? В това няма никакъв смисъл.

— Ето още един въпрос, който ще трябва да зададем на Улфгар веднага щом го пипнем — заяви Силк.

 

 

На зазоряване голяма военен отряд, съставен от представители на войските от всичките западни кралства, събрали се за обсадата, прекоси долината на юг от града, после пое към стръмния хълм и Реон. Войниците бяха извадили на показ стълби и тарани; целта им беше да накарат защитниците на града да си помислят, че тъкмо тази войскова част ще осъществи главното нападение.

В северната част на града, заета от войските на Гарион, Силк поведе от покрив на покрив многоброен отряд. Задачата на хората му беше да елиминират стрелците на култа и мъжете, стоящи до делвите с врящ катран. Това бяха най-значителните сили на култа, разположени по къщите от двете страни на набързо построените стени, издигнати като преграда пред останалата част от града.

Гарион чакаше на една заснежена улица близо до защитната линия на северната част на града. Барак и Мандорален стояха от двете му страни.

— Това са моментите, които ненавиждам — напрегнато каза кралят. — Минутите, изпълнени с чакане.

— Трябва да ти призная, че и за мен затишието преди битката е твърде неприятно — отвърна Мандорален.

— Мислех, че арендите обичат битките — засмя се Барак.

— Сраженията са любимото ни развлечение — призна силният рицар, докато проверяваше една от катарамите под доспехите си. — Ала моментът преди да се изправиш срещу врага е изключително тягостен. Съзнанието е обзето от сериозни, понякога дори тъжни мисли, които отвличат човек от непосредствената му цел.

— Мандорален! — изсмя се Барак. — Ако знаеш само колко ми липсваше!

Безшумен като сянка, Ярблек се присъедини към тях. Бе свалил дебелото си кожено палто и бе надянал стоманена броня. Стискаше брадва, която изглеждаше твърде заплашително.

— Всичко е готово — съобщи им тихо той. — Можем да започнем веднага щом дребният негодник ни подаде уречения сигнал.

— Сигурен ли си, че хората ти могат да съборят стените? — попита го Барак.

Ярблек кимна.

— Хората на култа нямаха достатъчно време и не слагаха хоросан — обясни той. — Нашите куки ще съборят стените за няколко минути.

— Изглежда, този инструмент много ти харесва — отбеляза Барак.

Ярблек сви рамене.

— Винаги съм смятал, че най-добрият начин да преодолееш някоя стена е да я разрушиш с куки.

— В Арендия предпочитаме тарана — намеси се Мандорален.

— Той също е добра машина — съгласи се Ярблек. — Но основният недостатък на тарана е, че си точно под стената, когато пада. Никога не ми е било приятно от главата ми да отскачат камъни.

Продължиха да чакат.

— Някой виждал ли е Лелдорин? — попита Гарион.

— Отиде със Силк — отвърна Барак. — Изглежда, смята, че ако се изкачи на някой покрив, пред лъка му ще има повече живи мишени.

— Винаги се държи твърде възторжено — усмихна се Мандорален. — Но трябва да призная, че никога не съм виждал стрелец, равен на него по майсторство.

— Ето — извика Барак и посочи една пламтяща стрела, описваща дъга високо над върховете на покривите. — Това е сигналът.

Гарион пое дълбоко дъх и изправи рамене.

— Добре. Мандорален, надуй бойния рог и да започваме.

Пронизителният звук на рога на Мандорален разкъса безметежния покой и войниците на Гарион започнаха да изскачат от улиците, готови да започнат последното нападение срещу Реон. Снегът скърцаше под краката на риванци, алгари, надраки и на здравите воини от Сендария, втурнали се към отбранителната линия с оръжия в ръце. Шестдесет от облечените в дебели кожени дрехи наемници на Ярблек изтичаха напред, стиснали страшните куки.

Гарион и Барак се покатериха по хлъзгавите нестабилни руини на съборените къщи, създаващи барикадата по защитната линия. Оцелелите сектанти отчаяно обсипваха с дъжд от стрели напредващите войски на Белгарион. Брендиг издаде заповед с отсечен глас. След миг няколко сендарски отряда се отклониха и започнаха да нахлуват във всяка постройка и да обезвреждат безпощадно всички защитници на култа.

Зад защитната линия цареше огромно объркване. Напредвайки зад стената от щитове, войската на Гарион изтласкваше от улиците вече отчаяните сектанти. Въздухът се тресеше от ругатни, свистяха стрели, от покривите на няколко къщи вече се подаваха огнените езици на пламъците.

Точно както бе предвидил Ярблек, нестабилно изградените стени, преграждащи улиците във вътрешността на града, бързо бяха разрушени от десетките куки. Страшните им шипове прелитаха над защитниците им и се впиваха от другата страна.

Зловещото настъпление продължаваше, въздухът кънтеше от металния звън на удрящи се един в друг мечове. В цялата тази невъобразима суматоха се оказа, че Гарион се е отделил от Барак.

Изведнъж кралят откри, че се сражава рамо до рамо с Дурник в една тясна уличка. Ковачът нямаше нито меч, нито брадва, а се биеше с голяма тежка сопа.

— Просто не обичам да разрязвам хора — извини се той, докато поваляше поредния си як противник със силен точен удар. — Ако удариш някого със сопа, има голяма вероятност човекът да не умре. И при това не се пролива кръв.

Силите на Гарион си пробиваха път към вътрешността на града. Шумът от тежко сражение в южния край на Реон показваше, че Силк и хората му са достигнали южната стена. Те бяха отворили портите и бяха пуснали в града струпаните отвън войски, чиято лъжлива атака бе разкъсала фатално силите на култа.

Гарион и Дурник изскочиха от тясната уличка и се озоваха на широкия заснежен централен площад на Реон. На всяка педя земя тук се водеха ожесточени схватки. Ала на източната му страна многочислена група сектанти се тълпеше около някаква висока каруца. В нея стоеше мъж с черна брада, облечен в жакет от червеникавокафяв брокат.

Един слаб надрак хвърли тънкото си копие срещу мъжа в каруцата. Чернобрадият вдигна ръка, направи някакво особено движение и изведнъж копието на надрака се отклони встрани и издрънча безобидно върху хлъзгавия калдъръм. Гарион ясно усети връхлитащата го вълна, която можеше да означава само едно.

— Дурник! — извика той. — Човекът в каруцата. Това е Улфгар!

Дурник присви очи и извика:

— Да го хванем, Гарион!

Гневът на Гарион към този непознат, станал причина за всички тези сражения, кръвопролития и разрушения, изведнъж стана непоносимо силен. Яростта на риванския крал се предаде на Кълбото върху дръжката на меча. Скъпоценният камък блесна ослепително и горящият меч на Желязната хватка лумна в изпепеляващи сини пламъци.

— Там! Това е кралят на Рива! — изкрещя чернобрадият мъж от каруцата. — Убийте го!

За миг погледът на Гарион срещна очите на мъжа в колата. В тях се четеше омраза, но в същото време те излъчваха страхопочитание и отчаяна уплаха. Десетки последователи на култа, подчиняващи се сляпо на своя водач, се втурнаха към риванския крал с високо вдигнати мечове, ала изведнъж започнаха да се сгромолясват и да се гърчат в агония. Рояк безпощадни, съскащи стрели помиташе бойните им редици.

— Тук съм, Гарион! — извика Лелдорин от покрива на една къща наблизо. Движенията на ръцете му почти не се забелязваха — сливаха се в бърз, несекващ ритъм, докато стрелецът изпращаше стрела след стрела срещу връхлитащите сектанти.

— Благодаря, Лелдорин! — извика Гарион и се втурна срещу облечените в кожени дрехи мъже, като развъртя пламтящия меч. Вниманието на струпалите се около каруцата последователи на култа бе изцяло приковано от ужасяващата гледка — величествения разярен крал на Рива и легендарния му меч. Затова те не забелязаха Дурник, който се прокрадваше като дебнеща котка покрай стената на една къща.

Мъжът в каруцата вдигна високо ръка, сграбчи от въздуха огнена топка и отчаяно я запрати срещу Гарион. Риванският крал отби огненото кълбо със светкавично движение на пламтящото острие и продължи страшното си настъпление, нанасяйки страхотни удари срещу отчаяните мъже, облечени в мечи кожи, без дори да сваля поглед от чернобрадия мъж. Посивялото лице на магьосника разкриваше, че се е поддал на панически ужас, но въпреки това Улфгар отново вдигна ръка… но изведнъж рухна на плочника — сопата на Дурник го беше цапардосала по тила.

Болезнен вик на разочарование се разнесе в мига, когато водачът на култа падна на площада. Неколцина от хората му отчаяно се опитаха да вдигнат неподвижното му тяло, но сопата на Дурник засвистя страшно във въздуха и започна да ги поваля. Други изградиха стена с телата си, за да попречат на Гарион да стигне до проснатото в снега тяло, но непрестанният дъжд от стрели на Лелдорин я разкъса по средата. Гарион изпитваше особеното чувство, че се намира някъде далеч от клането и кръвопролитията и че нищо не може да го засегне. Той навлезе в самата среда на групата объркани последователи на култа, като размахваше огромния си меч. Страшното острие описваше широки, помитащи всичко дъги. Риванският крал почти не усещаше отвратителното врязване на стоманата, режеща кости и човешка плът. След като той съсече около половин дузина врагове, смелостта на останалите се стопи и те побягнаха панически.

— Още ли е жив? — попита задъхано Гарион ковача.

Дурник обърна по гръб неподвижното тяло на Улфгар и с вещина повдигна единия му клепач.

— Жив е. — отвърна ковачът. — Ударих го доста внимателно.

— Добре — рече Гарион. — Да го вържем. И да вържем и очите му.

— Това пък защо?

— И двамата го видяхме, че използва магьосничество. Следователно вече разполагаме с отговор на един от въпросите си. Според мен ще му е малко по-трудно да прави такива неща, ако не вижда онова, срещу което насочва магията си.

Дурник обмисли за миг думите на приятеля си, после завърза ръцете на изпадналия в безсъзнание човек и каза:

— Мисля, че си прав.