Дейвид Едингс
Пазителите на запада (6)

5.

Веднага щом се съмна, двамата отидоха да потърсят Белгарат. Еранд усещаше, че Гарион е разтревожен. Самият той чувстваше, че предупреждението, което бяха получили, е толкова важно, че всичко останало трябва да бъде оставено на заден план. Всъщност двамата не бяха разговаряли много за това в тъмните тихи часове, докато седяха в Тронната зала на риванския крал, очаквайки първите слънчеви лъчи. И двамата наблюдаваха внимателно Кълбото на Алдур, но след странния миг на ален гняв камъкът отново бе започнал да излъчва привичната си лазурносиня светлина.

Намериха Белгарат седнал пред наскоро запаления огън в ниската зала близо до кралските кухни. На масата пред него имаше голямо парче хляб и внушителен резен сирене. Еранд погледна към хляба и сиренето, изведнъж осъзна колко е гладен, и се запита дали Белгарат би споделил с него закуската си. Старият вълшебник изглеждаше потънал в мисли и се взираше в танцуващите пламъци. Дебелата сива пелерина бе наметната на раменете му, макар че в залата не беше студено.

— Рано сте станали вие двамата — отбеляза той, когато Гарион и Еранд отидоха при него до огъня.

— Ти също, дядо — каза Гарион.

— Тази нощ сънувах нещо странно — отвърна му старецът. — Вече няколко часа се опитвам да се отърся от него. Присъни ми се, че незнайно защо Кълбото е станало алено.

— Наистина беше така — тихо каза Еранд.

Белгарат го изгледа остро.

— Да. Ние двамата видяхме това, дядо — рече Гарион. — Преди няколко часа бяхме в Тронната зала и Кълбото изведнъж блесна червено. Тогава гласът, който чувам тук — той почука челото си, — изрече: „Пазете се от Зандрамас!“

— Зандрамас? — повтори Белгарат озадачено. — Това име ли е, или пък друго нещо?

— Не зная, дядо — отговори Гарион. — Но аз и Еранд заедно го чухме, нали, Еранд?

Еранд кимна, без да откъсва очи от хляба и сиренето.

— А вие двамата какво правехте по това време там? — попита Белгарат и ги погледна внимателно.

— Аз бях заспал — отвърна Гарион и изведнъж лицето му леко се изчерви. — Е, почти спях. Разговаряхме със Се’Недра до много късно. Напоследък не си говорехме много, затова имаше да си кажем много неща. Както и да е, той ми каза да стана и да отида в тронната зала.

Белгарат погледна Еранд.

— Ами ти?

— Той ме събуди — отговори момчето. — После…

— Я почакай малко — прекъсна го остро вълшебникът. — Кой те събуди?

— Същият, който събуди и Гарион.

— А ти знаеш ли кой е той?

— Да.

— Знаеш ли какво представлява той?

Еранд кимна.

— Никога по-рано ли не е разговарял с тебе?

— Никога.

— И ти веднага разбра кой е и какъв е?

— Да. Каза ми, че има нужда от мен в тронната зала, затова се облякох и отидох там. Когато стигнах в залата, Кълбото стана червено и гласът изрече да се пазим от Зандрамас.

Белгарат се намръщи.

— Значи и двамата сте абсолютно сигурни, че Кълбото промени цвета си?

— Да, дядо — увери го Гарион. — Освен това ми се стори, че звуците, които издаваше, бяха различни. Обикновено от Кълбото се разнася звънящ шум — като от камбана, която си ударил, но този път беше съвсем различно.

— И сте сигурни, че стана червено? Искам да кажа — не беше просто по-тъмен нюанс на синьото или нещо подобно?

— Не, дядо. Без никакво съмнение цветът беше червен.

Белгарат се изправи и лицето му изведнъж стана мрачно.

— Елате с мен — каза кратко той и тръгна към вратата.

— Къде? — попита Гарион.

— В библиотеката. Трябва да проверя нещо.

— Какво?

— Нека почакаме, докато прочета каквото трябва. Важно е и искам да съм сигурен, че съм го разбрал правилно.

Докато минаваше край масата, Еранд си отчупи голямо парче сирене и го лапна. После излезе след Белгарат и Гарион. Тримата бързо минаха през мрачните, осветени с факли коридори и започнаха да се изкачват по стръмните, отекващи стъпала на каменното стълбище. През последните няколко години лицето на Белгарат бе придобило своенравен и леко капризен израз. Всички следи от този израз сега бяха изчезнали, погледът му беше изключително напрегнат. Щом влязоха в библиотеката, старецът взе две свещи от прашната маса и ги запали от факлата, прикрепена в железния пръстен пред вратата. След това отново влезе в библиотеката и постави едната свещ на масата.

— Затвори вратата, Гарион — каза той. — Не искам никой да ни безпокои.

Гарион затвори тежката дъбова врата, без да произнесе нито дума. Белгарат се приближи до стената и вдигна свещта. Погледът му започна да бяга по безкрайните редове прашни, подвързани с кожа книги и прилежно подредените, завити в коприна пергаментови свитъци.

— Дай онзи свитък, Гарион — онзи, който е завит в синя коприна. Ти си по-висок.

Гарион се изправи на пръсти, взе свитъка, погледна го с любопитство и после го подаде на дядо си.

— Сигурен ли си, че ти трябва тъкмо този? — попита той. — Това не е Мринския сборник, знаеш ли?

— Не е — отвърна му Белгарат. — Не бива да съсредоточаваш вниманието си единствено върху Мринския сборник и да пренебрегваш всички останали. — Вълшебникът остави свещта и внимателно развърза сребърната връзка, с която бе вързан свитъкът. След това махна синята копринена обвивка и започна да разгъва напукания пергамент. Погледът му бързо поглъщаше древното писмо. — Ето го — рече най-сетне той. — „Помнете — прочете Белгарат. — В деня, когато Кълбото на Алдур започне да свети с аленочервена светлина, ще бъде разкрито името на Детето на Мрака.“

— Но Торак беше Детето на Мрака — възрази Гарион. — Какъв е този свитък?

— Сборникът на Дарин — отговори му Белгарат. — Той не винаги е така надежден като Мринския, но единствено в него се споменава за това събитие.

— И какво означава това? — попита Гарион дълбоко озадачен.

— Нещата са твърде сложни — отвърна Белгарат със свити устни, все още вперил поглед във въпросния откъс. — Казано с две думи, съществуват две пророчества.

— Да, знаех това, но си мислех, че щом Торак умре, второто пророчество просто ще… ами…

— Не е точно така. Не смятам, че всичко е толкова просто. Двете пророчества са се срещали в остри битки още преди раждането на този свят. Всеки път има Дете на Светлината и Дете на Мрака. Когато ти и Торак се изправихте един срещу друг в Ктхол Мишрак ти беше Детето на Светлината, а Торак — Детето на Мрака. И това не беше първият път, когато двамата вечни противници се срещат. Очевидно не е и последният.

— Искаш да кажеш, че борбата все още не е свършила? — попита невярващо Гарион.

— Не и ако вярваме на това — отговори Белгарат и потупа с длан пергамента.

— Добре. Щом този Зандрамас е Детето на Мрака, кой е Детето на Светлината?

— Доколкото зная, това си ти.

— Аз ли? Значи все още аз?

— Да, докато не научим нещо, което да ни убеди в противното.

— Но защо аз?

— Не сме ли водили този разговор и преди? — сухо попита Белгарат.

Раменете на Гарион се отпуснаха.

— Значи отново трябва да се тревожа за това — като капак на всичко останало.

— О, я престани да се самосъжаляваш, Гарион — каза вълшебникът. — Всички правим онова, което трябва, и хленчът няма да промени нищо.

— Аз не хленча.

— Наричай го както щеш, но престани да го правиш и се залови за работа.

— Какво трябва да правя? — В гласа на Гарион се бяха промъкнали едва доловими кисели нотки.

— Можеш да започнеш оттук — каза старецът и посочи прашните книги и завитите в коприна свитъци. — Тази може би е една от най-богатите колекции на пророчества в света — поне пророчества, разпространени в земите на Запада. Разбира се, тя не съдържа предсказанията на малореанските гролими, нито колекцията на Ктучик от Рак Ктхол, нито тайните книги на онези хора в Кел, но все пак е нещо, от което можеш да започнеш. Искам да прочетеш всички книги и свитъци тук. Виж дали ще намериш нещо за този Зандрамас. Записвай си всичко, което се споменава за „Детето на Мрака“. Повечето от пасажите вероятно се отнасят до Торак, но може би някои са свързани със Зандрамас. — Вълшебникът леко се намръщи. — Докато четеш, внимавай дали някъде не се споменава нещо и за „Сардион“ или „Ктраг Сардиус“.

— Какво е това?

— Не зная. Белдин се е натъкнал на тези думи в Малореа. Може би са важни, а може би не са.

Гарион огледа библиотеката и лицето му пребледня.

— Значи ми казваш, че всички неща тук са пророчества?

— Не, разбира се. Много от тях най-вероятно са бълнувания на безумци, чиито думи са записани най-старателно.

— Че защо са записвали мислите на обезумели хора?

— Защото Сборникът на Мрин представлява тъкмо това — бълнуване на луд. Пророкът от Мрин също бил луд, затова се наложило да го оковат във вериги. След смъртта му мнозина съвестни хора се заели да записват бръщолевенето на всеки безумец, който се изпречел на пътя им, с надеждата, че в думите му се крие някакво пророчество.

— Как бих могъл да различа кое е просто бълнуване и кое — предсказание?

— Не знам. Може би след като прочетеш всичко, сам ще намериш начин за това. Ако наистина го откриеш, съобщи ни за него. Това би могло да ни спести много време.

Гарион огледа изумено библиотеката.

— Но, дядо — възрази той. — Прочитането на всички тези неща може да ми отнеме години!

— В такъв случай ще е добре да започнеш веднага, нали? Опитай да се съсредоточиш върху събитията след смъртта на Торак. Запознати сме твърде добре със случаите, които доведоха до нея.

— Дядо, истината е, че аз не съм учен. Ами ако пропусна нещо?

— Няма да пропуснеш — изрече твърдо Белгарат. — Ти си един от нас, Гарион, независимо дали това ти се нрави, или не. Имаш същите отговорности както всички останали. Трябва вече да свикнеш с мисълта, че съдбата на целия свят зависи от теб — освен това се налага да забравиш думите „защо тъкмо аз?“. Това е възражение, което би могло да изрече дете, а сега ти си мъж. — След това старецът се обърна и погледна сурово Еранд. — Ами ти какво направи, че се намеси във всичко това?

— Не съм сигурен — отговори спокойно Еранд. — Вероятно ще трябва да почакаме и ще видим.

 

 

Този следобед Еранд прекара в уютната всекидневна на Поулгара. Тя седеше край огъня, облечена в любимата си синя рокля, подпряла крака върху мъничко столче, покрито с килимче. Вълшебницата държеше гергефа си, тананикаше си тихичко, а иглата й проблясваше в златистата светлина на пламъците. Еранд седеше в коженото кресло срещу нея, гризваше по мъничко от една ябълка и я наблюдаваше как бродира. Едно от нейните качества, които той обичаше, беше способността и да излъчва спокойно удовлетворение, докато се занимава с обикновените си домакински задължения. В такива неспокойни времена самото й присъствие му действаше успокояващо.

Красивото риванско момиче, което служеше като камериерка на Поулгара, почука на вратата и влезе.

— Лейди Поулгара — започна то с леко несигурен глас и се поклони, — милорд Бранд желае да разговаря с вас.

— Разбира се, скъпа — отговори Поулгара и остави бродерията си настрана. — Въведи го, моля. — Еранд бе забелязал, че Поулгара обикновено нарича младите хора „скъпа“ и „скъпи“, без дори да съзнава това.

Момичето въведе високия сивокос бивш регент на кралство Рива, поклони се отново и се оттегли.

— Здравей, Поулгара — поздрави я Бранд със звучния си глас.

Той беше едър мъж с набраздено от бръчки лице и тъжни очи — последният Пазител на Рива. По време на междуцарствието, последвало смъртта на крал Горек, убит от палачите на кралица Салмисра, Островът на ветровете и народът на Рива бе управляван от мъже, избирани заради техните способности и верността им към дълга. Тяхната преданост беше толкова себеотрицателна, че всеки Пазител на Рива пренебрегваше собствената си личност и приемаше името Бранд. Сега Гарион най-сетне се бе възкачил на трона и вече не беше необходимо вековното регенство над кралската корона да продължава. Ала докато продължаваха земните дни на този едър мъж с тъжни очи, той щеше да бъде безпределно предан на кралското семейство — може би не толкова на самия Гарион, колкото на представата за кралската чест и увековечаването на фамилията през вековете. Преди всичко тази мисъл владееше съзнанието му, когато Пазителят пристигна в спокойния следобед да поблагодари на Поулгара, че е решила да се пребори с отчуждението между Гарион и неговата кралица.

— Как двамата успяха да се отдалечат толкова един от друг? — попита го вълшебницата. — Когато се ожениха, бяха толкова близки, че човек просто не можеше да ги раздели.

— Всичко започна преди около година — отговори Бранд с буботещия си глас. — В северната част на острова има две могъщи семейства. Досега те бяха настроени приятелски едно към друго, но след женитбата на млад мъж от едното семейство с девойка от другото възникна спор за уреждането на някаква собственост. Представители на едното семейство дойдоха в Цитаделата и представиха случая пред Се’Недра. Тя издаде кралски декрет, с който ги подкрепи.

— Ала не се е посъветвала с Гарион по този въпрос — отбеляза Поулгара.

Бранд кимна и продължи:

— Когато той научи за това, силно се разгневи. Без съмнение в този случай Се’Недра беше превишила властта си, но Гарион публично отмени издадения от нея декрет.

— О! — възкликна Поулгара. — Значи това била причината за горчивината помежду им. Не можах да получа пряк отговор нито от Гарион, нито от неговата кралица.

— Вероятно малко се срамуват да си го признаят — рече Бранд. — Всеки унижи другия публично и нито той, нито тя бяха достатъчно зрели да простят и да оставят случая да бъде забравен. Продължаваха да се препират, докато цялата работа не излезе извън контрол. Понякога ми се иска направо да ги напляскам.

— Интересно хрумване — засмя се вълшебницата. — Защо не ми писа и не ми разказа, че имате проблеми?

— Белгарион ми каза да не го правя — отвърна безпомощно той.

— Понякога не бива да се подчиняваме на такива заповеди.

— Съжалявам, Поулгара, ала не мога да направя това.

— Да, знам, че не можеш. — Тя се обърна и погледна Еранд, който внимателно изучаваше едно украшение от стъкло, кристално птиче орехче, кацнало върху напъпила вейка. — Моля те, не го пипай, Еранд — предупреди го тя. — Много е крехко и е изключително ценно.

— Да — съгласи се момчето. — Зная. — И за да я увери, сложи ръце зад гърба си.

— Добре. — Поулгара се обърна към Бранд. — Надявам се, че сега двамата са забравили глупостта си. Смятам, че възстановихме мира в кралския дом на Рива.

— Искрено се надявам, че е така — каза Бранд с уморена усмивка. — Определено бих желал някой млад член на кралската фамилия да заеме детската стая.

— За това може да бъде необходимо повечко време.

— Но е много важно, Поулгара — каза сериозно той. — Всички сме малко нервни, че няма наследник на трона. Не само аз. Анхег, Родар и Чо-Хаг вече ми писаха за това. Цяла Алория очаква с притаен дъх Се’Недра да започне да ражда деца.

— Та тя е само на деветнадесет години.

— На нейната възраст повечето момичета в Алория имат вече две деца.

— Се’Недра не е от Алория. Тя не е изцяло и толнедранка. Произходът й е свързан с горските нимфи, дриадите, а те имат свои особености и съзряват по различен начин.

— Ще е малко трудно да го обясня на другите алорни — отвърна Бранд. — Трябва да има наследник на трона на Рива. Кралската фамилия трябва да продължи.

— Дай им малко време, Бранд — спокойно каза Поулгара. — Ще стигнат и до това. Важното сега е да ги съберем в една и съща спалня.

 

 

Ден-два по-късно, когато слънцето позлатяваше водите на Морето на ветровете и хладния вятър украсяваше с бяла пяна гребените на зелените вълни, един огромен черекски боен кораб мъчително се промъкна между двата скалисти носа, обграждащи пристанището на Рива. Капитанът на кораба също изглеждаше огромен. Червената му брада се люшкаше от вятъра. Това беше Барак, графът на Трелхайм. Той съсредоточено стоеше на румпела и се взираше напред, докато корабът минаваше край единия от опасните водовъртежи недалеч от предпазния вълнолом. След малко, още преди моряците да вържат кораба, Барак вече се изкачваше по гранитните стъпала на дългото стълбище към Цитаделата.

Белгарат и Еранд бяха на стените на крепостта и видяха пристигането на кораба на Барак. Затова в мига, когато едрият мъж стигна портите на града, те вече го очакваха.

— Какво правиш тук, Белгарат? — попита широкоплещестият черек. — Мислех, че си в Долината на Алдур.

Белгарат вдигна рамене.

— Просто дойдохме да ги видим.

Барак погледна Еранд и каза:

— Здравей, момче. Поулгара и Дурник също ли са тук?

— Да — отговори Еранд. — В тронната зала с Белгарион.

— А какво прави той?

— Ами крал е — отговори кратко Белгарат. — Видяхме те как влезе в пристанището.

— Наистина внушително, нали? — гордо каза Барак.

— Корабът ти се движеше като бременен кит, Барак — отвърна му без заобикалки Белгарат. — Изглежда, не си схванал идеята, че по-големият кораб не е задължително по-добър.

Барак го изгледа обидено.

— Аз не си правя шеги с онова, което притежаваш ти, Белгарат.

— Аз не притежавам нищо, Барак. Какво те води в Рива?

— Анхег ме изпрати. Гарион още дълго ли ще бъде зает?

— Не мога да знам.

Но кралят на Рива вече беше приключил официалната си сутрешна аудиенция. Придружен от Се’Недра, Поулгара и Дурник, той тъкмо излизаше през мрачния проход от Тронната зала към кралските апартаменти.

— Барак! — възкликна Гарион и забърза да поздрави стария си приятел.

Барак го изгледа малко особено и се поклони почтително.

— Защо правиш това? — попита го Гарион объркано.

— Короната все още е на главата ти, Гарион — напомни му Поулгара. — Облечен си в тържествените одежди. Всичко това те прави да изглеждаш твърде официален.

— О! — възкликна Гарион малко смутено. — Забравих. Нека отидем в покоите ми.

Барак се усмихна широко и притисна Поулгара в здравата си меча прегръдка.

— Барак — каза тя леко задъхана, — щеше да изглеждаш много по-добре отблизо, ако се бе сетил да измиеш брадата си, след като си се нахранил с пушена риба.

— Ама аз изядох само едно парче — смути се исполинът.

— Това обикновено е достатъчно.

Той се обърна, сложи огромните си ръце върху изящните рамене на Се’Недра и звучно я целуна.

Мъничката кралица се засмя и хвана короната си тъкмо навреме преди тя да падне от главата й.

— Имащ право, лейди Поулгара — потвърди кралицата. — Около него наистина се разнасят разни аромати.

— Гарион — рече тъжно Барак, — направо умирам за чаша пиво.

— Значи си пресушил всичките бъчви на кораба, така ли? — попита го Поулгара.

— На борда на „Морска птица“ няма пиене — заяви Барак.

— О, нима?

— Искам моряците ми да бъдат трезви.

— Изумително — измърмори тя.

— Просто въпрос на принцип — отвърна Барак с благочестив тон.

— Трябва да бъдат с ума си по всяко време — съгласи се Белгарат. — Този огромен кораб не е плавателен съд, който бих нарекъл „маневрен“.

Барак го изгледа обидено.

Гарион изпрати слугите да донесат пиво, с очевидно облекчение свали короната от главата си и съблече тържествените одежди, след това покани всички около масата.

Барак утоли непоносимата си жажда и изражението му стана сериозно. Той погледна Гарион и каза:

— Анхег ме изпрати да да предупредя, че отново получаваме доклади за възраждането на култа към Мечката.

— Мислех, че всичките му последователи са избити в Тул Марду — намеси се Дурник.

— Подчинените на Гродег бяха — каза Барак. — За нещастие Гродег не представяше всичките привърженици на култа.

— Не те разбирам — рече Дурник.

— Положението се усложни. В действителност култът към Мечката никога не е бил изкоренен докрай. Той е основна част на религиозния живот в отдалечените провинции на кралствата Черек, Драсния и Алгария. И все пак от време на време някой човек, чиито амбиции надвишават здравия му разум — както Гродег например, — съсредоточава в ръцете си власт и се опитва да установи култа и в големите градове. Градовете са мястото, където е съсредоточена властта, и хора като Гродег се опитват да използват култа, за да ги превземат. Проблемът е, че култът към Мечката не пуска корени в градовете.

Навъсеното лице на Дурник придоби още по-объркан израз.

— Населението, което живее в градовете, винаги влиза в контакт с нови хора и идеи — обясни Барак. — Но в провинцията поколения наред хората не се срещат дори с една-единствена нова идея. Култът към Мечката не вярва на новите идеи, затова съвсем естествено привлича селяните.

— Новите идеи невинаги са добри — хладно каза Дурник. В този момент селският му произход бе болезнено очевиден.

— Това е така — съгласи се Барак. — Но не е задължително старите непременно да са такива. А култът към Мечката действа, като основната му идея е една и съща вече от няколко хиляди години. Последното нещо, което Белар казал на алорните преди боговете да напуснат хората, било: „Алорни, водете кралствата на Запада срещу народа на Торак“. Тъкмо думата „водете“ създава всички проблеми. За нещастие тя може да означава много неща. Последователите на култа към Мечката винаги са приемали, че значението е следното: първата стъпка, която те трябва да предприемат, подчинявайки се на повелята на Белар, е да покорят насилствено западните кралства и да ги поставят под управлението на алорните. Истинският последовател на култа не мисли да се бори срещу ангараките, защото цялото му внимание съсредоточено върху това как да покори Сендария, Арендия, Толнедра, Нийса и Марагор.

— Но Марагор вече не съществува — възрази Дурник.

— Последователите на култа все още не са научили тази новина — обясни сухо Барак. — В края на краищата оттогава са изтекли само три хиляди години. Както и да е, именно такава е изтърканата идея, стояща зад култа към Мечката. Първата им цел е отново да обединят Алория; следващата е да опустошат и покорят всички западни кралства; единствено тогава ще започнат да мислят за това как да нападнат мургите и малореанците.

— Значи просто са малко поизостанали, така ли? — отбеляза Дурник.

— Някои от тях все още не са открили огъня — изсумтя Барак.

— Наистина не виждам защо Анхег е толкова загрижен за това, Барак — намеси се Белгарат. — В действителност култът към Мечката не създава никакви проблеми на село. Последователите му подскачат около огньове на лятното равноденствие, намятат се с мечи кожи посред зима, тътрят се един след друг и мрънкат безкрайни молитви, докато главите им не се замаят дотам, че да не могат да стоят на краката си. Каква опасност крие това?

— Сега ще стигна и до това — рече Барак и подръпна брадата си. — Досега култът към Мечката на село е бил вместилище на глупост и предразсъдъци. Ала през изтеклата година се появи нещо ново.

— О, така ли? — Белгарат го погледна въпросително.

— Има нов водач на култа — дори не знаем кой е той. В миналото последователите от едно село не се доверяваха на тези от съседното и не бяха достатъчно организирани, за да представляват какъвто и да било проблем. Новият им водач промени всичко това. За пръв път в своята история последователите на култа се подчиняват на заповеди, издадени от един човек.

Белгарат се намръщи и каза:

— Това наистина е сериозно.

— И е много интересно — намеси се Гарион. Изглеждаше малко объркан. — Но защо крал Анхег те изпрати от толкова далеч да предупредиш тъкмо мен? Доколкото зная, култът към Мечката никога не е успял да пусне корени тук, на Острова на ветровете.

— Анхег иска да те предупредя да вземеш предпазни мерки, тъй като омразата на новия култ е насочена директно срещу тебе.

— Към мене? Но защо?

— Ти си женен за толнедранка — обясни му Барак. — За последователите на този култ човек от Толнедра е по-голям враг, отколкото някой мург.

— Това явно е нововъзприета позиция — намеси се Се’Недра и разлюля къдриците си.

— Така разсъждават те — обърна се към нея Барак. — Повечето от тези глупци дори не познават ангараките. Но всички са виждали толнедранци — обикновено търговци, които продават твърде скъпо и непочтено. От хиляди години те чакат крал, който да вземе меча на Рива и да ги поведе на свещена война, покорявайки всички западни кралства. Когато този крал най-сетне се появи, първото нещо, което направи, беше да се ожени за толнедранска принцеса. Според тях следващият крал на Рива ще бъде някакъв мелез. Мразят те като отрова, скъпа ми кралице.

— Какъв абсурд! — възкликна тя.

— Разбира се, че е абсурд — съгласи се едрият черек. — Но абсурдността винаги е била отличителен белег на умовете, подчинени на някаква религия. Всички щяхме да бъдем по-добре сега, ако Мечока бе държал устата си затворена.

Белгарат изведнъж се засмя.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Барак.

— Може би най-безполезното нещо, което човек може да измисли, е да помоли Белар да държи устата си затворена — отвърна старият вълшебник, без да спира да се смее. — Спомням си, че веднъж приказва седмица и половина, без нито веднъж да прекъсне.

— И за какво говореше?

— Обясняваше на древните алорни защо не е умно да започват поход с каруци на север в началото на зимата. В онези дни човек наистина трябваше дълго време да говори на алорните, за да им втълпи някои неща.

— Всъщност това не се е променило кой знае колко — подхвърли Се’Недра и погледна дяволито съпруга си. После се засмя и докосна нежно ръката му.

 

 

Следващата сутрин беше ясна и слънчева. Както обикновено Еранд отиде до прозореца веднага щом се събуди, за да разбере какъв ще бъде денят. Погледна към града, видя яркото утринно слънце над Морето на ветровете и се усмихна. По небето нямаше нито едно облаче. Момчето облече туниката и панталоните, които Поулгара му беше приготвила, и отиде при останалите членове на семейството. Дурник и Поулгара седяха на две тапицирани с кожа кресла от двете страни на камината, разговаряха и пиеха чай. Както винаги Еранд пристъпи до Поулгара, обви ръце около раменете и и я целуна.

— Тази сутрин се събуди късно — рече тя и махна сплъстената коса от очите му.

— Бях уморен — отвърна момчето. — Миналата нощ не се наспах.

— Чух за това. — Вълшебницата почти разсеяно го взе в скута си и той се сгуши до мекото кадифе на синята и рокля.

— Вече е станал твърде голям за скута ти — отбеляза Дурник и се усмихна нежно на двамата.

— Зная — рече Поулгара. — Затова го гушвам толкова често, колкото мога. Много скоро той ще стане прекалено голям за прегръдките ми, затова трябва да му се радвам сега колкото се може повече. За момчетата е много хубаво да порастват, но ми липсва очарованието, когато някое малко дете се разхожда наоколо.

Някой тихо почука на вратата и след секунда при тях влезе Белгарат.

— О, добро утро, татко — поздрави го Поулгара.

— Добро утро, Поул — кимна той. — Добро утро, Дурник.

— Успя ли да завлечеш Барак до леглото снощи? — попита го Дурник и се засмя.

— Към полунощ го отмъкнахме в спалнята му. Синовете на Бранд ми помогнаха. Този човек става все по-тежък, колкото повече остарява.

— Ти обаче изглеждаш изненадващо добре — отбеляза Поулгара. — Особено като се вземе предвид, че цяла вечер се въртя около бъчвата с пиво на Гарион.

— Въобще не съм пил много — увери я старецът и се приближи до огъня, за да стопли ръцете си.

Тя го погледна и вдигна вежда.

— Наумил съм много неща — каза й той. После я погледна в очите. — Оправиха ли се нещата между Гарион и Се’Недра?

— Мисля, че да.

— Искам да сме сигурни. Не искам всичко тук да се разпадне. Аз ще трябва да се върна в Долината на Алдур, но ако ти смяташ, че трябва да останеш тук, за да държиш под око тези двамата, ще тръгна сам. — Гласът му беше сериозен, дори непреклонен.

Еранд погледна стареца и още веднъж му се стори, че в Белгарат сякаш живеят едновременно двама души. Когато всичко беше спокойно, той се наслаждаваше на свободата си, забавляваше се с пиене, измами и дребни кражби. Но когато възникнеше сериозен проблем, вълшебникът оставяше всичко това настрана и отдаваше неограничената си енергия и сила на ума, за да го разреши.

Поулгара тихо свали Еранд от скута си и погледна баща си.

— Значи е сериозно?

— Не зная, Поул — отвърна той. — Но не ми харесва, когато се случват разни неща, за които не зная нищо. Ако си приключила с онова, за което дойде, според мен е по-добре да се връщаме у дома. Веднага щом успея да изправя Барак на крака, ще го накарам да ни закара в Камаар. Оттам можем да вземем коне. Трябва да говоря с Белдин — искам да разбера дали знае нещо за Зандрамас.

— Ще бъдем готови, когато кажеш, че е време да тръгваме, татко.

Към обяд Еранд отиде в конюшнята да каже „довиждане“ на младия жребец. Беше му малко тъжно, че трябва да тръгват толкова скоро. Изпитваше истинска привързаност към Гарион и Се’Недра. Младият крал на Рива в много отношения му беше като брат, а Се’Недра беше прекрасна — когато не се престараваше да проявява своенравността си. Ала най-много щеше да му липсва конят. Еранд не мислеше за него като за животно. И двамата бяха млади и изпитваха взаимна радост от компанията си.

Момчето застана в центъра на площадката за езда и дългокракото животно започна да подскача около него. Изведнъж Еранд долови някакво движение с крайчеца на окото си, обърна се и видя, че се приближават Дурник и Гарион.

— Добро утро, Еранд — поздрави го кралят на Рива.

— Добро утро, Белгарион.

— Ти и конят, изглежда, си прекарвате прекрасно.

— Ние сме приятели — рече Еранд — Харесва ни да сме заедно.

Гарион погледа дорестия жребец почти с тъга. Той се приближи към краля и любопитно подуши дрехите му. Гарион почеса заострените уши на животното и прокара ръка по гладкото му блестящо чело. След това въздъхна.

— Искаш ли той да стане твой? — обърна се той към Еранд.

— Човек не може да притежава приятелите си, Белгарион.

— Имаш право — съгласи се Гарион. — Но какво ще кажеш, ако той дойде с теб в Долината на Алдур?

— Но жребецът харесва и тебе.

— Аз винаги мога да ти дойда на гости — каза кралят на Рива. — Тук наистина няма достатъчно място, където може да тича. Освен това аз съм винаги толкова зает, че нямам за него толкова време, колкото би трябвало. Мисля, че за него ще е най-добре, ако дойде с тебе. Ти как мислиш?

Еранд се замисли. Мъчеше се да има предвид само доброто на младото животно, а не своите предпочитания. После погледна Гарион и разбра колко много му е струвало това щедро предложение. Когато най-сетне отговори, гласът му беше тих и много сериозен.

— Мисля, че имаш право, Белгарион. В Долината той наистина ще се чувства по-добре. Там няма да се налага да го затварят.

— Но ще трябва да го обучиш — каза Гарион. — Никой никога не го е яздил.

— Ще се справим с това — увери го Еранд.

— Значи ще дойде с теб — реши Гарион.

— Благодаря ти — каза просто Еранд.

— Наистина ми беше приятно да го направя, Еранд.

„И наистина го направи!“ Еранд чу гласа така ясно, сякаш той бе заговорил в ума му.

„Какво?“ — отвърна сепнато Гарион.

„Постъпката ти беше прекрасна, Гарион. Искам тези двамата да бъдат заедно. Предстои им да сторят някои неща, с които няма да се справят един без друг.“

След това гласът изчезна.