Дейвид Едингс
Пазителите на запада (3)

2.

Вълшебникът Белгарат имаше много слабости. Никога през живота си не бе обичал физическия труд и може би бе прекалено увлечен по тъмното пиво. От време на време проявяваше небрежно отношение към истината за някои неща и огромно безразличие към фините проблеми на собствеността. Компанията на дами със съмнителна репутация не накърняваше особено чувствителността му, а подборът на използваните от него изрази често подлежеше на критика.

Вълшебницата Поулгара беше жена, притежаваща почти нечовешка решителност. Няколко хиляди години тя се бе опитвала да промени своя необуздан баща, но не бе постигнала видими успехи. Ала продължаваше да упорства пред лицето на твърде неблагоприятните шансове за победа. Векове наред бе водила храбра битка срещу лошите му навици. Със съжаление се бе предала пред леността и опърпания му външен вид. С неохота бе отстъпила пред лъжите и ругатните му. Ала въпреки безбройните си загуби бе останала непреклонна пред пиянството, кражбите и склонността му към флиртове. Неизвестно поради каква причина си бе внушила, че е неин дълг да се бори срещу тези слабости до самата си смърт.

Тъй като Белгарат отложи завръщането в кулата си в Долината на Алдур до следващата пролет, Еранд можеше да наблюдава от непосредствена близост тези безконечни и невероятно заплетени схватки между бащата и дъщерята. С тях двамата запълваха периодично появяващите се спокойни периоди в живота им. Коментарите на Поулгара за мързеливия старец, който се излежавал в кухнята и и се наслаждавал с еднаква лекота на топлината от нейната камина и добре изстуденото пиво от запасите й, бяха твърде остри. Хитростите, с които Белгарат се измъкваше от тях, разкриваха умения, усъвършенствани в продължение на много векове. Ала Еранд успяваше да проникне зад повърхността на острите забележки и предложените с мил тон непочтителни отговори. Връзките между Белгарат и неговата дъщеря бяха дълбоки и се простираха далеч зад онова, което другите биха могли да проумеят. Затова в продължение на безброй години двамата бяха решили, че е необходимо да прикриват своята безкрайна любов един към друг зад фасадата на тези безконечни спорове. Това обаче не означаваше, че Поулгара не би предпочела да има по-почтен баща; все пак тя всъщност не беше чак до такава степен разочарована от него, както понякога човек би решил от забележките й.

И двамата знаеха защо Белгарат бе останал през зимата при дъщеря си и нейния съпруг. Макар и да не бяха разменили нито дума помежду си по този въпрос, и двамата чувстваха, че спомените на стареца за неговата къща трябва да се променят — не да се заличат, защото никаква сила на света не би могла да унищожи спомените на Белгарат за съпругата му. Те по-скоро трябваше да претърпят съвсем лека промяна; така къщата със сламения покрив можеше да му напомня, че е прекарал много щастливи часове тук редом със спомена за онзи мрачен и ужасен ден, когато се бе завърнал в дома си и бе разбрал, че любимата му Поледра е мъртва.

Снеговете бяха прогонени от топлите пролетни дъждове, които продължиха цяла седмица. Щом небето отново стана синьо, Белгарат най-сетне реши, че е време да тръгва.

— Всъщност нямам някаква неотложна работа — призна той. — Но бих желал да се отбия при Белдин и близнаците. Пък може би е дошло и времето да подредя кулата си. Поизоставих този въпрос вече от неколкостотин години.

— Ако искаш, можем да дойдем с теб — предложи Поулгара. — В края на краищата ти наистина ни помогна да поправим къщата — може би неохотно, но все пак ни подаде ръка. Изглежда ми справедливо, ако ние ти помогнем да почистиш кулата.

— Не, Поул, благодаря — твърдо отклони предложението й той. — Твоите представи за почистване са прекалено драстични за моя вкус. Щом ти се захванеш с тази работа, някои неща, които впоследствие могат да се окажат важни, изведнъж се озовават на боклука. Ако някъде в средата на стаята има някое чисто място, значи тя е достатъчно почистена за мен.

— О, татко! — възкликна тя и се засмя. — Въобще не си се променил.

— Разбира се, че не съм — отговори вълшебникът и погледна замислено Еранд, който тихо закусваше на масата. — Но ако нямаш нищо против — предложи той, — ще взема момчето с мен.

Тя го погледна за миг.

Белгарат сви рамене.

— Ще ми прави компания, пък и промяната в обстановката би му допаднала. Освен това ти и Дурник в действителност не сте имали възможност да останете само двамата от деня на сватбата ви. Наречи го подарък със закъснение, ако желаеш.

— Благодаря ти, татко — каза просто Поулгара. Изведнъж очите й станаха много топли и се изпълниха с обич.

Белгарат отклони поглед встрани, като че ли това го бе накарало да се почувства неловко.

— Искаш ли да прибереш нещата си? Искам да кажа твоите неща от кулата. През изминалите години се натрупаха доста.

— Много мило от твоя страна, татко.

— Имам нужда от пространството, което заемат — отвърна той и се засмя.

— Ще се грижиш за момчето, нали? Зная, че понякога, когато започнеш да разчистваш кулата, умът ти блуждае.

— Той ще се чувства добре с мен, Поул — увери я старецът.

И така на следващата сутрин Белгарат се качи на коня си, а Дурник вдигна Еранд и го постави на седлото зад него.

— Ще го върна след месец-два — обеща Белгарат. — Или най-късно в средата на лятото. — Той се наведе, стисна ръката на Дурник и насочи коня си на юг.

Въздухът все още беше хладен, макар че слънчевите лъчи в началото на пролетта бяха много ярки. Ухаеше на свежа зеленина и Еранд, който яздеше с лекота зад гърба на Белгарат, чувстваше присъствието на Алдур, докато двамата навлизаха все по-навътре в Долината. Усещаше го като спокойно и нежно докосване и най-главното — като непреодолимо желание да научава нови неща. Присъствието на бог Алдур тук, в Долината, не беше някакво смътно духовно влияние, а можеше да бъде почувствано съвсем осезаемо.

Навлизаха все по-навътре в Долината. Яздеха бавно през високата, потъмняла от зимата трева. Сред обширното открито пространство се издигаха големи дървета и натежалите им от устрема на напъпилите листа клони нетърпеливо очакваха нежната целувка на стопления от слънцето въздух.

— Е, момче, какво ще кажеш? — рече Белгарат, след като пояздиха около една левга.

— Къде са кулите? — учтиво попита Еранд.

— Малко по-нататък. А ти откъде знаеш за кулите?

— Ти и Поулгара говорехте за тях.

— Подслушването е лош навик, Еранд.

— Нима това беше личен разговор?

— Не, предполагам, че не е.

— Тогава значи не е било подслушване, нали?

Белгарат се обърна рязко и погледна през рамо момчето, което седеше зад него.

— Твърде интересен довод за млад човек като тебе. Как ти хрумна?

Еранд сви рамене.

— Просто така. Те винаги ли пасат тук? — И момчето посочи десетина червеникавокафяви елена, които се хранеха спокойно наблизо.

— Правят го, откакто се помня. Присъствието на Алдур не позволява на животните да си нанасят вреди.

Минаха край две красиви кули, свързани с почти ефирен мост, образуващ грациозна дъга. Белгарат обясни на момчето, че те принадлежат на Белтира и Белкира, вълшебниците близнаци, между чиито умове имало толкова тясна връзка, че единият винаги завършвал изречението, започнато от другия. След малко минаха край друга кула, изработена така изящно от розов кварц, че сякаш се носеше като скъпоценен розов камък сред потрепващия въздух. Тази кула, каза му Белгарат, била на гърбавия Белдин, който заобикалял собствената си грозота с толкова изтънчена красота, че човек не можел да си поеме дъх.

Най-сетне стигнаха до ниската удобна кула на Белгарат и слязоха от коня.

— Е — рече старецът, — пристигнахме. Хайде да се качим горе.

Стаята на върха на кулата беше голяма, кръгла и невероятно задръстена с най-различни предмети. Белгарат я огледа и очите му придобиха израз на човек, победен от своя враг.

— Ще ми трябват седмици… — измърмори той.

Много неща в помещението привлякоха погледа на Еранд, но той знаеше, че потъналият в мрачно настроение Белгарат не би пожелал нито да му покаже, нито да му обясни нещо. Момчето отиде до камината, намери потъмняла пиринчена лопатка и метла с къса дръжка, после коленичи пред изцапания със сажди отвор, който земна насреща му като пещера.

— Какво правиш? — попита го Белгарат.

— Дурник казва, че първото нещо, което човек трябва да направи на ново място, е да запали огън.

— О, така ли, така ли?

— Това обикновено не е кой знае колко трудна задача, но все пак е някакво начало — а щом човек започне, останалата част от работата не изглежда толкова огромна. Дурник е много умен за такива неща. Имаш ли кофа или някакъв сандък за изхвърляне на отпадъци?

— Значи настояваш да изчистиш камината?

— Ами да… искам да кажа, да, ако нямаш нищо напротив. Много е мръсна, не мислиш ли?

Белгарат въздъхна.

— Поул и Дурник вече са те заразили, момче — отбеляза той. — Направих опит да те спася, но лошото влияние в крайна сметка винаги побеждава.

— Сигурно имаш право — съгласи се Еранд. — Та къде каза, че е кофата?

До вечерта двамата разчистиха около камината малък полукръг, като междувременно намериха две кресла, няколко стола и една здрава маса.

— Сигурно нямаш нищо за ядене, а? — рече Еранд с тъжен копнеж в гласа. Стомахът недвусмислено му подсказваше, че вече наближава вечеря.

Белгарат вдигна поглед от пергаментовия свитък на стария ръкопис, който току-що бе измъкнал изпод едно от канапетата.

— Какво? — попита той. — О, да. Почти бях забравил. Ще идем при близнаците. Те сигурно са сложили на огъня нещо вкусно.

— Те знаят ли, че ще отидем?

Белгарат сви рамене.

— Всъщност това няма никакво значение, Еранд. Научи, че приятелите и семейството са тъкмо затова — човек трябва да им се натрапва. Това е едно от основните правила, ако желаеш да изживееш живота си, без да се напрягаш особено. С други думи, когато всичко останало се провали, намери, подкрепа при приятели и роднини.

Двамата вълшебници Белтира и Белкира буквално щяха да заподскачат от радост, че ги виждат, а „нещото на огъня“ се оказа ароматна яхния. Поне толкова вкусна, колкото можеше да излезе от кухнята на Поулгара. Когато Еранд изказа мнението си по този въпрос, Белгарат изглеждаше развеселен.

— А ти кой си мислиш, че я е научил да готви? — попита той.

 

 

След няколко седмици Белдин най-сетне се отби да ги види.

Чистенето в кулата на Белгарат бе напреднало дотолкова, че подът бе изтрит с парцал за пръв път след повече от дванадесет века.

— Какво правиш, Белгарат? — попита мръсният гърбав вълшебник. Белдин беше много нисък; облечен в развлечени парцали, и изглеждаше чепат като стар дъбов пън. Косата и брадата му бяха сплъстени, малки клончета и сламки висяха на различни места по него.

— Просто малко почиствам — отговори Белгарат така, сякаш се чувстваше неловко.

— Че защо? — попита Белдин. — Нали отново всичко ще се изцапа. — Той се вгледа в няколко много древни кости, окачени по извитата стена. — Онова, което наистина трябва да направиш, е да събереш тия кокалаци и да си свариш супа.

— Ти какво — отбиваш се да ни видиш, или просто искаш да се заяждаш?

— Видях дима от комина ви. Исках да видя дали има някой, или просто боклукът се е самозапалил.

Еранд знаеше, че Белгарат и Белдин са истински привързани един към друг и че тази размяна на хапливи забележки е тяхното любимо развлечение. Момчето продължи с почистването, слушайки разговора им.

— Искаш ли пиво? — попита Белгарат.

— Не и ако ти си го варил — отвърна неприветливо Белдин. — Човек би си помислил, че мъж, който пие колкото тебе, вече трябва да се е научил да прави добро пиво.

— Онова от последния казан не беше чак толкова лошо — възрази Белгарат.

— Намирал съм блатна вода с по-добър вкус.

— Не се тревожи. Взех на заем това буренце от близнаците.

— Те знаят ли?

— Че нима това има някакво значение? Бездруго споделяме всичко.

Белдин вдигна рунтавата си вежда.

— Те споделят с теб храната и питиетата си, а ти им предлагаш в замяна жаждата и апетита си. Предполагам, че всичко се урежда гладко.

— Разбира се, че е така. — Белгарат се обърна с леко оскърбен вид и каза: — Еранд, защо правиш това?

Еранд вдигна глава от каменните плочи на пода, които чистеше усърдно.

— Нима те дразни? — попита той.

— Разбира се, че ме дразни. Не знаеш ли, че е ужасно неучтиво да продължаваш работа, докато почивам?

— Ще се опитам да го запомня. Как смяташ — колко време ще продължи почивката ти?

— Просто остави четката на пода, Еранд — нареди му Белгарат. — Тази част от пода си е мръсна най-малко десетина века. Ден-два повече няма да променят нещата кой знае колко.

— Той много прилича на Белгарион, нали? — рече Белдин и се отпусна в едно от креслата до огъня.

— Това сигурно е следствие от влиянието на Поулгара — съгласи се Белгарат, докато наливаше две халби бира от буренцето. — Тя оставя следи в душата на всяко момче, което срещне. Но аз се опитвам да смекча ефекта от нейните предразсъдъци, доколкото е възможно. — Вълшебникът погледна сериозно Еранд. — Мисля, че този е по-умен от Гарион, ала ми се струва, че не притежава влечението на Гарион към приключенията — при това се държи прекалено добре.

— Сигурен съм, че ще успееш да поработиш върху това.

Белгарат се отпусна в другото кресло и протегна крака към огъня.

— Какво става с тебе? — обърна се той към гърбавия. — Не съм те виждал от сватбата на Гарион.

— Мисля, че някой би трябвало да наблюдава ангараките — Отговори Белдин и се зачеса енергично под мишницата.

— И?

— Какво „и“?

— Откъде придоби този дразнещ навик… Какво правят ангараките?

— Мургите все още са сломени от смъртта на Таур Ургас — засмя се Белдин. — Той беше луд, но ги сплотяваше — до момента, когато Чо-Хаг го не промуши със сабята си. Синът му Ургит не е силен крал. Едва успява да привлече вниманието им. Западните гролими вече дори бездействат. Ктучик е мъртъв, Торак — също. Всичко, което гролимите могат да правят сега, е да лапат мухи и да броят пръстите на ръцете си. Обществото в държавата на мургите е на ръба на пълния срив.

— Добре. Една от основните цели на живота ми беше да се отървем от мургите.

— Все още не бих започнал да се наслаждавам на победата — кисело каза Белдин. — След като ’Закат научи, че Белгарион е убил Торак, захвърли всякакви преструвки, че съществува единство на ангараките. Насочи малореанците към Рак Госка и го срина почти до основи.

Белгарат сви рамене.

— Той и бездруго не беше особено привлекателен град.

— А сега е още по-непривлекателен. Изглежда, ’Закат смята, че разпнатите на кръст хора и набучените на кол клетници служат като добър пример за останалите живи. Украси несринатите стени на града с нагледни поучителни картини. Всеки път, когато навлезе в Ктхол Мургос, оставя след себе си кървави следи от кръстове и колове с издъхващи на тях мъртъвци.

— Мисля, че съм в състояние да понеса нещастията на мургите с голяма твърдост — отвърна Белгарат с благочестив глас.

— Според мен трябва да погледнеш на нещата по-реалистично, Белгарат — изръмжа гърбавият. — По всяка вероятност, бихме могли да съберем почти толкова бойци, колкото мургите, ако се наложи, но хората не могат току-тъй да приказват за „безбройните орди на необятната Малореа“. ’Закат наистина има много голяма армия. Той държи в свои ръце по-голямата част от пристанищата на източния бряг, така че може да изпрати с кораби толкова войска, колкото пожелае. Ако успее да унищожи мургите, ще установи военните си лагери на южната ни граница, като същевременно ще разполага с множество отегчени войници. И сто на сто ще му хрумнат някакви идеи.

— Ще се тревожа за това, когато му дойде времето — изсумтя Белгарат.

— О, впрочем — Белдин се засмя иронично — разбрах какво означава апострофът пред името му.

— Чие име?

— На ’Закат. Можеш ли да повярваш, че апострофът стои на мястото на пропуснатата дума „Кал“?

— Кал Закат? — Белгарат се взря невярващо в него.

— Възмутително, нали? — изсмя се Белдин. — Предполагам, че малореанските императори тайно са копнели за тази титла след битката във Воу Мимбре, ала са се страхували, че Торак може да се събуди и да се обиди от наглостта им. Сега, след като той умря, много малореанци започнаха да наричат своя владетел „Кал Закат“ — всъщност правят го онези, които желаят да запазят главите на раменете си.

— Какво означава думата „Кал“? — попита Еранд.

— Това е дума от езика на ангараките, означаваща „крал“ и „бог“ — обясни Белгарат. — Преди много-много години Торак отстрани малореанския император и лично поведе ордите си срещу Запада. Всички ангараки: мурги, надраки и тули, както и малореанците, го наричат Кал Торак.

— И какво е станало тогава? — попита любопитно Еранд. — Искам да кажа — когато Кал Торак нападнал Запада?

Белгарат сви рамене.

— Това е много стара история.

— Не е такава, след като човек я научи — възрази Еранд.

Белдин хвърли бърз поглед към Белгарат.

— Наистина му сече умът, нали?

Белгарат погледна замислено Еранд.

— Добре — рече той. — Ще ти разкажа историята накратко. Кал Торак опустоши Драсния, осем години държа под обсада Алгарската крепост, след това прекоси Улголандия и стигна до равнините на Арендия. Кралствата на Запада го посрещнаха при Воу Мимбре и той беше повален в дуел с Пазителя на Рива.

— Ала не е бил убит.

— Не, не беше убит. Пазителят на Рива разсече главата му с меча си, но Торак не умря, а потъна в сън. И трябваше да спи до мига, когато върху трона на Рива отново се възкачи крал.

— Белгарион — каза Еранд.

— Точно така. Знаеш какво се случи след това. В края на краищата ти беше там, на самото място.

— Да — промълви тъжно Еранд.

Белгарат се обърна към Белдин.

— Добре — рече той. — Какво става в Малореа?

— Положението е почти същото, каквото е било винаги — отвърна Белдин, отпи глътка пиво и се оригна, издавайки страхотен гръмотевичен звук. — Бюрокрацията все още е лепилото, което крепи държавата им. Все още има заговори и интриги в Мелцен и Мал Зет. Каранда, Даршива и Гандахар са на косъм от открит бунт. Гролимите все още се страхуват да се появят близо до Кел.

— Значи гролимите на Малореа са все още действуваща църква? — Белгарат изглеждаше малко изненадан. — Мислех си, че гражданите са взели мерки срещу тях — както постъпиха в Мишрак ак Тул. Разбрах, че тулите са започнали да изгарят гролимите на клада.

— Кал Закат изпрати няколко заповеди до Мал Зет — каза Белдин. — Армията се намеси, за да предотврати кланетата. В края на краищата, щом възнамеряваш да бъдеш крал и бог, имаш нужда от някаква църква. Закат, изглежда, смята, че ще му е по-лесно да използва такава, която вече е установена.

— Какво е мнението на Урвон за това?

— Точно сега той не надига глас по този въпрос. Преди да се намеси армията хората се забавляваха прекрасно, като окачаха гролимите на железни куки. Урвон е отседнал в Мал Яска и мълчи. Според мен положението е следното — той отдава факта, че все още е жив, на пропуск от страна на негово величество Кал Закат. Урвон е мръсно влечуго, ала не е глупак.

— Никога не съм се срещал с него.

— Не си пропуснал нищо, уверявам те — отбеляза кисело Белдин и вдигна празната си халба. — Би ли напълнил този напръстник?

— Ще ми изпиеш всичката бира, Белдин.

— Винаги можеш да откраднеш още. Близнаците никога не заключват вратите на кулите си. Както и да е, Урвон беше ученик на Торак, също както Ктучик и Зедар. Ала не притежава техните добри качества.

— Но те не притежаваха никакви добри качества — възрази Белгарат и му подаде халбата, която отново бе напълнил.

— В сравнение с Урвон имаха. Той е блюдолизец по рождение, подмазвач, достойно за презрение влечуго. Дори Торак го презираше. Но както всички хора с тези очарователни черти, когато се добра до мъничко власт, той буквално обезумя. Не изпитва задоволство, когато хората му се кланят в знак на почит; иска да раболепничат.

— Струва ми се, че не изпитваш особена привързаност към него — отбеляза Белгарат.

— Ненавиждам този петнист тип, който забива нож в гърба.

— Петнист тип ли?

— По лицето и ръцете му има петна напълно обезцветена кожа, затова изглежда като съшит от разноцветни парчета — сякаш страда от някаква ужасна болест. В някои части от света аз минавам за грозен, но от Урвон и на трол би му се догадило. Както и да е, ако Кал Закат желае да превърне църквата на гролимите в държавна религия и ако иска върху олтарите да бъде изобразено собственото му лице вместо това на Торак, той трябва да се справи първо с Урвон. Но Урвон се е окопал в Мал Яска, заобиколен от всички страни с магьосници гролими. Закат няма да може да се добере до него. Дори аз не мога да се промъкна близо до Урвон. Веднъж на всеки сто години се опитвам да го сторя, с надеждата, че все някой ще прояви небрежност и ще имам късмета да забия голяма остра кука в търбуха му. Онова, което наистина ми се ще да сторя обаче, е да го влача по корем върху живи въглени поне няколко седмици.

Белгарат изглеждаше изненадан от разпалеността на дребосъка.

— Значи той прави само това? Крие се в Мал Яска?

— О, едва ли! Урвон крои заговори и интриги дори насън. През последната година и половина — откакто Белгарион съсече Торак с меча си — Урвон напряга всичките си сили в опити да спаси онова, което е останало от църквата му. Има няколко стари, проядени от червеи пророчества — гролимите ги наричат Светите предсказания или евангелия. Те се намират на едно място, наречено Ашаба, в Карандските планини. Урвон ги изтупа от прахта, преиначи написаното в тях и според него в Предсказанията е казано, че Торак ще се върне — че той не е мъртъв и или ще възкръсне, или пък по всяка вероятност ще се прероди.

— Що за глупост! — изсумтя Белгарат.

— Разбира се, че е глупост, но той трябваше да направи нещо. Църквата на гролимите се мяташе конвулсивно като обезглавена змия и Закат беше готов да сграбчи за гърлото всеки, за да се убеди, че всички ангараки се кланят единствено нему. Урвон направи всичко възможно да се намерят няколко екземпляра от Пророчествата на Ашаба. Измисля какви ли не неща и твърди, че ги е прочел в пророчествата. Това е единственото нещо, което засега възпира Закат, но вероятно и то нямаше да даде резултат, ако императорът не беше толкова зает да украсява всяко изпречило се на пътя му дърво с обесените трупове на един-двама мурги.

— Имаше ли някакви проблеми, докато се придвижваше из Малореа?

Белдин изрече някаква груба ругатня под нос.

— Не, разбира се. Никой дори не забелязва лицето на някакъв си урод. Повечето хора не биха различили дали съм алорн, или мараг. Не виждат нищо повече от гърбицата ми. — Той стана, отиде до буренцето и отново напълни халбата си. — Белгарат — поде сериозно дребният вълшебник, — говори ли ти нещо името Ктраг Сардиус?

— Сардиус? Искаш може би да кажеш Сардоникс?

Белдин вдигна рамене.

— Малореанските гролими го наричат Ктраг Сардиус. Има ли някакво значение?

— Сардониксът е скъпоценен камък — оранжев или червеникавокафяв на цвят с млечнобели ивици. Всъщност не е особено рядък — нито пък особено привлекателен.

— Това не отговаря на описанието, което съм чувал от малореанците. — Белдин се навъси. — От начина, по който произнасят името Ктраг Сардиус, разбирам, че е някакъв уникален камък — и че притежава някакво значение.

— Какво значение?

— Не бих могъл да кажа със сигурност. От това, което разбрах, ми стана ясно, че всеки гролим в Малореа би дал душата си, за да се добере до него.

— Възможно е просто да е някакъв символ в държавата им нещо, свързано с борбата за власт, която непрекъснато кипи там.

— Предполагам, че е възможно, но защо пък тогава името е тъкмо Ктраг Сардиус? Те наричаха Кълбото на Алдур Ктраг Яска, помниш ли? Би трябвало да има някаква връзка между Ктраг Сардиус и Ктраг Яска, нали? А ако е така, ние би трябвало да проучим каква е.

Белгарат дълго не сне очи от лицето му, а след това въздъхна.

— А аз си мислех, че щом Торак е мъртъв, ще имаме възможност да отдъхнем.

— Имаше такава възможност около година. — Белдин вдигна рамене. — Ако се наложи да почиваш повече време, ще започнеш да се отпускаш и ще станеш мекушав.

— Ти си много неприятен човек, знаеш ли?

Белдин се разсмя с остър, отблъскващ кикот.

— Да, така е — съгласи се той. — Надявах се, че си го забелязал.

 

 

На следващата сутрин Белгарат започна да подрежда педантично огромна като планина купчина напукани пергаменти, опитвайки се да въведе ред в натрупвания в продължение на векове хаос. Еранд известно време наблюдава тихичко стареца, после се приближи до прозореца, за да погледа стоплените от слънцето поляни на Долината. Може би на около миля разстояние се издигаше друга кула — висока изящна постройка, от която се излъчваше някакво спокойствие.

— Имаш ли нещо напротив да изляза? — попита той Белгарат.

— Какво? О, не, излез. Само не отивай прекалено далеч.

Обсипаната с роса поляна блестеше на слънчевата светлина, чучулиги пееха и се носеха в свежо ухаещия въздух. Един заек изскочи от високата трева и спокойно се вгледа в Еранд. След това се отпусна на задните си крака и започна енергично да чеше с лапа дългите си уши.

Еранд не беше излязъл просто да си поиграе, нито пък да наблюдава зайците. Бе си наумил да отиде до кулата, която беше видял от прозореца на Белгарат.

Не беше взел предвид, че ще има толкова много роса, и когато стигна самотната кула, краката му вече бяха мокри. Няколко пъти обиколи основата на каменната постройка. Краката му жвакаха в подгизналите ботуши.

— Чудех се колко ли време ще ти трябва, за да дойдеш — каза му някакъв много спокоен глас.

— Бях зает да помагам на Белгарат — извини се Еранд.

— Нима той се нуждае от помощ?

— Изпита известни затруднения, докато започне.

— Искаш ли да се качиш горе?

— Да, ако с това няма да ви попреча.

— Вратата е от другата страна.

Еранд заобиколи кулата и намери голям камък, който бе отместен встрани, откривайки входа. Момчето влезе в кулата и пое нагоре по стълбите.

Помещенията в тази кула приличаха на тези в дома на Белгарат, ала все пак човек определено можеше да открие известна разлика. Както и в стаята на Белгарат, тук имаше камина със запален огън, ала в огнището, изглежда, нямаше никакви дърва, подхранващи пламъците. Самото помещение изглеждаше някак лишено от всякакви предмети. Изглежда, собственикът на тази кула бе прибрал свитъците си от пергамент и инструментите на някакво невъобразимо място и ги изваждаше само когато имаше нужда от тях.

Собственикът на кулата седеше до огъня. Косата и брадата му бяха бели. Беше облечен в свободна синя дреха.

— Приближи се до огъня и изсуши краката си, момче — изрече той с благ глас.

— Благодаря — отвърна Еранд.

— Как е Поулгара?

— Добре е — отговори Еранд. — Освен това е щастлива. Мисля, че й харесва да е омъжена. — Момчето вдигна единия си крак и го приближи към пламъците.

— Да не си изгориш ботуша.

— Ще внимавам.

— Искаш ли да похапнеш нещо за закуска?

— Това би било хубаво. Понякога Белгарат забравя тези неща.

— Масата е ей там.

Еранд погледна към масата и видя купа с овесена каша, от която се вдигаше пара. Преди минута купата не беше на това място.

— Благодаря — учтиво отвърна момчето, след това отиде до масата и си взе стол.

— Има ли нещо конкретно, за което би желал да разговаряме?

— Всъщност не — отговори Еранд, взе си лъжица и започна да се храни. — Помислих, че би трябвало да се отбия тук. В крайна сметка долината е ваша.

— Виждам, че Поулгара те учи на добри обноски.

Еранд се усмихна.

— Учи ме на много неща.

— Щастлив ли си при нея, Еранд? — попита собственикът на кулата.

— Да, Алдур, наистина съм щастлив — отговори Еранд и продължи да яде овесената каша.