Дейвид Едингс
Пазителите на запада (21)

20.

Поулгара погледна критично Гарион. Двамата стояха на една открита поляна, разположена високо над все още горящия Ярвиксхолм. Бледата светлина на зората вече заличаваше звездите по небето.

— Перата на крилата ти са много къси — каза му тя.

Гарион ги удължи.

— Така е по-добре — рече тя. След това погледът й стана напрегнат, тялото й засия с потрепваща светлина и вълшебницата се преобрази в сокол. — Тези твърди пера никога не са ми харесвали — измърмори тя и изтрака с извития си клюн. След това погледна Гарион с гневните си златисти очи. — Опитай се да запомниш всичко, което вече ти казах, скъпи. Няма да летим много високо при първия ти полет. — Вълшебницата разпери криле, пристъпи напред, отпускайки тежестта на тялото върху краката си, завършващи с остри нокти, и след това без никакво усилие се вдигна във въздуха.

Гарион се опита да повтори движенията й, но се заби в тревата с клюна напред.

Поулгара се спусна надолу.

— Трябва да използваш и опашката си, Гарион — поучи го тя. — Крилата дават сила, но опашката определя посоката. Опитай пак.

Вторият опит бе малко по-успешен. Гарион прелетя около петдесет метра, преди да се удари в едно дърво.

— Много добре, скъпи. Просто се опитай да имаш предвид накъде летиш.

Гарион разтърси глава и направи опит да премахне пищенето в ушите си и да прогони светлите петна пред очите си.

— Оправи перата си, скъпи, и да опитаме пак.

— Ще ми бъдат необходими месеци, докато науча това, лельо Поул. Няма ли да стане по-бързо, ако отплаваме за Рива с „Морска птица“?

— Не, скъпи — отговори непоколебимо тя. — Просто се нуждаеш от малко упражнения, това е всичко.

Третият му опит бе много по-успешен. Младият крал започна да схваща начина на взаимодействие между крилата и опашката, но все още се чувстваше непохватен, струваше му се, че движи прекалено много краката си във въздуха, без това да дава някакъв резултат.

— Гарион, не се противопоставяй на инстинкта си да се носиш по въздуха. Остави вятъра да те повдигне.

Направиха няколко кръга над поляната, окъпана от лъчезарната светлина на зората. Гарион виждаше черния дим, издигащ се от града, и опожарените корабостроителници на пристанището. Когато увереността му нарасна, той започна да усеща бурно въодушевление. Хладният утринен въздух, промъкващ се в перата му, го опияняваше. Преобразеният на птица ривански крал откри, че може да се вдига по-високо и по-високо без никакви усилия. До момента, когато слънцето се показа изцяло на хоризонта, въздухът вече не беше негов враг. Гарион започна да си служи с лекота със стотиците дребни мускулчета, необходими за възможно най-голяма ефективност на перата.

Белгарат се спусна към тях заедно с Дурник, който го следваше съвсем отблизо.

— Как се справя? — обърна се свирепо изглеждащият сокол към Поулгара.

— Вече е почти готов, татко.

— Добре. Остави го да се упражнява още петнадесетина минути и след това тръгваме. Над езерото ей там се издига стълб топъл въздух. Това винаги улеснява нещата. — Вълшебникът наклони едното си крило, обърна се и отлетя, описвайки дълга, съвършена дъга.

— Наистина е прекрасно, Поул — каза Дурник — Трябваше да се науча да го правя още преди години.

Когато навлязоха в стълба от въздух, издигащ се от повърхността на топлите води на езерото, Гарион научи тайната как да се носи в простора, без да полага никакви усилия. Разтворил неподвижно крилата си, той остави въздуха да го издига все по-нагоре и по-нагоре. Сега Ярвиксхолм изглеждаше като селце, нарисувана в детска книжка, Пристанището му гъмжеше от мънички корабчета, хълмовете и горите изглеждаха яркозелени в светлината на утринното слънце. Морето беше лазурно, а белият сняг по високите върхари блестеше толкова ярко, че го заболяха очите.

— Как мислиш — на каква височина летим? — дочу Гарион думите на Дурник, отправени към Белгарат.

— На няколко хиляди стъпки.

— Донякъде прилича на плуване в морето, нали? Всъщност няма значение колко дълбока е водата, защото бездруго използваш само нейната повърхност.

— Никога не съм го разглеждал по този начин. — Белгарат погледна към леля Поул. — Според мен вече сме набрали необходимата височина — каза той с пронизителния писък на сокола. — Да тръгваме към Рива.

Четиримата се понесоха на югозапад, оставиха зад себе си черекския бряг и полетяха над Морето на ветровете. Известно време попътният вятър им помагаше, но по пладне той утихна и трябваше да напрягат докрай мускулите си, за да преодолеят всяка следваща миля. Гарион усещаше болка в раменете, а непривичните движения на полета караха гръдните му мускули да парят болезнено. Събрал всички сили, той продължаваше да лети. Далеч долу виждаше вълните в Морето на ветровете. Знаеше, че са дълги десетки мили, ала от тази височина изглеждаха като едва видими гънки, набраздяващи водната повърхност в светлината на следобедното слънце.

Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта, когато съзряха скалистия бряг на Острова на ветровете. Полетяха на юг, успоредно на източното крайбрежие, и най-сетне поеха надолу по дълга спирала към високите кули на Цитаделата.

Стражът, застанал на най-високия парапет в бойниците и подпрял се спокойно на копието си, се сепна, когато четирите сокола кацнаха съвсем близо до него. А когато птиците, окъпани в бляскава светлина, отново приеха човешки вид, очите му направо изскочиха от орбитите си.

— В-в-аше величество — заекна стражът и се опита непохватно да направи поклон, като в същото време задържи копието си изправено.

— Какво се е случило тук? — попита кралят на Рива.

— Някой е отвлякъл сина ви, сир — уведоми го стражът. — Затворихме целия остров, но все още не сме хванали престъпника.

— Да слезем долу — обърна се Гарион към останалите. — Искам да говоря със Се’Недра.

Но това, разбира се, бе почти невъзможно. Щом Гарион влезе в застланите със сини килими кралски покои, тя се хвърли в прегръдките му и се разплака истерично. Дребничкото й тяло трепереше, пръстите й се впиваха в ръцете му.

— Се’Недра — прошепна умоляващо Гарион. — Спри да плачеш. Кажи ни какво се случи.

— Няма го, Гарион! — изстена тя. — Н-някой влезе в д-детската стая и го взе! — Кралицата отново се разплака.

Ариана, русокосата съпруга на мимбратския рицар Лелдорин стоеше до тях. Тъмнокосата Адара бе застанала до прозореца и печално бе вперила поглед пред себе си.

— Виж какво можеш да направиш, Поул — заговори Белгарат. — Опитай се да я успокоиш. Ще поговоря с нея, но това ще е по-късно. Смятам, че всички трябва да отидем и да поговорим с Кайл.

Поулгара мрачно свали наметало си, сгъна го внимателно и го преметна върху облегалката на един стол.

— Добре, татко — отвърна тя. След това се приближи и нежно прегърна малката ридаеща кралица. — Всичко е наред, Се’Недра — започна да я утешава тя. — Вече сме тук. Ще се погрижим за всичко.

Се’Недра се притисна до нея и изплака:

— О, лейди Поулгара!

— Давахте ли й нещо? — обърна се леля Поул към Ариана.

— Не, лейди Поулгара — отвърна русокосото момиче. — Страх ме е, че в нейното тежко състояние лекарствата, които в повечето случаи имат успокояващ ефект, може да й навредят.

— Дай да видя аптечката ти.

— Веднага, лейди Поулгара.

— Елате — каза Белгарат на Гарион и Дурник. Очите му бяха придобили стоманен блясък. — Да отидем да намерим Кайл. Да видим дали ще успеем да стигнем до дъното на това престъпление.

Завариха Кайл седнал уморено на масата в кабинета на баща си. Пред него бе разгърната голяма карта на острова и той съсредоточено я изучаваше.

— Случи се вчера сутринта, Белгарион — тъжно каза той. — Преди да се съмне. Кралица Се’Недра надникнала в стаята на принца няколко часа след полунощ и всичко било наред. А след още няколко часа детето го нямаше.

— Какво предприехте? — попита го Белгарат.

— Наредих никой да не влиза и напуска острова — отвърна Кайл. — Претърсихме цялата Цитадела. Който и да е похитил принца, не е в крепостта. Нито един кораб не е пристигал или отплавал, откакто издадох заповедта. Началникът на пристанището ни осведоми, че никой не е отплавал вчера след полунощ. Доколкото ми е известно, похитителят не е напуснал Острова на ветровете.

— Добре — каза Гарион и изведнъж почувства, че гърдите му се изпълват с надежда.

— Изпратих войници, които претърсват града къща по къща, кораби наблюдават цялото крайбрежие. Островът е изцяло недостъпен.

— Претърсихте ли горите и планините? — попита старият вълшебник.

— Искаме първо да приключим с претърсването на града — отговори Кайл. — След това ще отцепим града и ще прехвърлим войниците в околностите му.

Белгарат кимна, вперил поглед в картата.

— Трябва да действаме внимателно — подхвана той. — Не бива да изтървем този похитител, сврян в някой ъгъл — не и докато не заведем благополучно моя праправнук там, където му е мястото.

Кайл кимна в знак на съгласие и заяви:

— Сигурността на принца е най-голямата ни грижа.

Поулгара тихо влезе в стаята.

— Дадох й нещо, което ще я накара да заспи — каза тя. — Ариана я наглежда. Точно сега няма смисъл да и задаваме въпроси. Кралицата се нуждае от сън.

— Може би имаш право, лельо Поул — рече Гарион. — Но аз няма да спя. Не и докато не разбера какво се е случило със сина ми.

 

 

Рано на следващата сутрин се събраха отново в подредения кабинет на Кайл, за да разучат картата още веднъж. Гарион понечи да попита Кайл как върви претърсването, но усети как големият меч, препасан на гърба му, изведнъж се раздвижва. Разсеяно, все още взирайки се в пожълтялата карта, простряна на писалището на Кайл, кралят оправи ремъка. Мечът го дръпна отново, този път по-силно.

— Гарион — попита любопитно Дурник, — Кълбото свети ли, когато не си извадил меча?

Гарион погледна през рамо към пламтящото Кълбо на Алдур.

— Защо ли го прави? — попита той озадачено.

Следващото дръпване почти го накара да изгуби равновесие.

— Дядо! — възкликна разтревожено кралят на Рива.

Лицето на Белгарат доби предпазливо изражение.

— Гарион — каза вълшебникът — искам да извадиш меча от ножницата. Мисля, че Кълбото се опитва да каже нещо.

Гарион протегна ръка през рамо и изтегли големия меч на Желязната хватка от ножницата. И без дори да се замисли колко глупаво звучат думите му, заговори направо на светещия камък на дръжката:

— Точно сега съм ужасно зает. Това не може ли да почака?

Вместо отговор Кълбото силно го дръпна към вратата.

— Какво прави то? — попита раздразнено Гарион.

— Нека просто го последваме — рече Белгарат.

Гарион безпомощно се подчини на мощните пориви, дърпащи го към вратата, след това пое по осветения от факли коридор. Останалите го последваха, обзети от остро любопитство. Кралят на Рива усещаше особеното кристално съзнание на Кълбото и чувстваше всесилния му гняв. Никога след ужасната нощ в Ктхол Мишрак, когато се бе изправил срещу осакатения бог на ангараките, Гарион не бе усещал толкова много ярост, излъчваща се от този жив камък. Мечът продължаваше да го тегли по коридора, принуждаваше го да се движи все по-бързо и по-бързо, докато накрая той затича.

— Какво се опитва да направи Кълбото, татко? — озадачено попита Поулгара. — Никога не е правило такова нещо.

— Не съм сигурен — отвърна старият вълшебник. — Ще трябва да го последваме и ще разберем. Мисля, че става дума за нещо важно.

Кайл спря за миг при един страж, застанал на пост в коридора, и му нареди:

— Отиди да доведеш братята ми. Да дойдат в кралските покои.

— Слушам — отвърна стражът и бързо отдаде чест.

Гарион спря пред тъмната полирана врата на кралските покои, отвори я и влезе. Усещаше как мечът все още го тегли.

Кралица Лайла тъкмо завиваше с одеяло изтощената Адара, която бе заспала на канапето. Когато мъжете и Поулгара влязоха, тя изумено вдигна очи и понечи да каже нещо.

— Тихо, Лайла — спря я Поулгара. — Става нещо, което не разбираме.

Гарион напрегна силите си и продължи към спалнята.

Се’Недра лежеше в леглото, мяташе се и хленчеше насън. До леглото й седяха кралица Ислена и съпругата на Барак — Мерел. Ариана дремеше в едно кресло до прозореца. Ала Гарион успя да хвърли съвсем бегъл поглед към дамите, които се грижеха за съпругата му. След миг мечът го дръпна към детската стая и гледката на празната люлка разкъса сърцето му. Мечът се надвеси над люлката и Кълбото ярко засия. За миг камъкът започна да излъчва проблясваща, пулсираща светлина.

— Мисля, че започвам да разбирам — обади се Белгарат. — Не съм съвсем сигурен, но смятам, че Кълбото иска да тръгне по следите на Геран.

— Може ли да го направи? — попита Дурник.

— Безценният камък е в състояние да направи почти всичко на света. Той се е посветил изцяло на рода на риванските крале. Остави го да се движи напред, Гарион. Да видим къде ще те заведе.

В коридора ги срещнаха двамата братя на Кайл — Вердан и Брин. Вердан — най-големият от тримата, бе як като вол, а Брин — най-малкият — не му отстъпваше особено по ръст. Двамата носеха ризници и шлемове, а на бедрата им висяха мечове.

— Смятаме, че Кълбото се опитва да ни отведе до принца — обясни им накратко Кайл. — Може би ще имаме нужда от вас, когато го намерим.

— Още преди падането на нощта ще набучим главата на похитителя на кол — заяви Брин и се засмя.

— Да не бързаме толкова със сеченето на глави — прекъсна го Белгарат. — Първо искам да получа отговор на някои въпроси.

— Някоя от вас неизменно да стои със Се’Недра — обърна се леля Поул към кралица Лайла, която любопитно бе тръгнала след тях. — Кралицата вероятно ще се събуди по някое време следобед. Засега оставете Ариана да спи. Се’Недра сигурно ще има нужда от нея, когато се събуди.

— Разбира се, Поулгара — отвърна закръглената кралица на Сендария.

— А ти — твърдо каза леля Поул на Еранд, който тъкмо идваше по коридора, — искам да стоиш в кралските покои. И да слушаш Лайла.

— Но… — понечи да възрази момчето.

— Никакво „но“, Еранд. Онова, което трябва да направим, може да се окаже опасно. Все още не си учил достатъчно, за да го разбереш.

— Добре, Поулгара — въздъхна безутешно Еранд.

Кълбото на Алдур върху дръжката на огромния меч теглеше Гарион напред. Кралят на Рива вървеше по невидимите следи на похитителя, отвлякъл неговия син. Приятелите му го следваха по петите.

— Като че ли иска да се насочи към планините — отбеляза Гарион. — Мислех, че следата ще ни отведе долу в града.

— Не мисли, Гарион — прекъсна го Поулгара. — Просто върви там, където те води Кълбото.

Следата прекосяваше стръмната поляна, която се издигаше над Цитаделата, и след това продължаваше в гората, където Гарион и Се’Недра често се разхождаха по време на излетите си през лятото.

— Сигурни ли сте, че Кълбото знае какво прави? — попита Гарион, докато с мъка си проправяше път през гъстия храсталак. — Изобщо няма пътека. Струва ми се, че никой не е минавал оттук.

— Кълбото върви по някаква следа, Гарион — увери го Белгарат. — Просто го следвай.

Близо цял час те упорито си пробиваха път през гъстите шубраци. Изведнъж ято яребици изхвръкна изпод краката на Гарион, разнесе се оглушителен плясък на птичи криле.

— Ще трябва да запомня това място — рече Брин на Кайл. — Ловуването тук може да се окаже твърде успешно.

— В момента преследваме друг дивеч. Съсредоточи се върху работата си.

Най-сетне излязоха от гората и Гарион погледна нагоре към стръмната, осеяна с камъни поляна, простираща се зад последните дървета.

— Има ли някакъв проход през тези планини? — попита той.

— Да, наляво от ей онзи връх — отвърна Брин и посочи. — Минавам по него, когато ходя на лов за елени. Пастирите прекарват стадата си оттук на път за долините във вътрешността на острова.

— А също и пастирките — добави сухо Вердан. — Понякога дивечът, който преследва брат ми, няма рога.

Брин хвърли бърз, притеснен поглед към Поулгара. Гъста руменина бавно заля страните му.

— Винаги съм харесвал пастирките — отбеляза Белгарат с мил глас. — В повечето случаи са нежни, отзивчиви момичета. Освен това често са самотни, нали, Брин?

— Стига, татко — строго каза вълшебницата.

Докато преминат през прохода и след това прекосят зелените ливади, простиращи се в скритите долини между планинските възвишения, денят почти измина.

Слънцето вече се бе спуснало ниско над блестящата повърхност на морето, когато излязоха на един хребет, покрит с грамадни камъни, а след това поеха надолу по дългия каменист склон към скалите и разпенените вълни, които се разбиваха в западния бряг.

— Възможно ли е кораб да хвърли котва от тази страна на острова? — обърна се Гарион към Кайл, докато се спускаха по склона.

Кайл, запъхтян от дългия и мъчителен път през планините, избърса плувналото сив пот лице с ръкав.

— Има няколко места, където това е възможно, Белгарион — ако моряците са умели и знаят какво да предприемат. Акостирането е трудно и опасно, но все пак е възможно.

Сърцето на Гарион се сви.

— Значи може и да се е измъкнал? — попита той.

— Изпратих кораби в тази част от крайбрежието, Белгарион — каза Кайл и посочи морето. — Направих го веднага щом открихме, че принцът е похитен. Единствено ако някой е в състояние да лети, би могъл да измине целия път през острова, да се добере до този бряг за достатъчно кратко време и след това да отплава преди нашите кораби да стигнат тук.

— Значи ще го пипнем — възкликна неудържимият Брин и започна да претърсва с опитното око на ловец осеяния с камъни склон.

— Почакай малко — прекъсна го рязко Дурник, вдигна глава и подуши вятъра откъм брега. — Пред нас има някой.

— Какво? — възкликна Гарион, обзет от внезапна възбуда.

— Долових миризма на човек, който не се къпе редовно.

По лицето на Белгарат се изписа напрежение.

— Поул — рече той, — защо не хвърлиш един бърз поглед?

Вълшебницата рязко кимна, напрегна се и челото и се набръчка. Гарион долови у нея прилив на гняв, след това чу израза, който леля Поул прошепна наум, докато изучаваше празната наглед местност пред тях.

— Череки — тихо каза тя след миг. — Десетина. Крият се зад онези обли скали. Наблюдават ни и замислят да устроят засада.

— Череки ли? — възкликна Брин. — Защо им е притрябвало на череките да ни нападат?

— Те са последователи на култа към Мечката — отвърна вълшебницата. — Никой не знае защо тези луди хора правят това или онова.

— Какво ще предприемем? — попита Брин шепнешком.

— Хората, които устройват засада, винаги имат предимство — отвърна Вердан. — Освен ако човекът, който трябва да попадне на нея, не знае, че враговете му са там. Тогава става обратното. — Той проследи с мрачен поглед склона надолу и стисна дръжката на меча си.

— Ами тогава да слезем долу и да разбием капана им! — каза Брин нетърпеливо.

Кайл погледна Белгарат.

— Какво мислиш ти, древни? Сега предимството е на наша страна. Те ще очакват, че ще сме изненадани, когато се нахвърлят върху нас, но ние ще сме готови. Ще успеем да повалим поне двама-трима, докато осъзнаят грешката си.

Белгарат премигна срещу светлината на залязващото слънце.

— Обикновено в такива случаи отговорът ми е отрицателен — отвърна той. — Тези малки случайни схватки най-често не носят нищо добро, освен това ще изгубим ценно време. Скоро ще се стъмни. — Вълшебникът се обърна към леля Поул. — Геран някъде наблизо ли е?

— Не — отвърна тя. — Няма и следа от него.

Белгарат се почеса по брадата.

— Ако оставим череките на мира, те ще ни последват. Никак не ми се ще да се промъкват зад гърба ни, особено когато падне мрак. — Сбръчканото лице на стареца се разтегна във вълча усмивка. — Добре, нека се позабавляваме.

— Оставете няколко от тях живи, татко — напомни му Поулгара. — Имам няколко въпроса и бих желала да получа отговорите им. Постарайте се да не ви наранят, господа. Днес се чувствам малко уморена за хирургически занимания.

— Няма да има никаква хирургия, днес, лейди Поулгара — обеща весело Брин. — Няколко погребения може би, но не и хирургия.

Тя вдигна очи към небето и въздъхна:

— Алорни!

Засадата въобще не протече по начина, които очакваха скритите последователи на култа към Мечката. Облеченият в кожени дрехи черек, който се хвърли със страшен вой срещу Гарион, бе посрещнат още във въздуха от пламтящия меч на риванския крал. Тялото му бе съсечено през кръста почти на две половини от голямото бляскаво острие. Той се строполи върху окървавената трева и се загърчи като червей. Кайл хладнокръвно разцепи главата на следващия нахвърлил се срещу тях сектант, а братята му се втурнаха срещу уплашените нападатели и започнаха свирепо да ги кълцат на парчета.

Един от сектантите се изкатери на върха на голяма скала и опъна лъка си, насочил стрелата право към Гарион. Ала Белгарат направи рязко движение с лявата си ръка и стрелецът внезапно политна назад. Стрелата му изсвистя безопасно във въздуха, а самият той полетя, надавайки пронизителни писъци, към разпенените гигантски вълни на петстотин метра надолу.

— Помнете, трябват ми и живи! — рязко им напомни Поулгара, доловила, че кръвопролитието се изплъзва от контрола на мъжете.

Кайл изсумтя и ловко парира удара на един от отчаяните череки. Големият му юмрук описа широка дъга и със страшна сила се сгромоляса върху скулата на черека, който изпъшка и се строполи на тревата.

Дурник използваше любимото си оръжие — здрава сопа, дълга към три стъпки. Той умело изби меча от ръката на един едър сектант и го фрасна по главата. Очите на мъжа се изцъклиха и тялото му тежко се свлече на земята. Белгарат наблюдаваше схватката, след това си избра подходящ противник и го повдигна на около петдесет стъпки във въздуха. Увисналият в пространството мъж отначало очевидно не осъзнаваше новото си положение и продължаваше безцелно да разсича въздуха.

Схватката приключи бързо. Последните пурпурни лъчи на залязващото слънце се смесиха с яркочервената кръв, обагрила тревата, по земята бяха разпръснати строшени мечове и парчета окървавена меча кожа.

— Не зная защо, но това ме кара да се чувствам по-добре — заяви Гарион, докато бършеше меча си в тялото на един от повалените сектанти. Кралят на Рива забеляза, че Кълбото също пламти с някакво огнено задоволство.

Поулгара разглеждаше с хладно спокойствие няколко от оцелелите мъже, които бяха изпаднали в несвяст.

— Тези двамата ще спят известно време — отбеляза тя, след като повдигна клепача на един от тях и видя изцъкленото око под него. — Свали онзи долу, татко — рече тя и посочи мъжа, когото Белгарат бе повдигнал във въздуха. — Доведи го при мен цял, ако е възможно. Бих искала да го разпитам.

— Разбира се, Поул. — Очите на стареца блеснаха доволно.

— Татко! — извика тя. — Ще пораснеш ли някога?

— О, Поулгара — отвърна той с насмешка. — Как можеш да приказваш такива неща?

Сектантът, плавно полюшващ се във въздуха вече бе осъзнал положението си и бе хвърлил меча. Сега трепереше, увиснал в празното пространство, очите му бяха изскочили от орбитите си от ужас, крайниците му трескаво потръпваха. Белгарат полека го спусна на земята, сграбчи кожената му туника и грубо го вдигна да се изправи.

— Знаеш ли кой съм аз? — попита той и приближи лицето си към треперещия от страх пленник.

— Ти… аз…

— Познаваш ли ме? — Гласът на Белгарат изплющя като камшик.

— Да — изрече задавено мъжът.

— Тогава знаеш, че ако се опиташ да побегнеш, пак ще те вдигна във въздуха и ще те оставя да висиш там. Известно ти е, че мога да го направя, нали?

— Да.

— Това няма да е нужно, татко — заяви хладно Поулгара. — Този човек охотно ще ни сътрудничи.

— Нищо няма да кажа, вещице! — извика пленникът. Очите му искряха безумно.

— А, не, приятелю — отвърна му тя със студена усмивка. — Всичко ще кажеш. Ще говориш седмици наред, ако това се окаже необходимо. — Тя го погледна сурово и направи леко движение с лявата си ръка пред лицето му. — Гледай внимателно, приятелю — подкани го вълшебницата. — Наслаждавай се на всяка подробност.

Брадатият сектант впери поглед във въздуха пред себе си, лицето му пребледня и той изкрещя и отскочи. Вълшебницата направи рязко движение, сякаш улавяше нещо с все още протегнатата си ръка, и черекът замръзна на място.

— Не можеш да избягаш от това — каза му тя. — Освен ако не проговориш веднага. Картината ще стои пред лицето ти до деня, когато умреш.

— Махни я! — замоли се пленникът и нададе безумен крясък. — Моля те, ще направя всичко, всичко!

— Не знам къде се е научила да прави това — измърмори Белгарат на Гарион. — Никога не съм успявал да го направя на някого, а съм опитвал доста пъти.

— Сега ще ти каже всичко, което знае, Гарион — каза Поулгара. — Добре разбира какво ще му се случи, ако откаже.

— Какво сте направили със сина ми? — попита Гарион ужасения човек.

Пленникът преглътна мъчително, но след това предизвикателно се изправи.

— Той сега е толкова далеч оттук, че не можеш да го достигнеш, кралю на Рива.

Вълна от ярост отново помете Гарион. Без да се замисля, кралят протегна ръка през рамо, за да изтегли меча си.

— Гарион! — извика рязко Поулгара.

Сектантът светкавично се отдръпна. Беше пребледнял до смърт.

— Синът ти е жив — избъбра припряно той. След това лицето му придоби самодоволен вид. — Но следващия път, когато го срещнеш, той ще те убие.

— Какво говориш?

— Улфгар е прегледал древните предсказания. Ти не си кралят на Рива, когото сме очаквали през всичките тези векове. Следващият крал на Рива ще бъде онзи, който ще успее да обедини Алория и да ни поведе срещу кралствата на Юга. Това е твоят син, Белгарион. Той ще ни поведе, защото ще бъде възпитан в нашата вяра.

— Къде е синът ми? — изкрещя Гарион.

— Там, където никога няма да го откриеш — присмя му се пленникът. — Ние ще го отгледаме, ще го закърмим с истинската вяра, както приляга на алорнски владетел. И когато порасне, той ще те намери и ще те убие. Ще вземе своята корона, своя меч и своето Кълбо от грабителските ти ръце! — Очите на мъжа бяха изцъклени, крайниците му се тресяха в религиозен екстаз, по устните му бе избила пяна. — Ще умреш от ръката на собствения си син, Белгарион от Рива — изкрещя той. — Крал Геран ще поведе всички алорни срещу неверниците от Юга, както е повелил самият Белар!

— С такива въпроси няма да стигнем далеч — намеси се Белгарат. — Нека опитам аз. — Вълшебникът се обърна към пленника, който гледаше с обезумели очи, и попита:

— Какво знаеш за този Улфгар?

— Улфгар е повелителят на Мечката. Той притежава повече сила от теб, старче.

— Интересно мнение — измърмори Белгарат. — Срещал ли си някога този могъщ магьосник? Виждал ли си го поне, за да твърдиш подобно нещо?

— Ами…

— Не мисля, че си го срещал. Как тогава си разбрал, че той е заповядал да дойдеш тук и да отвлечеш сина на Белгарион?

Пленникът прехапа устни.

— Отговори!

— Улфгар изпрати до нас куриер — отвърна мъжът навъсено.

Изведнъж Гарион се сети за нещо и попита:

— Улфгар ли стои зад покушението върху живота на съпругата ми?

— Съпруга! — присмя му се сектантът. — Никой алорн не взема за жена толнедранска кучка. Ти, наследникът на Желязната хватка, трябва да знаеш това по-добре от всеки друг. Наистина се опитахме да убием толнедранската отрепка. Това бе единственият начин да отървем Алория от заразата, която ти хвърли в кралството.

— Започваш да ме дразниш, приятелю — изрече мрачно Гарион. — Много внимавай.

— Да се върнем на въпроса за куриера — подхвана Белгарат. — Казваш, че бебето е на място, където не можем да го достигнем, но ти си още тук, нали така? А може би куриерът е истинския похитител, а ти и твоите приятелите сте просто негови слуги?

Очите на сектанта блеснаха диво и той започна да се озърта като животно, хванато в капан.

— Мисля, че стигнахме до въпрос, на който не искаш да отговориш, приятелю — каза Белгарат.

Тези думи подействаха на пленника като удар. Държането му бе такова, сякаш изпитваше непоносима болка — като че някой бе пъхнал ръката си в черепа му, за да усуче и смачка мозъка му. Черекът изкрещя, погледна диво Белгарат, обърна се, направи три светкавични стъпки и се хвърли от ръба на скалата.

— Разпитвай ме сега! — изкрещя той и полетя стремглаво надолу към тъмните сърдити води. Докато сектантът пропадаше в бездната, Гарион отново и отново чуваше кънтенето на безумния му смях.

Леля Поул хвърли бърз поглед към ръба на скалата, но Белгарат протегна ръка и я хвана за рамото.

— Остави го, Поул — каза той. — Няма да му направим добро, ако го спасим. Някой вкара нещо в съзнанието на този човек. То унищожи разсъдъка му веднага щом му зададохме точно онзи въпрос.

— Кой би могъл да го направи? — попита тя.

— Не зная. Но съм сигурен, че ще разбера.

Ехото на истеричния смях продължаваше да достига до тях. След това внезапно се възцари тишина и смехът заглъхна завинаги.