Оливия Паркър
На лов за съпруга (6)

5

Четири дни по-късно Маделин бе принудена да признае, че херцог Уолвърест е човек, който държи на думата си. Тя наистина не го бе виждала от рязкото прекъсване на събеседването. Мъжът сякаш се бе изпарил в гъстата мъгла, която винаги обгръщаше различните куполи и комини на замъка му. И също както мъглата, Маделин винаги усещаше мрачното присъствие на херцога и мисълта за него неизменно я съпътстваше.

Тя смяташе или поне се надяваше, че може би измамникът е заминал, че вероятно е отишъл в ловна хижа на много мили разстояние. Понякога си мислеше, че е възможно да се е върнал в Лондон, за да си хване някоя актриса или оперна певица. Предимно обаче, Маделин си мислеше, че не трябва да мисли за него толкова много.

И какво беше казал в оранжерията? О, да, интригуващото му изявление, от което се подразбираше, че мислеше за необходимо да се откаже от своята любовница заради съпругата си. Дали наистина той имаше това предвид? Или тя не беше разбрала думите му? Е, ако не друго, поне знаеше едно нещо със сигурност: изобщо не биваше да я интересува.

С черна хартия и ножица в ръка, Маделин разсъждаваше върху това, докато стоеше в спалнята си, изучавайки профила на Шарлот. Нейната нетърпелива приятелка седеше на стол в стил Хепълуайт пред един от високите прозорци с изглед към градината, с вечно зелените топиарни форми и простора на южната морава отвъд.

— Приключваш ли вече? — попита Шарлот, хвърляйки разтревожен поглед към прозореца. — Урокът по стрелба с лък ще започне след пет минути. Ще закъснеем.

— Още една минута, тихо сега — отговори Маделин. Концентрираният й поглед се местеше от хартията към профила, докато тя усърдно клъцкаше силуета на приятелката си.

— Маделин — молеше се Шарлот. — Ти каза, че няма да отнеме много време. Вече си мисля, че го правиш нарочно.

— О, за бога! Аз не те държа далеч от лорд Тристан — настоя Маделин, все така концентрирана върху работата си.

— Видя ли! Знаеше точно какво си мисля. Опитваш се да ме предпазиш от него, признай си.

— Не ставай глупава, Лоти. Освен това, винаги любезният лорд Тристан със сигурност ще те изчака.

— Знаеш ли — каза тихо Шарлот, — намирам за доста несправедливо, че макар нито едно от другите момичета да не го харесва толкова, колкото мен, той им обръща повече внимание.

Маделин изсумтя.

— Това не е вярно.

— О, със сигурност е! Когато отивахме на пикника вчера и попаднахме на гнилата дъска на онова старо мостче… той протегна ръка, за да помогне на всяка една от тях, но не помогна на мен.

— Забравяш, че ти и аз използвахме собствения си здрав разум и просто прескочихме последната дъска. — Маделин направи последното клъцване. — Разбира се, ако се терзаеше като гъска, той щеше да ти помогне да преминеш, както на останалите.

Шарлот възмутено изпъна гръб и се поколеба, преди да кимне вдървено. Ясно бе, че не желаеше да се откаже от въображаемото си пренебрегване.

— Ето, завърших го — каза Маделин, държейки профила на приятелката си, седяща в елегантния стол. — След като приключа с останалата част от силуетите, лейди Розалинд твърди, че ще сложи всеки от тях в рамка.

Вратата на спалнята се отвори зад Маделин. Тя се обърна, за да види как Присила връхлита в стаята, докато си слагаше дантелени ръкавици.

— Все още ли режеш картинки, Маделин? — Присила поклати глава презрително.

Мащехата й очевидно все още бе малко подразнена от съкратеното й обяснение за запознанството й с херцога. Ако не друго, Присила бе обнадеждена, че краткото му отсъствие ще постави повереницата й една крачка по-близо до брачния капан.

— Другите момичета вече започнаха да се събират — каза с очакващ поглед Присила. — Не е особено мъдро да пренебрегваш графика на Дивайн. Доколкото си спомням, не закъсня ли вчера за следобедния пикник?

— Не беше по моя вина — отговори Маделин, докато прибираше ножицата си в калъфа й. — Обясних ти вчера.

— Глупости! Не си могла да намериш обувките си? — Тя изцъка с език. — Я стига, можеше да измислиш по-добро извинение.

— Някой беше скрил всичките ми обувки.

— Това е нелепо!

— Съгласна съм! — извика Маделин. — Изпих отварата, оставена на масата с бележка от икономката, в които ме съветваше да я изпия, тъй като ще облекчи продължителното подуване от ужилването. Доста беше силна. Заспах почти веднага. Когато се събудих — пуф — обувките ми бяха изчезнали. Ако не беше станало така, че Джени случайно да ги открие в една празна стая надолу по коридора, щях да съм боса в момента.

— Е, не трябваше да губиш време, за да ги търсиш, а просто да вземеш назаем един чифт от мен.

— Нямаше да ми станат. Както всичко, което взимам назаем…

— Извинете ме — възкликна Шарлот. — Но както изглежда, може да закъснеем и за урока по стрелба с лък.

Присила хвърли крив поглед към Шарлот, преди да излезе в коридора.

— Хайде, момичета. Ще вземем мисис Грийн и ще ви изпратим до долу, тъй като отиваме да пием чай с другите придружители.

Шарлот веднага стана и последва баронесата, но се поколеба, след като осъзна, че Маделин не се е присъединила към тях.

— Идваш ли? — попита приятелката й с очевидна тревога в очите. — Не бих могла да оцелея там без теб. Нямам очила, нали знаеш. Много е вероятно да убия някого по погрешка, ако не си там да ме напътстваш.

— Вярно. Много вярно. — Маделин огледа пода и забеляза черни късчета хартия, разхвърляни по кремавосиния килим. — Върви. Аз първо ще разтребя. Не се прицелвай в нищо, докато не дойда.

— Моля те, побързай — каза Шарлот с умолителен поглед и после излезе, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Маделин се отпусна на колене и започна да събира хартийките от килима в шепата си.

Чу се щракване откъм вратата. Предполагайки, че е разтревожената Шарлот, тя не си направи труда да се обърне, когато извика:

— Почти съм готова. — Маделин се изправи, приближи се към подноса върху близката маса и изсипа парченцата в салфетка.

Наведе се, за да стегне връзките на ботите си, дръпна палтото си от стола, а след това забърза към вратата и натисна дръжката. Вратата не се отвори. Тя разклати дръжката и отново я дръпна с всички сили, но вратата остана плътно затворена. Някой я бе заключил в стаята й.

А единственият човек, който имаше ключ бе мащехата й. Но защо Присила ще я заключва в стаята й?

Веждите й се сбърчиха и Маделин отиде до вратата, която водеше към общата им гардеробна, мислейки да излезе през спалнята на мащехата си. Посегна към дръжката и простена разстроено. Тя също не се отваряше.

Младата жена въздъхна и се облегна на стената, свличайки се бавно надолу. В какво странно затруднение се бе озовала. Съвсем неочаквано се беше превърнала в затворничка — макар и за кратко. За миг обмисляше дали да не закрещи с пълно гърло, но вътрешните стени на замъка бяха твърде дебели. Никой не би могъл да чуе крясъците й.

Освен това, нямаше кой да я чуе. Придружителите пиеха чай с лейди Розалинд в нейния салон, а останалите нямаше да се завърнат по стаите си, преди да е приключил урокът по стрелба с лък. А пък и кой знаеше колко дълго щеше да продължи той?

Тя се отблъсна от стената и започна да кръстосва стаята. В интерес на истината, нямаше нищо против уединението и кратката почивка от отвращението, което предизвикваше у нея отработената откровеност на лорд Тристан и неговото ято от глупави обожателки… а Шарлот със сигурност би могла да се справи с другите момичета.

Но не и с лорд Тристан. Достатъчно бе да хвърли на Лоти една крива усмивка и да я повика с пръст и приятелката й щеше да отиде там, където той я заведеше. Мъжът представляваше порочна съвкупност от опасности. Не, тя не можеше да остави Шарлот сама в компанията му дори за секунда.

Маделин потупа брадичката си с върховете на пръстите си, докато обмисляше вариантите. Би могла просто да остане тук, като някаква принцеса от приказките с кравешки поглед и да изчака някой да я спаси от кулата на замъка или… или… Пръстите й замръзнаха, когато очите й се обърнаха към високите прозорци. Дъхът й секна от вълнение. Щеше ли да се осмели?

В ума й се зароди идея и тя закрачи към леглото си. Отмятайки покривката, Маделин задърпа долните чаршафи. Стаята й бе само на втория етаж. А тя със сигурност не беше толкова глупава, че да се страхува от височини.

* * *

Йоркшир бе несравним, мислеше си Гейбриъл, докато минаваше през градината с топиарни фигури след завръщането си от инспектирането на имота. О, имаше мнозина, които намираха необитаемите тресавища пусти и скучни. Не притежаваше нито едно от удобствата на Лондон, нито великолепието на Бат, но тук той си бе играл като дете, доста преди отговорността да бъде наследник на херцогска титла да вземе контрол над решенията му. И доста преди задачата да бъде „баща“ за палавия млад Тристан, да стане основна в живота му.

Когато се завърнеше в Уолвърест от досадна сесия на Парламента, спокойствието и близостта със земята усмиряваха съзнанието му и го успокояваха. Но това, което го караше да се връща, това, което го караше да остане тук, а не в някой от другите му многобройни имоти, бяха скритите съкровища на тази високо разположена местност.

Всъщност, Гейбриъл знаеше, че това не бяха просто празни поля от тресавищни треви и голи хълмове, които се простираха на километри наоколо. Сгушена сред широките пейзажи на тези възвишения, бе непредсказуемостта, която по-малко наблюдателен човек никога не би забелязал. Имаше водопади, скрити в откоси на дивата природа, скалисти поточета, виещи се в дълбоки долини и… навързани чаршафи?

— Какво… в името… на Бога… е това? — Гейбриъл примигна. После отново. Не, тази гледка не бе плод на въображението му. От прозореца на втория етаж на замъка му се спускаха завързани чаршафи. Той се затича, втурна се покрай реда от живи плетове, подрязани във формата на различни водни птици и спря точно под него.

Дълго тъмнозелено палто литна от отворения прозорец, плъзна се плавно надолу и го плесна по лицето. Гейбриъл махна обидния плат, който, забеляза той, притежаваше пленителен женствен аромат на роза и мента и го хвърли върху живия плет.

Един обут в дълъг чорап крак се прехвърли над перваза, последван от другия и двата крака успешно намериха опора на старата каменна кула. Удивен от случващото се, Гейбриъл заби острия си поглед върху познатите гъсти червени кичури и буйни къдрици, които бяха изскочили от кока. Челюстта му се стегна в отговор. Какво, по дяволите, правеше сега тя?

Той пристъпи напред, стараейки се да бъде във възможно най-удобна позиция, ако неговата малка „дезертьорка“ паднеше.

За негова изненада, мис Хейууд продължи безпогрешно да се движи надолу по стената, като си помагаше с навързаните чаршафи. Докато се възхищаваше на пъргавината й, той забеляза, че полата на бледожълтата й рокля е някак странно заплетена. Очевидно мис Хейууд бе хванала задната и предната част на подгъва, а след това ги бе дръпнала заедно нагоре и прикрепила към кръста си, получавайки в резултат нещо като импровизирани бричове… и разкривайки непреодолимата си скромност, предвид факта, че ако не се бе усукала така, развяващата се над главата му пола, щеше да му открие много пищна гледка.

След малко краката й се озоваха на нивото на очите му, търсейки напразно удобна опора. Трябваше да е трудно, помисли си той, да успява да вижда над издутата, струпана отпред пола. Гейбриъл се ухили, когато тя заопипва наляво-надясно с върха на обувката на десния си крак, остъргвайки камъка, докато търсеше ниша в стената.

От устните й се отрони тихо проклятие и след това, без предварително предупреждение, се отблъсна от стената с другия си крак. Очевидно мис Хейууд си даваше достатъчно място, подготвяйки се да скочи останалото разстояние до долу. Гейбриъл имаше само половин секунда да реагира и раздалечи краката си за опора.

Тя скочи направо в него и гърба й се удари в гърдите му. Ръцете му инстинктивно се увиха около кръста й, когато двамата полетяха назад върху поляната, а тялото му омекоти падането й.

Тя изпищя и се завъртя в хватката му, но остана просната върху него — бедрата й бяха възседнали хълбоците му, гърдите й се притискаха плътно към гръдния му кош, а носът й бе на сантиметри от неговия.

— Мили боже! Какво правите тук? — попита тя.

— Очевидно ви спасявам от счупен глезен… в ущърб на здравето ми — каза той със сумтене, неспособен да игнорира това, колко добре пасваше тя на тялото му.

Гейбриъл импулсивно плъзна ръцете си нагоре и после обратно надолу по гърба й. Тя се сгърчи, обгръщайки го несъзнателно още повече с бедрата си. Дишането му се затрудни.

— Добре ли сте? — попита тя с искрена загриженост.

Едното ъгълче на устата му се изви в усмивка, когато разбра, че тя все още не беше осъзнала напълно еротичността на позата, в която се намираха. Неспособен да се довери на себе си, Гейбриъл неохотно разхлаби хватката си и я пусна, отпускайки ръцете си отстрани.

— Мисля, че съм добре. А вие?

Тя кимна. И след това за негова изненада топлият й поглед се спусна към устата му. В него се събуди желание да повдигне брадичката си и да завладее устните й. Но той подозираше, че няма да бъде в състояние да се задоволи само с това.

— Мога ли да попитам какво се опитвахте да направите? — каза Гейбриъл вместо това, а тонът на гласа му бе почти като гърлено ръмжене.

— Урокът… по… стрелба с лък — каза тя тихо. — Той започна. А-аз закъснях и мащехата ми сигурно случайно ме е заключила в стаята ми.

Той погледна към висящите чаршафи.

— Трябва наистина много да сте искала да отидете.

Коментарът му накара погледа й да се слее отново с неговия. Стискайки устни, той храбро се бореше да не се засмее. Но в крайна сметка не успя да удържи ниското кикотене, което избоботи в гърдите му. Движението от смеха му, караше цялото й тяло да подскача нагоре и надолу.

Лицето й пламна, защото чак сега забеляза неблагоприличното им положение.

— Свалете си ръцете от мен!

— Мис Хейууд, ако изобщо бяхте обърнали някакво внимание — каза той, а усмивката омекотяваше думите му, — щяхте да сте забелязали отдавна, че няма нищо, което да ви задържа върху мен.

Маделин погледна надолу и видя, че ръцете му наистина стояха отстрани на тялото му. Тя се търкулна от него, опитвайки се да се изправи.

— Няма ли да ми благодарите? — попита Гейбриъл и се надигна, за да се облегне назад на лакти. Нещо се промени в него, стана му по-леко на сърцето и той осъзна, че вече не звучеше като себе си. За бога, той всъщност дразнеше жената. Отново.

Маделин приглади косата си и вдигна брадичка надменно.

— За какво?

— За това, че ви спасих.

— По-скоро бих се омъжила за брат ви.

— Обещания, обещания — промърмори той.

Тя му обърна гръб с шумна въздишка и побърза да се отдалечи.

— Забравяте нещо — извика Гейбриъл.

Тя се завъртя назад като разгневен камшик, готов за удар.

— Какво съм забравила? — Без да чака отговора му, Маделин обърна очи към живия плет, където той бе хвърлил палтото й. Тя го взе и след това закрачи отново.

— Не е това — каза той, кръстоса глезените си и се усмихна като негодник.

Тя спря и се обърна към него с раздразнен поглед.

— Ами? — попита тя, очевидно ядосана. — Ще ми кажете ли или това е някаква игра и аз трябва да предполагам?

Той прочисти гърлото си, примигвайки бавно.

— Полата ви.

Тя ахна и погледна надолу към облака от плат, който бе закрепен на кръста й и излагаше на показ обутите й в чорапи прасци. Освободи набързо полите си и те се надиплиха в правилното си положение.

За момент Гейбриъл съжали, че й посочи затруднението, в което се намираше така дръзко. Господи, ако тя заплачеше, той не знаеше какво, по дяволите, щеше да прави. Но след това тя го погледна и вместо срам, раздразнение или нацупване — искрено или отиграно — устата й се разтрепери от потиснат смях. Всяка друга жена щеше или да избухне в сълзи, или да припадне от унижение.

— Е, благодаря ви — промърмори Маделин.

Обръщайки му гръб, тя се отдалечи сковано, размахвайки палтото си отстрани, сякаш се опитваше да се преструва, че нищо необичайно не се беше случило.

Гейбриъл подсвирна тихо, като наблюдаваше полюшването на ханша й, докато тя вървеше нагоре по отдалечения хълм, за да се присъедини към събралата се група жени. Споменът за неочакваната топлина, пламнала между телата им, докато тя лежеше върху него, със сигурност щеше да го преследва през остатъка от деня и в дебрите на нощта. Но нямаше нещо, на което той да не може да устои. Волята му беше силна.

Неохотно, той отмести поглед от нея, избирайки вместо това да се съсредоточи върху навързаните чаршафи, поклащани от бриза. Много жени се бяха „хвърляли“ върху него в продължение на години. Някои бе посрещнал с отворени обятия, други, като наивните невинни девойки, внимателно бе отхвърлял. Но никоя жена не бе падала от прозорец в прегръдките му, изкарвайки въздуха от дробовете му и принуждавайки го да признае привличането, което предпочиташе да игнорира. Никога в живота си не бе виждал нещо подобно на мис Хейууд. Никога не се бе чувствал толкова неподготвен.

Гейбриъл поклати глава. Глупава жена, едва не се бе убила. И всичко това заради урока по стрелба с лък? Той не виждаше никакъв смисъл. Тя самата му беше казала, че няма интерес да се омъжи в семейството му, а след това рискува живота си — или най-малкото костите си — за да подсигури присъствието си на урока с Тристан? Напълно нелогично. Вероятно беше сгрешил, като бе повярвал в нейната незаинтересованост. Той потърка брадичката си замислено. Може би трябваше да държи мис Хейууд под око. Започвайки точно от този момент.

Гейбриъл се изправи и се изтупа. Погледна през рамо още веднъж към отдалечаващата се фигура на мис Хейууд, преди тя да стигне върха на хълма и да се изплъзне от полезрението му. Нелогична и опасно интригуваща. Трябваше да се държи на разстояние, каза си той, но и в същото време да намери начин да наблюдава всеки неин ход. Би могъл да го направи. Всичко, от което се нуждаеше бе решителност, дисциплина и… много бренди.