Оливия Паркър
На лов за съпруга (16)

15

Бе по-трудно от колкото си мислеше.

Всъщност, се оказваше невъзможно. Вече почти час търсеше Шарлот и лорд Тристан, а откриваше само заключени врати и пътища без изход. Ако Негова Светлост бе от тези, които действат бързо, приятелката й със сигурност можеше вече да е прелъстена, мислейки си, че предложението за женитба по време на бала ще бъде следващият ход на лорд Тристан.

Остра болка промуши глезена на Маделин, напомняйки й за скорошната й контузия. Тя спря докато болката отшуми, след това въздъхна разочаровано и зави в още един коридор. Изглеждаше, за съжаление, същият като другите, които бе обиколила. С нейния късмет, сигурно обикаляше в кръг. Както и да е, знаеше, че няма кого другиго да вини за объркания си ум, освен себе си. Все пак, бе пила твърде много вино на вечеря.

Повечето от коридорите в частното крило на замъка бяха потулени в сенки. Тя хвана по-добре свещника, благодарна, че се бе сетила да го вземе със себе си. Коридорът, който претърсваше в момента, бе дълъг и мрачен, с врати и от двете му страни. Тя се опитваше да ги отвори тихо, но безуспешно. Всички бяха заключени.

Докато вървеше надолу по коридора, си мислеше за Гейбриъл и дали някоя от вратите не водеше към личните му покои. Никога не бе си и представяла, че би могла да изпита такава страст. Той също я бе усетил. Беше й признал. Това бе вбесяващо и вълнуващо, и прекрасно… и не трябваше да се случва никога повече. В какво се беше превърнала? Жена с толкова пропаднал морал, че си мечтаеше за мъж, който я бе възпламенил с огромна наслада и очакваше, кога или дали ще го направи отново?

Тя се опита да пропъди Гейбриъл от мислите си и да се съсредоточи върху мисията си. Обърна се напред и се загледа в сенките. Пантофките й стъпваха леко върху пътеката и тя забърза, когато малката блестяща свещ, която носеше, откри пред нея извивка в коридора… извивка вместо остър завой. Никога не бе минавала по този път преди.

— Трябва да съм в една от кулите — прошепна тя на себе си.

Стигайки до края, Маделин заобиколи извивката и незабавно се спъна в основата на спираловидно стълбище. Свещникът изтропа върху каменните стълби и пламъкът изгасна. Тя пое дълбоко въздух и очите й се изпълниха със сълзи, защото внезапното падане нарани чувствителният й глезен. Потънала в тъмнина, тя застина на място, за да могат очите й да привикнат с тъмнината и болката в тялото й да отшуми. Прошепна благодарствена молитва, че падна в подножието на стълбите вместо от върха им. В този огромен замък никой нямаше да открие тялото й поне век. Спокойно можеше да се превърне в част от обиколката.

След малко забеляза слаба, синкава светлина, която идваше от върха на стълбището. До ушите й достигна шум от дъжд, биещ по стъкло и тя предположи, че светлината идва от прозорец. Вземайки вече безполезния свещник, Маделин се надигна потрепервайки от болка, след което се заизкачва по стръмните, тесни стъпала. Хладен и ухаещ на дъжд въздух изпълваше коридора.

Краят на стълбището дойде по-бързо отколкото очакваше и пред очите й се откри малка стая. Отляво на нея имаше два тесни прозореца и масивна дъбова врата, с незапалени стенни свещници, разположени от двете й страни. Тя надникна през прозореца, който имаше изглед към уединена градина. Пълната луна блестеше ярко, украсявайки с цялото си великолепие нощното небе, докато пътека черни облаци кръжаха по обширното кадифено пространство около нея и сякаш се опитваха да я погълнат цялата. Едри капки се блъскаха силно и неритмично по стъклата, с обещание за порой.

Маделин пое дълбоко въздух. Приближаваше се, можеше да го усети. Макар че не виждаше нищо друго, освен тъмнина, тя реши да продължи напред. Повдигна тежката кръгла желязна дръжка на вратата и я дръпна. Нищо. Оставяйки безполезния свещник на перваза, тя хвана дръжката на вратата с две ръце и дръпна с все сила. Чу се изпукване и изскърцване, и тежката врата се открехна. Влажен, студен въздух проникна през зелените й кадифени поли и кожата й настръхна.

Пред нея се появи тясно мостче, което свързваше двете кули. Маделин се огледа и забеляза, че въпреки надпреварата на облаците в небето, всичко останало изглеждаше спокойно. Сякаш нощта чакаше нещо или някой. Тя пристъпи навън и подскочи щом вратата се затръшна зад нея.

— О, не… о, не — промърмори тя и се обърна с намерение да отвори вратата… само че от този край нямаше дръжка. Маделин изстена и подпря рамо срещу нея. — Великолепно. Просто великолепно. От това по-лошо няма накъде.

И тогава заваля като из ведро.

* * *

Можеше да усети аромата й. Или вече просто полудяваше, помисли си Гейбриъл. Бе освободил камериера си, преди да се качи, решавайки да се оттегли по-рано, като се надяваше сънят да му даде убежище от пламенното желание, което го изгаряше. Очевидно бе сгрешил — в момента имаше чувството, че може да усети деликатния й парфюм във всеки проклет коридор в частното крило на замъка.

С резки движения отвърза шалчето си, докато крачеше надолу по коридора, водещ към личните му покои. Предположи, че може би той ухае на нея. Все пак, само преди няколко часа, тя беше в ръцете му и се гърчеше от екстаз. Да, сигурно беше заради това. Напомни си, че по време на вечерята долавяше следи от аромата й около себе си. Това го бе направило разсеян, възбуден и нетърпелив. Докато вечеряха из ума му вилнееха мисли за страстното й тяло, за стенанията й от наслада. Тя бе изключителна. По-прекрасна отколкото си представяше. И той не биваше никога повече да повтаря случилото се.

Гейбриъл подуши отново. Ето пак.

Забави крачка, докато непогрешимият аромат на рози и мента продължи да гъделичка сетивата му. Сетива, които бяха в постоянна готовност — точно като друга част от тялото му — от деня, в който Маделин влезе — или по-точно нахлу — в живота му. Несръчната, очарователна свадливка, на която все се случваше нещо лошо, бе прокарала път към мислите му, а той подозираше, че и към сърцето му.

Поклати глава, опитвайки се да прогони изкусителният аромат в коридора и влезе в спалнята си. Какво безумие беше, че тя се съгласи да остане в Уолвърест. Балът бе след цели два дни. А това означаваше, че още два дни трябва да издържи прекрасното мъчение, на което го подлагаше присъствието й. Той изрита ботушите си и ги остави настрани, за да бъдат лъснати.

Захвърляйки шалчето си върху червеното кресло, Гейбриъл застана до камината, зад чиято решетка пращеше буен огън, запален от прислугата. Той свали сакото и жилетката си и ги постави на стола.

Скован. Всичко в него бе вдървено. Мускулите му, умът му, членът му. Без съмнение единственият лек, бе да я направи своя. Изцяло и по всеки възможен начин. Щеше да се обвърже с нея и нямаше да има път назад. Можеше ли да направи това? Разбира се, той бе херцог Уолвърест и можеше да прави каквото пожелае.

Гейбриъл се загледа в огъня, докато събличаше ризата, бричовете и бельото си. Те се присъединиха към купчинката на стола и той най-накрая бе гол. И напълно наясно със степента на възбудата си.

Изстена разочаровано и прокара ръка през тъмните си кичури. Погледна през стаята и забеляза умивалника до прозореца, който гледаше към цветната градина долу. Внезапно по прозореца заблъска дъжд, засилен от вятъра.

— Ужасно време — измърмори той и тръгна към прозореца.

Вероятно трябваше да позвъни за вана и да се потопи отново в ледените й дълбини. Изглежда бе единственото нещо, което вършеше работа, макар и временно.

Вместо това реши да полее главата си със студената вода от каната, после отметна мократа си коса назад и попи вадичките, потекли надолу по лицето, врата, ръцете и гърдите му с широка кърпа. Точно когато отваряше очите си, по назъбения парапет на бойната кула отвън премина сянка.

Той примигна, мислейки си, че си въобразява и бързо отхвърли идеята. Закачи влажната кърпа на умивалника и се запъти към леглото си, знаейки, че сънят отново ще му избяга.

* * *

Нищо не можеше да помете напълно и малкото останал дух на човек, както това да го залее порой от леден дъжд. По-мокра и измръзнала, отколкото е била някога през живота си, Маделин се затича покрай парапета към съседната кула и вратата, която забеляза там.

— Моля те, нека е отворена, моля те, нека е отворена — повтаряше тя докато слизаше по няколкото стъпала, обграждащи кулата. В дъното тя почти извика от радост, когато видя дръжка. Сграбчи я с две ръце и издърпа вратата. Въздишка от облекчение се изплъзна от треперещите й устни.

Тя надникна в стаята. Бе пищно декорирана в нюанси на тъмносиньо и бежово — покритите с коприна стени, плюшеният килим, картините. От ляво имаше подиум с голямо, разбъркано легло с висок балдахин от синьо кадифе. Отдясно имаше богато украсен гардероб, умивалник и масичка. Стаята излъчваше мъжественост и усещане, че принадлежи на някоя важна личност. Но на когото и да беше, в момента го нямаше там. Поне за сега.

В далечния край на стаята пред веселия огън бяха разположени две алени кресла, които мълчаливо я канеха да влезе и да се стопли. Но тя нямаше да поеме този риск, без значение колко силно го желаеше. Собственикът на стаята можеше да се върне всеки момент. И можеше да се окаже лорд Тристан.

Тя се втурна вътре, отправяйки се към вратата. Първо трябваше да провери дали води към коридор. Ако бе така, щеше да се скрие там, с надеждата да види кой ще влезе… и дали ще е сам.

По гърба й се спуснаха тръпки — не много по-различни от тези, които чувстваше, когато Гейбриъл бе наоколо — но тя ги приписа на положението, в което се намираше. Протегна се към месинговата дръжка. Вратата се отвори със скърцане и след това се затвори с трясък. Тя бавно вдигна поглед и забеляза, че на нея има петно, намиращо се точно над главата й.

Петното се оказа мъжка ръка — ръката на Гейбриъл — която подпираше дървената врата, за да я държи затворена… и да й попречи да напусне стаята.

— Въпреки че никога не съм се впечатлявал от новата мода да се навлажняват роклите — каза провлачено Гейбриъл и топлината му я обгърна, — намирам, че съм останал без думи от твоята интерпретация. Макар да мисля, че си надминала себе си.

Тя се завъртя и съвсем забрави да диша.

Мастиленочерната му коса беше влажна… и той бе съвсем гол. И напълно възбуден. И се усмихваше дяволито.

Маделин замига като полудяла, за да се възпре да не погледне надолу.

— Ти… ти… — заекна тя.

— Аз… аз… — подигра се развеселено с нея.

Маделин сложи ръка на очите си.

— Ти си гол — обяви тя.

— Да.

— Имам предвид напълно — каза тя и направи жест нагоре и надолу със свободната си ръка.

— Това означава да си гол — отвърна той.

Тя надникна през пръстите си и очите й се снишиха до широките му мускулести гърди, плоския му корем, пъпа му, заобиколен от черни косъмчета слизащи надолу към…

— О, боже мой.

— Маделин — нежно каза той. — Какво правиш в спалнята ми?

— Мис Хейууд — поправи го тя тихо, а ръката й още покриваше очите й. Имаше нещо прекалено интимно в това голият Гейбриъл да изрича кръщелното й име. — Търсих някого и се изгубих.

— О? — дрезгаво отвърна той. — Мен ли търсеше?

— Не, естествено!

— Трябваше да си в леглото си, Маделин, или поне в салона с останалите. Глезенът ти не може да се е оправил толкова бързо.

Тя не обърна внимание на изявлението му и на тъпата болка, която все още пулсираше след падането й.

— Мистър Дивайн — започна тя раздразнено. — Не, имам предвид Гейбр… не, искам да кажа, Ваша Светлост, никой…

— Гейбриъл — поправи я той.

— Никой ли не ви е казвал, че е страшно неуместно да стоите пред една дама без дрехи?

Тя усети как се накланя към нея, а ръката му все още бе подпряна на вратата. Той ухаеше едва доловимо на вино, сапун и топлина. А на нея й беше толкова студено.

— Маделин — каза той и отдръпна ръката от очите й, — никой ли не ти е казвал, колко е скандално да посещаваш спалнята на някой мъж и то на такъв, който многократно ти е казвал, колко много би желал да бъдеш в леглото му.

Въпреки че устните й се опитваха да оформят някакви думи, нищо не се чу. Тя му позволи да махне ръката от лицето й, но все още държеше очите си затворени.

— Трябва да свалиш дрехите си — каза той. — Мокра си до кости и трепериш от студ. Ела до огъня.

И сякаш, за да потвърди думите му по тялото й пропълзяха тръпки. Ако останеше тук — а една немирна част от нея отчаяно желаеше това — знаеше какво ще се случи.

— Трябва да тръгвам — каза тя, но гласът й не звучеше убедително дори за нейните уши. Боже, наистина й беше студено.

Гейбриъл се отдалечи за миг и тялото й я предаде, като се наведе към празното пространство. Тогава той я погали с топлата си ръка.

— Трябва да ми кажеш какво те доведе тук — каза той, сваляйки мокрия й шал.

— Вероятно, ако облечеш нещо ще мога да отворя очи.

— Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре.

Тя кимна.

Чу се звук от шумолене на плат върху кожа.

— Вече може да отвориш очи, Маделин.

Тя го направи, а след това ахна. О, той наистина се бе облякъл. Но само панталоните си. Без риза и бос, той стоеше гордо изправен пред нея като красив, могъщ Адонис, черните му кичури бяха разбъркани около лицето му, а проницателните му сини очи я разсъбличаха.

— Много си непринуден с облеклото си — каза тя и сви рамене. — Винаги ли си толкова освободен с жените?

В отговор Гейбриъл бавно поклати глава и се усмихна криво.

Кожата му изглеждаше златна от светлината на камината и погледът й отново бе привлечен от възбуждащата пътечка от косъмчета, която се губеше в бричовете му.

— Маделин…

— Мис Хейууд — отново го поправи.

Той имаше най-прекрасната мъжка уста, която бе виждала някога. Когато й се усмихваше, се чувстваше замаяна и смутена. Господи, как искаше да я целуне.

— Капеш по целия килим — каза той с усмивка и в ъгълчетата на очите му се появиха леки бръчици.

— Съжалявам — смотолеви тя, докато го наблюдаваше да минава през стаята, за да й вземе пухкава бяла хавлия от масата.

— Ще настинеш. Позволи ми поне да ти предложа кърпа. — Той й я подаде, оставяйки пръстите му да се плъзнат по кокалчетата й. — Виждам, че вече не носиш ръкавиците си — каза Гейбриъл, обръщайки ръката й, за да разгледа дланта й. Палецът му погали кожата й.

Тя тръсна глава и прехапа устни заради мъчителната му нежност. Кърпата падна на пода, изплъзвайки се от разпуснатата й хватка.

— Добре. Не виждам следи от наранявания от падането ти върху камъните в Лондон. — Той повдигна отворената й длан към устните си и я целуна, след това направи същото и с другата.

Въпреки студените си мокри дрехи, Маделин мигновено се почувства сгорещена. Само след няколко дни щеше да напусне замъка Уолвърест и вероятно никога повече нямаше да види Гейбриъл. Не искаше последният й спомен от него да бъде случайната им среща в нишата. Колкото и прекрасна да беше тя, глупачката в нея искаше още.

Погледът й се спря на силните му гладки голи гърди.

— Моля те, Гейбриъл. Имам нужда да ме целунеш — каза тя с едва доловим глас.

Той рязко вдигна глава при думите й. Хладнокръвното му изражение и кривата му усмивка бяха изчезнали. Той се взираше в нея с такава страст, че тя забрави да диша за втори път, откакто влезе в стаята му.

Той поклати бавно глава.

— Това, мадам, не мога да направя. — Той пусна ръката й и тя падна до тялото й. — Поискай ми пари, бижута, по дяволите, поискай всичко друго, но не и целувка. Позволи ми да задоволя всяка твоя прищявка… но само една целувка на този етап ще е същинско мъчение.

— Тогава ме люби. — Думите й отекнаха в стаята и дори я изненадаха. — Не очаквам нищо в замяна. Просто ме обичай.

Тишината надвисна тежко между тях. Тя искаше само да повтори „люби ме“, но изглежда, сърцето й говореше по-силно, отколкото ума.

Гейбриъл се изправи и Маделин забеляза пулсиращ мускул на бузата му.

— Осъзнаваш ли за какво ме молиш?

— Да — твърдо каза тя.

Тя наблюдаваше как се движи гърлото му, докато той преглъщаше.

— Осъзнаваш ли какви ще са последиците? Разбираш ли какво означава това?

Тя кимна, не желаейки да мисли как ще се чувства на сутринта за това решение. Гейбриъл направи крачка към нея и се вгледа в очите й. Неизречени, но ясни и за двама им мисли преминаха между тях.

— Няма да променя решението си — каза тя.

Но той все още се колебаеше. Маделин остана с впечатлението, че й даваше достатъчно време, за да се откаже.

Тя повдигна брадичка, когато палецът му погали бавно долната й устна.

— Чувствата и мислите ти се четат ясно в очите ти — каза той. — Бил съм глупак да смятам, че имаш нещо общо с играта на близначките Феърборн. — Гейбриъл пое дълбоко дъх и я заобиколи, а щом застана зад нея, спря. — Неприятно ми е да го призная — каза той разкопчавайки редицата копчета на гърба й, — но нямам силата да ти кажа „не“ и си мисля, че винаги ще е така.

През нея премина наслада, когато той я целуна между лопатките на раменете й.

— Тази рокля… предполагам, че е на мащехата ти. — Дъхът му погъделичка фините косъмчета на врата й, когато се приближи до нея.

Тя кимна и прочисти гърлото си.

— Наистина я харесвам. Само дето ми е малко тясна. — И тогава мислите й се разпръснаха, защото той смъкна мокрото зелено кадифе до кръста й. Студената й кожа се стопли веднага — от топлината на огъня и в очакване на неговото докосване.

— Изглеждаш прекрасно, въпреки че сигурно щях да те намирам за прелестна, дори да бе облечена в чувал.

— Прекрасно? Е, не съм сигурна за това.

— Аз съм. — И наистина беше. От момента, в който я забеляза в градината си, Гейбриъл си я бе представял облечена и съблечена по най-различни начини. Мокра или суха. Изцапана с кал или току-що изкъпана. Облечена в най-хубавата червена коприна или гола, изпотена след доста дивото им любене. Беше си я представял по всички възможни начини. — Колкото по-бързо те съблечем — каза той, промушвайки пръсти под ризата й, — толкова по-бързо ще те стоплим.

Тя покри гърдите си с ръце. Да бъде прелъстена от Гейбриъл в тъмната ниша бе едно, но да се съблече при силната светлина на буйния огън бе съвсем различно нещо. Колкото и да й беше студено, тя сграбчи студената си мокра рокля и я издърпа нагоре, притискайки я до гърдите си.

— Маделин, искаш ли да спра?

— Не, само че… ами, тук е доста светло.

С ръце на раменете й той я обърна към себе си. Очите му бяха изпълнени с желание и нежност, когато каза:

— Все още не мога да го повярвам, но ми дойде на ум, че нямаш абсолютно никаква представа, колко красива си в действителност.

И тази нейна черта я правеше още по-прекрасна. Той я изчака да пусне роклята си. Когато го направи и събу пантофките си, той хвана ръцете й и ги постави на голите си гърди.

Стегнатите мускули потръпнаха под пръстите й, когато го погали по изваяните му рамене, по ръцете и топлата плът на гърдите му. Щом стигна до корема му, кожата му се изпъна в отговор. Тя направи кръгче с върха на пръста си около пъпа му.

Дъхът му секна и тя погледна нагоре, за да види лицето му. Очите му бяха затворени и той преглъщаше конвулсивно. Докато стоеше там с мократа си рокля нещо в Маделин се промени. Изведнъж тя се почувства могъща — заради това, че може да пробуди подобна реакция в мъж като него. И тази сила я направи смела.

Плъзгайки пръсти в колана на бричовете му, тя го издърпа към себе си. С притворени очи, блестящи от желание, той незабавно се приближи към нея. Едната му ръка се озова зад главата й и той плени устата й в една изгаряща, страстна целувка. Не бе нежна. Не бе сладка. Бе всепоглъщаща и деспотична. Гореща и бърза. Отново и отново устата му се скланяше към нейната, като даваше и вземаше, увещаваше и я поглъщаше жадно.

Държейки нежното й тяло притиснато към своето, той плъзна свободната си ръка надолу по гърба й, а след това още по-надолу, галейки извивката на дупето й. Когато тя отвори уста със стон, той мушна езика си вътре, галейки копринената й сладост. Тя му отвърна с такава пламенност, че го накара да потръпне от удоволствие.

Сърцето на Гейбриъл заблъска в гърдите му. Никога през живота си не бе изпитвал такава липса на самоконтрол. Силата на желанието му го изуми.

Свежият й аромат на цветя бе опияняващ. Чувстваше я толкова добре, толкова мека в ръцете си. Нежната й молба да я люби, да я обича… по дяволите, той не бе сигурен, че заслужава скъпоценния дар, който тя му предлагаше.

Маделин изпъшка и той простена в отговор. Гейбриъл плъзна пръсти в предната част на долната й риза, защото искаше да свали надолу тънката копринена материя, но тя се разкъса под големите му ръце, така че той я разкъса докрай и я хвърли на пода. Ръцете й погалиха гърба му, подтиквайки го да се приближи. Горещата му твърда възбуда се притисна към мекия й корем.

Експлозия от усещания избухна в Маделин. Силните му ръце бяха навсякъде. Галеха гърба й, преплитаха се в косата й, разпръсвайки безшумно фиби по килима. Мокрите й червени кичури паднаха на раменете й, оставяйки влажни следи по гърба й, но тя не им обърна внимание. В действителност това само увеличи красотата на усещането да бъде гола в ръцете на Гейбриъл.

Щом той обхвана гърдите й и ги целуна, тя въздъхна леко и главата й се отпусна назад.

С устни все още върху нея, той прошепна:

— Ммм. Толкова си вкусна.

Затваряйки очи, тя можеше единствено да кимне рязко, макар че думите му я развълнуваха.

Той пое втвърденото зърно в устата си и лениво завъртя езика си около него. Тя изстена, когато възбудата се спусна от мястото, което той докосваше, надолу до влажния център между бедрата й.

Бе облечена само в копринените си чорапи и жартиери, когато той бутна единия й крак, карайки я да се възкачи върху бедрото му. След това Гейбриъл плъзна ръката си между телата им, галейки я нежно между женствените й извивки с пръстите си. Движенията му накараха Маделин да скимти нетърпеливо.

— Нямам търпение да те вкуся тук — пресипнало прошепна той и се усмихна на пъшкането й.

Не можеше да се спре. Никога преди това не бе изпитвал подобно блаженство. Да има Маделин в ръцете си, бе като да е в Рая. Тази красива, непринудена, чувствителна жена.

Той освободи крака й и заедно се отпуснаха на килима пред огъня. Застанаха на колене един пред друг и Гейбриъл обхвана гърдите й, правейки кръгове около зърната й с палеца си.

— Моля те, Гейбриъл — прошепна тя, докато чувствените тръпки преминаваха през нея.

Той наклони глава и гризна ухото й, после шията й, преди да се премести надолу и да се притисне към гърдите й. Чак след като тя се разтрепери от нужда, той пое едно от твърдите й зърна в устата си. Със стон Маделин прокара пръстите си през копринената му коса, задържайки го там. Той смучеше едната й гърда, докато подръпваше зърното на другата и отвръщаше със стон на всеки малък звук на удоволствие, който тя издаваше.

Когато ханшът й започна да се извива от желание, той я положи по гръб, разстилайки косата й около нея като ореол. Улови ръцете й и ги вдигна над главата й, като ги притисна към мекия плюш на бежовия килим, а след това плени устата й с още от своите целувки. После отпусна тялото си отстрани, за да не я притиска.

Маделин се опита да издърпа ръцете си от неговите и той веднага разхлаби хватката си.

— Искам да те докосна — каза тя и като протегна надолу ръката си колебливо прокара пръсти по възбудата му. Той задиша учестено. Тя се отдръпна намръщена. — Какво обърках?

Подсмихвайки се леко, Гейбриъл въздъхна и след това осея с целувки лицето й.

— Прекалено хубаво е — прошепна той и се плъзна по надолу, прокарвайки пътечка от целувки по шията й.

Тя погали широкия му гръб, докато той продължаваше по-надолу, притискайки се в гърдите й. Горещият му език се редуваше да дразни ту едното, ту другото зърно. Тя изстена и той й отвърна със стон, който бе задушен от влажната й кожа върху устните му.

Топлите му вещи ръце я извайваха, оставяйки всеки сантиметър от плътта й като жигосана от докосването му. Той преплете едната си ръка в косата й, а другата плъзна по извивката на корема й и продължи по-надолу, докато дългите му пръсти не се потопиха между влажните й гънки с бавен, безмилостен ритъм, който накара ханша й да се раздвижи нетърпеливо.

Гейбриъл знаеше, че няма да издържи още много, ако не побърза, но искаше да го направи идеално за нея. Трябваше да е търпелив, да се наслаждава на всеки миг от това божествено отдаване. Нейното и неговото.

— Гейбриъл. — Тя захапа устните си, стенейки. Несъзнателно, Маделин разтвори по-широко бедра. — Чувствам… нетърпение. Нуждая се от нещо.

Сдържайки се, Гейбриъл пое в ръка члена си и потърка върха му в отвора към нейната женственост. Той се усмихна порочно на стона й от наслада.

— От това ли се нуждаеш?

Тя кимна.

— Ммм-хмм.

Той се намести и влезе в нея бавно, докато заглушаваше стоновете й с еротични и дразнещи целувки. Възнамеряваше да напредва бавно, но Маделин инстинктивно повдигна крака и ги сключи около кръста му, като притисна стегнатият му задник с настойчив натиск.

Гейбриъл се отприщи. Той се заби дълбоко в нея с един тласък и след това спря, позволявайки й да свикне с него. Не се наложи да чака дълго. Треперейки от напрежение да се сдържа и да не мърда, когато всичко, което искаше, бе да се плъзне в топлата й влажност, докато и двамата се разпаднат от удоволствие, той освободи устата й и се вгледа в очите й. Тя дишаше тежко, лицето й бе зачервено от желание и… тревога?

— Какво има? — прошепна Гейбриъл също дишайки тежко. — Какво не е наред?

Тя захапа долната си устна, която бе подута и зачервена от целувките му.

— Това ли беше? Свърши ли?

Мускулите на лицето му се отпуснаха на момента. Той се усмихна и поклати глава.

— Не — каза той, правейки кръгчета около слепоочието й с палците си.

Тя се отпусна под него.

— О, добре.

Той целуна устните й.

— Нараних ли те?

— Малко — отговори тя, — но мисля, че вече мина. Помръдни леко, за да видим.

Той го направи и челюстта му се стегна от силното въздържание.

Изгарящата болка избледня бавно и Маделин изстена, когато я завладя приятно чувство. Такова, което я караше да копнее, бе Гейбриъл да са раздвижи отново. Усещането от тежестта му върху нея бе божествено. Тя погледна в сините му очи, които блестяха от желание и се наслади на удоволствието да го има дълбоко в себе си. Каква прекрасна декадентска картина представляваха само, този красив, тъмнокос, мускулест мъж покрил нейното доста по-меко тяло. Краката й увити около кръста му с нежна подчиненост, плътта им, блестяща на светлината от камината.

Той прокара пътечка през устните й с език, след това захапа игриво шията й, докато Маделин започна да се извива под него. Той се отдръпна бавно, само за да нахлуе отново дълбоко в нея. Тя изстена името му, забивайки пръсти в ханша му.

И той повтори многократно това мъчение, отново и отново, отдръпвайки се почти напълно, а после нахлувайки в нея отново. Темпото му беше влудяващо, удоволствието — стряскащо прекрасно.

— … толкова е хубаво, толкова съвършено — със стон прошепна той.

Потърси устата й и потопи езика си с дълбоки тласъци в нея. Тя изстена сладко в устните му и той не можеше да издържа повече.

Забиваше се отново и отново в нея, а телата им се движеха заедно в безпощаден, древен ритъм. Бедрата й го държаха плътно прилепнал до нея.

Маделин изстена, завладяна от екстаз. И тогава изумителна вълна от невъобразимо блаженство се изсипа върху нея и тя извика името му. Потен и с изопнати мускули, Гейбриъл продължи се движи върху нея, удължавайки оргазма й замайващо дълго.

Той прошепна името й и свърши с един дълбок тласък, изливайки семето си в нея с гърлен стон. И сега телата им трепереха от напрежение, докато и двамата се опитваха да си поемат дъх.

След един дълъг миг той излезе от нея и я обърна на една страна. Сгуши се зад нея, за да може тя да се възползва напълно от топлината на камината.

— Искаш да повярвам, че си мил, като ми оставяш пълния достъп до топлината на огъня — каза тя, наслаждавайки се на тръпките минаващи по нея, докато Гейбриъл я целуваше по врата. — Но истината е, че — изкикоти се тя, — и ти си толкова прегрял, като мен. Милият ви жест граничи с жестокост, сър.

Той се подсмихна тихо, захапвайки ухото й.

— Беше прекрасно, Гейбриъл — прошепна тя.

— По-хубаво от това да танцуваш валс?

Тя се разсмя.

— Много по-хубаво. Защо?

— Защото долових колебание в думите ти.

— Е, това е само защото… имам чувството, че не бях много активна. Ти ми достави толкова голяма наслада, а аз не знам как да направя същото за теб.

— Повярвай ми — каза той, като я целуна по рамото, — ако ми бе доставила малко повече удоволствие, със сигурност щях да умра.

— О — каза тихо тя. — Сериозно ли?

— Напълно. — Той нежно потърка наболата си брада между лопатките й и тя въздъхна. — Тръгна си веднага след вечерята — прошепна той. — Защо?

— О, боже мой! Шарлот! Забравих! — Маделин се опита да скочи на крака, но Гейбриъл постави ръка на ханша й, за да я спре.

— Какво си забравила?

— Лорд Ротбъри ми каза, че брат ти е имал планове да се срещне тайно с приятелката ми.

— Значи за това разговаряше с този пъдпъдък.

— Пъдпъдък? — Тя поклати глава. — Гейбриъл, трябва да вървя. Трябва да ги спра.

— Да не искаш да кажеш, че не си открила личната му библиотека? — Когато тя се обърна по гръб, опитвайки да се изплъзне от хватката му, той прехвърли дългия си мускулест крак върху нейните.

— Не. Така успях да се заключа навън на бойницата. — Маделин присви очи. — Откъде знаеш, че трябваше да се срещнат в библиотеката му?

— Защото там ги открих. Наблюдавах ги, когато напуснаха, проследих ги и след това… накарах Тристан да обмисли действията си.

— Наистина ли?

Той кимна и погали с устни рамото й. Тя потрепери от нежното докосване и се обърна с лице към огъня с усмивка. И му повярва.

— Благодаря ти — прошепна.

— Ммм-хмм — смотолеви той, придърпвайки я по-близо. — Точно сега си представям, как доста отегчената мис Грийн седи до задрямалата си майка.

И се чуди къде, по дяволите, съм се изгубила, помисли си Маделин със смесица от съжаление и паника. Някак си, тя успя да отблъсне тези чувства. Точно сега искаше да се наслаждава на приятната възбуда от великолепните мигове, които бе споделила с Гейбриъл, защото знаеше, че утре щеше да изглежда по-малко като прекрасно сливане на души и повече като една огромна грешка.

Дъждът валеше като из ведро по прозорците, които гледаха към градините. Въздишайки със задоволство, тя затвори очи. Унесена от топлината на огъня, мекотата на килима под тялото й и мускулестият мъж зад нея, който бе обвил покровителствено ръце през кръста й, Маделин заспа дълбоко.

Сънува, че е обвита в море от топлина, където мъжествени пръсти чертаеха възбуждащи пътеки по гръбнака и извивката на ханша й. Сънува, че е завита с тежки одеяла и повдигната срещу стена от сила и мускулести ръце, които нежно я крепяха близо и в безопасност. Най-накрая сънува, че я поставят на легло от слонова кост и как потрепери от рязката липса на топлината, към която се бе притискала допреди малко. Тя се намръщи и закопня за завръщането й, дори и когато заспиваше дълбоко.

 

 

Гейбриъл се наведе и целуна смръщеното чело на Маделин.

— Определено спиш дълбоко — прошепна той, докато издърпваше завивките до брадичката й.

Когато се върна в спалнята си, след внимателна проверка на местоположението на гостите си, той не се поколеба да занесе Маделин до стаята й. За щастие, лейди Хейууд се бе заиграла сериозно на вист, твърде разсеяна, за да забележи колко дълго я няма Маделин. Само Шарлот изглеждаше разтревожена от продължителното отсъствие на приятелката си. И така, Гейбриъл мушна една от ризите си през главата на Маделин, за да я облече, уви я в тежко копринено одеяло и я занесе до стаята й, като мина по рядко използвани коридори.

Дъждът бе спрял и луната грееше ясно в нощното небе. Меката светлина падаше върху лицето на Маделин и Гейбриъл трябваше да се пребори с копнежа да се присъедини към нея в леглото. В нейно присъствие той се чувстваше удобно и някак… завършен, а го очакваше само студеното му, самотно легло.

Маделин въздъхна и се обърна на една страна с лице към него. Той не можа да устои и се усмихна. О, как искаше да бъде в тази стая, когато тя се събуди. Да я прегърне, да я люби отново. Надяваше се, че ще се сети да скрие ризата от прислужницата или всеки друг, който би могъл да я видя, преди да се е облякла на сутринта.

Застанал до ръба на леглото й, той се наведе над заспалото й тяло и я целуна по носа, по бузите и най-накрая по ъгълчето на устата й, където имаше една самотна луничка. Какво, по дяволите, си бе мислил? Той обичаше лунички.

Гейбриъл се изправи и сви рамене. В мислите му се прокрадна притеснение. Толкова много неща можеха да се объркат, преди да оправи нещата. Някой може да го бе видял с Маделин на ръце, или да го види сега, докато напуска стаята й. А тя как щеше да обясни състоянието на роклята и разкъсаната си долна риза? По дяволите, щеше да хвърли ризата в огъня веднага щом се върне в стаята си, а що се отнася до роклята й… Ще си поговори с прислужницата и ще види какво може да се направи.

Той неохотно се запъти към спалнята си. Беше без значение, дори море от клюки да залее стените на замъка на зазоряване. Нека така да бъде. Вълна от собственическо чувство премина през него. Маделин бе негова. И той щеше да я направи такава по всички възможни начини.

Още на сутринта щеше да помоли несъвършената Маделин да стане неговата съвършена съпруга.