Оливия Паркър
На лов за съпруга (15)

14

Белинда и Бернадет продължиха да се побутват из коридора с младежка жизнерадостност, като очевидно се надяваха, че херцогът скоро ще пресече пътя им и ще го имат само за себе си. Чиста случайност бе, че се запътиха далеч от засенчената ниша, където незабелязана Маделин се бореше с раздвоението си между повика да избяга и копнежа да отдаде душата си.

Гейбриъл освободи бавно устата на Маделин и ръката му се плъзна преднамерено бавно от челюстта й надолу по шията. Тя преглътна конвулсивно, а дишането й се забърза и накъса, докато дългите му пръсти си проправяха път по ключицата й. Когато достигна рамото й, ръката му се плъзна под шала й и го избута на пода.

— Трябва ли винаги да изскачаш върху ми от сенките? — попита тя. По кожата й преминаха тръпки.

— Ако не изглеждаше толкова дяволски изкусително, можеше и да се въздържа.

Изкусително? Част от нея мислеше, че това е нелепо, друга част се наслаждаваше на думите. Тя жадуваше за докосването му… поне в този момент.

Да, той би могъл да я нарани, да я използва и да я захвърли, и все пак наградата, която й предлагаше всеки път щом погледнеше в очите й, натежаваше в полза на риска. Сякаш беше обсебена. Бе станала пристрастена към вълнението, което усещаше, когато беше с Гейбриъл. И колкото и да искаше да се преструва, че е другояче, трябваше да признае, поне пред себе си, че очакваше компанията му, вниманието му всеки ден, откакто бе паднала в неговото езерце.

Ръката му запали кожата й, когато се понесе с разперени пръсти от рамото към гърдите й. Знаеше, че може да усети лудия бяг на сърцето й под дланта си, защото тя усещаше силните удари на неговото до гърба си.

— Нервна ли си? Възбудена? — прошепна думите Гейбриъл. — Или уплашена?

— Да — отвърна тя.

Тихият му смях се изгуби в косата й.

— Как го правиш?

— Кое?

— Вбесяваш ме и ме очароваш едновременно. — Той потърка леко наболата си брада зад врата й. — Подлудяваш ме, Маделин — каза Гейбриъл срещу кожата й. — Ти също го усещаш, нали?

Тя въздъхна тихо в знак на съгласие и затвори очи.

Устните му погалиха крайчеца на ухото й.

— Сега виждаш ли опасността, риска от хитростта ти?

— Каква х-хитрост? — попита тя и в отговор бе придърпана грубо към него. Дъхът й изглежда бе заседнал в гърдите й. — Имаш предвид… имаш предвид Шарлот и брат ти ли? Защото ако е така, трябва да знаеш, че ще продължа с усилията си да защитя приятелката си от безсърдечни, егоистични развратници, докато встъпи в брак с достоен, приятен мъж, който…

Ръката му отново покри устата й.

— С удоволствие бих искал да чуя какво още имаш да кажеш — прошепна той тихо в ухото й и това накара краката й да се подкосят. — Но предпочитам да остана незабелязан в момента.

— Съжалявам. — Маделин измърмори срещу ръката му и той откри устата й отново. — Криеш ли се? — попита тя задъхано.

— Аха — бе ленивият му отговор. Устните му сега се притиснаха към слепоочието й. — Глупавите девойчета ме следят откакто напуснах стаята си. Дяволски досадно е, но мисля, че вече се отказват.

Мисълта, че този силен, интелигентен възрастен мъж се крие от две млади жени, бе нелепа. Тя щеше да се изкиска, ако не беше опияняващото разсейване от усещането на дъха му в ухото й и топлият му мъжки аромат, който я заливаше. Както стоеше така прилепена към предната част на тялото му, а лявата му ръка бе обвита около кръста й, тя можеше да усети твърдостта на бедрата му, притискащи се в нейните и повдигането и спускането на топлите му гърди срещу гърба си.

— Изключително ми е трудно да се концентрирам, предвид нашата близост — прошепна тя с настойчива молба.

— Добре. На мен също.

Но той не помръдна дори със сантиметър.

— Бих искала да ти кажа… знам причината за преследването им — каза тя. — А ти?

Тя усети кимването му.

— О, да — каза той провлачено и гласът му прозвуча като ниско мъркане. — Те искат същото като теб.

— Така ли? — Веждите й се събраха, но веднага след това се отпуснаха, тъй като той гризна меката част на ухото й със зъби.

— Наумили са си да променят мнението ми за брака. Проклетите бавно загряващи същества си губят времето с тази глупава игра. Освен това — той въздъхна и целуна врата й, — аз предпочитам твоя подход.

— Моят подход? — Тя примигна, а след това изведнъж всичко, което той беше казал за „признанието“ придоби смисъл. Гейбриъл очевидно си мислеше, че тя заговорничи заедно със сестрите Феърборн. Това трябваше да е. Но откъде му беше дошла тази идея? Маделин наклони главата си назад, за да го погледне, въпреки че не можеше да го види в тъмното. — Но аз не съм…

Той улови устните й, целувайки я с такава нужда, с такава дива страст, че изведнъж тя се почувства благодарна за стоманената хватка на ръката му около кръста си, защото вероятно щеше да рухне на пода. Целувката му бе напълно завладяваща. Едновременно опияняваща и поразителна. Маделин искаше да отвърне на бурната му страст, но неопитността й не го позволяваше. Устата му се движеше жадно върху нейната, вземаща, даваща, опитваща, докато тя бе завладяна от копнежа за нещо повече.

И тогава езикът му проникна в устата й и всички логични мисли отлетяха надалеч. С дълбоки непрестанни движения на езика си, той изследваше топлината й, карайки я да изтръпва от удоволствие. Маделин изскимтя тихо и опита да се завърти в хватката му, за да се обърне към него, но той я държеше здраво. Тя усещаше ръцете си безполезни в сегашната им позиция, така че се вкопчи в ръката му. Мускулите му бяха опънати под пръстите й.

Гейбриъл държеше едната си ръка безопасно върху бедрото й, а другата на кръста й. Той жадуваше да обхване гърдите й, да я мачка и да гали всеки сантиметър от кожата й. Но не можеше да си го позволи. Подозираше, че няма да може да спре.

Вкусът й бе толкова хубав и усещането бе така естествено. Никога преди това не бе преживявал такава страст, такова шеметно и всепоглъщащо усещане. Той я искаше, желаеше всичко от нея — сърцето, ума, душата и по-специално тялото й. Точно сега. В този коридор или на пода, или до стената, не го интересуваше. Но също така и не смееше. Не и когато тези проклети близначки подскачаха наоколо, не и когато гостите очакваха присъствието му по време на вечеря… не и когато невинната жена в ръцете му нямаше никаква представа за опасността, в която се намираше. Той отдръпна устата си от нейната и тялото му се разтрепери напрегнато от опита му да обуздае глада си.

Тя последва устните му с тих стон, копнеейки за още. Маделин се изви срещу него и това го подлуди.

— Не, Маделин. — Гейбриъл притисна пръст до устните й и тя го пое в устата си, докосвайки го с върха на езика си. — О, боже, нямаш представа — изстена той.

— Тогава ми кажи — прошепна тя. — Продължаваш да спираш. Осъзнавам, че съм невинна, но дори човек с минимално количество мозък знае, че има още. Ти ме целуна, но нищо повече. — Тя сви рамене. — Не ти доставям удоволствие.

Нелепото й изявление запали глада, погребан в него. Сграбчвайки ханша й с ръце, той я притисна към твърдата си възбуда.

— Това изглежда ли ти като неудоволствие?

За негова изненада, бедрата й се преместиха срещу него и той почти изпъшка.

— Нощ след нощ се мъча да заспя, да потъна в забравата на съня, но умът и тялото ми жадуват непрестанно за теб, единствено за теб. — Докато говореше, той триеше хълбоците си бавно към нейните и тя продължи да го изумява, като откликна на движенията му. — Всяка сутрин се събуждам твърд като камък, а единственият лек е студена баня… и тогава те виждам, помирисвам те. Мъчение е само да знам, че спиш под покрива ми. — Той се протегна и сграбчи корсажа й. Задърпа го надолу и освободи гърдите й. — А роклите ти… почти изпадаш от тях. Като култивиран джентълмен се преструвам, че не го забелязвам, но през цялото време ме подлудяват. — Той обхвана тежките й гърди с ръце и започна да ги мачка и да описва кръгове около зърната й. От гърлото й изригна дълбок стон и тя се облегна напълно срещу опората на гърдите му.

Главата на Маделин се отпусна върху рамото му. През нея преминаха вълни от удоволствие и тялото й се предаде на докосването му. Тогава, докато Гейбриъл продължаваше да дразни едната й гърда, другата му ръка сграбчи в шепа полите й и се зарови отдолу. Накрая я докосна, като хвана коляното й и го притисна, а след това прокара голямата си, топла ръка по меката кожа от вътрешната страна на бедрото й, плъзгайки пръстите си под жартиера, придържащ чорапа й. Вместо да стисне бедрата си заедно, те се разтвориха по собствена воля. Мускулите на краката й трепереха от странна нужда, когато ръката му спря на сантиметри от влажния й център. Точно когато тя мислеше, че той не би се осмелил да я докосне, дланта му я обгърна там и дъхът й заседна в гърлото.

— Предупредих те — прошепна той и плъзна единия си пръст в нейната влажност — да стоиш далеч от мен, да престанеш да ме изкушаваш. — Той залюля бедрата си към нея, като през цялото време движеше пръста си навътре и навън в същия ритъм. Шокът от проникването му едновременно я развълнува и смая. Задъхан стон се изтръгна от устните й и тя потръпна от удоволствие, отвръщайки на ритъма, който налагаше той с тласъците към бедрата й.

Гейбриъл я засипа с порой от леки целувки по врата, докато хлъзгавите му пръсти се движеха безмилостно.

— Виждаш ли сега, прекрасна моя, защо държах ръцете си далеч, когато те целувах, осмелявайки се единствено да докосна лицето ти?

Тя успя само да поклати глава, защото бе твърде погълната от усещанията, които дразнеха тялото й и сякаш я подтикваха към някакъв невиждан хоризонт.

— Дълбоко в себе си знаех, че когато те докосна веднъж, никога няма да мога да спра. — Гейбриъл потъна по-дълбоко, а палецът му подразни великолепното чувствено възелче от плът между нейните гънки. Той леко захапа врата й. — Това — изръмжа той — е само началото на всичко, което планирам да направя с теб.

Маделин вдигна ръка, за да прокара пръсти през разрошената му коса. Пръстите му продължиха да милват безспирно сърцевината й, а другата му ръка да притиска гърдите й. Той я владееше, докато създаваше магията си и манипулираше тялото й, сякаш беше екзотичен музикален инструмент в умелите му ръце. Безбройни усещания се стрелкаха в нея и сърцето запърха в гърдите й.

— Това е, Маделин — прошепна той в ухото й. — Отдай се, просто му се отдай…

Движенията й станаха неистови и хиляди искри сякаш я заляха като бушуващо море от плашещо удоволствие. Главата й се отметна на рамото му и тя ахна, готова да извика името му, но той я спря, като улови устата й със своята в дълбока, съвършена целувка, която изглежда продължи вечно. Сърдечният й ритъм постепенно се успокои, въпреки че все още биеше тежко и силно, и тя смътно осъзна това, което се беше случило току-що. Мислите й бяха толкова замъглени, че се чувстваше така, сякаш е наполовина заспала.

И тогава с рязкост, която почти я накара да се препъне, Гейбриъл я пусна и се отдръпна. Треперейки, тя се обърна към него, за да види дали е намръщен или усмихнат, дали желанието все още тлее в очите му, но той бе само една голяма сянка в тъмното.

Гейбриъл внимателно оправи корсажа й и подреди полите й като отговорна камериерка на някоя дама. Наведе се ниско, за да вдигне шала й и след като го изтупа, го постави на раменете й.

Способността да говори, изглежда, я беше напуснала. Мислите се блъскаха в главата й в необуздана буря от емоции.

Гейбриъл я бе посветил в усещания, които не знаеше, че съществуват до преди няколко минути. Част от нея искаше да заплаче, защото бе спрял. Тя желаеше повече от него, от докосването му. И беше казал, че това е началото? Господи, трябваше да се радва, че беше спрял, защото със сигурност щеше да му се отдаде напълно. Само че тогава ще бъде изцяло и наистина компрометирана. А Гейбриъл не би се оженил за нея. А и дори той да го искаше, можеше ли тя да се превърне от напълно неподходяща личност в образец на съвършена херцогиня? Не. Не би могла. Тя бе неподходяща за херцогиня и Гейбриъл й беше казал това на първия й ден в Уолвърест.

Като му позволяваше волности с тялото си, независимо от това колко много им се наслаждаваше, тя се излагаше на същата комбинация от болка, от която се опитваше да предпази Шарлот така настойчиво.

Душевната болка, причинена от това да обичаш някого, който вижда само недостатъците ти.

Звънецът за вечерята прозвуча в далечината. Гейбриъл надникна от скривалището им, хвърли бърз поглед наоколо, после я хвана за ръката и я изведе от тъмнината в широката осветена от свещи зала.

— Отишли са си — каза той, имайки предвид близначките. Обърна се към нея и искрящите му сини очи я пронизваха до дъното на душата й. Хващайки лицето й нежно с ръка, той целуна носа й, скулите й, а после пристисна устни за кратко към нейните. — Заслужаваш повече от прелъстяване в ниша — каза Гейбриъл, докато нагласяше няколко къдрици на главата й.

Най-накрая, на меката светлина, тя имаше възможност да огледа внимателно външния му вид. Все още облечен в черните си вечерни дрехи, той изглеждаше общо взето безупречно, освен леко разбърканата му косата, където бе прокарала пръстите си. Тя, от друга страна, определено се чувстваше омачкана. Сякаш бе облякла роклята си, за да поспи и после просто се е изтъркаляла от леглото и директно е тръгнала за вечеря.

— Ще закъснеем — отвърна тя. — Ти трябва да придружиш леля си. Без съмнение, всички те чакат.

— Нека чакат — каза той и я целуна отново.

Тя се изправи на пръсти, опитвайки се да задълбочи целувката, но той не й позволи и извърна устата си със стон.

— Гейбриъл — каза тя, като сложи ръка на ръкава му. — Трябва да знаеш, макар че дочух близначките Феърборн да говорят за теб, аз не участвах в разговора им… в техния заговор. Никога не съм мислила да се опитвам да променя решението ти.

Лазурният му поглед бе твърд, макар и съмнението да остана в дълбините му.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че присъствието ти тук, Маделин, се основава единствено на желанието ти да спечелиш любовта на брат ми?

— Не — каза тя, осъзнавайки изведнъж, че откакто я бе дръпнал в тъмната ниша, се обръщаше към нея по име. — Не се интересувам от брат ти.

— Тогава искаш да кажеш, че си тук просто, за да предотвратиш клюките и социалното порицание, които неминуемо щяха да последват, ако бе отказала поканата ми?

Той изглежда задраскваше точки в списък, който съществуваше само в съзнанието му.

— Не — отговори тя, като усети как й прилошава, докато той си проправяше път към истината. Нямаше как да знае каква ще бъде реакцията му като разбере. Гняв. Смях. Или по-лошо, съжаление.

Той се изправи в цял ръст.

— Тогава е желанието ти да предпазиш приятелката си от брат ми — заяви той. — Мога само да се възхищавам на предаността ти, независимо че усилията ти ще се окажат безполезни. Ако той избере нея за своя невеста и тя приеме, не можеш да направиш нищо, за да ги спреш.

— Това не е всичко — каза Маделин, игнорирайки нападката му, макар че тя се появи като непредвидена помощ. — Моята мащеха мисли, че аз… работата е там, че тя си мисли… — Маделин погледна към земята, правейки малки кръгови движения с върха на зелените си сатенени пантофки. Като пое дълбоко дъх, тя вдигна брадичката си и го погледна право в очите. — Мащехата ми мисли, че мога да те накарам да пожелаеш да се ожениш за мен.

Той кимна бавно със сериозно изражение. Напрегнатият му поглед бе толкова прям, че тя се изчерви още повече, макар да знаеше, че лицето й вече е по-червено от косата й. Разбира се, Гейбриъл не каза нищо и я накара да се чувства сякаш току-що му е казала началото на някаква шега и той търпеливо чака да чуе останалата част от нея.

Тя прочисти гърлото си.

— Никога не съм казвала, че съм съгласна с нея и разбираш ли, аз дори се опитах да й обясня колко невъзможна и напълно неразумна е идеята й.

Звънецът за вечерята прозвуча отново и тя продължи да бърбори бързо, опитвайки се каже всичко открито и до край.

— Но не можех да променя мнението й. Когато се омъжи за баща ми…

— Маделин — прекъсна я той, само че тя не спря да говори.

— … той продаде на семейството й Уилоубрук. Единственият дом, който някога съм имала. Преди смъртта си, баща ми я помоли да ме върне у дома, след като най-накрая осъзна, колко е важно за мен…

— Маделин — каза той тихо. — Предположението на мащехата ти е било правилно.

И тогава тя затвори устата си и устните й сякаш залепнаха. Всъщност, единственото нещо, което изглежда можеше да прави, бе да примигва и да ходи. Остана в това състояние през целия път до гостната, по време на бързото представяне на леля му Юджиния и докато стигнаха до масата за вечеря.

Дали искаше да каже, че го е изкушила към брак? Защото така изглеждаше. Беше ли това хубаво? Подозираше, че отговорът е не. Той очакваше безупречност в маниерите, в облеклото, в речта. А тя бе пълна с недостатъци. Сигурно не го беше разбрала.

Трябваше да остане сама, да помисли, да подреди обърканите си мисли. Да бъде заобиколена от хора, някои от които не познаваше, само я изпълваше с неудовлетвореност. Докато се усмихваше и кимаше с глава учтиво към един познат, който й каза нещо от другата страна на масата, внезапно я обхвана раздразнение. Тя въздъхна, надявайки се, че вечерята ще приключи бързо и без особени събития. Вместо след това да се оттегли в гостната за чай и игра на карти, щеше да се оправдае с главоболие и да се върне в стаята си. Да, това бе великолепна идея.

* * *

Поради някаква грешка в установения ред на ранговата йерархия, лорд Ротбъри беше настанен до Маделин. Докато се опитваше да се преструва на хладнокръвна, каквато съвсем не се чувстваше, графът се втренчи напълно безмълвно в нея и предизвика необичайно и надменно раздразнение у Маделин.

Един лакей постави купичка със супа от фазан пред нея. С ръце скръстени в скута, Маделин се обърна към Ротбъри, мъчейки се да не забелязва неясните очертания на Гейбриъл с периферното си зрение, начело на дългата маса и киселото изражение на лицето на леля му в дясно от него.

— Моля ви, сър, защо ме гледате така втренчено?

— Мила моя — каза Ротбъри провлачено. — Вие положително сте зачервена.

— Тук е топло — посочи тя с рязък тон.

— А косата ви — каза той и пъстрите му кехлибарени очи се вдигнаха към върха на главата й, — със сигурност е разрошена.

Устата й се опъна в тънка линия и тя вдигна лъжицата си.

— Това е проблемът с косата, когато се къдри.

— И какво е това? — попита Ротбъри, изучавайки врата й.

— Кое? — попита тя, вдигайки ръка, за да потърка смутено мястото, което наблюдаваше той.

— Червени следи… — Графът кимна, очевидно съгласен със себе си. — Определено някакво ожулване, сякаш мъж е отъркал челюстта си…

— Предполагам, че е от нервност. Само нервност.

— И устните ви, скъпа моя… — Той се наведе ниско и прошепна: — обзалагам се, че са подути и пулсиращи.

— Сега сигурно ще ми кажете какви големи очи имам.

Той се засмя тихо.

— Не — каза Ротбъри, клатейки светлокестенявата си глава. — Въпреки че са такива. Но ще кажа, че изглеждате така, сякаш току-що сте…

— Моля ви, милорд — предупреди тя, като спря докато поднасяше лъжицата към устата си. — Умирам от глад, наистина, и вашият разговор… забавя задоволяването на глада ми.

— Разбира се — каза той и замахна с ръка. — Предпочитам да ми стане навик да бъда в услуга на дами, които са завладени от сърдечен глад.

Тя кимна разсеяно и довърши супата си.

Когато бе сервирано третото ястие, Маделин осъзна, че се оказва все по-трудно да избягва разговора, като тъпче храна между устните си. Не беше много гладна и ако пийнеше още вино, щеше да изпадне в безсъзнание, преди лакеят да донесе десерта.

Честно казано, тя се чувстваше много горда от себе си в момента. От доста време успяваше старателно да избегне разговора с Ротбъри и изобщо не поглеждаше към Гейбриъл. Е, само веднъж. Добре де, три пъти. Но, слава богу, той не срещна погледа й. Тя не мислеше, че ще издържи, ако се случи. Вместо това, той бе зает да хвърля въпросителни погледи към лорд Ротбъри.

На масата се разнасяше жужене от отделни разговори, но Маделин беше единствената, която не им обръщаше внимание. От другата страна на Ротбъри седеше Шарлот, а до нея — Тристан. Всеки път, когато братът на Гейбриъл се навеждаше ниско, за да прошепне нещо в ухото на Шарлот, Маделин се накланяше към Ротбъри, за да чуе.

— Мис Хейууд — каза Ротбъри, обръщайки се към нея с парче печено говеждо месо на вилицата си. — Опитвате се да флиртувате с мен или да чуете разговора вляво от мен?

Тя отпи от виното си. Въздъхна и се взря в красивото лице на графа. Очите му плуваха леко и тя осъзна, че виното е размътило главата й.

— Страхувам се, че подслушвам — призна тя.

Той поклати глава.

— Жалко. Надявах се на първото ми предположение.

Тя хлъцна.

— Моля ви, бихте ли могли да ми кажете… какво точно си говорят?

— О, каква сте непослушна — каза той провлачено с усмивка. — По-скоро бих предпочел да се възползвам от вас, в сегашното ви състояние. Но тъй като Уолвърест със сигурност ще прониже сърцето ми с ножа си за вечеря, ако се опитам, смея да кажа, че да, бих могъл да ви помогна.

Тя преследваше едно грахово зрънце из чинията с вилица си, докато чакаше Ротбъри да подслуша разговора между лорд Тристан и Шарлот. Беше изкусен подслушвач, помисли си тя, пъхайки граховото зърно в устата си. Външният му вид никога не би издал истинските му намерения и междувременно дори успяваше да поддържа непринуден разговор с друг граф, седнал срещу него. След няколко минути тя стана неспокойна и дори започна да се тревожи, че е забравил това, което трябваше да направи.

Най-сетне той се обърна към нея.

— След вечеря — прошепна той. — В неговата библиотека. Нещо за някаква книга за редки орхидеи. И тя трябва да носи само боне, очила и чорапи.

— О, не — каза Маделин удивено.

— Почакайте. Добавих последното от себе си. Моя малка фантазия.

— О! Този негодник! Трябва да ги спра. Да спра него. — Тя понечи да погълне още една глътка вино, но чашата беше празна. Почти веднага се появи лакей, който взе чашата й и я замени с пълна. Тя се протегна за нея, но Ротбъри я достигна първи и я постави далеч от обсега й.

— Разбира се, аз никога няма да разваля уговорена романтична среща. Обаче вие не можете да се влачите и да спасявате девици, с нос заровен в килима.

— Да, разбира се. Прав сте. — Тя се опита да стане, но той я задържа, като притисна ръката си към нейната.

— Поне изчакайте вечерята да приключи — предложи той.

Настанявайки се обратно на мястото си, тя поклати глава, за да я прочисти, тъй като стаята изглеждаше наклонена.

— Мис Хейууд — извика лейди Юджиния от дъното на дългата маса. — До моето внимание достигна информацията, че майка ви е била американка.

Шепотът и мърморенето на останалите гости заглъхна.

При споменаването на майка й, Маделин се изправи в стола си.

— Да, беше. От Бостън.

Лейди Юджиния се усмихна, сякаш току-що бе намерила последното парче от пъзела. Тя се облегна назад в стола си и стисна самодоволно ленена салфетка с цвят на слива между ръцете си.

— Това обяснява изцяло вашата природа, дете.

— Лельо — каза Гейбриъл предупредително.

Около тях група от лакеи отнасяха подносите с предястията и ги заменяха с ястия от малинов крем. Те работеха мълчаливо и усърдно, без да обръщат внимание на нарастващото като противно зловоние напрежение в стаята.

Маделин съжаляваше за количеството вино, което бе погълнала. Трезва, тя би била в състояние да прикрие емоциите си. В момента тя подозираше, че лицето й е като отворена книга.

— И какво точно в моите обноски обяснява произхода ми, милейди? — попита тя и ръцете й започнаха да треперят.

— Ами, вашата склонност към непохватност. Да не говорим за поведението ви. Винаги съм казвала, че можеш да разпознаеш американеца само от начина, по който върви…

— Лельо — отново се чу смразяващото предупреждение на Гейбриъл.

— Винаги извършвате някакво движение — продължи тя с усмивка, — върлинести, отпуснати крайници, които се размятат на всички страни. Въпреки това, аз вярвам, че със строг учител, разбира се, тези недостатъци могат да бъдат изгладени.

Розалинд прочисти гърлото си от другата страна на леля си.

— Лельо, разказах ли ви за разходката, която предстои утре? Ако времето позволява, си помислих, че дамите биха искали да се разходят в…

— И, разбира се, начинът, по който говорите — продължи леля му. — Толкова високо. Една от моите приятелки, покровителка на „Алмак“, ми каза, че никога не й се е налагало да ви помоли да повторите. Вие определено не мънкате, скъпа.

— Лельо Юджиния — изръмжа Гейбриъл през зъби.

Маделин погледна надолу и забеляза разсеяно как лорд Ротбъри избутва пълна чаша вино към нея, очевидно, за да я улесни. Тя обаче не я взе, защото знаеше, че така, както бе подпийнала в момента, никакво количество вино нямаше да е в състояние да намали унижението от това да бъде нарочена за обект на подигравки.

— Но сега виждам защо племенникът ми е решил да позволи името ви да остане в списъка — каза лейди Юджиния, потапяйки лъжицата си в десерта пред нея. — Не е голяма тайна, че по-младият ми племенник се наслаждава на добро…

— Достатъчно! — Гейбриъл удари с юмрук по масата и я разклати. Тежка тишина изпълни стаята и всички очи се завъртяха последователно от херцога към леля му. — Няма да позволя… един от гостите ми да бъде обиждан на масата ми, в дома ми, още по-малко от леля ми.

Един от гостите му. Маделин преглътна, борейки се с изненадващ пристъп на болка. Това ли беше всичко, което означаваше за него? Изведнъж това, което се бе случило в нишата преди вечеря се превърна в позорен спомен.

Лейди Юджиния изглеждаше сякаш току-що е вкусила нещо доста горчиво. Маделин си представи как се е почувствала от очевидното неодобрение на по-големия си племенник.

— Мис Хейууд бе поканена заради нейните уникални качества — заяви Розалинд на висок глас, гледайки Маделин открито, докато говореше. — Тя е изкусен художник, който изработва силуети. И по-важното е, че аз много я харесвам.

Лорд Феърборн се засмя добродушно, изненадвайки Маделин с окуражаващо бащинско намигване.

— Тя със сигурност не е глупава. Тези американци са дръзки до мозъка на костите си. Никога не съм познавал по-оптимистична сбирщина. — Той вдигна чашата си към нея и отпи.

Всички около нея подхванаха разговорите си наново. Чуваше се ниско буботене, докато гостите на масата чуруликаха, мърмореха, смееха се и просто си приказваха, сякаш не се беше случило нищо необичайно. След като вече не бе в центъра на вниманието, Маделин издиша, благодарна за разсейването им, но все още измъчвана заради безразличния начин, по който я бе нарекъл Гейбриъл.

Съвестта започна да я тормози. Как трябваше да я нарича? Своя любовница? Жената на сърцето му? Проститутката в коридора? Усмихвайки се кисело, тя поклати глава. Нямаше право да го упреква за думите му. Тя никога не му беше позволявала да я нарича Маделин, въпреки че той го правеше във всеки удобен случай. А и да се обърне към нея по такъв неофициален начин, щеше да предизвика горски пожар от клюки. Но най-малкото би могъл да каже „мис Хейууд“. Тя изпусна една трепереща въздишка.

— Добре ли сте? — попита Ротбъри.

— Да, добре съм. — Може би беше прекалено чувствителна.

Вечерята приключи без повече препятствия. Когато дамите започнаха да се изправят, за да се отправят обратно към гостната за чай и още разговори, джентълмените станаха уважително.

Маделин погледна към Присила, която по-рано бе много доволна да види, че тя пристига със закъснение в гостната, под ръка с херцога. Сега мащехата й привлече вниманието на Маделин и кимна с глава към края на масата, където стоеше Гейбриъл.

Когато се обърна, погледът на Маделин незабавно срещна този на Гейбриъл. Неговият бе собственически и напрегнат и тя потръпна, докато очите му я изгаряха.

Заля я топлина, която изведе на преден план в ума й спомена за целувката му, за ръцете му, бродещи върху кожата й, за порочната наслада от докосването му. Тя затвори очи. Когато ги отвори секунда по-късно, Гейбриъл я дари с усмивка и кимна. Тя отново почувства онова странно усещане, сякаш той можеше да чете мислите й и тихо й обещаваше от другия край на стаята, че има намерение да я притежава.

Тя преглътна с усилие и погледна настрани, като се преструваше на заинтересувана от разговора вдясно от нея. Трябваше да изпъди всички мисли за Гейбриъл от ума си. Той може и да я искаше, както и тя него, но имаше една безкрайно по-важна задача в момента.

Лорд Тристан имаше намерение да съблазни приятелката й в рамките на следващия час и тя трябваше да го спре.

Когато Ротбъри се отдалечи от масата, Маделин видя, че столовете на Шарлот и Тристан са празни.

Тя огледа стаята, но двойката беше изчезнала. Библиотеката му. Той я бе завел в библиотеката си под предлог, че иска да й покаже някаква книга.

Сега тя стана, извини се и напусна стаята без колебание. Въпреки че знаеше къде се намира частното крило на замъка от обиколката, нямаше представа къде са стаите на лорд Тристан. Тя пое дълбоко дъх и си напомни, че да си пъха носа наоколо беше нейна специалност.