Оливия Паркър
На лов за съпруга (11)

10

Маделин вдигна поглед към блестящи сини очи и лице, обримчено от разрошена грива от абаносови кичури.

— Гейбриъл — ахна тя.

— Ах, по дяволите! — Херцогът сведе тъмнокосата си глава. — Страхувам се, че те взех за другиго — каза той и когато я вдигна отново, лицето му се оказа опасно близо до нейното.

— Б-би ли ми казал за кого?

Гейбриъл поклати бавно глава, не за да отхвърли нейното искане, предположи тя, а от ярост към себе си. Когото и да очакваше той, цялото му тяло бе стегнато и в готовност за внезапно нападение.

Изглеждаше леко разрошен. Наболата брада по брадичката и челюстта му й казваше, че днес не се е бръснал. А шалчето му висеше свободно около опънатите мускули на врата му.

— Значи тъкмо напускаш галерията със скулптурите? — попита той гневно. Наведе се към нея и ръцете му се опряха на стената, обграждайки раменете й.

— Н-не.

— Тогава какво правиш, промъквайки се на пръсти в тъмнината? — Погледът му се спря върху устата й. Без да нарушава съсредоточеността си, той измести тежестта на тялото си. Но това действие не направи позата им по-малко скандална, ако някой случайно се окажеше в коридора.

Тя преглътна, разсеяна от първоначалния си страх и усещането за топлото му дълго тяло, което бе така близо до нейното.

— Изгубих се… ох, няма смисъл да го крия. Търсех вашата картинна галерия. Икономът беше забравил ключа.

У Гейбриъл се надигна горчивина, породена от дръзката й лъжа. Докато обикаляше из замъка, преследвайки Ротбъри, той бе попаднал на лейди Бийчъм, която твърдеше, че може да намери странстващ гост отвъд двойните вратите на приемния салон. Не бе повярвал на жената, тъй като тя миришеше силно на алкохол и се поклащаше така, сякаш бе на борда на плавателен съд.

Въпреки това се бе почувствал принуден да провери твърдението й, за да се увери, че графът не дебне наоколо, приготвяйки се за атака. Когато се бе промъкнал в тъмния коридор, бе дочул как обнадеждени девойки съчиняват таен план да спечелят него вместо Тристан.

И сега Маделин стоеше пред него, очевидно тъкмо идвайки от разговора с другите. Той поклати глава, взирайки се в нея. Надяваше се свирепият му поглед да я принуди да признае истината.

С каменно изражение, Гейбриъл наблюдаваше как тя преглъща конвулсивно.

— А ти откъде се появи? — попита тя.

Той повдигна ъгълчето на устата си в невярваща самодоволна усмивка.

— Има ли нещо, което би искала да ми обясниш?

— Ами… не — промърмори тя, смутена от въпроса му. Може би трябва да му обясни ефекта, който имаше той върху тялото й, докато стоеше толкова греховно близо, помисли си Маделин. С всеки дъх, който си поемаше, корсажа й се триеше в гърдите му. Тя се опитваше да не забелязва, но усещането бе трудно за пренебрегване.

— Не е безопасно да се скиташ сама в тъмното — отговори той мрачно.

Предупреждението му разпали любопитството й.

— Защо? Да не би да има гладни зверове наоколо? — попита тя с нервен кикот.

— Наистина има.

Стресната от тихите му думи, тя поиска да срещне погледа му, за да разбере, дали той отново я дразнеше, както често правеше, но не можеше да спре да се взира в устните му. Маделин затвори очи. Всичко, което трябваше да направи, бе да се повдигне на пръсти…

Той се наведе по-близо и прошепна:

— Тръгвай. Веднага. Върни се при другите.

Но Маделин не искаше да си тръгва. Копнеж, внезапен и нежелан, се надигна вътре в нея и тя потръпна, осъзнавайки, че иска — не, нуждаеше се той да я целуне отново.

— Прав си. Трябва да тръгвам — започна Маделин, без да се интересува, че изказва мислите си на глас. Тя се втренчи в устните му. — Изобщо не е пристойно да желая целувка.

Маделин имаше време единствено за едно кратко вдишване, преди устата му да връхлети и завладее нейната веднъж, два пъти, а след това отново и отново, за поредица от отделни и дълбоки целувки, всяка от които ограбваше дъха й. Интензивна, твърде кратка вълна от удоволствие възбуди сетивата й, пробуждайки изненадан, но ленив стон от дълбините на гърлото й.

Гейбриъл отдръпна устата си и пое дъх бавно и дълбоко. Тя искаше повече, знаеше го инстинктивно. И нямаше нищо, което той да желаеше повече в този момент, от това да я вкуси отново по същия начин. Ухаеше толкова сладко, устните й бяха така меки и нетърпеливи.

Само че той искаше повече, много повече, отколкото имаше право да изисква от тази жена. Пищният й бюст се повдигаше и спускаше срещу гърдите му, предизвиквайки изкусителни усещания. Във вените му се разбушува разтапящо желание, несравнимо с нищо, което бе преживявал досега. Устата му, зъбите му по-специално, изгаряха от желание да докоснат меката кожа, издигаща се над корсажа й.

— Трябва да тръгваш — прошепна той дрезгаво.

О, но всичко приключи, преди да започне, помисли си Маделин. Той я караше да се чувства замаяна, женствена, желана, и съзнанието, и тялото й жадуваха за повече от вниманието му.

— Моля те, не още — прошепна тя и наклони лицето си към неговото.

Той затвори очи с нисък стон, сякаш това да знае, че тя иска повече от неговото докосване, му причиняваше физическа болка. Видя как гърлото му се сгърчи, когато преглътна. Подпрените му на стената ръце, които обграждаха раменете й, трепереха под натиска на яростния му самоконтрол. Тя се питаше, дали Гейбриъл мисли, че е направил грешка и в действителност е отблъснат от това, което току-що беше сторил.

Но напротив, той се чудеше дали тази омайна жена осъзнава властта, която упражнява над него. В този момент, тя можеше да поиска от него всичко на света и той нямаше да има друг избор, освен да изпълни желанието й. Никога не се бе чувствал толкова съвършено слаб.

При колебанието му, смелостта на Маделин се разклати и тя извърна лице, засрамена от поведението си. Затвори очи, залята от смущение. Тя искаше той да я целуне, а той очевидно не искаше нищо повече от това, тя да си тръгне.

От врата към гърдите й се спусна влажна топлина и тя отвори очи леко, за да види, как Гейбриъл навежда глава към корсажа й. По цялото й тяло се разпръснаха тръпки на удоволствие, когато гладките му устни докоснаха кожата при деколтето й. Той изръмжа ниско и вдигна глава, а зъбите му изскърцаха.

— Искам те. Милостиви боже, колко те искам. Не мога… — Той прочисти гърлото си. — Тръгвай.

Маделин си пое дълбоко дъх, опитвайки се да намери сила да се обърне и да си тръгне. Той беше прав. Тя трябва да си отиде, но това не я спря да почувства възмутителен пристъп на разочарование при тази мисъл.

Но в този миг изваяните му устни преминаха през скулата й. Миглите й трепнаха и се затвориха.

— Моля те, Гейбриъл — прошепна тя.

Без да сваля ръцете си от стената, Гейбриъл се отдръпна назад, като не позволяваше на нито една част от тялото си да докосва нейното, с изключение на гърдите му, които се повдигаха при всяко поемане на въздух.

— Моля те, Гейбриъл, какво? — попита той.

— Целуни ме отново — прошепна тя.

— Както искаш — чу се мрачният му шепот.

И тогава той се наведе, плъзгайки леко наболата си брадичка надолу по бузата й, докато топлите му устни търсеха нейните. Той миришеше леко на бренди и естествена кожа и Маделин преглътна, опиянена от усещането. Ръцете й висяха отпуснати до тялото й. По гръбначния й стълб се спуснаха тръпки и тя наклони глава, повдигайки брадичката си. Гейбриъл я целуна кратко и безмълвно по брадичката, а след това, с глух стон, притисна устни в нейните и се зае да ги изследва нежно.

Докато стояха там в тъмния коридор, устата му бавно и методично се плъзгаше по нейната, без да спира. Той се наслаждаваше на устните й, сякаш бяха необичайно, възхитително сладки. Вкусваше всяко медено кътче на устата й, потапяше и движеше езика си мъчително бавно, като че ли разполагаше с цялото време на света. Гейбриъл държеше ръцете си, опрени на стената и Маделин смътно си помисли, че е благодарна за това. Само силата на неговата целувка бе достатъчна, за да размекне коленете й.

В тъмнината тя се чувстваше погълната от него. Надолу по тялото й се разля течна горещина, която се събра в центъра на съществото й и се превърна в мека болка. Нямаше представа какво я кара да изпитва това усещане. Знаеше само, че той го провокира и искаше да продължи вечно.

Докато Гейбриъл продължаваше да проучва устата й, едната му ръка се отдели от стената и дългите му пръсти се плъзнаха по голата й ключица, предизвиквайки у нея наслада, която я накара почти да изскочи от кожата си. Ръката му продължи нежно нагоре по врата й, за да обгърне челюстта й в голямата си шепа. Маделин се почувства крехка и деликатна като порцеланова кукла. Макар че усещаше ръцете си тежки, тя ги вдигна, сграбчи реверите на сакото му и го придърпа към себе си, за да задълбочи целувката.

Нейният малък акт на настойчивост отприщи звяра в него. Целувката им се превърна в порой от страст. Стонът на Гейбриъл и ответната женствена въздишка на Маделин нарушиха тъмната тишина на коридора и тя плъзна ръцете си около врата му, за да го придърпа по-близо до себе си. Той засили целувката още повече и пъхна език дълбоко в сладостта на устата й, а бедрата му се притиснаха към нейните, повтаряйки движението по побъркващо порочен начин.

Той продължи своята задълбочена и непоколебима обсада на сетивата й и я приласка безмълвно, когато тя срамежливо се опита да отвърне на ритъма на страстта му. Едната й ръка смело се промъкна под палтото му и се плъзна около кръста му. Тя го дръпна по-близо към себе си, опитвайки се отчаяно да облекчи нуждата, която гореше вътре в нея и почти я подлудяваше.

Гейбриъл изпъшка и рязко притисна ханша си в нейния, тласкайки я силно към стената. Тя сграбчи мощния му гръб, желаейки да почувства повече от него, копнеейки да пропълзи вътре в него. Целувката постоянно ескалираше, устните му се движеха страстно, езикът му галеше нейния, карайки я почти да извика.

Тя плъзна ръцете си нагоре по ръкавите на палтото му и после по раменете му. Вплете пръстите си в гъстите, копринени, черни къдрици на тила му. Той замръзна.

Гейбриъл прекъсна целувката и отдръпна тялото си на разстояние от нея. Задъхан, той я погледна в очите и тя видя силата на сдържаната му страст, стаена в тях. Гърдите и на двама им се повдигаха и спускаха от напрежение. Гейбриъл обърна глава и хвърли поглед към отворените врати на приемния салон, откъдето я бе издърпал преди минути.

— К-какво… — започна Маделин с треперещ глас.

— Върни се в спалнята си. — Той поклати глава, все още, без да поглежда към нея. — И заключи вратата. Ако почукам на вратата ти в рамките на следващите няколко часа, за бога, не ме пускай.

— Аз… аз нямам ключ.

— Тогава избутай нещо много тежко пред вратата — заповяда той грубо.

Тя остана на мястото си, опитвайки се да успокои дишането си. Умът й бе зашеметен от това, което току-що се бе случило между тях.

— Тръгвай — нареди той и острият му тон неочаквано нарани деликатното й състояние.

Горещи сълзи опариха крайчетата на очите й. Тя примигна, за да ги отпъди, наведе се под ръката му, която все още бе опряна на стената и без да погледне назад, запретна поли и хукна. Треперещите й крака не забавиха темпото й по дългия път към отредената й спалня. Щом стигна там, затръшна вратата зад себе си и се облегна на нея. Въздухът не й стигаше. Опитваше да успокои дишането си, за да забави и стабилизира сърдечния си ритъм.

Краката й трепереха. Тя допря пръсти до устните си, които все още пулсираха от чувствената, яростна атака на херцога. Маделин затвори очи и се плъзна на пода. Какво, за бога, се бе случило току-що? Знаеше по-добре от всеки друг, че не бива да позволява да се оплете в мрежата от съблазън на този негодник.

Бе израснала като свидетел на безразличието на баща й към майка й с юношеско объркване. Майка й бе останала равнодушна към тази пукнатина в брака си. И това бе разгневило Маделин. Ако не би могла да има цялото сърце на мъжа, бе казала веднъж на майка си с цялата си осемгодишна ярост, тогава не би искала да има нищо общо с него. Майка й на свой ред се бе усмихнала, бе се навела, за да разроши непокорните й кичури и най-подир й беше казала, никога да не поверява сърцето си на мъж, който има твърде много пари и твърде много свободно време.

— Омъжи се за най-добрия си приятел — бе я посъветвала тя, — без значение дали ще е стабилен младеж или крал на Англия, защото той никога няма да си помисли да разбие сърцето ти.

Маделин се изправи. Замисли се за непоколебимото внимание на Гейбриъл, изтънченото му флиртуване, настояването му да се обръща към него с малкото му име… и реши, че трябва нарочно да я е последвал в тъмния коридор. Утре тя щеше да изиска извинение от него и да го помоли да я остави на мира. Той би трябвало да бъде в състояние да се контролира. Или поне се надяваше да е така, защото изглежда, тя не можеше. Ако не друго, тази вечер бе разкрила част от себе си, която не подозираше, че съществува. Шокираща част, която отчаяно искаше да се върне при Гейбриъл и да му предложи устните си и всичко останало, което поискаше да притежава.

Тя облегна главата си на полираната дървена врата и въздъхна, защото предателският й ум продължаваше да преповтаря целувката им. Докосването му бе толкова нежно, така наситено. И, за бога, искаше й се той да го направи отново. Маделин осъзна изплашено, какъв късмет бе изкарала, че той се контролираше и беше успял да се спре навреме, преди да я съблазни напълно. Нейното тяло, изглежда, не слушаше ума й. Кой знае какво би се случило, ако Гейбриъл не бе сложил край? Можеше само да си представя.

Ротбъри се беше опитвал да я целуне. Но тя никога не бе била толкова зашеметена, че да му позволи да го направи. Беше се извръщала, бягала, или го бе избутвала, а умът й никога не бе копнял да разбере каква би била целувката с него.

Маделин чу щракване и почувства как вратата се разклаща зад нея, сякаш някой се опитва да я отвори. Тя притисна гърба си към нея, а сърцето й се разтупка неравномерно. Мили боже, Гейбриъл беше дошъл!

Преглъщайки, тя погледна с копнеж към шкафа в другия край на стаята и й се дощя да го бе избутала пред вратата, когато преди малко се бе върнала в спалнята си. Вратата изтропа отново. Как, за бога, щеше да го задържи? Дребното й тяло никога нямаше да успее да му попречи да отвори.

— Маделин? — чу се приглушеният глас на Присила от другата страна на вратата. — Маделин? Там ли си?

Дъхът, който бе задържала излезе със звучно свистене от устните й. Това бе просто мащехата й, а не херцогът. Изведнъж се почувства облекчена. И странно разочарована.

— Да… да, тук съм.

— Къде изчезна така?

Маделин се обърна и отвори вратата, сблъсквайки се с измамната ангелска красота на Присила.

— Почувствах се зле — излъга тя, — така че се върнах в стаята си.

Мащехата й погледна към вратата с отвращение.

— Толкова е влажно, вратата трябва да е заяла. — Тя се обърна и заоглежда Маделин. — Боже, лицето ти гори. Устните ти… изглеждат почти подути. Гледай да не ми се разболееш сега, когато остава само седмица, за да спечелиш херцога. Помни… къщата на майка ти.

Маделин кимна и се отправи към леглото си.

— Ще ти позволя да си починеш за половин час, а след това Джени ще трябва да те облече за вечеря. Чух, че херцогът може да присъства — добави Присила развълнувано.

Маделин изпъшка и се пльосна на леглото, а след това незабавно се мушна под леката завивка с цвят на слонова кост.

Присила й хвърли дълъг, преценяващ поглед и после се втурна към вратата на дрешника.

— Нека се възползваме от тази възможност. Време е да облечеш тъмнозелената ми кадифена рокля.

Маделин изскимтя и покри лицето си с възглавница. Това бе най-добрата, най-новата и най-очертаваща фигурата рокля на Присила. Имаше ниско изрязан гръб и, разбира се, така здраво щеше да пристегне пищния й бюст, че да повдигне гърдите й до носа.

— Ако това не привлече вниманието на херцога — обяви мащехата й с порочна самодоволна усмивка на бледите си устни, — тогава нищо не би могло.

Маделин се сгуши по-дълбоко в одеялата. Присила изобщо не знаеше колко точно от вниманието на херцога бе спечелила. Да върви по дяволите извинението. От сега нататък щеше да се държи зряло и да постъпва правилно. Щеше да се скрие в стаята си.