Оливия Паркър
На лов за съпруга (20)

19

Балът

— Е, как мислиш — промърмори Шарлот зад чашата си с лимонада, — можеш ли да кажеш, че съм напъхала подплънки в корсажа си?

Докато преглъщаше, Маделин се задави и се изкашля. Те стояха до бюфета, а въртящите се двойки танцуваха кадрил зад гърба им. Потупвайки леко устата си с ъгъла на ленена салфетка, тя прочисти гърлото си и кимна с благодарност на преминаващия джентълмен, който я потупа леко по гърба.

— Вече съм добре, благодаря ви — изграчи тя. Изчака, докато мъжът и дамата му продължат танца си, преди да се обърне обратно към Шарлот.

— Е — побутна я приятелката й. — Можеш ли да кажеш?

Маделин хвърли един кратък преценяващ поглед на огромната вече претъпкана бална зала, за да се увери, че никой не им обръща внимание, а след това бързо прегледа състоянието на корсажа на Шарлот.

— Ъъ… не, не наистина. Но само ако човек стои пред теб и е на твоята височина, както съм аз, скъпа. Ако е някой по-висок от теб и притежава набито око… да речем някой като лорд Тристан, тогава всичко, което трябва да направи, е да погледне неестествено пълното ти деколте, за да различи копринените подплънки, напъхани вътре.

— О — отвърна Шарлот с изтънял глас. Тя сведе поглед и започна да заглажда въображаемите гънки по бледорозовите си поли. И тогава с леко поклащане на главата, духът й отново стана жизнерадостен. — Предполагам, че ще трябва да отида до стаята за освежаване, за да се оправя, тъй като съм обещала следващия танц на лорд Тристан.

Маделин не успя да се сдържи и се усмихна. Тази вечер Шарлот бе изпълнена с ентусиазъм, близък до този на булка в навечерието на сватбения й ден. Колко щеше да я заболи, да види как настроението на приятелката й се смачква, ако Тристан разбие сърцето й.

Той щеше да избере невестата си в полунощ, като й подари букет от парникови червени рози. Маделин стисна зъби. Сега трябваше да е почти полунощ. И имаше вътрешното усещане, че жената, която Негово Благородие ще избере, е Хариет Бийчъм. Маделин бе споделила подозренията си с Шарлот тази вечер, докато се обличаха за бала, но надеждите на приятелката й оставаха все така стабилни.

Все пак тя беше тук заради Шарлот, в случай, че приятелката й се нуждае от рамо, на което да поплаче или търпелив слушател, който да изслуша нещастието й. Поне това можеше да направи, за да се отплати на Шарлот, че изслуша еднообразното й дърдорене за Гейбриъл снощи.

В интерес на истината, Маделин не искаше да присъства на бала. Тя много повече предпочиташе да се скрие в определената за нея стая, докато дойде време да заминат за Лондон. Но Шарлот се нуждаеше от нея и тя не можеше да си представи, да не е до приятелката си. Припомни си, че това е една от основните причини, заради които бе решила да дойде в Уолвърест по начало.

Така Маделин продължи да отпива от лимонадата си — въпреки че гърлото й все още гореше от задавянето — и деликатно се огледа из стаята, стараейки се да не изглежда така, сякаш отчаяно търси с поглед Гейбриъл.

В горния край на помещението бе разположен оркестърът. Големи ивици от падащи драперии с цвят на слонова кост висяха от тавана и частично заобикаляха ансамбъла и стаята с ефирна красота. Тази атмосфера се допълваше от стената от френски прозорци, които бяха оставени широко отворени.

Полъх от свеж въздух издигаше тъканта около оркестъра и караше стотиците излъскани с пчелен восък свещници да трептят, само за да загорят с нов живот, след като полъхът се успокои за пореден път.

Той беше тук, можеше да го почувства. Ръцете й настръхнаха и тя потръпна, когато си помисли за топлината, която щеше да разцъфти в нея само след един поглед на Гейбриъл.

— Между другото — каза Шарлот, изтръгвайки Маделин от размишленията й, — даваш ли си сметка, че сме в тази бална зала от близо три часа и все още не сме виждали твоя херцог?

Маделин се наведе, за да постави празната чаша на масата за освежаване.

— Той не е мой херцог, Лоти. И моля те, говори по-тихо — помоли тя тихо. — Само защото не можеш да видиш лицата на никого, не означава, че не могат да те чуят. Трябва да носиш очилата си. Притеснявам се, че може да се препънеш някъде.

Шарлот сви рамене.

— Ще бъда много внимателна и обещавам да…

Тъй като гласът на Шарлот заглъхна, Маделин погледна нагоре и видя приятелката й да хвърля крив поглед точно над дясното й рамо.

— Какво има? — попита Маделин, без да се обръща. — Или по-скоро, кой е това?

— Не съм сигурна. Безспорно е мъж. Висок, определено арогантен и идва право в тази посока.

Дали беше Гейбриъл? Маделин едва имаше достатъчно време да помисли дали усещането, което изпитваше, бе надежда или ужас, когато почувства безпогрешно силния, топъл мъж зад себе си.

Тя се обърна и се взря в кехлибарените петънца в очите на лорд Ротбъри. Раменете й видимо се отпуснаха.

— Е, сега. Това облекчение ли беше — каза провлачено графа, заставайки между дамите, — или разочарование, че аз съм този, който стои пред вас?

Маделин отвори и затвори уста. Нямаше представа какво да каже, че да не го обиди или да се издаде.

За щастие, той се ухили и леко поклати глава, оставяйки я да разбере, че не очаква отговор. Ротбъри се обърна към Шарлот.

— Мис Грийн — отговори той, като се наведе над облечената й в ръкавица ръка за поздрав. — Мога ли да кажа колко прекрасна… — И изведнъж той млъкна, а учтивата му усмивка замръзна, когато острия му поглед примигна и след това се съсредоточи върху корсажа на Шарлот. Бавно се изправи в цял ръст и прочисти гърлото си. — Ах… вашата… прелест е доста изобилна… тази вечер — каза той и устните му трепнаха с прикрита развеселеност.

— Ами, благодаря ви — промърмори разсеяно Шарлот, навеждайки се за един бърз реверанс. Очите й не бяха върху него, а някъде зад него. Дългият кадрил най-накрая бе към своя край, предположи Маделин и Шарлот трябваше да отиде и да оправи роклята си преди Тристан да поиска своя танц.

— Моля да ме извините. Има нещо важно, което изисква присъствието ми незабавно — каза тя, усмихвайки се многозначително на Маделин. — Милорд.

— Разбира се — промърмори Ротбъри.

Шарлот направи отново лек реверанс, а Ротбъри се поклони. И после тя изчезна по посока на дамската стая за освежаване, ужасявайки Маделин, като я остави насаме с греховния граф.

Той проследи приятелката й с повдигната вежда, докато тя не изчезна от погледа му.

— Ще бъде чудо, ако успее да премине през балната зала и да се върне, без да се блъсне в някоя мраморна колона.

Ротбъри обърна непоклатимо хищническия си поглед обратно към Маделин. Когато заговори, гласът му бе странно потаен.

— Задвижил съм план, за да ви помогна.

Челото на Маделин се сбърчи.

— Умолявам ви, не говорете с гатанки. Трябва да се погрижа за мис Грийн. Да ми помогнете за какво?

— За херцога.

Сърцето й се сви и тя се надяваше емоциите й да не са се отразили в очите й.

— Няма за какво да ми помагате по отношение на херцога.

— Ах, разбира се, че има — каза той провлечено. — Само че аз размислих.

Раздразнението й нарасна и Маделин почти изръмжа. Тя нямаше представа защо, но този човек винаги имаше такъв ефект върху нея.

— Размислихте за какво?

— Да ви кажа.

— Обикновено, бих изразила разочарованието си — каза тя със сдържана усмивка, — но тъй като нямам идея за какво, за бога, говорите, просто ще трябва да бъда търпелива.

— Добре. Да тръгваме тогава — каза той, като взе ръката й и я постави на лакътя си.

Когато тя се опита да я освободи, Ротбъри притисна ръката си върху нейната, хващайки я в капан. Сега тя трябваше да дръпне рязко ръката си, за да се откъсне от хватката му, а това щеше привлече нежелано внимание.

— Чудех се дали ще направите една обиколка на стаята с мен, мис Хейууд — каза той, без да чака отговора й. — Мисля, че тези врати ще ни отведат директно до розовата градина. А аз така обичам разходките в градината в полунощ, а вие?

Ударите на сърцето й запулсираха в ушите й. Тя не знаеше какво е намислил графът, но тялото й реагира така, сякаш току-що й беше казал, че отива в затвора за длъжници.

— Какво правите? — попита Маделин с пресипнал от страх глас.

— Правя ви херцогиня.

 

 

Извисявайки се над почти всички в балната зала, Гейбриъл стоеше с гръб към отворените френски прозорци, а хладният въздух, който се носеше зад него, перфектно отговаряше на настроението му. Той внимателно наблюдаваше Маделин, докато тя разговаряше с мис Грийн. Маделин го търсеше. Знаеше го. О, тя доста добре се преструваше, че я интересуват декорациите на Розалинд, но Гейбриъл не пропусна как очите й обхождат тълпата непрекъснато.

По дяволите, тя изглеждаше невероятно. Балната й рокля бе от светлосин сатен с бродирана бяла панделка на подгъва, която съответстваше на копринената лента под гърдите й, които, разбира се, привлякоха оценяващото му внимание. Тъмночервените й къдрици бяха събрани в сложна прическа с черешови филизи, които бяха закрепени отгоре и се спускаха по задната част на главата й. Той сви ръката си. По дяволите, как копнееше да усети копринената й коса в ръцете си и върху голите си гърди.

Но тогава той осъзна, че няма значение как бе облечена тази или всяка следваща нощ. Искаше я, независимо дали всяка проклета къдрица беше на мястото си или всичките бяха в безпорядък. Всъщност я предпочиташе несъвършена, спонтанна, кикотеща се и пряма. Това бе причината, поради която се влюби в нея още в началото. И беше глупав задник, задето я накара да повярва, че ще пожелае да я промени, след като се оженят.

— Хъ-хъм.

Някой прочисти гърлото си от лявата му страна.

— Хъ-хъм.

Ноздрите му пламнаха, когато около него се разнесе остра миризма на кисело вино. Чу звук. Като че ли някой се оригна. Гейбриъл примигна, когато нестабилната жена застана пред него. Перото от щраус в чалмата й ефективно препречваше гледката му към Маделин.

Той се намръщи.

— Лейди Бийчъм.

Тя го дари със замаяна усмивка. В пияното си съзнание, помисли си Гейбриъл, жената явно се смяташе за особено очарователна.

— Ваша Светлост. — Дамата протегна ръката си и той нямаше друг избор, освен да се наведе над нея като джентълмен, какъвто бе възпитан да бъде.

В същото време тя се наведе да направи реверанс, но бе толкова нестабилна, че Гейбриъл трябваше да я подкрепя за лакътя, за да не падне.

— Дошла съм да ви поздравя — възкликна лейди Бийчъм, като отвори ветрилото си и започна да го размахва бързо пред лицето си.

— А поводът за това е…

— Предстоящата сватба, глупчо.

— Аха — каза Гейбриъл, като отстъпи назад. Господи, дъхът й бе отвратителен. — И аз ви благодаря от името на Тристан.

— Не, не, не — отвърна тя, като на всяка дума го смушкваше в гърдите. — Чух го на доверие… не, с увереност. Май не това исках да кажа. — Тя хлъцна. — Какво казвах изобщо, добри човече?

— За сватбата — подсети я Гейбриъл.

— О, да! — Тя се усмихна. — Боже, какъв сте красавец. Ако бях двадесет години по-млада, щях да ви пожелая за себе си. Имате външност на пират. — Тя му намигна. — Такъв дяволски добър външен вид и арогантна походка. Жалко, че винаги сте намръщен.

— Лейди Бийчъм, моля ви — каза той и дълбокият му глас се превърна почти в ръмжене.

— О, добре тогава. Какво хубаво може да излезе от това да се предизвиква гнева ви? — Тя замълча, навлажнявайки устните си, сякаш вкусва сочна хапка клюки, която бе на път да сподели. — Чух от сигурен източник, че лорд Ротбъри и мис Хейууд ще се женят. Сгодили са се този следобед. Можете ли да повярвате?

За секунда той се почувства така, сякаш сърцето му спря да бие. И после челото му се сбърчи още по дълбоко, ако това изобщо бе възможно. Веднъж вече беше послушал тази жена, когато му бе казала, че в тъмния коридор обикалял гост и тогава това бе довело до недоразумение. А и бе очевидно, че жената доста се е подкрепила с напитки.

— Сигурно грешите, виконтесо — каза той.

— О, не — каза тя и го погледна ужасено при самата идея. — Чух го от устните на графа. И като си помисля, че мис Хейууд си е хванала граф. Е, да го хване и да го задържи за цял живот, ето какво трябва да направи момичето. Не всеки ден някой с нейния нисък произход се омъжва толкова добре.

Гейбриъл кръстоса ръце пред гърдите си и повдигна вежда.

— Нека не забравяме, мадам, че мис Хейууд е ваша племенница.

С известно задоволство, Гейбриъл наблюдаваше как лейди Бийчъм премигва в очевидно учудване, осъзнавайки, че току-що се е обидила сама. Ако не беше пияна, жената със сигурност щеше да хване грешката в преценката си, преди да излезе от устните й.

— И отново казвам — смятам, че грешите — отсече той и от изражението й му се стори, че тя направо може да издъхне на място.

Дамата примигна и поклати глава, сякаш за да я прочисти.

— Ако не ми вярвате, млади човече, просто погледнете към тях. — Отдръпвайки се настрана, тя размаха ветрилото си по посока на Маделин.

И ето че там видя Ротбъри да държи ръката на Маделин, докато вървяха към отворените врати, най-отдалечени от мястото, на което стоеше той. Нямаше съмнение, че намеренията на графа бяха да примами Маделин в градината, където да я прелъсти.

— Вижте го! — лейди Бийчъм сияеше. — Не изглежда ли влюбен?

Докато думите излизаха от устата на виконтесата, Ротбъри се наведе и положи две продължителни целувки върху кокалчетата на Маделин. И тогава… тя се усмихна… или това беше гримаса? Не можеше да каже от толкова далеч и не бе готов да изрази мнение по въпроса за предполагаемия й годеж. Но планираше да разбере веднага.

Всички мускули в тялото на Гейбриъл се стегнаха, особено предмишниците и юмруците, и той се забори с желанието да се втурне през балната зала и да изблъска настрана всеки, който се изпречи на пътя му.

— Извинете ме, мадам — промърмори той и без да чака отговора й, си проби път през тълпата от гости.

 

 

— Ако целунете ръката ми отново, ще ви ухапя — заяви Маделин с фалшива усмивка.

— Боже мой. Обикновено такова изявление би имало ефект върху мен, захарче. Въпреки това — усмивката на графа се задълбочи, — лошото ви настроение ме кара да се питам, защо изобщо си помислих да ви помагам.

— Позволете ми да ви уверя, че не желая и нямам нужда от вашия специфичен стил на помагане. — Хващайки го неподготвен, Маделин успя да се освободи от здравата хватка върху пръстите й. — Какво се надявате да постигнете в крайна сметка?

— Да предизвикам буря от ревност.

— У кого?

— Херцогът.

Тя въздъхна раздразнено.

— Защо бихте искали да направите това?

— Може да си помислите, че е дребнаво от моя страна, но не харесвам приятелчето. Искам сестра му, а той е решен да я пази от мен. Да го измъчвам малко, като закачам това, което иска — тази, която иска — точно под носа му, ми носи голямо удоволствие. Око за око, както се казва. — Острият му поглед се премести от лицето й към тълпата за миг. — И ето че очевидно в него няма дори милиграм самоконтрол, защото той вече е тук.

Маделин едва имаше време да наложи маска на безразличие върху лицето си, преди Гейбриъл да спре рязко пред нея. Тя погледна към него, но той се взираше намръщено в Ротбъри.

На графа трябваше да му се признае, че издържа погледа на Гейбриъл, без да трепне. Изражението му бе толкова напрегнато, че ако тя беше на мястото на Ротбъри, щеше да подвие опашка и да побегне в нощта.

В горния край на стаята оркестърът изсвири серия от хармонизирани тонове, за да даде знак за започване на валс. В отговор, Маделин огледа стаята и откри Шарлот, която се отправяше към подиума за танци под ръка с лорд Тристан. От един поглед разбра, че тя не е намерила стаята за освежаване и следователно не е успяла да премахне голямото количество коприна от корсажа си. Маделин вътрешно се сви. Трябваше да отиде с нея, но тогава се бе появил Ротбъри и бе объркал ума й.

— Уолвърест — поздрави графът. — Виждам, че сте решили да се смесите с гостите си тази вечер. Доста шокиращо, наистина.

Гейбриъл отговори с тежка въздишка и продължи да се взира в Ротбъри.

— Бихте ли ме извинили — заяви лорд Ротбъри, проявявайки най-накрая здрав разум. Той се поклони леко над облечените в ръкавица пръсти на Маделин. — Въпреки че желая да остана в присъствието на съблазнителната мис Хейууд, съм обещал този танц на мис Белинда Феърборн и не бих искал ме обвини в неучтивост за това, че съм я завлякъл в последната секунда на подиума. До нови срещи, мис Хейууд — завърши той, оглеждайки я безсрамно от горе до долу с хищнически поглед. С усмивка, излъчваща самодоволно удовлетворение, графът бавно се отдалечи.

Напрежението надвисна тежко и осезаемо, когато Маделин и Гейбриъл останаха сами без други дразнители. Неспособна или нежелаеща да срещне погледа му — не беше сигурна кое точно — тя преглътна и намери за доста интересна малката част от паркета между нея и Гейбриъл.

Когато той най-накрая проговори, тихият му глас сякаш проникна чак до костите й.

— Изглеждаш изключително красива тази вечер.

Главата й рязко се вдигна при нежно изречените думи. Обгърна я топлина, приятна, но неканена, докато се взираше в искрящите сини дълбини на очите му. Тя го обичаше, в това нямаше съмнение. Но имаше нещо ново и странно в очите му, което й говореше. Нещо, което тя не бе виждала никога преди и умът й се опитваше да му даде име. В следващия момент разбра.

Това, което разпозна в погледа му, бе уязвимост. И усещането, което тази гледка предизвика у нея не й хареса. Почувства се обезоръжена, а изражението му я накара да иска да го прегърне и да му прости за обидното предложение, вместо да стъпи на пръстите на краката му и го нарече надут мерзавец.

Но каза само:

— И ти изглеждаш много красив. — Тя се усмихна като глупачка, когато той прие комплимента й с леко кимване.

Всъщност да кажеш, че изглежда красив, бе омаловажаването на годината. Той беше толкова сурово поразителен в своето официално вечерно облекло, че почти я болеше да го гледа. В действителност бе хубаво, че никога нямаше да бъде неин съпруг. Беше толкова греховно привлекателен, с тези очи и мастиленочерни коси, че тя вероятно щеше да се взира в него по цял ден и в крайна сметка да се блъска в стени и затворени врати.

— Трябва да призная — започна той, като се приближи до нея, — че не очаквах, да бъдеш тук тази вечер.

— Мислеше, че ще се крия в стаята си, предполагам — каза тя хладно.

— Честно казано, да.

— Ами — каза тя, повдигайки малките си рамене, — докато сме така откровени, аз също не очаквах да те видя тук.

— На собствения ми бал? — попита той невярващо. Гейбриъл наведе главата си, близо до ухото й. — Ти ме очакваше тук. Признай си, любов моя. Претърсваше тази бална зала за мен, откакто малкият ти красив крак стъпи в нея.

Тя завъртя очи. Арогантен мъж. Проницателен, но напълно арогантен.

Гейбриъл й предложи дясната си ръка.

— Ще ми окажеш ли честта да танцуваш с мен, Маделин?

Нервите й се опънаха от тревога, както винаги, когато някоя смела и състрадателна душа я поканеше на танц. И както в миналото, погледът й потърси и безпогрешно откри Присила в тълпата. Тя говореше с Бернадет Феърборн, но гледаше Маделин. В погледа на Присила пламна надежда, когато очите й се плъзнаха напред-назад между нея и херцога.

Гейбриъл завъртя глава и проследи погледа на Маделин. Присила кимна леко в знак на признателност към вниманието му, но той я пренебрегна, обръщайки се отново към повереницата й.

— Да не си посмяла да направиш това заради нея — промърмори той. — Ако приемеш предложението ми, го направи само и единствено, защото това е твоето желание.

Маделин искаше да му откаже, но когато го погледна видя, че тази проклета уязвимост отново се прокрадва в очите му. Тя се протегна и постави ръката си в неговата. Но болката, която бяха предизвикали думите му от предишния ден, загърмя в ушите й като чук върху месингова камбана.

Гейбриъл я поведе към подиума, където другите танцьори очакваха първите звуци на валса. Тълпата се раздели пред тях. Гостите наблюдаваха случващото се в залата с любопитство. Придружители и обнадеждени майки от висшето общество се тълпяха зад ветрилата си, като шепнеха и изказваха своите предположения.

— Сигурен ли сте, че искате да рискувате, сър — попита Маделин с напрегнат глас. — Шансовете са най-неблагоприятни за вас и вашите пръсти. — Тя почувства, как той се скова до нея, но не можеше да се спре. — Бихте ли искали да се консултирате с леля си, преди да продължите? — Маделин му се усмихна мило, когато той обърна глава, за да я погледне. Очите му светеха с мрачно обещание. Тя го забеляза, но не обърна внимание и продължи: — Може би лейди Юджиния би могла да предложи учител по танци.

Музиката започна веднага след като се присъединиха към другите танцьори. Гейбриъл се обърна към нея намръщен и един кичур от тъмната му коса се плъзна напред, като почти закри окото му. Той взе дясната й ръка в неговата, а другата намести на кръста й, вместо на гърба й, и я притисна малко повече от необходимото. Тя едва се въздържа да не се сгуши във високото му изваяно тяло.

Повеждайки я умело в стъпките на валса, той й отправи усмивка, но в нея имаше толкова топлина, колкото и в замръзнало езеро.

— Коментарите на нетактичната ми леля бяха незначителни в сравнение с тези, които обществото може, и най-вероятно ще направи, за да разпердушини духа ти.

— Хмм. Едва ли биха казали такива неща на херцогиня.

— Може би не в твое присъствие, но определено зад гърба ти. — Изражението му омекна. — Коментарите им ще стигнат до теб и болката, която ще нанесат, ще бъде не по-малка, отколкото, ако го кажат в лицето ти. — Той се загледа в нея за един дълъг миг. — Само се опитвах да те защитя, Маделин.

Тя не знаеше какво да отвърне на това изявление, но знаеше как подействаха думите му на решението й и доводите, поради които не можеше да се омъжи за него. Недоволна от себе си, тя погледна настрани.

Всички двойки танцьори около тях се въртяха с перфектна точност. Маделин се замая и почти изгуби равновесие, докато се взираше в тях. Балната зала внезапно се превърна във въртящ се калейдоскоп.

Тя примигна, но я връхлетя още по-голяма замаяност. Изведнъж сякаш лицата на танцуващите се стопиха и превърнаха в неясни петна.

— Гейбриъл — прошепна тя обезумяла. — Ще объркам стъпките.

— Аз няма да го позволя — увери я той.

— Не, Гейбриъл. Наистина ще падна. — Коляното й като че ли отказа за момент, но с неговата твърда подкрепа, тя не залитна и продължи да поддържа ритъма си. За нея това беше цяло чудо.

— Погледни ме в очите — промърмори Гейбриъл. — Довери ми се, Маделин.

Тя отстъпи неохотно, знаейки, че той има предвид нещо повече от това да вярва в способността му, че ще я предпази да не падане по лице на пода.

С ъгълчето на окото си тя видя как приятелката й танцува с лорд Тристан и се кикоти от наслада.

— Брат ти ще разбие сърцето на Шарлот. Без съмнение момичето ще плаче в продължение на дни и завинаги ще изгуби надежда да открие истинската любов. И всичко това ще бъде по твоя вина, задето организира този нелеп бал.

Очите му потъмняха.

— Ти отчаяно се опитваш да намериш причина, заради която да ме мразиш, но не можеш да откриеш такава. — Той хвана кръста й малко по-здраво. — Мис Грийн е интелигентна жена. Със сигурност е осъзнавала какви могат да бъдат последиците за сърцето й, преди да вземе решението си да се влюби в брат ми… за разлика от теб.

— Значи, сега аз съм глупавата — предложи тя по-остро. — Осъзнаваш ли колко скъпо ще се окаже да бъда твоя съпруга? Сега, след като разбра що за идиот съм, ще трябва да наемеш учител и за моето образование.

— А ако има дете?

Тя едва не спря насред танца.

— Ще зная след седмица, ако нося… — Гласът й заглъхна, когато тя съвсем внезапно остана без въздух. Честно казано, всичко се беше случило толкова бързо, че изобщо не бе размишлявала върху възможността, че може да са заченали бебе. Бебе. До този момент дори не бе осъзнавала, че иска такова.

Ротбъри и мис Феърборн се завъртяха твърде близо и почти се сблъскаха с тях.

Гейбриъл хвърли страховит поглед на графа, преди да върне вниманието си към Маделин.

— Не ми се нравят приятелите ти — заяви той с намек на недоволство в гласа. — Кажи ми, че не си му обещала да танцуваш с него.

Как смееше да демонстрира такава ревност! Той нямаше никакви права над нея. Тя му бе отказала. И ако я попиташе отново, щеше да получи същия отговор. Със сигурност бе откраднал сърцето й, но й го върна потъпкано и поругано, след лекомислените думи, които й наговори в перголата.

Нещо вътре в нея прещрака. Може би заради тона в гласа му или заради начина, по който я гледаше. В очите му светеше открито чувство за притежание и изведнъж й се прииска да го нарани.

Да го нарани по начина, по който той я бе наранил.

— Обещах на графа много повече — отговори тя, преглъщайки връхлетелите я угризения и съжаления от набързо изречените думи.

Танцът приключи внезапно. И също така рязко, Гейбриъл я освободи от прегръдката си, а очите му станаха студени и твърди. Той се поклони вдървено и закрачи надалеч, оставяйки я с бързина, която отне дъха й.

— Гейбриъл, почакай — извика тя, без да обръща внимание на няколкото шокирани ахвания, които дойдоха от хората около нея. Но той продължи да се отдалечава и скоро излезе от залата и се запъти незнайно накъде.

Гърдите й се повдигаха и спускаха бързо. Маделин стоеше там сама, с очи преливащи от сълзи. Какво направи, глупаво момиче?

Тя вдигна брадичка, подготвяйки се да се изправи пред скандализираните лица на гостите, които бяха чули как произнася името на херцога. Но след като събра смелост да се огледа, забеляза, че погледите на всички като че ли бяха насочени към точка в другия край на стаята. Надигайки се на пръсти, Маделин видя как лакей с каменно лице подава букет от тъмночервени рози на лорд Тристан.

— Полунощ е — промърмори Маделин. Тя потърси като обезумяла лицето на Шарлот в тълпата и най-накрая я забеляза, застанала до Хариет Бийчъм. Знойната брюнетка се усмихваше и пърхаше с мигли, а високите й скули розовееха на светлината на свещите.

Шарлот не изглеждаше така спокойна. Тя не спираше да хвърля погледи на Хариет и корсажа й, като след това поглеждаше себе си, сякаш ги сравняваше. Накрая се поизправи и изпъчи гърди.

Маделин достигна приятелката си, точно когато лорд Тристан се приближи до редицата от млади дами. Тя осъзна, че също би трябвало да стои тук като кандидат-невеста. Но някак си причината да бъде сред тях, нямаше нищо общо с лорд Тристан, а изцяло с Гейбриъл.

Различните нива на шум и шепот в просторната бална зала стихнаха в унисон, а след това напълно заглъхнаха и настъпи ужасно мълчание. Маделин сдържа дъха си.

Държейки букета пред себе си, лорд Тристан подмина близначките Феърборн, без да ги погледне. Те изглежда нямаха нищо против, помисли си Маделин. Източили вратове като двойка лебеди, сестрите като че ли бяха заети да гледат накъде изчезна херцогът.

Следваща в редицата бе Маделин. Той спря и я дари с крива братска усмивка. Тя не му отвърна, но сърцето й сякаш скочи в гърлото, когато следващата му стъпка го отведе пред Шарлот. Лордът се изправи пред нея и й се усмихна, а тя засия. Маделин сложи успокоително ръка на гърба на приятелката си.

Тогава лорд Тристан погледна надолу към букета от рози, сякаш копнееше да откъсне един цвят от него и да го подари на Шарлот. И това колебание разгневи Маделин. Той измъчваше милото момиче с имитация на нерешителност. Под ръката й, сърцето на Шарлот туптеше с диво темпо, което накара Маделин да пожелае да изтръгне цветята от ръцете на лорд Тристан и да го удари с тях.

Ако продължеше с тези глупости дори само още една секунда, наистина щеше да го направи. И тогава, преди Маделин да успее да обмисли следващата си реакция, той направи крачка вляво. И връчи букета на Хариет Бийчъм.