Оливия Паркър
На лов за съпруга (3)

2

— Хвърляш ме на вълците? — сърцето на Маделин прескочи, докато преглъщаше пореден пристъп на паника.

Скромната им карета се накланяше и трополеше по Гросвенър Скуеър, докато се отдалечаваха от спекулативните погледи и съскащия шепот на гостите от вечерното тържество на Дивайн и се насочваха към несъмнено по-малко разкошната резиденция на Хейууд в другия край на града.

— Успокой се, дете — отговори мащехата й от седалката срещу нея. Късите сиви и руси къдрици на Присила подскачаха весело, както и в по-младите й години, докато колелата на каретата се движеха по калдъръмения път. — Със сигурност няма да те хвърля на тях.

Маделин въздъхна облекчено.

— Благодаря на Бог…

— По скоро… ще те окача пред техните зейнали, слюноотделящи усти.

Маделин погледна към вратата на каретата и заобмисля да скочи навън.

— Не гледай така паникьосано — нареди й Присила. — Въобще не ти отива.

Маделин затвори очи за момент и пое дълбоко дъх. Обидите на Присила никога не я нараняваха. Или поне й се искаше да мисли, че е така.

— Но аз не желая да присъствам — спокойно отвърна тя.

Баронесата отхвърли молбата й.

— Трябва да се считаш за щастливка, че те пресрещнах, преди да имаш шанса да се върнеш на тържеството. Като си помисля, че избяга от поканата — каза Присила и се засмя снизходително. — Осъзнаваш ли каква голяма чест е дори да бъдеш включена в списъка с поканените, да не говорим за това, да бъдеш избрана да отидеш в Уолвърест?

Маделин погледна поканата в скута си, която по-рано мистър Дивайн хитро беше пъхнал в дланта й и я сгъна още веднъж на малък, плътен квадрат. Може би, ако продължи да я прегъва, тя щеше да изчезне, помисли си момичето с мрачна усмивка.

— Поведението ти беше отвратително. Трябва да се считаш за късметлийка, че Негова Светлост пропусна целия епизод. Той пристигна за формалното обявяване на поканените известно време след твоето изчезване. Не се и съмнявам, че ако той или сестра му бяха станали свидетели на странното ти поведение, поканата ни за Уолвърест щеше да бъде оттеглена. — Тя се обгърна с тънките си ръце, изучавайки Маделин с режещ поглед.

Преди десетилетие, когато баща й бе развълнувал висшето общество, като се бе оженил за любовницата си, Присила бе известна като изумителна красавица, която се промъква през балните зали с предизвикателна елегантност. Благословена с красота, но прокълната с рязко поведение, мащехата й се бе превърнала в негодуващо, завистливо създание през годините след смъртта на Джонатан Хейууд. Съвсем неудовлетворена от отредената й от съдбата роля на застаряваща вдовица с изчерпващи се спестявания, тя беше обхваната от горчивина, която постепенно бе разяла онова, което бе останало от младостта й. Въпреки че блестящата й руса коса беше посивяла, а лицето й се бе набръчкало от вечно намръщеното изражение, Присила все още се обличаше и подреждаше косата си като наполовина по-млада жена.

— Само се погледни. — Тя посочи подгъва на Маделин, кимайки рязко с глава. — Винаги ли трябва да бъдеш такова буйно същество? Виж! Съсипала си ми роклята. Дори си успяла да раздереш шева под бюста…

Докато мащехата й продължаваше с монотонното си бърборене, Маделин игнорира постоянния поток от думи, изреждащ нейните недостатъци. Поглеждайки надолу, тя разсеяно забеляза зейналата дупка точно под гърдите си. Щом не я бе забелязала по-рано, вероятно отначало е била малък процеп, който постепенно се е увеличил от опъването, тъй като заетата от мащехата й рокля бе твърде малка за нейната пищна фигура. Тя си спомни как очите на мистър Дивайн се бяха отклонили в тази посока.

— … и като си помисля, че ти я дадох с надеждата да направиш добро впечатление, — завърши баронесата, като се обърна и погледна през прозореца. — Как въобще можем да се съревноваваме с някого, когато имаме такава като теб за стръв?

— Стръв? Аз? Как може да очакваш…

— Как би могла да откажеш? Ще станеш за посмешище, ако отклониш покана като тази. Бъди сигурна, че скандалните вестници отново ще са пълни с твоето странно поведение. Не съм в състояние да издържа на повече подигравки. Парите се топят, Маделин. Не можем да очакваме винаги да бъдем добре приети в лоното на висшето общество. И в момента сме просто толерирани. Въпреки това… — Тя се обърна, забивайки хладен поглед в Маделин. — … аз мога и ще те използвам.

— Ами нашето споразумение? — попита Маделин, ужасена от предстоящия отговор на мащехата си. — Татко беше казал, че ще се върна у дома в Уилоубрук.

— Това беше само предложение. Ако си спомняш, след като къщата не се унаследява с имота му, баща ти ми я подари преди години в деня на сватбата ни. И аз нямам намерение да ти позволя да останеш там.

Подът на каретата сякаш изчезна изпод краката на Маделин.

— Но ти… ти каза, че това е последният ми сезон. И че мога да живея в къщата.

— Промених мнението си. Може дори да продам това жалко старо нещо.

— За теб няма стойност, но за мен е безценна.

— Ти си едва на двадесет. Няма да похабя потенциала ти, като ти позволя да останеш стара мома. Това ли наистина искаш? Да се скриеш в дълбоката провинция без компания, с изключение на прислугата, докато прекарваш следобедите, изрязвайки портрети за буржоата? — Тя направи срязващо движение с два пръста.

— Аз съм портретист на миниатюри — поправи я Маделин.

— Наричай го както искаш. — Присила сви рамене. — Никой не е станал богат от тази работа.

От влизането си в обществото, Маделин бе безмилостно хвърляна на пътя на всички свободни благородници от аристокрацията. Нейната мащеха дори намекна, че трябва да позволи известни „волности“ на по-изтъкнатите мъже, за да ги примами да й направят предложение. Тя отказа, разбира се, но Присила я увери, че това поведение е нормално и дори тя се е приближила до брачния пазар по време на собствения си дебют със същата безпринципна упоритост. Това обаче не успокои Маделин ни най-малко.

— Наистина, Маделин — каза Присила, извивайки ъгълчето на устата си в самодоволна усмивка. — Коя жена с всичкия си би отказала възможността да впримчи един Дивайн?

— Аз — отговори Маделин делово. — Може да ме мислиш за напълно луда, но бих предпочела безопасен мъж, може би провинциален джентълмен, който просто ще предпочита компанията ми пред тази на любовницата си.

Присила сви рамене, явно равнодушна към изявлението на Маделин.

— Е, аз имам план. Докато другите момичета се препъват една друга, борейки се за вниманието на по-младото кученце, ти ще дръпнеш килима под краката им, като успееш да уловиш херцога за себе си!

Очевидно жената беше изгубила представа за реалността и бе навлязла в свой собствен свят — такъв, който вдъхновява гладни за титли мащехи да си мислят, че незначителна личност като нея би могла да привлече един капризен и раздразнителен херцог.

Маделин поклати глава невярващо.

— Лорд Тристан е този, който избира съпруга. Херцогът не би могъл да обяви по-ясно намеренията си. Той въобще не възнамерява да се жени.

— Хмм. Ще се постараем да промени мнението си. Честно казано, не виждам защо такова нещо те шокира. Шансът да хване херцог е мечтата на всяко младо момиче. Истински щастлив край.

— Не мога да си представя как подмамването на един мъж към нежелан брак може да донесе щастие, за която и да е от двете страни.

— Може би е така, но просто помисли. Имаш шанс да станеш херцогиня! Помисли за престижа и уважението, което ще ни донесе положението ти! И парите. О, просто си помисли за роклите!

Отне й много усилия, за да остане неподвижна и да не се хвърли напред, за да сграбчи мащехата си за вирнатия, малък нос и да го стиска, докато не си признае, че се е побъркала.

Вместо това, тя се намести по-близо, като се взираше съсредоточено в очите на Присила, надявайки се, че простата логика ще върне разума на мащехата й.

— Трябва да те попитам — започна тя с нисък глас, — виждала ли си жените, с които общува херцогът? Напълно безупречни. Те се усмихват, смеят се и се цупят с прецизност. Тънки, вирнати носове, студени очи, винаги снизходителни. Аз смея да кажа, че най-вероятно тези непорочни същества дори ползват нощни гърнета, инкрустирани със скъпоценни камъни.

— Да, но ти беше избрана. Аз самата не мога да повярвам на късмета ни, но фактът си остава. Някой е пренебрегнал липсата на елегантност у теб и вярва, че може да представляваш интерес за по-младия Дивайн.

Раменете й се отпуснаха и тя преглътна, зашеметена от жилещите думи на Присила. Нейната мащеха наистина бе глупачка, ако вярваше, че тя ще участва заедно с нея в този откачен план.

Освен това, тъй като беше практична и разумна жена, Маделин бе наясно, че не притежава физическите качества, за да събуди у един заклет ерген желание да се ожени. Тя бе тромава, не притежаваше грация и още от годината на дебютния си сезон стана известна сред цялото общество с вземането на прибързани решения, които често водеха до болки в тялото — нейното или на някой друг. Не всички от тях бяха по нейна вина, разбира се. Глезенът на сър Уилям нямаше да бъде изкълчен, ако той й бе повярвал, когато го предупреди, че валсът не е нейната сила.

— Аз ще заема подобаващото ми място в обществото — обяви горчиво Присила. — Заслужавам го. И ако трябва да те използвам или да ти отнема нещо, за да получа това, което искам, така да бъде. Ако желаеш да се върнеш в къщата, ще трябва да направиш това, което ще ме удовлетвори и да уловиш този херцог. Поне опитай, Мади.

— Таиш напразни надежди — каза Маделин със звучна въздишка, което накара дупката под бюста й да се увеличи още малко.

Трябваше се досети, че Присила ще използва привързаността й към Уилоубрук за собствената си изгода. Не й оставаше голям избор.

Ако нейното присъствие бе необходимо, за да си осигури пребиваване в къщата, Маделин щеше да отиде в Уолвърест, въпреки че нямаше да е щастлива да го направи. Знаеше много добре, че Присила може да се откаже от обещанието си, но просто трябваше да използва този шанс. Бе родена и израснала там, бе живяла и обичала там, далеч от обществото, шепнещо си зад копринените ветрила относно съмнителното потекло на майка й, която бе американка. Всъщност, нейният дом в Йоркшир пазеше всичките й спомени за обичната й майка.

Тя вдигна поглед от скута си и откри, че мащехата й я наблюдава внимателно — което никога не бе на добре.

— Дължиш ми го — почти изръмжа Присила.

— Защо? — скептично попита Маделин.

— Защото отхвърли лорд Ротбъри. Представи си разочарованието ми, когато открих, че си отказала най-доброто си предложение досега. Мъжът е граф.

— Мъжът е мерзавец.

— Те всички са. А сега тази възможност пада в ръцете ни и ти ме обвиняваш за това? Просто помисли какво бихме могли да постигнем! — Нейните очи заблестяха в тъмнината. — С моя помощ ще те превърнем в доста примамливо угощение за херцога. Негова Светлост няма да бъде в състояние да откъсне очите си от теб!

В ума на Маделин се прокрадна една мисъл. Тя знаеше кои са другите шест поканени: близначките Феърборн, скандалните русокоси дъщери на влиятелен маркиз; мис Лора Елис, друга блондинка, изискана във всяко отношение; братовчедката на Маделин — Хариет Бийчъм, красива брюнетка с прекрасни бадемови очи; Джулиен Кембъл, красавица с гарвановочерни коси, чийто род не бе титулуван, но пък произхождаше от богато и уважавано шотландско семейство с потекло, древно почти колкото това на Дивайн. И самата тя, седмата и последна поканена. Но Маделин бе пропуснала една. Коя бе шестата?

Тя смътно си спомняше, че двете с Шарлот обсъждаха коя би могла да е шестата поканена дама, преди мистър Аштън…

Устата й се отвори. Маделин разтвори дланта си и очите й се присвиха, когато попаднаха върху сгънатата покана. Тя си припомни стиснатата ръка на приятелката си около същото смачкано бяло нещо в балната зала на Дивайн.

— Коя беше шестата поканена? Знаеш ли? — попита Маделин.

— Искаш да кажеш, че ти не си на ясно? — Присила поклати глава снизходително. — Нетърпелива съм да ти кажа и няма да повярваш като чуеш името, което ще излезе от устните ми!

— Моля те, кажи ми — отвърна Маделин, макар да подозираше, че вече знае отговора, съдейки по реакцията на мащехата си.

— Мис Шарлот Грийн! Кой би предположил? Сега поне със сигурност се знае, коя ще е на последно място в книгата за залози на Уайтс!

— Това не е честно — каза тихо Маделин. — Тя има същия шанс като всички останали. — Младата жена стисна отново юмрук около поканата и вътрешно простена. Шарлот всъщност харесваше лорд Тристан. Милото момиче вероятно бе в екстаз от получаването на поканата си, но вместо да потърси Маделин, за да сподели вълнението си, Шарлот се бе почувствала принудена да удържи ентусиазма си, заради нейната очевидната неприязън към цялата афера. Сега се налагаше да отиде в Уолвърест. Някой трябваше да защити Шарлот. Сладката, доверчива Шарлот. Тези вълци щяха да я изядат на една хапка.

По неизвестни за Маделин причини в своенравните й мисли се появи образът на мистър Дивайн, коленичил пред нея в градината. Докато вятърът рошеше черните му непокорни коси на фона на поклащащите се зад него дървета, той умело бе използвал собственото си вълче очарование. И я бе изиграл. Изглежда един нетитулуван Дивайн бе също толкова опасен, колкото и такъв с титла.

Въпреки че, помисли си Маделин, накланяйки глава замислено, той изглеждаше искрено загрижен за благополучието й. Бе внимателен и…

О, боже. Как може да е толкова слаба и глупава? Мистър Дивайн бе просто поредният негодник, а всички те бяха еднакви. Маделин бе стигнала до това заключение след лорд Ротбъри. Тогава се бе зарекла никога да не си позволява да се залъгва с идеята, че тя — или някоя друга жена — би могла да промени един развратник.

Маделин затвори очи за миг и се сви вътрешно. Не би могла да се грижи за безопасността на своята най-скъпа приятелка от стотици мили. Нямаше друг начин. Просто трябваше да присъства на бала. Не можеше да остави Шарлот да направи ужасна грешка.

Намествайки се по-удобно на мястото си, тя склони глава към рамката на прозореца и предателският й ум потъна в сините дълбини на фантазията — нюанс забележително подобен на цвета, който имаха очите на мистър Дивайн.