Оливия Паркър
На лов за съпруга (17)

16

На следващата сутрин на вратата на спалнята й се почука. Маделин се намръщи и се надигна от тоалетката.

Облечена в бледорозова дневна рокля с бяла горна пола, на която бяха избродирани розови цветя, тя изглеждаше като безгрижна, добродетелна млада дама. Напълно в противоречие с действителността. В светлината на деня, тя се чувстваше похабена от срамното си отдаване предната вечер.

Минавайки покрай високото огледало, тя се намръщи на себе си.

— Ти си необуздана жена — измърмори с отвращение.

Какво си бе мислила? Съвестта й извика, че отговорът е болезнено ясен. Обяснението бе съвсем просто — практичният й ум се бе поддал на желанията на сърцето й. И сега — тя преглътна въпреки болката в гърлото си — бе празна обвивка на една безнадеждно влюбена жена в мъж, който никога нямаше да отвърне на обичта й, нито да я вземе за жена.

Но можеше да я направи своя любовница. В действителност тя напълно очакваше да й го предложи. И разбира се, тя щеше да му откаже.

Маделин въздъхна и хвана студената месингова дръжка на вратата. Нямаше смисъл да съжалява за миналото. Бе взела решение и трябваше да намери утеха в спомените от единствената им страстна нощ. Никога нямаше да му позволи да я докосне отново.

Тя отвори вратата и имаше само секунда да го разпознае и едва да ахне, преди Гейбриъл да я сграбчи. Той я притисна към себе си и обхвана врата й. Уханието на сапун и топъл мъж я обгърна, докато устните му опустошаваха нейните с яростна атака. Другата му ръка притискаше кръста й към високата му мускулеста фигура и всичките й опасения от предишната нощ се разпаднаха от дивия му ентусиазъм.

Тя повдигна натежалите си ръце и ги обви около слабия му кръст. Когато езикът му се потопи в устата й с лениви движения, по тялото й се спусна позната упоителна топлина, която се събра ниско между краката й. Силната му ръка се плъзна надолу, обхвана дупето й и я притисна към възбудата му. Дълбоко, страстно желание — наполовина болка, наполовина удоволствие — завилия из предателското й тяло.

И тогава той прекъсна целувката, оставяйки я да се чувства празна. Тя потуши неподходящия за една дама стон на неудоволствие, който се надигна в гърлото й.

Той притисна носът си до нейния и се усмихна.

— Добро утро, ангел мой.

— Добро… добро утро — запелтечи тя.

Гейбриъл целуна носа й и отстъпи крачка назад, за да я огледа.

— Боже — каза той, любувайки й се. — Носиш една от собствените си рокли? Изглеждаш абсолютно зашеметяваща. Обаче предпочитам да те виждам гола.

— Ш-ш-шт! — Тя го удари по широките гърди. — Някой ще те чуе. — Тя надникна през рамото му и се огледа в коридора. — Или ще те види.

— И какво от това? Нека.

— Да не си полудял?

Небесносиният му поглед се сведе към нея и тя примигна към него с учудване.

— Нещо ми казва, че съжаляваш за онова, което се случи снощи.

Лицето й пламна от смущение.

— Какво правиш тук?

— Ах — каза той и кимна сякаш бе решил нещо. — Наистина съжаляваш.

Това не беше съвсем вярно; нещата бяха доста по-сложни. Но тя нямаше да обсъжда въпроса с него пред спалнята си, където всеки момент някой можеше да мине по коридора и да ги види заедно. В зависимост от това, кой и на какво точно стане свидетел, Гейбриъл можеше да бъде принуден да постъпи почтено и да й предложи брак. А брак, изграден само на задължение, бе нещо, което тя не можеше да понесе.

Маделин го бутна по масивните му гърди, за да го изкара в коридора. За щастие, той отстъпи при леките й побутвания, защото ако в действителност не бе искал да помръдне, тя знаеше, че няма начин да го измести дори със сантиметър.

Внимателно, за да не издаде звук, тя затвори вратата на спалнята зад себе си.

— Това не е нито мястото, нито времето да обсъждаме подобни неща — каза тя, ненавиждайки факта, че думите й не звучаха никак твърдо.

— Кажи ми — прошепна той и нави кичура коса, който се бе изплъзнал от прическата й около пръста си, — някой видя ли те в моята риза? — Той целуна къдрицата.

По кожата й пропълзяха тръпки. След това сведе глава над ключицата й и постави три целувки там.

— Не — прошепна тя, когато зъбите му дръпнаха дантелата на корсажа й.

Това бе отчасти истина. Тя беше успяла да я набута в гардероба си преди Джени да дойде да й помогне с банята. Но по-късно Джени я бе намерила, докато прибираше шаловете, които се нуждаеха от почистване. Очите й щяха да изскочат от орбитите им, но тя запази мълчание и продължи да помага на Маделин да се облече. Джени се осмели да повдигне въпроса само веднъж. Тя попита къде е зелената кадифена рокля. Маделин не отговори и прислужницата не продължи да настоява.

— Ела — прошепна срещу гърлото й Гейбриъл. — Искам да ти покажа нещо.

— Мисля, че вече съм го виждала. — И как искаше да го види отново.

Тя усети усмивката му срещу кожата си.

— Не е това, което си мислиш.

Господи, само ако знаеше какво си мисли тя. Топлината и уханието му, играта на устните му по кожата й, начинът, по който зъбите му хапеха ухото й в момента… я караха да мисли само за това колко много й се искаше да бъде гола и отново да се извива в екстаз под него.

— Каквото и да желаеш да ми покажеш, ще се наложи да изчакаш — отвърна тя, прокарвайки пръсти през копринената му черна коса.

— Защо? — изръмжа той.

— Защото всички трябва да се съберем до половин час в цветната градина за разходка, а после на чай. Мащехата ми и семейство Грийн ще дойдат да ме вземат.

Той се отдръпна от нея, а в погледа му, под натежалите клепки, се четяха топлина и желание.

— Ще те върна, преди да дойдат да те търсят.

С тези думи той хвана ръката й в своята и я поведе надолу по коридора.

И като слабохарактерна глупачка тя тръгна с него без борба.

Когато минаха стълбището за прислугата, Маделин се обърна да погледне към него.

— Няма ли да минем от тук? За да сме дискретни? — попита го тя предпазливо.

Той поклати глава и един гъст кичур падна и покри едното му око като превръзка. Днес челюстта му бе покрита с едва набола брада, която я изпълни с копнеж да усети докосването на драскащите му бузи до голата си кожа. Висок и мускулест, облечен с елегантните си дрехи, тази сутрин той изглеждаше като изтънчен джентълмен. И как й се искаше той да се отърве от тях, за да го види отново в пълното му голо великолепие. Оценявайки го тайно, очите й се плъзнаха по сакото му, което бе скроено така, че да му приляга съвършено, подчертавайки широките му гърди и рамене. Тя прикри една изпълнена с желание въздишка.

По-скоро отколкото очакваше, двамата застанаха пред широка врата от махагон. Маделин издиша и мускулите на раменете й се отпуснаха. За нейна изненада не срещнаха никой от другите гости, само една прислужница, която държеше погледа си сведен. Въпреки това Маделин не бе обнадеждена. Като се имаше предвид колко бързо се разнесе новината за ужилването й от пчелата, тя очакваше до края на деня цял Йоркшир да знае, че е била забелязана да се разхожда сама с херцога.

Гейбриъл пъхна дълъг ключ в ключалката и вратата се отключи. Той я отвори широко, давайки й знак с другата си ръка да влезе в тъмната стая. Маделин мина покрай него и щом топлината на тялото му проникна през роклята й, в тялото й забушува вълна от усещания.

Ярката светлина на обедното слънце бе блокирана от тежките брокатени завеси на високите прозорци, които се намираха отдясно. Но все пак в стаята проникваше слаба светлина, която позволи на Маделин да разгледа стената с портрети от ляво. Гейбриъл я бе завел да види частната галерия.

Тя се обърна към него, за да му се усмихне. Той й отвърна със същото, макар че в неговата усмивка се четеше ясно чувствено обещание.

— Икономът ми намери ключа си — провлачено каза той.

— Разбирам — каза тя и се обърна да разгледа внимателно портрета на младо момиче в бяла рокля с множество воали, което стоеше на едно пиано. Ръцете й деликатно докосваха клавишите, а късите й черни къдрици се спускаха около раменете й.

— Майка ми на пет години — каза той.

— Толкова е красива. Много приличаш на нея — тихо каза Маделин.

— Ти приличаш ли на майка си?

Тя направи несигурен жест и сви рамене.

— Предполагам. Загубих я, когато бях малка и споменът за нея вече е избледнял. Страхувам се, че някой ден няма да мога да си я спомня въобще.

— Нямаш ли нейни портрети?

— Имам една скица, която направих, когато бях на седем и още една, която нарисувах по спомен, когато бях на дванадесет. Излишно е да казвам, че не съм надарена художничка. Много по-добра съм в изработката на силуети.

— Нямаш ли нейна миниатюра? Нищо?

Тя му се усмихна тъжно.

— За жалост не и при мен. Опасявам се, че всички са в Уилоубрук. Или поне бяха там. — Маделин усети познатото парене на сълзите, които винаги се появяваха, когато мислеше за майка си и за това колко много жадуваше да види лицето й, топлите й очи, които винаги грееха от топлина и любов.

— Сигурно ти липсва ужасно — каза той, успял да разчете мислите й.

Или по-скоро, реши Маделин, те се четяха по лицето й.

— Да. Така е — каза тя, преглъщайки с усилие. — Любовта на майката е незаменима.

Маделин се премести, за да разгледа портрета на смеещо се бебе. Сините очи и широката му беззъба усмивка бяха нарисувани толкова изкусно, че сякаш можеше да се чуе смеха, идващ от портрета. Присви очи, за да прочете златната табела в основата на рамката. И както очакваше, там пишеше: „Гейбриъл като бебе“.

— Баронесата няма ли да ти позволи да се върнеш и да вземеш нещата на майка ти? — попита Гейбриъл и дълбокият му глас отекна през стаята.

— Не — отвърна категорично тя. — Къщата бе продадена на нейното семейство преди смъртта на баща ми. А те не са от типа хора, които ще погледнат отвъд собствените си нужди и желания, за да признаят, че аз може да копнея да се върна там и да взема нещата й, дори моите вещи, портретите и други подобни.

— Значи не си се връщала откакто баща ти ви е накарал да се преместите в Лондон, когато си била на осем?

Тя кимна.

— Вещите ти все още може да са там, прибрани на тавана или захвърлени в някоя барака — предположи той.

— Съмнявам се — каза тя и поклати отчаяно глава. — Но съм склонна да се надявам. — Думите й бяха посрещнати с мълчание и Маделин се зачуди какво си мисли Гейбриъл. Тя се спря пред голям портрет на красива чернокоса жена с познати леденосини очи. Жената се усмихваше ведро с пълничко бебе в скута си, което стискаше палеца й в дундестото си юмруче. Отдясно до тях бе клекнало младо момиче с красота, равна на тази на майка й, чиито розови устни бяха почти нацупени. От другата страна на седящата майка стоеше хубаво момче на около десет години. Брадичката му бе вдигната предизвикателно, а в сините му очи блестеше обещание за бъдеща арогантност. Гейбриъл. Това трябваше да е той.

Маделин се усмихна широко и се обърна да го погледне. Той стоеше в сенките, а широките му рамене се облягаха срещу затворените врати. Наблюдаваше я решително и тя се престори, че жадното му изражение е само част от нейното въображение.

Умът я слушаше, но тялото й се разпали в отговор.

Тя посочи портрета.

— Толкова си сериозен за такова младо момче.

Той кимна бавно, без да отделя очи от лицето й. Тялото й се напрегна от очакване. Мисълта, че я е довел тук по други, по-греховни подбуди се заигра със съвестта й. Не биваше да й се иска той да я желае отново, но бе така. И тя го желаеше — докосването му, дори само компанията му.

— Никога не съм се усмихвал много. — Гласът му бе като тихо мъркане в сенките.

— Не бъди глупав — отвърна тя, приближавайки се към следващия портрет и междувременно отдалечавайки се от него. — Ти се смееш постоянно.

— На теб — призна той, — с теб, заради теб.

За кратък миг очите й срещнаха неговите, но тя бързо се изчерви и отклони поглед. Маделин пристъпи, за да разгледа по-внимателно портрета на намръщена млада дама, чието сурово изражение я караше да изглежда по-стара, отколкото беше. Лейди Юджиния на млади години, без съмнение.

Следващият портрет незабавно заинтригува Маделин. Изглежда бе на майка му, макар и на по-стари години. Ужасно слаба, херцогинята се усмихваше, въпреки че красотата, която ясно преобладаваше в другите нейни портрети, я нямаше. На нейно място се бе настанила дълбока тъга, която майка му не бе успяла да скрие. Маделин се обърна и въпросът, който искаше да зададе, остана неизречен.

Когато Гейбриъл проговори, думите му бяха тихи, но остри:

— Скърбеше заради брака си — въздъхна той дълго и тежко, сякаш бремето, което носеше на раменете си временно бе вдигнато.

Маделин го чакаше търпеливо да продължи.

— Първоначално баща ми стоеше зад нея в портрета, въпреки че той не е присъствал, когато е рисуван. След като той почина, майка ми накара да го махнат от картината, тъй като в действителност никога не е бил там. Имам предвид буквално и метафорично. Съюзът им не бе основан на любов, което е обичайно в такива случаи. — Той спря и поклати бавно глава. — Въпреки това майка ми дълбоко обичаше баща ми. Той никога не отвърна на чувствата й, но това не я спря да се надява, че един ден ще го направи.

— Баща ти никога ли не е показвал привързаността си към нея?

— Не, наистина. Имаше много любовници. — Той поклати глава с презрение. — Бях на училище толкова често, че дори аз не забелязвах колко дълбока е депресията на майка ми, докато една година не се върнах от Итън за празниците и не я видях бледа, отслабнала и оживяваща се единствено пред децата си.

В Маделин се надигна тъга.

— Сигурно да я видиш така ти е причинило голяма болка. — Погледът й прескочи отново към портрета и се върна към Гейбриъл. Изражението му бе сдържано, но тя забеляза скръбта му. — Трябва да те попитам… защо пазиш изложен този портрет на майка ти, ако ти причинява болка? Защо просто не го свалиш и не оставиш само тези, на които е била щастлива?

— Наречи го сантиментално, ако искаш, но честно казано е тук, защото ми напомня за безспорната сила на любовта… и пагубните последствия, когато не е споделена. — Той въздъхна и размърда рамене срещу вратата. — Когато бях на петнадесет се заклех никога да не причиня подобна болка или да я преживея. Мислех си, че всичко, което трябва да направя, е да пазя сърцето си от обвързване. — Очите му потъмняха, сякаш тялото и умът му се стремяха към нея. — Само че наскоро ми хрумна колко безполезно ще се окаже това. А и аз не съм като баща ми.

— Къде са неговите портрети? — попита тя.

Бързата промяна на настроението му я караше да се чувства малко нервна. Но може би все пак не бе смяната на настроението му, помисли си тя. Може би внимателното й разглеждане на портретите и въпросите й само го разсейваха, макар и временно, от истинските му намерения.

— Има много малко — каза той. — Повечето са в коридора, който води към кабинета ми. — Той се отблъсна от вратата. Обърна се и ги заключи вътре. — Баща ми не харесваше портретите си.

— О? Защо?

Той сви рамене и се наведе към нея.

— Никога не бе доволен от крайния резултат. Обвиняваше художника, че го е обрисувал неблагоприятно или някаква подобна глупост.

Маделин погледна косо към Гейбриъл, мислейки си, че оттам трябва да е наследил естественото си чувство за взискателност. Тя пристъпи отново и почти се спъна в крака на един стол. Заобиколи го и си помисли, че може да свърши добра работа, като го държи настрана от нея.

С бавни, подчертани крачки, Гейбриъл стигна до стола и след това я изненада, като седна, вместо да се приближи към нея. Щом изпъна дългите си крака напред, Маделин хвърли поглед към здравите му мускулести бедра, обути в плътно прилепнали черни бричове. Тя се замисли за опияняващото усещане от силното му мъжествено тяло, притиснато срещу нейното.

— Той бе перфекционист… — Гласът на Гейбриъл заглъхна, отвличайки вниманието й от порочните й размисли.

Очевидно бе планирал да продължи с разговора им, но спря, веднага щом забеляза желанието, горящо в очите й.

Гейбриъл прибра краката си и сложи ръце на облегалките на стола.

— Ела насам, Маделин.

Колко още можеше да се приближи до него? Ако направеше още една стъпка надясно, щеше да се сблъска с бедрото му.

Както изглежда, той искаше точно това, защото я хвана за ханша и бързо я дръпна в скута си. Безцеремонната твърдост на бедрата му срещу мекото й дупе, я накара да изстене тихо. Тя погледна към устата му, после към присвитите му сини очи, знаейки, че суровият глад, който се четеше в тях, е равен на нейния. Гейбриъл се наведе към нея и дъхът им се смеси.

— Целуни ме — прошепна той.

И Маделин не можа да направи нищо друго, освен да се подчини на нежната му команда. Облягайки се на топлата му гръд, тя потърка устните си в неговите. Той не помръдна, а само отвори очи, наблюдавайки я леко.

Не можейки да понася липсата му на отговор, тя отново притисна устните си към неговите и плъзна длани по широките му гърди. Срамежливо прокара езика си по долната му устна. Той си пое дъх едва забележимо и това й показа, че не е толкова неподатлив на докосването й.

— Още — чу се дрезгавата му команда.

Притваряйки очи тя го целуна отново, по-дълбоко, пъхайки езика си в топлата му уста, за да си поиграе с неговия. Той изстена. Ръката му бавно се плъзна по бедрото й, след това тръгна нагоре към корсажа й и обхвана едната й гърда. Хиляди искрици наслада се разпръснаха из нея, когато той потърка с палеца си твърдото връхче. Тя се настани по-удобно в скута му, желаейки отчаяно да я целуне страстно.

И тогава Гейбриъл взе нещата в свои ръце, целувайки я със свирепостта на умиращ от жажда мъж. Той пъхна език в устата й, вкусвайки я, показвайки й с целувката си, че тя бе негова и винаги ще бъде. Между бедрата й се надигна силен копнеж и тя стегна мускулите си в отговор. Изскимтя от силното желание и той й отвърна със стон. Ръцете му станаха по-изискващи, скитаха по дупето й, по гърба й, обхванаха главата й, докато той опустошаваше устата й. Трепет обхвана тялото й, а ударите на сърцето й туптяха в ушите й.

Гейбриъл напълно изгуби контрол. Трябваше да я има. Сега и завинаги. Ако му откажеше, със сигурност щеше да експлодира. С необуздана жажда той издърпа корсажа й надолу, докато гърдите й се освободиха, след това прекъсна целувката им и ухапа врата й.

— Това е прекрасна рокля — каза той и плъзна ръка по гърба й, после продължи по раменете и след това надолу по ръцете й, които го бяха сграбчили. — Ще бъде ужасно от моя страна да я смачкам, не мислиш ли?

Главата й се отпусна назад, докато устните му се спускаха все по-надолу.

— М-мащехата ми я мрази. Каза ми… — тя изстена, когато Гейбриъл прокара езика си по зърното й — че в нея изглеждам дебела.

— Греши — прошепна той и засмука едната й гърда, а после и другата. — Ти си съвършена.

Маделин имаше чувството, че се разтапя в ръцете му, тялото й трепереше от желание. Щом Гейбриъл я побутна, тя не се поколеба да промени позицията си, за да го възседне на стола. Той й помогна и избута полите й до кръста й.

Обхвана дупето й и устата му отново потърси нейната за още една мокра, топла и необуздана целувка. Маделин знаеше, че това, което прави е грешно, но тогава усети как нещо в душата й се освободи. В този миг, когато устните му бяха върху нейните, очаквайки отдаването й, тя окончателно му подари сърцето си.

Опиянен от усещането за гъвкавото, пищно тяло на Маделин, увито около него, Гейбриъл плъзна големите си ръце по покритите й от чорапи колене и след това по голите й бедра. Усмихна се срещу устата й, когато тя изстена от удоволствие, щом той направи малки кръгчета с палците си по меката плът от вътрешната страна на бедрата й.

Маделин го сграбчи за раменете и впи пръсти във вълнения плат на сакото му, когато тъмната му глава се спусна надолу и остави топла следа по извивката на шията й. Провирайки пръсти през копринените му черни кичури, тя се задъха щом той отново насочи вниманието си към гърдите й. Гейбриъл я целуваше и облизваше безмилостно, докато я придържаше към себе си, обхванал я през кръста. Тя се залюля към твърдата му възбуда.

— Разкопчай бричовете ми — каза той срещу врата й.

Маделин бързо се подчини. Справи се доста непохватно, но той бе освободен.

— Виждаш ли какво ми причиняваш? — попита Гейбриъл, повдигайки бедрата й без усилия.

Маделин инстинктивно насочи възбудата му към себе си.

— По този начин ли ще…?

— Именно — измърмори той срещу гърлото й. — Възнамерявам да ти покажа всички възможни начини, дори това да ме погуби.

Ръката му си проправи път през притиснатите им тела към чувствителната плът, скрита в гънките й и я гали, докато тя не се разтрепери от желание. Когато задиша все по-бързо и стоновете й станаха почти неистови, Гейбриъл се заби в нея с един силен тласък.

Тя отвори уста, за да изстене и той я улови в разтърсваща душата целувка. Задъхан от желание, той се поколеба, изчаквайки я да свикне с него и призова всичките си сили, за да не свърши в следващата проклета секунда. Нейното удоволствие бе на първо място. Без него, собственото му не означаваше нищо.

За негова изненада Маделин бе тази, която започна да се движи първа срещу него. Тя сграбчи главата му и той се наведе към гърдите й.

Вълни на божествена наслада се разляха в Маделин. Удоволствието, което се надигна в нея, бе толкова опияняващо, че през главата й мина мисълта, че може да продължи да прави това до безкрай.

Гейбриъл я подложи на сладко мъчение, като й позволи да направлява ритъма сама. Когато дишането й се учести и започна да трепери върху него, той не можеше да се сдържа повече.

Обхванал кръста й с големите си ръце, Гейбриъл я притисна я към себе си и повдигна бедра с плавен устрем. Тя се задвижи срещу него без никакви задръжки и напълно отне дъха му. Извика името му в мига, когато той изстена нейното и заедно потръпнаха от силата на освобождаването си.

Докато тя трепереше върху него, той нежно целуна страните й, а след това постави лека целувка и върху устните й. Маделин се страхуваше, че пулсът й никога няма да възвърне обичайния си ритъм. Гърдите на Гейбриъл се повдигнаха и спускаха срещу нейните с мощен ритъм. Маделин се наслаждаваше на усещането от допира до твърдия му гръден кош и осъзна удивено, че го желае отново.

Тя не знаеше, че и Гейбриъл се чувстваше по същия начин. И щеше да я има отново, това той знаеше със сигурност, но първо имаше много по-важна работа за довършване.

— Трябва да те попитам нещо — прошепна след няколко дълги мига, докато й помагаше да оправи корсажа си.

Маделин преметна единия си крак така, че да седне в твърдия му скут. Щеше да стане права, ако краката й не трепереха.

Тя вдигна поглед към него и видя проблясъка на съмнение и нерешителност в очите му. През ума й незабавно премина лошо предчувствие. Тя отблъсна внезапно надигналата се паника. Ето, започва се, помисли си тя.

Гейбриъл не би могъл да я помоли да стане негова съпруга. Тя бе „шокиращо неподходяща“. В действителност това бяха точните думи, които й каза в оранжерията. Не, не можеше да бъде неговата херцогиня. Но нищо не го спираше да поиска от нея да му стане любовница.

И все пак тя знаеше, че не може да го вини, ако поиска подобно нещо. Беше спала с него. Два пъти.

Поведението й напоследък бе така нехарактерно за нея, толкова необуздано и без умисъл за последиците, че тя твърдо реши, че тези любовни истории съвсем не са чак толкова хубаво нещо. Кой би се стремил към чувство, което го кара да се държи импулсивно и го подтиква да захвърли през прозореца здравия разум, за да се отдаде на всепоглъщаща страст?

Маделин се измъкна от скута му, въпреки че той се опита да я задържи там. Тя се изправи разтреперана и приглади полите си, мъчейки се да игнорира буцата, която бе заседнала в гърлото й от сдържан плач.

Искаше й се да грабне този миг и да го запази, преди да бъде съсипан — преди той да го съсипе. Любенето им бе красиво и безценно и ако Гейбриъл кажеше тези болезнени думи, тя знаеше, че няма да може да ги понесе. Можеше да се примири с безбройните прикрити обиди от леля си, можеше да издържи безкрайно дългия списък от слабости, които нейната мащеха й преписваше, но не би могла изтърпи болката, която щеше да й причини Гейбриъл, ако я помоли да му стане любовница и нищо повече. Да чуе от мъжа, когото обича, че е достатъчно добра, за да развратничи с нея, но не и за да се ожени за нея. О, защо ли й трябваше да се влюбва в него?!

Надигайки се в стола, с капки пот по веждите от скорошното им диво любене, Гейбриъл се протегна към нея, но младата жена отстъпи назад.

Маделин отметна кичур коса, който се бе изплъзнал от сложната й прическа.

— Каквото и да трябва да ме попиташ, ще трябва да почака — каза тя, спускайки се към вратата.

— Не мога да чакам — отвърна Гейбриъл. Сбърченото му чело й показа, че бе объркан от внезапната промяна в държанието й.

Тя се задъха, уплашена, че той просто ще избълва думите.

— Нямаше ме твърде дълго, трябва да вървя — бързо каза тя. — Не биваше да го правим отново. Беше грешка. — Когато дръпна дръжката на вратата и не успя да я отвори, си спомни със закъснение, че той бе заключил и ключът е в него.

Само след миг Гейбриъл се появи до нея, очевидно оправил бричовете си. Сложи ключа в ключалката и я погледна, изглеждайки едновременно объркан и загрижен.

— Грешка. От какво се страхуваш, Маделин? — прошепна той и отвори, но облегна ръката си на касата на вратата, пречейки на отстъплението й.

— От теб — отвърна тя, след което се мушна под ръката му и избяга надолу по коридора, без да се обръща назад.