Оливия Паркър
На лов за съпруга (13)

12

Те бяха натоварени в един фургон като овце на пазара.

— Местността е твърде стръмна — обясняваше лорд Тристан, подавайки ръка на Белинда Феърборн, за да се качи на чакащия фургон, натоварен с одеяла и възглавници във всякакъв размер.

Той изчака, докато тя оправи полите си, а след това закрачи, за да доведе сестра й и да й помогне да се качи по стълбичките, поставени в отворения край на фургона от лакея.

— Долините, които ще пресечем — продължи той, — са осеяни с бразди и скали. Страхувам се, че е твърде опасно. Не мога да позволя някое от моите скъпоценни пролетни цветове да падне от седлото си.

Маделин завъртя очи.

— По-вероятно е, загрижеността му да е отправена към благосъстоянието на собствения му кон — промърмори под нос.

Тя бе застанала бунтовнически, с ръце скръстени пред гърдите, а сивата й вълнена пелерина се вееше от освежаващия вятър. Бонето й с широка периферия бе здраво закрепено за главата й с многобройни фиби и бе завързано с жълта панделка под брадичката, но бризът, въпреки това, заплашваше да го събори от главата й.

Шарлот стоеше до нея, без очила и очевидно потъваше в калта, образувала се от пороя предишната вечер. И потъваше бързо. Приятелката й бе най-малко една педя по-ниска.

Маделин погледна надолу към краката на Шарлот с нарастваща загриженост. Само че там нямаше никаква кал, само чакъл. Дребно подозрение изплува в ума й.

— Шарлот Грийн — смъмри я Маделин. — Да не би да си се прегърбила?

Шарлот само я погледна с крайчеца на окото си, без да обръща глава към нея, колебаейки се дали да отклонява вниманието си от лорд Тристан.

— Ъъ… изглеждам ли сякаш съм се прегърбила?

— Аз… аз предполагам, че не. — Намръщване сбърчи челото й. — Само ако човек не е наясно с истинския ти ръст.

— Добре — промърмори Шарлот с ъгълчето на устата си. — Защото съм.

Ченето на Маделин увисна.

— И защо?

— Шшт, Мади — помоли я Шарлот.

Маделин се загледа надолу към приятелката си с удивление и нарастваща развеселеност.

— Нека позная — прошепна тя. — Лорд Съвършенството не харесва високи жени.

Шарлот кимна тържествено, треперейки от усилието да стои със сгънати колене толкова продължително.

— Кажи ми… виждаш ли мис Лора Елис тук?

Маделин се огледа. Дългокраката блондинка не се виждаше никъде.

— Не ми казвай, че се е отървал и от нея?

— В интерес на истината го направи. Тя си тръгна тази сутрин по време на закуска… обляна в сълзи.

— Но защо ще си тръгва? — попита Маделин, знаейки, че жената си бе поставила за цел сърцето на Гейбриъл.

— Може би и ти щеше да го направиш, ако ти беше казал, че полите ти му се струват достатъчно дълги, за да облече с плата им една от колоните в балната зала.

— О, боже — възкликна Маделин, съжалявайки, че бе пристигнала на масата за закуска, когато почти всички вече бяха приключили.

— Това не беше всичко. Каза, че предпочита да има невеста, чиито крака няма да стърчат от края на леглото.

Устата на Маделин зяпна отново.

— Тя беше огорчена — продължи Шарлот шепнешком. — Нарече го развратник и изсипа цяла кана студено мляко от страничната маса в скута му.

— Мили боже. Какво направи той?

— Ами — каза Шарлот примигвайки, — скочи, разбира се. Не можах да различа изражението на лицето му — без очила, знаеш, но мисля… мисля, че той се смееше.

— Без съмнение, самодоволният глупак си е мислел, че е забавен.

— Не съм сигурна. Беше нещо… ох… не трябва да казвам.

— Продължавай — призова Маделин. — Вече почти качи и Хариет на фургона. — Тя погледна през рамо и забеляза трима ездачи да приближават от поглъщащия облак мъгла на билото на хълма.

Групата изглежда включваше Гейбриъл, лорд Феърборн и лорд Ротбъри. Този излет до водопада изглеждаше все по-малко привлекателен с всяка изминала секунда. Сърцето й подскочи, когато Гейбриъл докосна ръба на цилиндъра си от боброва кожа в очевиден поздрав към нея, макар любезният му жест да бе засенчен от намръщеното му изражение.

В ума й изплува споменът за целувката им в тъмния коридор и усети как по гръбнака й се спуснаха тръпки. Тя прочисти гърло и се запита как се очакваше да се държи човек в светлината на един нов ден, след такава скандална среща. Беше го целунала, за бога! Не че той бе неохотен участник, но все пак тя никога в живота си не беше и сънувала, че ще се окаже в подобна ситуация. Може би ако се преструваше, че изобщо нищо не се е случило, щеше да бъде най-лесният подход, ако не и най-страхливият.

— Кажи ми, какво имаше предвид — притисна я Маделин, преструвайки се, че изобщо не е забелязала херцога.

— Е, не е много сърдечно от моя страна да го казвам, но… Джулиен Кембъл постоянно повтаряше, че тя категорично е най-голямата красавица в цяла Англия, а Лора Елис често напомняше на всички ни, че мъжете предпочитат дълги, елегантни крайници. Така че забележките на лорд Тристан почти… — Тя сви рамене. — Не знам. Просто ще кажа, че реакциите им на неговите критики бяха интересни.

Маделин поклати глава неодобрително.

— Той със сигурност не е джентълмен. Сега наистина имаш възможност да видиш колко ниско може да падне този мъж, колко безчувствен и груб е! Отново те умолявам да съзреш истинския му характер, Лоти. Защо искаш да бъдеш с мъж, който толкова добре умее да причинява болка?

Но въпросът й остана без отговор, тъй като мъжът, за когото говореха, спря погледа си върху приятелката й и я повика с пръст, докато бризът разрошваше тъмнокестенявите му коси.

— Вие сте следващата, мис Грийн — каза той.

Маделин я възпря с леко побутване на лакътя.

— Относно прегърбването — каза тя бързо. — Забравяш най-важния детайл.

— И той е…

— Ти, скъпа, си ниска колкото мен.

Шарлот пое дълбоко дъх, очевидно обмисляйки ползите — ако имаше такива — да продължи да се прави на нещо, което не беше. Тя кимна, съгласявайки се неохотно и подари на Маделин малка благодарствена усмивка.

— Бях глупава, нали?

Тя се наведе напред и се престори, че изтупва полите си, като се изправи до пълния си ръст, а след това се втурна към търпеливия лорд Тристан, който направи цяло представление, докато й помагаше по стълбите на фургона.

— Мис Грийн — прошепна той в ухото на Шарлот и Маделин се напрегна, за да чуе неговите нежно изречени думи на фона на чуруликането на останалите момичета във фургона. — Бихте ли желали да ме придружите в моята лична библиотека след вечеря днес? — Сините му очи, изглеждаха фалшиво невинни, втренчени в устата на Шарлот, докато чакаше търпеливо отговора й. — Страхувам се, че разочарованието ме преследва, откакто пропуснахме шанса си след музикалната вечер, миналия път.

Какъв изкусен негодник! Очите на Маделин се присвиха и в нея се надигна желание да отиде до там и да го издърпа за ушите надалеч от крехката си приятелка. Уви, такава проява със сигурност щеше да я отличи като една луда, да не говорим, че щеше да докаже на надутия негодник каква точно бе нейната мисия — да държи Шарлот в безопасност от развратните му домогвания. И тогава вероятно щеше да я иска още повече.

Пръхтенето на огромния кон, впрегнат във фургона и дрънченето на хомота, докато звярът поклащаше тежката си глава, попречиха на Маделин да чуе отговора на Шарлот.

Разочарована, Маделин стисна плътно устни и погледна през рамо. Почти се стресна от изненада, когато видя херцога да се взира надолу към нея от гърба на лъскавия си черен жребец.

За нейно огорчение, Гейбриъл побутна коня си по-близо до нея и с едно рязко изкусно движение слезе от седлото. Изненадата й бе още по-голяма, когато взе лявата й ръка и я постави върху десния си лакът. Със забързано, почти гневно темпо, той я съпроводи до фургона. Тя нямаше друг избор, освен да тръгне заедно с него — трябваше да направи или това, или да го остави да я влачи.

— Много сте мил — отбеляза тя с нотка на сарказъм, когато едва не се спъна в един камък. Единствено непоколебимата опора на ръката му я предпазваше да не падне по лице върху чакъления път. Това ли бе начинът да се отнася с жената, която бе целунал страстно само преди ден? Може би не желаеше да се ожени, поради простия факт, че никоя нямаше да го иска. Той притежаваше всичкия чар и нежност на дива свиня, стресната по време на дрямка. — Създавате доста вълнение с грижите си към мен — каза тя, забелязвайки цупенето на Бернадет, зейналата обидена уста на Белинда и укорителния поглед на Хариет. — Чудя се защо ли направихте изключение с мен?

— Аз също — каза той сухо.

Безгрижната му забележка я жегна.

— Какво ви кара да мислите, че предпочитам вашата компания пред тази на брат ви?

Той погледна надолу към нея, повдигайки подозрително вежда.

— Вече се чувствате виновна? Сега няма да промените мнението ми.

Те стигнаха до стълбите, поставени пред фургона и внезапно спряха. Маделин се взря в погледа му объркано. Да бъде проклета, ако той си мислеше, че трябва да изпитва вина, заради това, че защитава приятелката си. Това ли беше признанието, което искаше? За тази ли „опасна игра“ говореше?

Той й се усмихна и Маделин едва не се отдръпна. Нямаше го наполовина възхитеният, наполовина хищнически поглед, с който я гледаше още от първата им среща. На негово място блестеше нещо съвсем различно, една любопитна смесица от емоции. В искрящите му сини дълбини тя съзря нотка на недоволство, сдържано негодувание и мрачно чувствено обещание. Някак си знаеше, без никакво съмнение, че ако в този момент беше сама с него, добродетелта й щеше да бъде крайно застрашена.

Маделин издърпа ръката си от неговата, презирайки тръпката, клокочеща в тялото й. Да стои между двамата братя Дивайн бе объркващо усещане. Техните тела бяха високи и твърди, а широките им гърди ловко блокираха вятъра. А топлината от тялото на Гейбриъл, сякаш я изгаряше през тъканта на пелерината.

Сякаш по някакво безмълвно нареждане, лорд Тристан само й отправи крива усмивка и след това яхна коня си — действията му дадоха на големия му брат възможността да я съпроводи по стъпалата.

Когато Гейбриъл взе ръката й и я поведе нагоре, Маделин почувства топлината му дори през ръкавицата. Усещането не бе ново и тя глупаво си помисли, че това докосване ще е всичко, което трябва да понесе, но тогава той постави другата си ръка на кръста й. Маделин продължаваше да държи главата си наведена, докато сядаше до Шарлот — острите погледи на Хариет и близначките прогаряха дупки във вече зачервеното й лице.

— След като мис Хейууд е настанена, потегляме — възкликна лорд Тристан, нагласяйки коня си. Той благодари на другите мъже, които бяха решили да ги придружат, после се обърна към стадото си във фургона с широка усмивка. — Извинявам се за тясното помещение, мои прекрасни същества. Но, обещавам, че си струва наблъсканото пътуване.

Заклещена между две претъпкани избелели червени възглавници, Маделин опита да се отпусне. Ако това беше същият водопад, който бе посещавала като дете, със сигурност имаше други начини да се стигне до там, освен в тапициран фургон през калта.

Лакеят премести стълбичката под мястото си в предната част на фургона и стъпи на борда. Когато превозното средство потегли напред, Маделин се обърна и видя как Гейбриъл се качва върху коня си с лекота. Движенията му бяха гъвкави и хипнотизиращи. Поемайки юздите, той подкара оседлания си кон в галоп, и когато стигна достатъчно напред, забави темпото си, поемайки водачеството с увереност. Извисяваше се на седлото, а елегантните му дрехи за езда бяха скроени за здравата му мускулеста фигура със строга прецизност. Дългото му черно наметало се вееше зад него, като разкриваше шоколадовокафявите му панталони, които обгръщаха бедрата му и очертаваха опънатите му мускули.

Възхитеният й поглед проследи силната му висока фигура до черните му ботуши, които бяха почти толкова лъскави, колкото козината на коня му и после отново пое към бедрата му. Кръстът му беше стегнат, коремът му плосък и гладният й поглед не пропусна широчината на гърба му, нито разрошените черни коси, които се спускаха по раменете му или пък ситната, леко набола брада — очертаваща линията на челюстта му…

Дъхът на Маделин секна в гърлото, когато погледът й срещна този на Гейбриъл. С разбираща усмивка, той я погледна над рамо, а горещият му взор й каза, че е станал свидетел на бавния оглед на тялото му. В отговор по лицето й пропълзя топла вълна от червенина като горски пожар, която бързо се разпростря към врата й. Тя преглътна трудно, докато обмисляше ползите от заравянето си в множеството одеяла, натрупани във фургона.

Все пак, тя бе спасена от по-нататъшно унижение, когато един от другите ездачи подкара коня си напред и препречи гледката й. Ротбъри. Той й се усмихна като светлокафяв лъв, а тъмнозлатните му кичури надничаха изпод ръба на шапката му по измамно момчешки начин. Изведнъж й се стори, че знае точно как би се чувствал охранения заек, ако бъде изненадан от кръвожаден нощен хищник. Той наклони шапката си и бавно, заговорнически й намигна, което подозираше тя, нямаше нищо общо с елегантния, формален поздрав и твърде общо с удоволствието, което той изпитваше от това да безпокои нервите й.

* * *

— Добре, че хапнах само една филия препечен хляб тази сутрин — каза високо Маделин, за да надвика тропота и бученето на претъпкания фургон. — Клатим се толкова много, че ако бях изяла повече, със сигурност щях отдавна да съм го повърнала.

Шарлот се засмя, придържайки бонето си.

— Забавно е. Чувствам се почти като малко момиченце — каза тя, а след това изписка заедно с останалите пътници.

Фургонът тупна рязко надясно и едва не стовари всички в потока от кал, останал от придошлата река. Изглеждаше сякаш се е отдръпнала само преди час.

Маделин зарови лице в ръцете си.

— Това е абсурдно. — Надничайки през облечените си в ръкавици пръсти, тя забеляза, че лорд Тристан язди редом с тях, от сухата страна, разбира се. На лицето му играеше съмнителна глуповата усмивка и мъжът добре прикриваше смеха си с покашляне.

— Направи го нарочно. Шарлот, не виждаш ли? Този непоносим мъж, е решил да ни унижава за свое забавление.

— Искам да се прибера вкъщи — хленчеше Бернадет от другата страна на фургона, а жълтото й боне стоеше под странен ъгъл на върха на главата й.

— Това, което искам аз — отбеляза Белинда от мястото до сестра си, — е да знам защо Негова Светлост помогна на Мади да се качи във фургона.

— Да — съгласи се Хариет, кръстосвайки ръце пред гърдите си.

Маделин задържа погледа си извърнат, решавайки да пренебрегне упреците им. Няколко минути по-късно фургонът забави темпо и земята, за щастие, се изравни.

За удоволствие на Маделин, скалистата пътека ги отведе изненадващо близо до красивото село, където бе живяла като дете. След почти час пътуване през стръмни склонове, дълбоки долини и после отново хълмове, групата най-накрая се изкачи високо над родното й опасано от редица дървета селце, което бе сгушено насред обширно тресавище. Тя забеляза стария хан, където пътници бяха посрещани с обилно ядене и почивка в сивата каменна постройка, а оттатък бе фермата на мистър Уолдън, чийто понита пасяха на полето. Гледката на приветливото село предизвика болезнени спомени, които свиха сърцето й. Последният път, когато беше тук, бе осемгодишна пакостница, често кална, винаги щастлива и никога далеч от полите на майка си.

Точно когато подминаха порутеното абатство, въздухът около тях се изпълни с омагьосващ шум от бълбукащ поток и плисък на падащата вода. Конете бяха завързани за стар стълб близо до горичка от дървета, които образуваха навес над тях.

Една по една дамите бяха свалени от фургона. Маделин леко се олюля. Чувстваше очите си малко като стъклени топчета, които се търкалят из главата й. Лорд Тристан тръгна към гората и подмина нервничещата Шарлот, за да попита Хариет, дали би му позволила да я съпроводи по моста, минаващ над реката. Маделин се сви вътрешно. От изражението на приятелката й и прибързаните й крачки напред, бе болезнено очевидно, че Шарлот бе очаквала Тристан да попита нея. Тя стоеше и кършеше ръце, изражението й бе изчервено и неловко. Маделин понечи да отиде при нея, но криволичещият лорд Феърборн с дъщерите си под ръка й попречи.

Една топла ръка докосна нейната и когато погледна назад, тя видя лорд Ротбъри, който я наблюдаваше като задъхан лъв.

— Мис Хейууд — каза той, а пръстът му направи малък кръг върху чувствителната кожа от вътрешната страна на ръката й. Тя импулсивно отскубна ръката си. Усещането можеше да бъде разсейващо, да не споменаваме обезпокоително, а умът й не бе в състояние да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху това, да стигне до Шарлот.

— Ако ми позволите… — И без да дочака отговор, той взе ръката й и я сложи на лакътя си.

Семейство Феърборн най-сетне отстъпиха встрани, очевидно избирайки да се възхищават на потока, който се плискаше в пясъчния бряг, вместо да преминат моста, простиращ се над подскачащата бурна река. И тогава тя най-накрая съзря Шарлот, чието лице бе зачервено, само че не от притеснение, а от смях, докато Гейбриъл мърмореше и сочеше към огромната стена от скали в северния край на водопада.

— Той е дошъл да я спаси — прошепна Маделин.

— Кой, захарче? — попита Ротбъри.

Захарче? Тя се обърна към графа и повдигна вежда.

— Какво има? Не ви харесва да бъдете сравнявана с вкусно изкушение ли?

Тя не можа да направи нищо друго, освен да поклати главата си.

— Е, все пак поне това отвлече вниманието ви от онзи досаден дръвник — каза той небрежно, докато прекосяваха моста.

Последното нещо, което искаше да прави, бе да разговаря с Ротбъри — той можеше да го приеме като насърчение от нейна страна, но презрението, което усети в упрека му предизвика любопитството й.

— Не харесвате ли Гейб… Негова Светлост?

Той сви рамене.

— Просто ме отегчава, това е всичко. А и когато поисках разрешение да ухажвам сестра му, категорично ми отказа.

— Със сигурност не може да го обвинявате, че е отговорил отрицателно. Вие сте задали въпрос. Би било самонадеяно от ваша страна да вярвате, че няма да бъдете отхвърлен. Като неин настойник, той има пълното право да подбира тези, които търсят компания й.

— Мис Хейууд — каза графът убедително. — Той ме хвана за врата и ме изхвърли от къщата.

Възбуденият коментар, при иначе сериозното му лице, накара Маделин да се изкикоти.

— Изобщо не е смешно — каза Ротбъри наскърбено. — Вратът ми беше наранен цяла седмица. — Той потърка гореспоменатата част от тялото си, за да го подчертае. — Да не говорим за ефекта от грубата му реакция върху гордостта ми.

— Съжалявам, милорд — каза тя, едва сдържайки усмивката си.

Ротбъри изведнъж й се усмихна и това незабавно накара Маделин да застане нащрек.

— Виждате ли, захарче? Карам ви да се смеете. Какво ще кажете аз и вие да си дадем още един шанс?

Мисълта да бъде ухажвана от Ротбъри, накара стомаха й да се стегне на възел. Ако това, имаше предвид под „да си дадем още един шанс“… Тя поклати глава, неспособна да потисне усмивката си от непоколебимата му упоритост.

— Нека вместо това да се насладим на пейзажа около нас, милорд. Не съм виждала такава красива гледка от дете.

Той въздъхна, твърде драматично, за да му повярва, че е искрен.

— Във вашите вени тече лед, нали знаете.

Поради скорошните проливни дъждове, реката беше буйна и падаше от скалните плочи в невероятни количества. Въртящата се, пенлива вода се премяташе от ръба като водни стъпки на гигант, с рев, който заглушаваше споделените наблюдения на компанията им. По-надолу, бушуващите води на водопада в крайна сметка се успокояваха и преминаваха в тих поток, където реката се разширяваше в основата, а дърветата над нея се простираха отгоре й като покровителствените ръце на родител, успокояващ ранено дете.

Това бе мястото, на което групата им се разпръсна. Някои се мушнаха около дърветата, проучвайки голите им корени, които се бяха увили и изпълзели над земята. Други, предимно мъжете, се събраха по-надолу, за да поговорят за риба и лов. Маделин остана близо до ръба до водата, клекнала, докато претърсваше земята за малки плоски камъчета, които да хвърли във водата, така че да подскачат. Въпреки че бе неуместно, тя бе свалила едната си ръкавица, за да не я изцапа, докато избира из пясъчните камъчета на брега. Освен това, всички останали изглежда бяха заети. Никоя от светските матрони не патрулираше в района, готова да я шамароса, задето е свалила ръкавицата.

Скърцане на чакъл привлече вниманието й. Без да се изправя, тя се наклони на петите си и се втренчи в мускулестите бедра на Гейбриъл, когато той приклекна до нея. Маделин примигна и когато вдигна глава, срещна синия му поглед, който блестеше със своя светлина, докато водата се отразяваше в него.

Тя наблюдаваше играта на мускулите на гърлото му, когато той заговори.

— Тези трябва да свършат работа — каза той.

Маделин погледна надолу и видя, че той държи три гладки, плоски камъка с различна големина и форма.

— Благодаря. — Тя се протегна към дланта му, за да ги вземе, забелязвайки твърде късно, че той също е свалил ръкавицата си. Голата им кожа се докосна и през нея се втурна вихър от усещания.

Той нежно хвана ръката й в своята, обвивайки дългите си голи пръсти около нейните.

— Трябва да поровиш за тях, тъй като децата от селото често идват тук и намират най-добрите камъни — каза той.

Тя кимна.

— Знам. Преди бях едно от тези деца.

Това изглежда го заинтригува и той изви едната си въгленочерна вежда.

— Родена и отгледана в Йоркшир? Тогава би трябвало да си направена от издръжлив материал. В селото ли си живяла?

Тя се усмихна с гордост.

— Живеех в къщата Уилоубрук.

— Знам това място — промърмори той. — Красива сграда. Преди минавах покрай нея, докато бях на уроци по езда като момче. Дълго ли си живяла там?

— Докато станах на осем. Когато майка ми се разболя, баща ми реши да се преместим в Лондон, за да бъдем по-близо до лекарите й.

— От изражението ти разбирам, че са били безполезни — каза той тихо.

Маделин преглътна буцата в гърлото си.

— Казаха, че е родена със слабо сърце и че е чудо, че е живяла толкова дълго. Приковаха я на легло, убеждавайки я да почива, а нас ни информираха никога да не я тревожим. Когато силата й най-накрая се изчерпа и тя ни напусна, аз копнеех да се върна в Йоркшир.

Гейбриъл кимна.

— Да се завърнеш у дома.

— Да — отвърна Маделин, като се усмихна на разбирането му. — В Лондон не остана нищо за мен. Само болезнените спомени как майка ми си отива. — Тя пое дълбоко дъх, успокоявайки емоциите си. — Но тогава баща ми бе пленен от удоволствията, които градският живот можеше да му предложи и аз никога не видях дома си отново.

Без да я пуска, той освободи нежната хватка върху ръката й, повдигна я към устните си и целуна меко и продължително кокалчетата на пръстите й. Възхитителна тръпка премина през нея. Колко пъти бе целувал въздуха над ръката й, и сега, най-накрая, я бе докоснал.

— Сега си тук — прошепна той.

Неговият нежен жест не я шокира, нито пък съчувственото разбиране, което видя в погледа му, я накара да се оттегли в защитната си черупка. По-скоро усети, че се изкушава да сподели цялото си минало с него.

Тя въздъхна, склонна да се поддаде на изкушението.

— Да, отново съм тук — каза тя с лека усмивка. — И ако държа на своето, ще остана. — Тоест само ако Присила повярва, че тя наистина се опитва да улови херцога. А в момента, Маделин не беше много сигурна, че е така.

— Ако държиш на своето? — попита Гейбриъл и тъмните му вежди се повдигнаха. — Мис Хейууд, обяснете какво имате предвид.

— А-ами… — заекна тя и се упрекна вътрешно за глупостта си. Беше станала толкова отпусната в негово присъствие, да разговаря с него бе толкова лесно, толкова естествено, че бе забравила, че той е част от измамния план на Присила. — Разбираш ли… къщата вече е собственост на семейството на мащехата ми, и аз… — Тя спря, изведнъж неспособна да изрече каквото и да е глупава лъжа.

— Трябва да поговорим за това, което се случи вчера, в коридора — отсече Гейбриъл.

Маделин повдигна рамо.

— Не е нужно — отговори тя, надявайки се, той да не изкаже някое учтиво извинение. Отначало смяташе, че точно това иска, но сега осъзна, че едно извинение само щеше да я накара да се чувства по-зле — и да й даде да разбере, че тя е била единствената, увлечена във вълната от страст. Сърцето й пропусна един удар, а после и втори, докато се взираше в красивото му бронзово лице. Вятърът разбъркваше черните му къдрици, правейки го още по-привлекателен.

Едното ъгълче на устата му се повдигна в сардонична усмивка, която й напомни за по-малкия му брат.

— Въпреки усилията ми да се контролирам, изглежда около теб не мога да се сдържам.

— Не го вярвам — парира го тя предпазливо.

— А би трябвало — каза Гейбриъл провлачено, оставяйки камъчетата, които бе намерил, в отворената й длан. — Защото, ако не го направиш, ако продължаваш да ме изкушаваш, трябва да знаеш, че ще дойде време, когато няма да мога да се спра. Вече не си в безопасност с мен.

— Жените като мен не изкушават мъжете като теб — отсече тя.

— Няма много жени като теб — изръмжа Гейбриъл. — Всъщност, през целия си живот никога не съм срещал някоя като теб.

— Не ти вярвам — каза тя автоматично, макар да трябваше да признае, че доводът й губеше своята сила. Вече не можеше нито да пренебрегва, нито да омаловажава страстта, растяща между тях — без значение колко невероятно бе това.

Той си пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Ако не ми повярваш в този момент, ще изложиш добродетелта си на сериозна опасност.

Звуците от водопада, птиците и вятъра, се изпариха от съзнанието й. Съществуваха само тя и Гейбриъл. Неговият твърд, изучаващ поглед се сведе към устните й и тя преглътна, възбудена и странно необезпокоена от предупреждението му.

— Ако бяхме сами — каза тя, взирайки се в устата му по същия начин, — щеше ли да ме целунеш?

— Мис Хейууд, ако бяхме сами, не бих се поколебал да просна пелерината си и да те имам точно тук, на този бряг. Ако продължаваш да играеш ролята си в тази дяволска игра…

Коментарът прекъсна изчервяването й и я изненада.

— Игра? Отново с тази игра. Какво имате предвид, сър?

Челюстта му се стегна и на бузата му запулсира мускул.

— Не се преструвай, че не ме разбираш.

— Че не те разбирам? Не мога дори да започна да схващам думите, излизащи от устата ти. Говориш с гатанки, откакто ме притисна до стената.

— Притиснал съм те? — Той се изсмя кратко. — Ти беше готова и изпълнена с желание.

От устата й се изплъзна изненадано, гневно ахване.

— Освен това — добави той, — ако си спомняш, ти казах да се върнеш при другите от самото начало. Можеше да си тръгнеш.

— А вие можехте да запазите устните си за себе си, сър.

— А вие трябваше да дръжте езика си в собствената си уста, мадам.

Тя ахна силно, а изчервяването й беше толкова силно, че се запита дали направо не е светнала.

— А ти трябваше да държиш своя… своя…

— Моят какво? — подигра се Гейбриъл и очите му придобиха страстен блясък, който прогори душата й. — Този аргумент няма нищо общо с това, коя част от тялото къде е била, нали?

— Ваша Светлост — чу се хленченето на Бернадет зад тях. — Аз също не мога да намеря подходящи камъни.

Гейбриъл и Маделин се изправиха рязко, като виновни юноши и се отдалечиха един от друг. Тя насочи вниманието си към потока, а той — към нежната красота на Бернадет.

Гейбриъл дори не се опита да се усмихне. Той огледа пътя по течението, търсейки Тристан и накрая го видя да бере диви цветя, давайки първо на мис Грийн, а след това и на мис Бийчъм. Младото кученце бе успяло без негова помощ да открие двете жени, които все още наистина го искаха. Гейбриъл си помисли, че може би инстинктите на Тристан бяха по-силни, отколкото първоначално си бе представял.

Погледът му се върна на Бернадет.

— Мога ли да ви предложа да потърсите съдействието на мис Хейууд?

— О, не — подчерта тя, провлачвайки думите драматично. — Един джентълмен не би могъл да очаква от дама да изцапа ръкавиците си. Дори от мис Хейууд.

С ъгълчето на окото си Гейбриъл видя, как въпросната мис Хейууд дискретно избърса пръст в полите си, а след това бързо плъзна ръката в ръкавицата си.

Изкусният й опит за благоприличие предизвика у него усмивка, но той незабавно съжали, тъй като мис Феърборн предположи, че е насочена към нея. Тя запърха с мигли, накланяйки главата си на една страна умолително.

Той въздъхна уморено.

— Добре, мис Феърборн, нека видим какво можем да открием. — Докато се навеждаше към земята, той би могъл да се закълне, че чу мис Хейууд да се смее тихо.

Тъкмо бе намерил два камъка, когато пред лицето му прелетя дантелена кърпичка и се приземи на върха на ботуша му.

— Упс — каза Белинда Феърборн.

Трябваше да се досети, че скоро сестра й щеше да я последва. Вдигайки силно парфюмираната кърпичка с палеца и показалеца си, той се изправи и я задържа във въздуха между тях.

— Изпуснахте ли нещо?

— Mais oui — съгласи се по-младата близначка с копринен глас. — След като така галантно я вдигнахте, защо не я задържите? Вземете я за спомен от moi.

Сега вече беше сигурен, че е чул смеха на мис Хейууд. С бързи движения в китката, тя запрати трите камъка, които й бе дал и те заподскачаха през бавно движещия се поток в бърза последователност. Преди да си тръгне, тя му хвърли тайна усмивка през рамо.

Той погледна надолу към кърпичката и бавно поклати глава.

— Благодаря ви, мис Феърборн, но се страхувам, че ако я приема, брат ми може да побеснее от ревност. — Той я върна в ръката й и тя нарочно прокара палеца си по кокалчетата му.

— А какво предизвиква вашата ревност? — прошепна тя.

— Белинда! Негова Светлост ми помагаше — проплака Бернадет.

— Защо ще иска да ти помага, когато да говори с мен е далеч по-интересно? — Белинда смекчи забележката си с кикот и намигна на Гейбриъл.

И така се започна. Предпазливостта може и да присъстваше в първоначалния план на сестрите Феърборн, но осезаемото усещане за конкуренция между тях ги отвеждаше до отчаяни висоти.

* * *

Когато поеха обратно към Уолвърест, Маделин трябваше да запълва времето си, като наблюдава как Гейбриъл взема участие в дирижираната от Феърборн решителна схватка. Но тя забеляза липсата на благоприличие на сестрите и нарастващото неудобството на Гейбриъл, докато той се опитваше да запази търпението и учтивото си безразличие шеговито. Можеше да сподели с Шарлот тайната си информация и да й каже, че близначките вече не желаеха Тристан, но се опасяваше, че така само ще насърчи приятелката си и ще й донесе евентуално разочарование и болка.

Групата им бе само на миля разстояние от замъка, когато небето внезапно помръкна и леко започна да ръми. Слаб гръм отекна в далечината. Когато заваля, водачът пришпори впрегнатия кон в по-бързо темпо.

И тогава се случи.

Неочаквано пронизване от мълния изплющя като болезнен удар от камшик право пред фургона. Кобилата се изправи и рязко хукна в истеричен бяг, хвърляйки водача и нищо неподозиращата Бернадет Феърборн на земята. Сграбчила отчаяно Шарлот, Маделин погледна назад и забеляза, че водачът бързо успява да стане на крака. Той се завтече след фургона, викайки и размахвайки шапката си. Мис Феърборн остана по гръб, с крака, вирнати във въздуха, напомняйки на Маделин на мъртвата мишка, която бе видяла в конюшнята по-рано тази сутрин, преди да тръгнат на път.

Мъжете предприеха незабавни действия. Ротбъри и Тристан пришпориха конете си напред, опитвайки се отчаяно да спрат стреснатия звяр и да предотвратят сблъсък в близката гориста местност. Семейство Феърборн остана назад, за да се погрижи за дъщеря си, която сега се опитваше да стане.

Вятърът отнесе шапката на Гейбриъл, когато се изправи в стремената си, а черното му наметало се развя зад него като пиратски флаг, докато пришпорваше коня си покрай фургона. Той яздеше опасно близо до уплашения кон, навеждайки се напред, за да хване юздите, подскачащи по гърба на стресната кобила.

Преди херцогът да успее да ги хване обаче, фургонът изкачи малко възвишение и цялата композиция се издигна във въздуха, а после се сгромоляса с трясък, откъсвайки Маделин от Шарлот и запращайки я през ръба на превозното средство. Тя трескаво улови едно одеяло и го стисна здраво, а краката й правеха бразди в калта, докато фургонът я влачеше напред. Тя извика, когато десният й крак се удари в камък и изпука. Маделин се изплъзна и отлетя назад, приземявайки се в меката кал, просната по гръб.

Трополенето от фургона намаля в далечината, когато Гейбриъл пое контрола. С боне, килнато на една страна, Маделин остана неподвижна, безпомощно затънала в калта, просната под формата на гигантски хикс.

Тя щеше да се разсмее гръмогласно, ако не беше изгарящата болка, пулсираща в глезена й. Предпазливо се опита да повдигне главата си.

— Чакай! — извика Гейбриъл, докато тичаше към нея и спря, плъзвайки се на колене в калта. Широките му гърди се повдигаха и спускаха, докато се бореше да овладее дишането си. — Не се движи още.

За нейна изненада, той започна опитно да потупва и инспектира цялото й тяло — върховете на пръстите, китките, ръцете, раменете и ключицата й.

— Кажи ми, ако нещо те боли. — Гейбриъл опипа всяко ребро, започвайки от задната към предната част, без изобщо да съзнава въздействието на нежното му докосване върху тялото й.

Лекото росене и, както предположи, потта от преживяното изпитание, бяха навлажнили обсидиановата коса на Гейбриъл и прилепили тънки кичури коса по лицето и врата му.

— Проклет глупак! — Той вдигна поглед от работата си и прикова лазурните си очи през моравата към Тристан, който стоеше и утешаваше Шарлот, Белинда и Хариет. Лакеят се грижеше за коня заедно с Ротбъри. — Трябваше да ме послуша и да отмени това проклето пътуване до водопада — издекламира Гейбриъл, разбърквайки косата си с разочаровано движение. — По дяволите, жено, ти падна тежко.

Дъхът й секна, когато топлите му ръце се плъзнаха по ханша й и леко стиснаха бедрените й кости и коленете й. Един вътрешен глас й нашепваше, че досега вече трябваше да му е казала, че я боли само десният глезен, но някаква греховно възхитена част от нея знаеше, че тогава ще спре божественото мъчение върху плътта й.

— Б-бернадет добре ли е? — попита тя.

Той кимна, поглеждайки за кратко към момичето и баща й.

— Подозирам, че само си е изкарала акъла — промърмори той, докато пръстите му продължаваха пътя си надолу към прасците й. — Баща й тъкмо я връща в замъка.

— О — отвърна тя, надявайки се отговорът й да не звучи като стон — както прозвуча в нейните уши. Сега, когато изцяло зависеше от милостта му и копнееше за докосването му, тя дори не мигна като свали ботушите й.

Маделин пое остро дъх, когато той стигна до десния й глезен и Гейбриъл замръзна.

— Глезенът ти — каза той и най-накрая срещна погледа й. — Боли ли те?

Тя кимна.

— Когато падах от фургона, го ударих в камък.

Той се сви съчувствено, а след това го огледа, като нежно завърташе крака й на едната и на другата страна.

— Така боли ли?

Тя поклати глава.

— Само като… — Тя ахна, когато пръстите му леко докоснаха чувствителната кожа от вътрешната страна на глезена.

— Съжалявам — каза Гейбриъл и влажните му вежди се сключиха. — Мисля, че само е натъртен. Ще изпратя за лекаря, веднага след като се върнем. Ето, за всеки случай. — Той повдигна брадичката си, а пъргавите му пръсти развързаха шалчето му. Той го размота от врата си и се зае да превързва глезена й.

Деликатният лен почти изгори хладната кожа на обутия й в дълъг чорап крак. Вниманието й веднага бе привлечено към златната кожа на голото му гърло. Тя преглътна, когато топлият му мъжествен аромат я достигна и в нея се надигна внезапен копнеж да я целуне, да я прегърне или да направи каквото ще да е друго, само да можеше да го усеща по-близо до себе си.

— Страхувам се, че трябва да ми помогнеш да се изправя. Разбираш ли — каза тя драматично, — вярвам, че съм потънала в земята.

Той я възнагради с бавна усмивка. Хвърли й бърз поглед, а след това продължи усърдно да увива шалчето си около глезена й. Дългите му бронзови пръсти я докосваха нежно и в нея се надигна копнеж да почувства умелите му ръце по прасците си отново.

— Само ти, любов моя — каза той тихо. — Само моята прелестна мис Хейууд, би могла да намери нещо забавно в тази ситуация. — Слабото ридание на Бернадет се смеси с коментара му.

Когато свърши, той протегна ръка, за да я издърпа бавно в седнало положение, а след това й помогна да стъпи на краката си.

— Сигурна ли си, че нищо друго не те боли?

Маделин кимна, чудейки се как, за бога, щеше да се дотътри обратно в замъка. Бяха само на около петстотин метра разстояние, но тя се опасяваше, че ще трябва да куца през целия път до там. И доколкото можеше да бъде сигурна в момента, никога повече нямаше да се вози във фургон, с или без спокоен кон.

— Ще те нося до там — заяви той делово, сякаш бе прочел мислите й. — И между другото, ако мога да отбележа, имаш много сладки крачета.

— Ъъ, благодаря ти. О! — Той я повдигна без усилие на ръце и твърдото му непоклатимо тяло незабавно я затопли. — Не мисля, че това е добра идея. Ще съсипя изисканите ти дрехи.

Той сви рамене и движението я раздруса.

— Съсипи ме, тогава.

Маделин се успокои и се замисли за нежната му помощ и защита, както и за почти любящия начин, по който я държеше до гърдите си. Неспособна да се спре, тя отпусна бузата си към гърдите му, поддавайки се на уютното усещане да бъде обгрижвана от мъжа, когото бе смятала за нечувствителен, превзет досадник.

— Веднага щом стигнем в Уолвърест, ще изпратя да повикат лекаря. За двете ви ще бъде подготвена вана, разбира се. И после… — Гласът му заглъхна и тя повдигна глава, за да срещне погледа му, но той се взираше, не, всъщност се мръщеше напред.

Маделин почувства как мускулите му се втвърдиха и изведнъж в нея се надигна усещането, че се е облегнала на тухлена стена.

— И после…? — подсказа му тя.

— И после те изпращам вкъщи.