Оливия Паркър
На лов за съпруга (5)

4

До обяд цялото домакинство знаеше къде точно бе ужилена Маделин. Това бе грандиозно постижение, предположи тя, предвид необятността на замъка.

— Трябва да вземеш под внимание факта, че има стотици прислужници — каза Шарлот, следвайки Маделин в спалнята й. — Със сигурност достатъчно, за да се поддържа постоянна и силна вълна от клюки.

— Да, но ако още веднъж видя някоя от близначките Феърборн да се кикоти или поредният добронамерен прислужник, въоръжен с потайна усмивка и лапа за ужилване от пчела, си тръгвам. — Маделин измъкна малка синя възглавница от леглото си, набухна я и след това я постави върху тапицираната пейка в подножието на леглото си.

— Но ти не трябва да си тръгваш — извика Шарлот, като махна възглавницата, преди Маделин да успее да седне върху нея и после я хвърли обратно на леглото. — Спомни си споразумението с мащехата ти. — Тя посочи към креслото със сини и жълти райета в другия край на стаята. — Ще ти бъде безкрайно по-удобно там.

Маделин кимна.

— Това не беше споразумение, а изнудване. — Тя запристъпва до там бавно, седна предпазливо на една страна и подпря главата си на извитата облегалка.

— И все пак трябва да се преструваш, че се опитваш да спечелиш херцога. А Присила няма да ти повярва, след това, което се случи при пристигането ни.

— Тогава може би просто ще намеря тъмницата на замъка и ще се скрия в нея за следващите четиринадесет дни. Шарлот, аз съм свършена.

Шарлот реши да седне на креслото до краката на Маделин и почти бе седнала, но изведнъж тъмносините й очи се разшириха. Тя хукна през стаята, улавяйки празната чаена чаша на дремещата си майка, точно преди да падне на пода.

— Не мисля, че Уолвърест все още има тъмница — каза Шарлот, оставяйки чашата върху подноса на близката маса. — Но наистина как, за бога, неправилното обръщение към Негова Светлост засенчи падането в езеро и разголването ти? — Тя замълча, изпъчвайки собствените си почти плоски гърди. — Имам предвид, разкриването ти, Маделин?

— Глупости. Имах одеяло.

— Одеяло, което постоянно се разтваряше.

Маделин простена.

— Благодаря ти, че посочи тази нова страна от моето унижение. Поне измамникът се престори, че не забелязва.

— Твоят измамник забеляза всичко. Погледът му се свеждаше при всяко твое мигване.

Маделин се поизправи, задните й части я боляха.

— Той със сигурност не е мой — каза тя, оправяйки хлабавия кок на главата си, все още влажен от къпането. — И не ти вярвам.

— А трябва — каза Шарлот. — Аз наблюдавам всичко. — Тя се обърна, изучавайки задрямалата си майка за момент, после погледна Маделин с дръзка усмивка. — Искам да ти покажа нещо. — Ровейки в предната част на корсажа си, тя извади сгънат лист хартия.

— Какво имаш там? — попита Маделин.

Разгръщайки хартията, сякаш е направена от захарен памук, Шарлот я задържа точно под носа си, а очите й се плъзнаха по редовете.

— Това е списък с любимите неща на лорд Тристан.

— Откъде взе това?

— Сама го съставих. — Тя се усмихна гордо на Маделин. — Чрез внимателни наблюдения — да не споменавам за усиленото подслушване — разкрих няколко от предпочитанията на Негово Благородие. Направих списък и го изучавам.

— Шарлот, изумена съм.

Игривото изражение на приятелката й премина в несигурност.

— Мислиш ли, че е странно?

— Напълно.

Шарлот се опита да въздъхне раздразнено, но вместо това се усмихна.

— Ами, реших, че не може да навреди. Искаш ли да ги чуеш?

Маделин се усмихна на проявата на забележително доверие на приятелката си. Никой, освен Шарлот, нямаше да сподели такава жизненоважна информация с нея, тъй като само тя вярваше на твърдението й, че не харесва лорд Тристан. Те имаха неразрушима връзка, създадена в детството, изградена от безусловна любов и взаимни мании към подслушване, книги и всичко покрито, изпечено или поръсено с шоколад.

Освен това и двете имаха член от семейството, който ги критикуваше до крайност, само че всяка от тях се справяше с това по различен начин. Маделин се преструваше, че критиките не я нараняваха, докато Шарлот постоянно се променяше.

— Да, разбира се, чети — каза Маделин. — Думите не могат да изразят степента на интереса ми.

Шарлот повдигна скептично вежда, преди да зачете на глас:

— Любимият му цвят е червен, а любимите му плодове са ягоди… — Шарлот спря и носа й се набръчка, когато присви очи, за да прочете следващия ред. — … Любимото му цвете е орхидея Паподи… не, о боже, забравила съм произношението. Пафипо… не, това също не звучи правилно… О! Сетих се. Орхидея Пафиопедилум. — Изглеждайки извънредно доволна, Шарлот се усмихна по скоро на себе си, но след това светлите й вежди се сключиха замислено. — Как, мислиш, изглежда това?

— Нямам представа — изкоментира Маделин намръщено, докато напразно се опитваше да намери по-удобна поза за седене. — Но съм готова да се обзаложа, че пет млади жени ще ги носят в косите си на вечеря тази вечер.

Лицето на Шарлот помръкна.

— Наистина ли мислиш така?

Маделин се усмихна, когато най-накрая се настани.

— Не. Но мисля, че наистина ще ослепееш, ако продължаваш да не носиш очилата си.

— Относно това… — Шарлот сведе поглед, а тонът й стана печален. Тя започна да усуква кичур от светлата си коса около пръста си. — Хариет ми каза, че лорд Тристан не харесва жени с очила. Чула го е да заявява на бала на Аткинсън миналата пролет, че те правят една жена да изглежда по-възрастна, отколкото е всъщност и… интелигентна. — Тя измърмори последната част.

— И той смята интелигентността за недостатък? Шарлот, защо би търсила вниманието на човек, който…

— Не ставай глупава, Маделин — намеси се Присила. — Мъж като Негово Благородие заслужава това, което желае сърцето му. — Тя побутна крака на Маделин, докато минаваше покрай нея, за да застане до Шарлот.

— Как влезе тук? — попита Маделин, тъй като не бе видяла или чула вратата да се отваря.

Присила надникна над рамото на Шарлот, плъзгайки поглед върху листа хартия, който държеше тя.

— Спалните ни имат обща гардеробна. Освен това, имам ключ.

— Но дори аз нямам ключ.

Проницателният поглед на мащехата й се вдигна за кратко, срещайки този на Маделин.

— Разбира се, че нямаш. Лейди Розалинд предостави на всички придружители ключове към нашите стаи и тези на поверениците ни, така че да можем да ви заключваме през нощта. За да се осигури необходимото благоприличие и безопасност.

Фактът, че Присила каза „да можем да ви заключваме“ не убягна на Маделин. Присила сви рамене.

— Не можеш да се измъкнеш. И очевидно никой не може да влезе, освен ако няма ключ.

Вдигайки ръка към гърлото си, Шарлот ахна с прикрита възхита.

— Дори собствената му сестра вярва, че лорд Тристан ще ни похити в леглата ни!

— Точно така — съгласи се Присила. — Лейди Розалинд ни увери, че има само по един ключ за всяка стая. И по-важното е, че милейди предупреди всички придружители, че всяка, уловена извън спалнята си, без подходящ придружител след полунощ, ще бъде незабавно отстранена. — Присила се протегна и грабна листа, който Шарлот държеше. — Кажи ми откъде си взела този списък.

— Мой е — Шарлот изглеждаше така, сякаш се боеше, че Присила може просто да се хвърли към нея и да я захапе за ръката.

— Не виждам как някоя от тези надраскани глупости ще ти помогне — подигра се Присила.

Маделин хвърли поглед към тъкмо събудилата се мисис Грийн, която седеше на един стол пред камината. Майката на Шарлот бе показала доста забележително самообладание, докато бе принудена да бъде свидетел на ехидната наглост на Присила в такава непосредствена близост през последните няколко дни. Въпреки това, ако стискането на устните бе някакъв знак, то самообладанието на мисис Грийн бе на изчерпване.

— Хмм — каза високомерно Присила, привличайки вниманието на Маделин обратно към себе си. — Питам просто от любопитство, разбира се, някой направил ли е списък с любимите неща на херцога?

Стаята потъна в тишина.

— Не мисля — предположи Шарлот най-накрая. — И защо да го правят? Той няма да си избира невяста. — Тя погледна Маделин с поглед, който казваше „какво друго бих могла да отговоря“ и сви рамене.

Пронизващите очи на баронесата се плъзнаха по листа и прегледаха набързо списъка. След това тя го смачка и хвърли на пода, а вниманието й се върна към Маделин.

— Има неща, които трябва да обсъдим. Неща, които не знаех до днес. Трябва да поговорим. — Студените й сини очи се разшириха за момент, докато се опитваше да подчертае какво има предвид.

Маделин знаеше какво иска мащехата й. Присила вероятно бе на път да се пръсне от любопитство, за да разбере как и защо Маделин се бе запознала с херцога, преди да пристигнат в Уолвърест. Това, което мащехата й знаеше, бе, че мистър Аштън бе успял да я догони в градината и че тя, когато бе пресрещната от Присила в коридора срещу кухните, бе пропуснала представянето си пред херцога заедно с другите поканени.

Някой почука на вратата и Маделин стана предпазливо от тапицираната пейка, загрижена за задните си части.

— Предполагам, че това е Джени с поредния компрес за ужилването — каза тя, като се затътри към другия край на стаята. Маделин отвори вратата и видя прислужницата. Момичето направи бърз реверанс. — Да? — попита Маделин.

— Негова Светлост изразява заинтересоваността си към вашето благосъстояние и желае компанията ви незабавно в оранжерията.

Очите на Маделин се присвиха.

Присила се промъкна до нея и прошепна в ухото й:

— Какво предимство. — Преди да се отдръпне назад баронесата се усмихна злобно на Джени, чиято бледност бе станала пепелява. — Е, какво чакаш, момиче? Заведи ни при него.

— Ъъ… Негова Светлост, уточни, че мис Хейууд трябва да отиде сама.

— Сама, така ли? — Присила обърна гръб на прислужницата за миг, усмихвайки се самодоволно на Маделин. — Е, в такъв случай, побързай. — Тя се опита да избута Маделин през вратата, бутайки я силно за лакътя.

— Защо? — попита Маделин. Отпуснатата й ръка бе задържана в плен на хватката на мащехата й.

— Не ви разбрах, мис?

— Разкри ли Негова Светлост причината за своята молба?

— За вашето събеседване — отговори Джени внимателно. — Господарят и лейди Розалинд смятат да проведат събеседване с всички евентуални невести на лорд Тристан. Вие сте първата.

Маделин издърпа ръката си.

— Кажи му… — Тя замълча, потупвайки с пръст брадичката си, докато обмисляше отговора си. — Кажи му, че имам главоболие. И… приемам неговата загриженост. Може би ще имаме възможност да разговаряме друг път.

— Сигурна ли сте, мис? — Бедната прислужница изглеждаше ужасена от съобщението, което трябва да отнесе.

— Напълно.

Маделин изчака Джени да тръгне и след това се опита тихо да затвори вратата, но Присила я спря, пъхайки крака си в процепа, преди тя да успее да затвори.

— Чакай! — извика Присила на прислужницата, преди да се обърне обратно към Маделин. — Да не си полудяла? Едва не го оскърби на вечерята, като избяга от поканата, обърна се към него неподходящо пред гостите му, спори с него, а сега отбягваш молбата му да те види? Да не си загубила ума си, дете?

Маделин помисли върху това за секунда.

— Явно. — Разтривайки слепоочия, тя понечи да заобиколи мащехата си.

— Къде си мислиш, че отиваш? — Присила препречи пътя й. — Заминаваш направо при Негова Светлост и молиш за прошка.

— Със сигурност няма да го направя — отвърна тя невярващо.

Присила рязко спря и ъгълчето на устата й се изви в самодоволна усмивка.

— А какво ще стане с бедната Шарлот? Може би шансовете й за спечелване на лорд Тристан намаляват, след като е толкова тясно свързана с неблагодарна, груба и интелигентна жена като теб?

Маделин погледна към Шарлот. Тя седеше и със сбърчени вежди се мъчеше да изглади смачкания списък, който Присила толкова небрежно бе хвърлила на пода.

Маделин въздъхна. Шарлот таеше ученическо увлечение към лорд Тристан от деня, в който каретата на Грийн се бе преобърнала, когато конят бе стреснат от гневен уличен търговец. Негово Благородие ги бе освободил от обърнатото превозно средство и дори бе успял да успокои коня им с опитни ръце и малко шепот. Това беше станало преди пет години и момичето бе хлътнало по лорд Тристан от тогава.

Шарлот бе уязвима и тиха — със сигурност не бе от този тип млади дами, с които лорд Тристан общуваше по принцип. Щеше да разстрои нежната й приятелка до сълзи за нула време. А този самодоволен глупак не заслужаваше сълзите й. Но разума на Шарлот не можеше да бъде разколебан. Тя си въобразяваше, че е влюбена в него. Това бе една сбъдната мечта — шанс да спечели мъжа на мечтите си. Нейният герой.

Маделин не можеше да принуди приятелката си да види развратния мошеник, който всъщност беше, но знаеше, че може да направи всичко по силите си, за да държи вълка на разстояние. Обаче нямаше как да защити Шарлот, ако херцогът я изгонеше заради безочливата й наглост.

Преглъщайки гордостта си като глътка вкиснато мляко, тя погледна изглеждащата самодоволно Присила.

— Ще отида. И… ще се държа прилично. Но няма да се моля, ако той реши да ме изпрати у дома.

— Добро момиче — изчурулика Присила, потупвайки я по ръката. Тя се наведе и прошепна: — Трябва да те измъкнем от тази ужасна кафява рокля, която си избрала да носиш и да те облечем в нещо по… привлекателно. Нещо мое, може би.

— Но всичко твое ми е твърде малко — посочи Маделин, следвайки мащехата си, докато тя се носеше с валсова стъпка към гардеробната.

Присила се обърна, усмихвайки се като гладна котка.

— Именно.

* * *

— Защо послушах тази жена и не си взех шала? — запита себе си Маделин.

Тя обви ръце около себе си, следвайки Джени към оранжерията по тясна тухлена пътека, граничеща от двете страни с нисък жив плет.

Внезапният полъх на вятъра я изненада. Тя ахна, когато студеният въздух мина направо през тънката памучна рокля в прасковен цвят. Джени погледна през рамо и й се усмихна съчувствено.

Треперейки, Маделин сведе поглед към роклята, взета неохотно назаем от Присила. Тя се опита да потуши неприятното усещане, че е като сочна хапка, разхождаща се из гората, само за да примами вълка заради алчната си мащеха.

Всъщност щеше да е подходящо, ако си беше взела един шал, размишляваше Маделин. Или пелерина. Красива и червена, с качулка.

Ръцете й настръхнаха. Когато свиха на един завой в крайна сметка стигнаха до оранжерия, която Маделин забеляза, че е четири пъти по-голяма от дома й в Челси. Те пристъпиха в сградата с южно изложение и незабавно бяха заобиколени от топлината и приятния аромат на портокалови цветчета.

— Честно — отбеляза тя със страхопочитание, докато Джени я водеше надолу по облицования с плочки път между портокаловите и лимонови дървета. — Това е истинска гора. Сигурно има поне четиристотин.

— Триста седемдесет и седем, ако трябва да бъдем точни — чу се дрезгав женски глас отпред.

Красива жена, на възраст по-близка до тази на херцога, отколкото на Маделин, излезе иззад копринен параван и се усмихна топло на Маделин. Нейната коса бе лъскава и черна, точно като на херцога, но кръглите й сини очи разкриваха очарователна мекота, за разлика от мразовития лазурен поглед на най-големия й брат.

— Лейди Розалинд. — Маделин направи реверанс.

— Мис Хейууд — отвърна лейди Розалинд. — Елате бързо. Нека седнем и да поговорим до фонтана. — Освобождавайки Джени, тя хвана ръката на Маделин и заобиколи покрития с коприна параван, използван, за да отдели кът с мека мебел от останалата част на голямото помещение. От другата страна стояха два богато украсени градински стола, които се намираха в непосредствена близост до фонтан с две противоположно разположени риби в центъра му.

Загрижена за задните си части, Маделин седна предпазливо и незабавно усети как платът около гърдите й се опъва. Тя скръсти скромно ръцете в скута си, докато се притесняваше дали шева под бюста й ще издържи. С нейния късмет, роклята би могла да се пръсне в момента, в който мистър Дивайн — не, Негова Светлост — влезеше в стаята.

— Чай? — предложи лейди Розалинд с жест към чаения поднос, поставен на близката маса.

— Не, благодаря ви — отговори Маделин. Гърлото й бе сухо, но коремът й бе свит на топка от възможността да се срещне с херцога всеки момент.

— Виждам, че сте нервна и не мога да виня вас или някоя от останалите дами за това. Големият ми брат не е човек, който вдъхва спокойствие. И тъй като е естествено всяка една от вас да се опитва да го впечатли заради Тристан, си помислих, че след като събеседването ви е първо, е добре да говоря с вас, преди брат ми да се присъедини.

— Не разбирам — каза Маделин с недоумение. Тя мислеше, че нейното събеседване е първо, за да може да бъде или хубавичко наказана, или отстранена, заради случилото се тази сутрин, но лейди Розалинд изглежда не бе наясно с нейните нови социални гафове.

— Виждате ли — отвърна лейди Розалинд, гледайки през рамо, сякаш за да се увери, че няма никого наблизо, — брат ми… може да изглежда доста студен и… арогантен. Моля ви, не се подвеждайте от първото си впечатление.

Не, наистина. В градината Маделин бе повярвала, че Гейбриъл Дивайн е приятен човек, изпълнен с искрена загриженост за нейното благосъстояние. Единственият му недостатък тогава бе, че той често стоеше твърде близко — макар че, дори и това не бе толкова ужасно. Но тя бе сгрешила. Сега в очите й той се нареждаше заедно с всички други надути аристократи от нейните познати.

— Това може да ви помогне да разберете… — Лейди Розалинд спря с явна нерешителност относно посоката на разговора. — Под тази фасада, аз вярвам, че сърцето се нуждае от… — Тя замълча и поклати глава тъжно. Нежността към брат й се четеше в погледа й. — Предполагам, че не е честно от моя страна да говоря за личните му чувства. Въпреки това, се чувствам длъжна да обясня неговата сдържана натура, с надеждата да предотвратя всякакви възможни обиди от липсата му на присъствие за следващите две седмици. С изключение на това събеседване, може би няма да го видите до нощта на бала.

— Простете ми, милейди, но се страхувам, че вашият съвет идва твърде късно. — Маделин въздъхна тихо. Може би херцогът щеше да се поколебае дали да я отстрани, ако обясни ситуацията на приятелски настроената му сестра и спечели състраданието й. Тя пое дълбоко дъх и продължи. — Срещнах Негова Светлост в Лондон на вечерното събиране.

— О, да — отговори лейди Розалинд, кимайки с глава. — Спомням си. Брат ми ви забеляза от кабинета си. — Тя се наведе и екзотичните й очи заблестяха със засилен интерес. — Той тръгна след вас, нали?

— Да, ъъ, може да се каже. Но аз… аз не мисля, че направих добро първо впечатление.

— Пфу! Брат ми ви шпионираше в градината, мис Хейууд, и настоя да ви поканя — без да е наясно, че аз вече съм го направила.

— Наистина ли? — попита Маделин с възбудено любопитство.

Лейди Розалинд кимна.

— Бъдете сигурна, че идеята беше моя. — Тя замълча и поклати глава. — Въпреки това, аз съм сигурна, че каквото и да сте направила, то е без значение. Вие бяхте поканена на друго основание.

— Аз случайно хвърлих лимон по него — изтърси Маделин.

Устата на лейди Розалинд се отвори.

— Не сте!

— Да, страхувам се, че го ударих право в челото. Но не знаех, че това е херцогът, а пък той не си направи труда да се пред…

— От това ли е синината на челото му? Той ми каза… О, боже. — Изненадата в нейните очи бързо бе заменена с гневен блясък. — Той не се опита да… искам да кажа… не е имало неподходящи опити за сближаване, нали?

Маделин поклати глава.

— Беше тъмно. Аз не знаех кой беше. Така че, разбирате…

— О, боже. — След тези думи лейди Розалинд се облегна, а тъмнокосата й глава се отметна назад и смехът я връхлетя. — Вие, мили боже! — Тя се опита да говори, но пристъпът на смях продължаваше. — Не мога да ви кажа колко пъти… вкарали сте му малко разум, надявам се. — Тя се успокои и избърса сълзите от очите си с ръкавиците си. — Благодаря ви. О, вие сте безценна.

Маделин не знаеше каква реакция да очаква от сестрата на херцога, но истеричният смях определено не бе сред предвидените от нея възможности.

— Добър ден, мис Хейууд. — Дълбокият, плътен глас на херцога ги прекъсна, докато мъжът заобикаляше паравана.

Лейди Розалинд прочисти гърлото си, взимайки се в ръце с изненадваща бързина.

Слънчевата светлина блестеше през стъклените стени от пода до тавана, карайки обсидиановата коса на херцога да заблести. Той бе облечен безупречно в тъмносиньо сако и подходяща жилетка, снежнобялото му шалче бе вързано и падаше на богати дипли. Тъмният, почти екзотично красив мъж излъчваше охолство, увереност и непринуден чар. Той изглеждаше точно като човек, който по никакъв начин не би намерил такава като нея за привлекателна.

Изведнъж, завладяна от дразнеща липса на адекватност, Маделин се размърда в своята зле пригодена рокля. Който смяташе, че тя ще се справи добре като кандидат-невеста за Дивайн, бе крайно заблуден.

Херцогът посочи близкото лимоново дърво, без да сваля ледения си син поглед от нея.

— Вярвам, че сте невъоръжена?

Маделин кимна, игнорирайки умишлената му подигравка.

В същия миг лейди Розалинд издаде сподавен звук. Устните й бяха притиснати плътно, а очите й се затвориха, сякаш бе ожесточено концентрирана върху това да не се засмее.

— Розалинд — каза херцогът и погледна надолу към сестра си, повдигайки тъмната си вежда. — Листовете за събитието.

Тя прочисти гърлото си деликатно.

— Обсъдихме това по-рано и решихме да ги раздам след вечеря.

— Искам ги сега. Ще помолиш ли мис Спароу да ги подготви?

— Аз тъкмо я освободих. — Очите й се присвиха. — Тя трябва да е минала покрай теб, когато си влизал…

— Тогава, моля, погрижи се сама. Бих искал да говоря с мис Хейууд насаме.

Погледът на лейди Розалинд се премести от брат й към Маделин и обратно.

— Искаш от мен да ви оставя сами?

— Да.

— Тук?

На бузата му потрепна мускул.

— Нужно ли е да констатирам очевидното?

Лейди Розалинд стегна челюстта си.

— Наясно си колко неподходящо е това. Рискуваш да опетниш репутацията й, Гейбриъл. Обещали сме на придружителите най-строго благоприличие.

— Мис Хейууд е в пълна безопасност с мен — отвърна той, гледайки надолу към сестра си, сякаш е готов да я изхвърли сам. — И няма нужда никой да знае.

— Въпреки това…

— Напусни.

— … аз мисля…

— Веднага.

Лейди Розалинд се изправи, хвърляйки извинителна усмивка на Маделин.

— Мис Хейууд, ако желаете, моля наричайте ме Розалинд. Вие сте просто възхитителна. О! Почти щях да забравя. Бих искала да наема вашите най-желани услуги. Ще ми се да подаря на всяка дама неин портрет в рамка преди нощта на бала. Прецизността ви е зашеметяваща.

Маделин отвърна на усмивката й, доволна от това колко приятелски настроена и приятна се бе оказала сестрата на херцога — за разлика от своите братя.

— Разбира се — каза тя. — Би било удоволствие за мен. И моля ви, наричайте ме Маделин.

Сестрата на херцога кимна с усмивка и стисна леко ръката на Маделин, докато минаваше. След това ги остави сами.

Стаята стана тиха и непоносимият мъж продължаваше да стои там, взирайки се надолу към нея. Тя гледаше навсякъде другаде, но не и към него. Човек би си помислил, че един херцог би бил наясно колко неучтиво е да се зяпа някого. Носът й потрепна, когато съблазнителният горски аромат на сапуна му за бръснене се понесе във въздуха между тях.

Мрачното му присъствие бе почти смазващо в ярката атмосфера на оранжерията. Въздухът внезапно стана задушен, роклята й стана прекалено стегната, стаята твърде тиха. Точно когато си мислеше, че не може да понесе повече мълчанието, той проговори.

— Не е необходимо да има някаква враждебност между нас двамата.

Маделин пое дъх, за да говори, но умът й бе нетипично празен. Да бъде единственият обект на вниманието му беше смущаващо. Тя се размърда в мястото си и едната страна на деликатните й задни части запулсира. Част от нея искаше да изпълзи под стола си и да трепери, а друга част искаше да стъпи върху крака му, задето беше такъв мошеник. И двете действия, реши Маделин, бяха детински, така че тя просто си остана там, притиснала здраво ръцете си в скута, надявайки се, че очите няма да издадат мислите й.

— Ще говоря за това сега и никога повече — каза той. — Онази вечер в Лондон, аз исках само да предотвратя смущението ви. Сега осъзнавам, че само го отложих.

Челото й се сбърчи.

— Не ви разбирам.

— Хайде, мис Хейууд. Със сигурност си спомняте. Вие не знаехте кой съм. Говорехте за мен с такава злъч, такова отвращение. Нарекохте ме… арогантен и… какво още?

Празноглав.

— Не си спомням — промърмори тя, свивайки невинно рамене.

— Във всеки случай — очите му я измериха с поглед, който противоречеше на следващите му думи, — джентълменът в мен не можеше да понесе смущението, което щяхте да изпитате, щом осъзнаете, че в този момент, мъжът, към когото изразявахте такова отвращение, в действителност, стои пред вас.

— Мога да ви уверя — каза спокойно Маделин, — че смущението е нещо, което бих предпочела да изстрадам само пред вас, вместо пред на очите на цяла група хора.

— Разбирам гледната ви точка. — Той леко наклони глава.

Притискайки устни замислено, тя предположи, че това е най-близкото нещо до извинение, което някога щеше да получи.

Той отметна краищата на палтото си и зае празното място на сестра си. Облягайки се назад, херцогът преплете дългите си пръсти пред плоския си корем и опъна жилестите си, мускулести крака пред себе си. Той я погледна право в очите и сърцето й сякаш се качи в гърлото. Дойде време за отстраняването, помисли си тя.

— Вярвам ви — каза той.

— За кое?

— Че не желаете да бъдете част от това — заяви той. — И аз със сигурност не исках да бъдете. Но заради малко снизходителност от моя страна, вие сте тук. Не сте толкова привлекателна, колкото другите и очевидно сте неподходяща, но по някакъв начин намирам, че заслужавате шанс.

Неговият дързък снобизъм почти я разсмя.

— Мислех, че…

— Мислехте си, че сте извикана тук, за да бъдете отстранена — завърши той вместо нея.

— А така ли е, Ваша Светлост?

Гейбриъл си помисли, че момичето изглежда сякаш е готово да изкрещи… или да заплаче. Което и да бе от двете, не му харесваше очевидно некомфортният начин, по който тя се чувстваше в негово присъствие. Вътрешно си казваше, че бе грешка да й се довери, но в действителност й вярваше. Разбира се, той не би я освободил от евентуални бъдещи прегрешения, но, по дяволите, след това, което се бе случило днес в езерото… само глупак би се съмнявал в мотивите й. Да остави на сестра си да избере единствената жена, която не иска да има нищо общо с Тристан.

Гейбриъл я изучаваше, докато тя се въртеше в стола си. Знаеше, че трябва да е болезнено с оглед на последните събития.

— Не, не сте отстранена — каза той и върху устните му заигра знаеща усмивка. — Няма да избягате толкова лесно.

— Да избягам? Нямам представа за какво говорите — отговори тя и кораловите й устни се нацупиха по очарователно замислен начин.

— Не? В Лондон вие ме уверихте, че не желаете да се омъжите за един Дивайн. Вашият инцидент тази сутрин в езерото, само ми доказа, колко отчаяно искате да напуснете това място.

— Няма да се преструвам, че ви разбирам погрешно, но не скочих в езерото, с надеждата да бъда отстранена. Спънах се. Бях ужилена от пчела.

— Да, бяхте го споменала.

Подозрителният й поглед изучаваше лицето му, докато обмисляше нещо. Гейбриъл се опита да остане хладен и безпристрастен, да скрие усмивката си, но се провали напълно.

— Кой ви каза къде съм ужилена? — изтърси тя с обвинение в очите.

— Прислужницата.

— Помолих я да не казва на никого.

— Не обвинявайте бедното момиче. Плаща й се да слуша мен, а не вас. Попитах. И ми бе отговорено. Което ми напомня… — Той бръкна в джоба си и извади ключ. — Притиснете това към… засегнатата област. Трябва да намали подуването и да облекчи болката.

— Ключ? — Тя се изчерви чаровно. — Шегувате ли се?

— Страхувам се, че съм напълно сериозен — каза той и сви рамене. — Когато бях дете, баба ми настояваше, че помага. Въпреки че аз никога не съм бил ужилван… на такова деликатно място. — Той се протегна към нея. — Заслужава си да опитате.

Маделин огледа скептично предложението. Можеше и да свърши работа, размишляваше тя. Но тогава щеше да мисли засрамено за херцога, докато притиска ключа към задните си части в уединението на стаята си. Или по-лошо, щеше да мисли, че херцогът мисли как тя го притиска към задните си части в уединението на стаята си.

— Не, благодаря ви. Ще страдам мълчаливо.

Той отново сви рамене и го пусна обратно в джоба си.

— Знаете ли, мис Хейууд, имате нещо, което нито една от другите дами не притежава.

— Споделете, какво е то?

— Вниманието ми. — Гейбриъл почувства задоволство, когато видя изненадата в погледа й. — Вие сте загадка за мен. Тук, в ръцете ви стои възможността да се омъжите за мъж с много по-високо обществено положение от вашето. Брак, който не само ще ви предложи всички удобства на живот и социално приемане, които можете да си представите, но и обвързване с млад, красив… — той замлъкна, въздържайки се от думата незрял, — … човек с много връзки и възможности.

— И мъж, който очевидно не разполага със способността да цени сърцето на една жена. Поне не и за момента.

— Защо избягахте?

— Казах ви — отвърна тя. — Не желая да се омъжвам.

— Изобщо?

Тя запази мълчание и сведе притеснения си поглед към скута си.

— Човек може да зададе същия въпрос и на вас. Вие все още сте млад, а и сте херцог. Защо избягвате брака, измъквате се от отговорностите си и ги оставяте на брат си?

— Никой никога не би ви обвинил, че сдържате езика си — каза той провлачено и сведе очи към устните й.

Гейбриъл позволи на погледа си да се задържи там, само докато почувства изненадващ пристъп на желание. После се съсредоточи върху кръглите й кафяви очи и осъзна, че това действие не постигна нищо, за да разсее обзелото го чувство.

— Може би няма жена сред познатите ми, която да е успяла да задържи вниманието ми за повече от ден — продължи той малко по-остро. — Може би изискванията ми за съвършенство у една жена са толкова високи, че е невъзможно да си представя, че изобщо съществува. Или може би, е, само защото не би ми харесало да оставя любовницата си. — Когато видя шокираният израз на лицето й, сърце не му даде да продължи да й се присмива. — Шегувам се, мис Хейууд. Няма нужда да гледате толкова разочаровано.

— Тълкувате погрешно мислите ми, Ваша Светлост. Защо ще ме е грижа за вашата любовница или любовници? Аз само ви върнах същия въпрос, който вие зададохте на мен. Със сигурност не се интересувам от личните ви работи. — Тя го погледна в очите. — В края на краищата, аз не съм тук, за да спечеля любовта ви.

Гейбриъл игнорира внезапния пристъп на раздразнение, който изпита при нейния отговор.

— Виждам, че се разбираме един друг. Вие и всички останали пребивавате зад тези стени, с цел да се съревновавате за брат ми. Вашето присъствие не означава нищо друго.

— Това е напълно ясно. Няма причина да обяснявате.

— След днес няма да сте принудени да ме виждате през следващите две седмици.

Тя го изненада със сияеща усмивка.

— Вероятно сте зает?

— Именно. — Той се размърда в стола си.

— Сигурно има много важни задачи, които да изискват вниманието ви. Задължения за изпълнение. Което значи, че може би дори ще ви се наложи да заминете. — Тя се усмихна сладко и на бузата й се появи проклета трапчинка.

— Точно така. — Той потърка брадичката си разсеяно. — В крайна сметка не съм аз този, който си търси невеста, разбира се.

— Разбира се — повтори тя, изглеждайки по-спокойна с всяка изминала секунда.

Тогава защо той се чувстваше все по-объркан?

Дяволите да го вземат, тя наистина беше много хубава, помисли си Гейбриъл, докато я наблюдаваше как се преструва, че й е удобно. Косата й с цвят на бургундско вино беше издърпана в свободна прическа с вплетена панделка и той се зачуди как, за бога, камериерката бе успяла да укроти всичките й великолепни червени къдрици в такава семпла елегантност. Тя въздъхна, привличайки вниманието му към деколтето си. Там кожата й беше розова и зачервена. Той нямаше как да не забележи, че гърдите й отново почти изскачаха над квадратното деколте.

Роклята очевидно й бе твърде малка и той се зачуди защо баронесата е решила да напъха красиво оформената си повереница в такава рокля. Вероятно, за да привлече вниманието на Тристан. Мис Хейууд може и да не желаеше да става булка, но това не означаваше, че и мащехата й бе на това мнение.

Той прочисти гърло в опит да избистри ума си.

— Трябва да ви предупредя за две неща, мис Хейууд. Първо, от този момент нататък очаквам възможно най-малко проблеми от вас.

— Страхувам се, че трябва да ви разочаровам отново. Нещастието ме следва навсякъде.

— И кога се е случило това?

— Кое? — попита тя, примигвайки.

— Кога смятате, че сте ме разочаровали?

Тя се поколеба, гледайки го така сякаш е луд, задето не разбира какво има предвид.

— В Лондон и тази сутрин.

— Не сте ме разочаровали изобщо. Заинтригувахте ме доста, но със сигурност не сте ме разочаровали. — Погледът й бе твърде открит и той почувства, че ако се взира в нея достатъчно дълго, тя просто ще успее да види душата му. Гейбриъл се изправи, неспособен повече да се довери на себе си. Прекъсваше събеседването й, но трябваше да се измъкне от тази стая.

— Какво е второто предупреждение? — попита тя.

Той бавно прокара ръка през косата си, концентриран върху това да стои на разстояние, когато всичко, което наистина искаше, бе да премине пространството между тях и да я хване за раменете. Забавното беше, че не можеше да бъде сигурен какво ще направи с нея, когато я докосне.

Дали щеше да я издърпа на краката й и да я повлече безочливо през вратата или да задържи сочното й тяло до своето и да я прелъсти с устата си? Последното, разбира се, го стресна. Той бе свикнал да поддържа определено ограничение на страстта си, а нещата, за които се улавяше, че мисли от скоро…

Гейбриъл разхлаби с пръст задушаващата хватка на стегнатото около врата му шалче и прочисти гърло.

— Моето второ предупреждение, мис Хейууд… е, че притежавам необикновената способност да убеждавам другите да променят мнението си.

— Предупреждението ви звучи като прикрита заплаха.

— Изберете сама, в зависимост от това, кое ви вдъхновява да се държите прилично.

В далечината отекнаха стъпки, които се приближаваха бързо.

— Върнах се — извика лейди Розалинд, заобикаляйки паравана. — Донесох листовете със списъци на планираните събития за двете седмици и… — Гласът й заглъхна, когато погледна към Маделин. — Добре ли си, Маделин? Розова си като нос на котенце.

— Да, напълно — отвърна Маделин тихо.

— Тя е добре — отсече Гейбриъл. Странно, но той не бе чул сестра си да отваря вратата.

— Е, аз пък не ти вярвам — каза Розалинд, докато си вееше с тънката купчина листа в ръката си. — Ужасно е задушно тук. Мисля, че трябва да прекъснем срещата за кратко, не сте ли съгласни? — Тя погледна към брат си.

— Разбира се, ако мис Хейууд не се чувства добре…

И тогава сестра му почти издърпа младата дама на крака.

— Ще се разходя с теб. — След като изпрати зачервената мис Хейууд по посока на вратата, тя обърна поглед през рамо към брат си. — Горкото момиче — каза тя тихо. — Какво си направил с нея? — Розалинд не изчака отговор и побърза да настигне гостенката си.

— Какво съм направил с нея ли? — промърмори на себе си Гейбриъл докато прекосяваше стаята, за да отвори прозореца. Влезлият хладен въздух обгърна кожата му. — Какво, по дяволите, направи тя с мен?