Оливия Паркър
На лов за съпруга (12)

11

— Псст. Маделин, събуди се.

— Не спя… и се махай — каза тя със заглушен от възглавницата глас.

Леглото потъна от едната страна, където седна Шарлот.

— Какво стана по време на обиколката? В единия момент беше там, а в следващия те нямаше — каза Шарлот, изтръгвайки възглавницата от хватката на Маделин. — И пропусна вечерята. Присила беше бясна. Ето. Трябва да си гладна. Донесла съм ти една ябълка.

— Не, благодаря — отвърна Маделин, все така просната по корем върху леглото си. — Чувствам се доста зле. — И това бе самата истина. Херцогът я беше целунал страстно и тя не бе искала да спира. Споменът от срещата им се бе запечатал в ума й.

В интерес на истината това, че пропусна вечерята, се оказа грешка. Единственото, за което можеше да мисли докато лежеше в леглото си, бе той. Ако беше дошъл в стаята й, както я предупреди, че може да направи, тя не бе сигурна, дали щеше да го отпрати. Какво й казваше вътрешният глас, нейният разум? Годините на постоянно избягване или мъмрене на егоцентрични негодници не бяха направили абсолютно нищо, за да я подготвят за Гейбриъл. И онова, което усложняваше проблема, онова, което свиваше корема й на възел, бе фактът, че очевидно тя не е единствената, която е привлечена от него. От това, което бе чула преди няколко часа, имаше най-малко четири други момичета под този покрив, които се надяваха да променят мнението на Гейбриъл относно брака.

— Мади? Заспа ли?

Маделин се обърна по гръб и отвори първо едното си око, а след това и другото. Очите й постепенно привикваха към слабата светлина, излъчвана от малкото огнище в другия край на стаята. Тя погледна към зелената кадифена рокля окачена върху копринения параван за преобличане.

— Е, как беше? — попита Маделин. — Останалата част от обиколката и вечерята, имам предвид. Лорд Тристан говори ли с теб, погледна ли те, призна ли неумиращото си възхищение и отказа ли се от всички други жени?

Шарлот въздъхна, докато въртеше ябълката, която държеше за дръжката.

— Той изненада всички ни и се присъедини към обиколката. Страхувам се, че ме видя с очила.

— О, Шарлот — прошепна Маделин със съчувствие. — Възможно е да те е виждал с тях и преди този случай. Все пак те е спасил по време на инцидента с каретата преди години.

— Да, но тогава той не гледаше на мен като на потенциална булка. И чуй това — каза приятелката й, навеждайки се напред. — Хариет ми каза, че Джулиен Кембъл е отстранена, защото един от долните й зъби е обърнат навътре. — Тя се усмихна широко, оголвайки зъбите си и след това проговори, като едва движеше устните си. — Моля те погледни. Криви ли са?

— Зъбите ти са съвсем наред, Лоти — каза с поклащане на глава Маделин. — И аз съм сигурна, че и тези на Джулиен също са такива. Онова, което е криво, е умът на лорд Тристан.

— Мислиш, че съм глупава, нали? Е, щом той задрасква от списъка красиво момиче само заради един крив зъб, най-вероятно дори няма да се замисли, преди да изхвърли бледа, плоскогърда, носеща очила слабоумница.

Маделин я удари леко с възглавницата по главата.

— Ти не си слабоумница.

Шарлот сви рамене въздържано.

— Щях да се радвам да ми правиш компания на вечеря. Този път бях настанена между мащехата ти и Лора Елис.

Пристъп на вина смушка съвестта на Маделин. Беше обяснила на Присила, че има главоболие, когато мащехата й се бе завърнала от дрешника, държейки кадифената рокля, която в момента висеше на паравана. Тя й беше толкова ядосана, че дори забрави да я заключи в стаята й, преди да отиде на вечеря. Но след като Маделин разбра, че се очаква Гейбриъл да присъства, просто не можа да си представи, че ще седне да вечеря, стегната в плътно прилепнала рокля, докато той се мръщи към нея или по-лошо, докато я пренебрегва.

— Съжалявам, Лоти — отвърна Маделин искрено. В допълнение, тя знаеше, че не би могла да понесе да гледа как дамите хвърлят по едно око на Гейбриъл, докато се преструват, че се интересуват от лорд Тристан. Не би била в състояние да понесе невъзмутимо цялата тази абсурдна ситуация.

— Е, не те обвинявам. Аз едва успях да хапна. Бях почти задушена от парфюма на Лора. — Шарлот сбърчи нос. — Момичето трябва да се е удавило в лавандула.

— Любимият парфюм на лорд Тристан?

— Всъщност не — каза Шарлот и гласът й прозвуча изненадано. — В действителност, след обиколката лейди Розалинд спомена, че херцогът се наслаждава на лавандулата, която опасва пътя в двора.

— Разбирам.

— Размисли ли за ябълката?

— Не, благодаря ти.

Шарлот наклони глава настрани, за да захапе плода, но спря и вместо това каза:

— Негова Светлост беше там, знаеш ли?

— Да, Присила ми каза и това — отвърна Маделин и много старателно се опита да не затрупа Шарлот с въпроси за Гейбриъл. Дали е дразнил и останалите момичета, както правеше с нея? Дали е изглеждал както обикновено? Или е бил замислен? Дали усмивката му се е появявала лесно и често, както ставаше, когато си говореха? Дали бе попитал…

— Попита за теб. Присила му каза, че не се чувстваш добре и той изрази надеждата си, че от каквото и да си болна, няма да ти попречи да присъстваш на излета с коне до водопада утре.

Маделин простена. Надяваше се, че той няма да отиде с тях. Ако това беше същият стъпаловиден водопад, който тя често бе посещавала, когато бе живяла тук като дете, със сигурност не искаше греховният херцог да нахълта в прекрасните спомени от детството й, камо ли да се срещне с него през светлата част от денонощието.

Тя седна, притискайки сгънатите колене към гърдите си.

— Аз съм страхливка, Лоти.

— Не ставай глупава, аз съм тази, която винаги се крие. В действителност, затова съм дошла да те видя сега. Всички са долу, придружителите пият мадейра и играят шарада. Смея да кажа, че не мога да понеса цялата компания наведнъж. Обясних, че стомаха ми е раздразнен, казах на майка ми, че отивам в леглото, но в действителност съм твърде срамежлива, за да играя тяхната игра.

— Не те обвинявам. Аз също не бих искала да играя с тях. — Маделин направи гримаса. — Не, Шарлот. Аз съм истинска страхливка. Спомняш ли си, че водихме този разговор в Лондон, в деня след бала?

— Разбира се. — Шарлот се изправи и отново започна да върти ябълката за дръжката. — След като ме смъмри заради моята малка тайна, ми каза, че си срещнала необуздан, но опустошително красив негодник, който те е изиграл да приемеш поканата, когато избяга в градината.

— И помниш ли защо избягах? — подтикна я Маделин.

— Защото презираше херцог Уолвърест и брат му и защото не искаше да бъдеш част от тяхната „арогантна лудост“.

— Така мислех. Или поне мисля, че мислех така. — Разстроена, Маделин разтърка слепоочията си. — Предполагам, че има една съществена причина. Може би съм се страхувала, че ако се включа в този лов на невести, вероятно ще бъда болезнено сравнявана с другите, по-изискани, безкрайно по-желани жени, както и че ще да бъда принудена да се изправя срещу собствените си ослепителни недостатъци.

Шарлот се усмихна топло, все още въртейки ябълката.

— Това е напълно разбираемо. И аз се чувствах по същия начин, от време на време.

— Как може да го кажеш? Ти си красива.

— Аз пък не се чувствам такава — каза Шарлот подигравателно. — Защо мислиш се притеснявам толкова и нарочно се разхождам почти сляпа? Имам синина на пищяла с размерите на Корнуол от всичките пъти, в които съм се блъскала в краката на мебелите.

— Ти се опитваш да се промениш, за да отговориш на… идеалната представа на един мъж… но аз не мога да го направя. Няма да живея живота си, като се опитвам да бъда нещо, което не съм. — Гейбриъл я караше да се чувства така объркана. Ако той я смяташе за толкова неподходяща, за толкова неприемлива, че милостиво й бе позволил да присъства на този глупав бал, защо я беше целунал, защо я гледаше по този изнервящ, но вълнуващ начин и защо не я бе изпратил у дома още преди време? — Съжалявам. Не трябваше да казвам такова нещо.

Шарлот сви рамене.

— Вярно е. Няма да се крия от факта. Искаме едно и също нещо от живота и от любовта, просто виждаме по различен начин постигането му. Всички ние трябва да се омъжим добре. Имам нужда да се омъжа, Мади, и ако трябва да изглеждам по определен начин или да се държа по определен начин, за да го постигна, така да бъде.

Дръжката на ябълката се изтъни и плода падна на пода. В същия миг се почука на вратата. Двете приятелки си размениха погледи.

— Кой ли би могъл да е в този час? — попита Шарлот.

Наистина. Всички бяха долу и според Лоти бяха доста задълбочени в заниманията си там. Освен това, Присила не би почукала, а направо би нахлула.

Маделин пусна краката си през леглото, когато на вратата се почука за втори път. Грабвайки тънката си роба, тя я наметна и върза колана.

— Майка ти може би те търси — каза на Шарлот. — Сигурно е отишла да провери как си и е видяла, че те няма. Това е следващото логично място, където да те потърси.

Шарлот се съгласи, след това забърза към канапето, за да се престори, че не се чувства добре.

Маделин тръгна с леки стъпки към вратата и вдигна ябълката по пътя. Тя се поколеба, преди да отвори.

— Кой е? — Тишина. Погледна през рамо към Шарлот. — Може би са си тръгнали.

Тя завъртя месинговата дръжка и вратата се отвори със скърцане. Висока черна фигура пристъпи напред.

— Забраненият плод — промърмори Гейбриъл с мрачна развеселеност.

Маделин погледна надолу към ябълката, която стискаше до гърдите си и после бързо я скри зад гърба си. Да демонстрира изкушаващ външен вид пред мъжа, който я бе целунал безразсъдно преди няколко часа със сигурност не беше разумна идея. Тя пое дълбоко дъх и веднага съжали за това. Той миришеше топло и съблазнително, и тя трябваше да се пребори с непреодолимия импулс да се приближи към неговия едва доловим полъх на топлина.

— Какво правиш тук? — попита тя, опитвайки се да изглежда равнодушна.

В интерес на истината, цялото й тяло трепереше заради близостта му. Черните му кичури бяха разрошени, сякаш току-що е прокарал ръка през косата си, трите най-горни копчета на ризата му бяха разкопчани, а развързаното му шалче висеше свободно около врата му. Той изглеждаше прелестно разчорлен и това смекчаваше сърдитото му изражение.

— Не ме слушаш — каза той провлечено и бавно размаха един от дългите си пръсти. Лазурните му очи блестяха, отразявайки светлината на огъня, идващ от стаята й… и нещо друго, нещо мрачно и опасно. — Не би трябвало да отваряш вратата.

Дълбокият тембър на гласа му я накара да потръпне.

— Ако не си очаквал да отворя вратата, защо си правиш труда да чукаш?

— Изпитвам те.

— И аз се провалих.

— Напълно — каза той.

Бавният му одобрителен поглед проследи оскъдно облеченото й тяло от главата до пръстите на краката й и по целия път обратно.

Никога в живота й мъж не я бе гледал толкова задълбочено, сякаш иска да я погълне. Що за глупава мисъл беше това? Със сигурност си въобразяваше, че я гледа по такъв начин. Маделин преглътна шумно и скръсти ръце пред гърдите си в защитен жест, който се надяваше всъщност да излъчва възмущение.

— Добре тогава — каза тя. — След като изпитването приключи, ще ти пожелая лека но…

Той направи крачка напред и вдигна ръка, за да спре вратата.

— Сама ли си?

Тя отстъпи назад.

— Не.

Когато видя скептичния му поглед, Маделин се отдръпна и му откри полегналата на канапето Шарлот. Или поне така се надяваше. Възможно бе плахата й приятелка да се е скрила, след като е чула гласа на Гейбриъл.

Но той не премести пронизващите си очи от лицето й, за да се увери дали лъже. И така тя си стоеше там и трепереше, докато топлината от стаята й изчезваше в тъмния ветровит коридор.

— Какво искаш? — попита тя, отмятайки един дълъг кичур от рамото си.

Погледът му бе откровен и непоколебим.

— Признание.

Челото й се сбърчи.

— За какво?

— Играете опасна игра, мис Хейууд. — Измамно тихият глас на Гейбриъл премина през нея.

Какво имаше предвид той?

— Не играя някаква игра. — Тя постави двете си ръце на ханша. — Аз имам повод да мисля, че вие сте този, който играе игра, сър. Не съм дошла аз да чукам на вратата ви по средата на нощта.

Той се изпъна и поклати бавно глава. В очите му светеше намек за раздразненост.

— Няма да се преструвам на невинен. Дойдох тук, знаейки, че ще бъдеш в леглото.

— И аз бях — каза тя с енергично свиване на рамене, констатирайки очевидното.

— Дойдох тук, като мислех, че ще си сама.

— И аз не съм — посочи тя насмешливо.

Той наведе тъмната си глава надолу на сантиметри от нейната.

— Мис Грийн седи на пет метра разстояние и това е единствената причина, ръцете ми да стоят на мястото си и да не се плъзнат по тялото ти, за да изваят голата ти трепереща плът.

Сърцето й подскочи, а от гърлото към бузите й се плъзна червенина. Някаква предателска част от тяло й се наслаждаваше на думите му, но след това рационалният й ум надделя. Преди заплахата му за похищение, тя смяташе, че може би той е дошъл, за да се извини за участието си в неочакваната целувка, но бе станало очевидно, че той не изпитва такова желание.

При тези мисли гневът й се завърна и Маделин изправи рамене.

— Моля отстъпи. Сега затварям вратата. — Тя се надяваше гласът й да звучи по-убедително, отколкото звучеше в собствените й уши.

Той кимна леко и се обърна да си върви.

— Не забравяй за утре следобед — каза Гейбриъл през рамо.

Ездата до водопадите.

— Ще бъдеш щастлива да узнаеш, че смятам да присъствам. — Той се усмихна широко и арогантно.

— Благодаря, че ме снабди с тази информация — каза тя кисело. — Може би ще имам главоболие утре следобед и ще прекарам деня в почивка, зад вратите на спалнята ми.

Той се обърна, без да спира и се отправи назад по коридора, а наперената му походка отговаряше на закачливата му усмивка.

— А може би, аз ще те заведа до конюшнята, метната през рамо. И ще прекарам останалата част от деня наслаждавайки се на спомена за…

— Спри! — извика тя, вдигайки ръка. — Не казвай нито дума повече. Не искам да чувам…

— Мисля, че искаш.

— Със сигурност не искам — каза тя категорично, преди бързо да затвори вратата.

Внезапно й стана ясно, защо толкова много, обикновено благоразумни жени, се размекваха от един дяволит поглед, от една изгарящата душата целувка: да бъдеш добра и благоприлична изискваше упорита работа, а да бъдеш лоша… бе греховно лесно.

Над мислите й надвисна сериозно безпокойство. Какво беше казал Гейбриъл, че да я обърка? О, да, искаше признание. Това беше вторият път, когато искаше такова. Но признание за какво? За играта, която той твърдеше, че тя играе? Беше ли забелязал плана й да държи Шарлот далеч от лорд Тристан?

Облягайки гръб на вратата, тя въздъхна и хвърли отчаян поглед към приятелката си.

— Съжалявам — каза тя немощно.

Лицето на Шарлот изразяваше чисто изумление.

— Това този, който си мисля ли беше?

Притискайки ябълката към гърдите си, Маделин кимна, благодарна за солидната подкрепа на вратата зад гърба си. Несъмнено изкушението чакаше в коридора.

* * *

Гейбриъл закрачи надолу по коридора, безразличен към прохладните течения, промъкващи се около него като плаващи призраци, безразличен към дълбоките сенки, поглъщащи килима пред краката му. Умът и тялото му бяха нащрек, все още напълно съсредоточени върху мис Хейууд. Тя беше отворила вратата в нейното поразяващо нощно облекло.

Проклетата жена нямаше представа каква картина представляваше в тънката си дреха на светлината от огъня зад гърба си. Със същия ефект можеше и да бъде гола.

Мускулите му бяха напрегнати, кръвта му заплашваше да избухне, освен ако не успокоеше похотта, която се надигаше в изгладнялата му душа. Тялото го болеше за докосването й със свирепост, която никога не бе знаел, че притежава. И гневът му от представата за нейното предателство само усилваше глада му. Някаква подла и порочна част от него изгаряше от желание да й покаже рисковете от тази глупава игра, която играеше, като се опитваше да го изкуши. Тя си играеше с огъня.

Така значи, кандидат-булките мислеха, че биха могли да променят мнението му за брака? Той бе очаквал това донякъде… този обрат на внимание от брат му към него. Бе подозирал, че глупавите девойки ще решат, че една от тях може да промени мнението му. Но не и тя. Не и Маделин. О, той не се притесняваше за другите жени. Знаеше, без съмнение, че нито една от тях не би била в състояние да го разколебае. Маниерите им бяха безупречни, фигурите им винаги бяха въплъщение на светска елегантност.

Напълно забравими.

Но не беше толкова сигурен за мис Хейууд. Болката от нейната измама измъчваше душата му. Той й беше повярвал. Бе повярвал, че тя не иска да има нищо общо с неговия лов на невести.

Тогава защо я задържаш тук?

Отговорът дойде лесно, въпреки че бе не по-малко шокиращ. Задържаше я тук по егоистични причини. По дяволите, трябваше да се откаже от преструвката, че мис Хейууд е под покрива му, защото смята, че би могъл да промени мнението й за брат му, че може би тя ще започне да намира Тристан привлекателен или че той ще я избере. Всички тези причини бяха очебийно фалшиви. В действителност, ако брат му я избереше и ако дразнещата жена приемеше, той най-вероятно щеше да полудее.

Държеше я тук за себе си. За да види какво ще е поредното нещо, което ще направи, каже или облече, за да види какво ново усещане, ново прозрение ще предизвика у него усмивката й. Внезапно бе станало ясно, че някак си той й бе позволил да разбие някаква невидима бариера в него.

И единственото й оръжие бе искреността й. Ако тя бе част от тази хитрост, ако си мислеше да го надхитри, това означаваше, че всичките му впечатления от нея са били базирани на лъжа. Той не искаше да го повярва, но се бе оказало вярно.

Утре Тристан бе насрочил разходка до водопада в покрайнините на имението Уолвърест. Може би там той ще има възможност да я примами надалеч от другите и да я убеди да си признае. Да, това би могло да проработи. Може би на светлината на новия ден, ситуацията щеше да се разплете.