Оливия Паркър
На лов за съпруга (2)

1

— Не се измъчвай, мила. Може би един ден ще се превърнеш в красавица като моята Хариет.

Мис Маделин Хейууд прехапа долната си устна, докато претегляше възможностите си. Би могла да изпищи и да се втурне като обезумяла през някой от френските прозорци, които се намираха в съседната стая, или да се овладее и да кима любезно в знак на съгласие.

— Ъъъ… благодаря — отвърна накрая тя. Учтивостта победи.

— Не гледай така отчаяно. — Лейди Бийчъм помаха енергично с ветрило, в напразен опит да прикрие оригването си. Лошият дъх на леля й беше ясен признак, че жената е добре подпийнала. — Остават още две покани за раздаване, нали? Би могла да изкараш късмет. Казват, че постоянно се случват чудеса. — Тя започна да се кикоти, но хълцането скоро я възпря.

— Нека те уверя, че нямам ни най-малкото намерение да получавам такава. — Маделин повдигна брадичка и се престори, че оглежда стаята.

— О, скъпа — възкликна лейди Бийчъм и светкавично затвори ветрилото си. — Точно заради това си тук, заради това всички ние сме тук. Какво страхотно забавление! Само помисли, скоро дори ти би могла да имаш шанса да станеш херцогиня! — Леля й посочи рязко с ветрилото си четирите млади дами, които бъбреха възбудено в основата на огромното стълбище. — Погледни ги… усмихват се като глупачки. Ако моята мила Хариет не бе получила току-що покана за бала, щях да си помисля, че нарочно размахват поканите си, за да мога да ги видя. Какво ужасно парадиране! Такава липса на благоприличие!

Маделин кимна леко в отговор. Въпреки че беше нетърпелива да напусне компанията на леля си, тя се молеше връзката й със сестрата на баща й да предотврати всяка странна възможност, някой от братята Дивайн да се приближи. Лейди Бийчъм имаше навика да поглъща голямо количество вино на социални събирания (наистина, на всеки прием си спестяваше закуската) и хората изглежда отвръщаха погледите си и пъргаво избягваха шумната, упорита жена, все едно е луда.

Маделин се повдигна на пръсти, надявайки се да открие приятелката си сред тълпата от гости.

— Лельо Лусинда, виждаш ли мис Грийн?

— Да нямаш предвид мис Шарлот Грийн? Мили боже, тя тук ли е? Дали обаче нейната майка си мисли, че мършавата и безинтересна госпожица някога ще получи покана за бала в неговото имение? О, аз съжалявам момичето и майка й, защото те със сигурност ще си тръгнат разочаровани тази вечер. Шарлот Грийн, казваш? — Леля й отметна глава назад и избухна в неподходящ за една дама силен смях.

Вбесена, Маделин отвори уста да защити приятелката си, но точно тогава щраусовите пера, пъхнати в синия тюрбан на леля й, погъделичкаха носа на джентълмена, стоящ зад нея. Той се разкиха и погледна към главата на виконтесата. Мъжът все още гледаше към нея, когато леля й се завъртя, очевидно за да види какво се бе спречкало с тюрбана й.

Маделин прикри усмивката си, удовлетворена, че джентълменът беше успял да удостои леля й с презрителен поглед, в който бе събрано всичко, което Маделин имаше да каже в защита на скъпата си приятелка.

Възпълната жена неясно поднесе извинение, а после бързо се оттегли от компанията на Маделин, изшумолявайки с полите си покрай нея. Тя видя как леля й се изгубва директно в тълпата от млади жени, които току-що бе мъмрила — без съмнение, за да намери друга млада дама, пред която да си вири носа.

След като огледа набързо присъстващите в залата, Маделин откри мащехата си, подръка с Хариет, дъщерята на лейди Бийчъм. Тя реши да се оттегли и ги заобиколи отдалеч, оставяйки поне двадесетина гости между себе си и тях, докато минаваше. Почувства как леденият поглед на мащехата й я проследява в гръб, докато се промъкваше в съседната стая.

Тя почти изгуби надежда да открие приятелката си в балната зала, но точно тогава забеляза Шарлот да демонстрира най-добрите си впечатления от чаената роза, изобразена на ръчно изрисувания тапет, на който се бе облегнала. Докато Маделин си проправяше път през морето от хора, до нея достигаха приказки за херцога и неговия брат.

— … толкова скандален начин да се намери съпруга за предполагаемия наследник, не сте ли съгласни? Всички тези невинни дами, заключени с мъжете Дивайн за две седмици…

— … много умно от страна на стария вълк, иска ми се да се бях сетил първи…

— … странно, че не си взема булка за самия себе си, а иска брат му да продължи фамилната линия…

— … смятам, че е дяволски нечестно. Той вероятно е подбрал най-добрите от всички за брат си, а за нас оставя да избираме само от крантите на сезона…

Крантите на сезона? Тя се обърна и огледа добре мъжа, който беше произнесъл тази конкретна фраза.

Тъй като това беше нейният четвърти сезон, Маделин мислеше, че може да напише цял роман, за да опише имената на всички хитри женкари и надути наследници, които бе срещнала. Естествено, начело на списъка й от непоносими мъже, щяха да са братята Дивайн.

Арогантност и порочност никога преди не се бяха смесвали така, че да създадат толкова съблазнителна форма. В сърцето на всяка романтична жена от висшето общество се криеше тайното желание да разпали интереса на един от гордите Дивайн. Естествено, в случая помагаше и това, че те бяха членове на един от най-богатите и древни родове в Англия. Очаровани от дяволитото безразсъдство на лорд Тристан и мрачната арогантност на херцог Уолвърест, нетърпеливите мамички, които се опитваха да омъжат своите многообещаващи дебютантки, се състезаваха пред предизвикателството. За тяхно съжаление, съмнителните занимания на братята Дивайн не включваха девственици или женитба. До сега.

Все пак, Маделин не беше глупава. Съвсем сигурна бе, че братята дават този бал с някакви тъмни намерения. Тя много добре познаваше този вид мъже, които ги бе грижа за женското сърце малко повече в сравнение с печения фазан, на който се бяха наслаждавали за вечеря. Граф Ротбъри беше такъв, а мащехата й бе наредила да приеме предложението, което й бе направил през миналия сезон. Маделин бе отказала категорично, като за наказание цял ден стоя заключена във винарската изба. Наказанието щеше да продължи още по-дълго, ако икономът бе изпълнил обещанието си да не дегустира повече алкохолните запаси в Хейууд.

Шарлот се усмихна, когато Маделин се приближи.

— Умно момиче. Дори не ми хрумна, че ще допуснеш да се лишиш от компанията на леля ти.

— Да, и ти също можеше да я ползваш за щит. Присъствието ти щеше да намали моето страдание — пошегува се Маделин.

Издайнически червени петна цъфнаха по бузите и врата на Шарлот. Усмивката й потрепери, а погледът й се спусна към пода.

— Нещо не е наред ли? — попита Маделин, знаейки, че Шарлот таеше големи надежди да получи покана за замъка Уолвърест. Може би сега чувстваше ефекта от това да бъде отхвърлена.

Бедната й приятелка, помисли си Маделин, когато тя отговори само с леко поклащане на главата. Беше сигурна, че Шарлот ще бъде подходяща съпруга за всеки мъж… само не и за лорд Тристан. За нещастие, Шарлот вече си мислеше, че е наполовина влюбена в разкошния женкар, както всяка друга романтична дама на възраст за женене.

В юмрука на Шарлот проблесна нещо бяло и смачкано. Веждата на Маделин се повдигна.

— Какво е това, което държиш?

— Оу, нищо. — Шарлот погледна нагоре, но не успя да срещне погледа на Маделин. — Знаеше ли, че замъкът Уолвърест е в Йоркшир? Не съм сигурна къде точно е, но майка ми казва, че не е далече от Уест Бъртън. Вероятно близо до къщата на майка ти.

— Така е. — Тя кимна кратко. — Уилоубрук е в покрайнините на имението Уолвърест. Като говорим за нашия домакин, почти полунощ е, а аз още не съм видяла Негова Светлост. Макар да се съмнявам, че ще го разпозная, така или иначе.

— Права си — кимна Шарлот в съгласие.

И двете бяха само далечни познати с лорд Тристан. А колкото до херцог Уолвърест, не го познаваха изобщо. Когато Негова Светлост идваше до града за заседанията на парламента, той посещаваше само малък брой приеми, подобаващи на знатния му произход, за които Маделин никога, дори след сто години, не би получила покана. Което я устройваше перфектно. Тя със сигурност не се нуждаеше от поредния скучен аристократ, който да размахва пръст към нея заради липсата й на изисканост.

— По-скоро, започвам да си мисля, че Негова Светлост изобщо не е тук — отбеляза Маделин с лека надежда. — Е, той трябва да покани само още две дами в замъка си и тогава тази ужасна вечер най-накрая ще свърши.

— Остана само още една — Шарлот стисна устни толкова силно, че те побеляха.

— О, така ли? — попита я Маделин, любопитна относно странната реакция на Шарлот към нейния въпрос. — Видя ли коя е? Познаваме ли я?

— Н-не. Не съм сигурна — заекна Шарлот и внезапно прояви искрен интерес към нещо в другия край на стаята.

Маделин се покашля деликатно, за да привлече вниманието й отново.

— Можеш ли да си представиш, че е упълномощил сестра си и адвоката си да изберат потенциалните булки. — Очите й се разшириха. — Скандално, не си ли съгласна? — Шарлот не отговори, затова тя проследи погледа на приятелката си.

В другия край на стаята седнала млада жена свиреше на арфа и изпод пръстите й излизаше омагьосваща мелодия, макар шумът от разговорите наоколо да приглушаваше звука. Все пак, Маделин подозираше, че освен арфистката там има нещо друго, което да разсейва приятелката й.

Зад музикантката, лейди Розалинд се беше навела и разговаряше с адвоката на херцога. Лейди Розалинд изпълняваше ролята на домакиня за братята си, движеше се от гост към гост и водеше неангажиращи разговори през цялата вечер. След като приключи разговора си с адвоката, тя щеше да изчезне за малко през високите врати под широкото стълбище. Тогава мистър Аштън щеше да представи следващата покана.

След като кандидат-невестите щяха да са седем, беше останала само още една покана.

Може би лейди Розалинд се съветваше с братята си. Маделин си представяше как се смеят в личните си покои, пиейки бордо, докато чакат сестра им да се върне и да разкрие, коя точно ще бъде следващата им неосъзната жертва. Тя потрепери видимо.

— Да не ти е зле? — попита Шарлот загрижено.

— Просто проклетото ми въображение, това е всичко — измърмори Маделин и върна погледа си към лейди Розалинд и предвестника на съдбата.

Тя наблюдаваше двойката, докато лейди Розалинд не се извини пред мистър Аштън, след като хвърли поглед в посока на Маделин и Шарлот. Сестрата на херцога се усмихна кратко, после излезе през високите врати под голямото стълбище.

Ако моделът на действие беше такъв, скоро щеше да има представяне на друга покана. Напрежението в раменете й намаля и през нея мина вълна от облекчение. Вечерта отиваше към своя край. Мащехата й със сигурност щеше да направи кавга и да обяви липсата й на ентусиазъм като причина да не бъде избрана. Но може би имаше шанс да убеди леля Лусинда и Хариет да пътува с тях до Йоркшир. Докато двете са заети да се надяват Хариет да предизвика интереса на по-младия Дивайн, тя можеше да планира по-ранното си завръщане в Уилоубрук. Без съпруг, наистина, но поне със сърце, което й принадлежи.

— Той се е втренчил в теб.

Маделин погледна натам и срещна очите на адвоката. Усмивката на мистър Аштън приличаше на ентусиазираното зяпане на зашеметен глупак. Той оправи очилата на тънкия си нос, без да сваля поглед от нея. Наистина се беше втренчил. В стомаха й се затегна възел от страх, тежък колкото гюле.

— Доста е изнервящо, нали? — Маделин се постара гласът й да звучи отегчено и незаинтересовано. — Съвсем възможно е да се е втренчил в теб.

— Не мисля така — закикоти се Шарлот. — Наблюдавах го известно време. Вярвам, че се е запътил насам.

— Шегуваш ли се с мен? — попита я Маделин с увеличаваща се паника. Тя погледна към мястото, където стоеше мистър Аштън и забеляза, че го няма. Очите й се плъзнаха из тълпата за миг, докато не го видя да се движи измежду гостите. Той притискаше бяла покана до гърдите си, а очите му блестяха както реши тя, от очакването за въодушевения припадък на избраната.

— О, боже! Това не може да се случва.

— Не се паникьосвай. Просто приеми любезно поканата както всички останали — предложи Шарлот. — Мога да кажа, Мади, че ти си най-скъпата ми приятелка, но не разбирам съвсем причината, поради която не искаш да присъстваш. Това е доста ексцентрично и толкова вълнуващо.

— Това е арогантна лудост. — Маделин погледна наляво, после надясно, без да обръща глава, докато обмисляше най-лесния път за бягство.

Гостите бяха навсякъде, погледите им бяха приковани върху адвоката, докато той преминаваше през стаята. Сърцето й туптеше лудо в гърдите. Нямаше да успее да се придвижи достатъчно бързо през множеството хора и със сигурност щеше да бъде хваната набързо от мистър Аштън. Бе уловена в капан, освен ако… Маделин се обърна и погледът й бе привлечен от яркото отражение на свещите върху френските прозорци отляво, които се намираха малко по-надалеч от нея.

— Нека се разделим. Ще се опитам да му избягам, като изтичам в градината. Ако аз съм мишената му, никога няма да си помисли да ме търси там насред проливния дъжд.

Тя не изчака да види дали Шарлот избра да избяга или не. Вместо това се втурна към мокрите от дъжда стъклени прозорци, като тръгна по заобиколен маршрут около ред засадени в саксии лимонови дръвчета, които водеха към входа на оранжерията. Осъзнавайки със закъснение, че се е насочила към ъгъла, тя откъсна един от твърдите неузрели плодове, докато бързаше покрай дръвчетата. Маделин бутна силно вратата на оранжерията и изгуби скъпоценни секунди, преди да си даде сметка, че всъщност трябва да я дръпне.

— Мис Хейууд! — извика мистър Аштън задъхано. — Мис Хейууд, умолявам ви, изчакайте!

С един последен поглед през рамо към приближаващия адвокат, тя се вмъкна във влажната стая. Като тръгна на зигзаг между ред от екзотични цветя, Маделин почти се блъсна в малък фонтан с жаба, която плюеше вода в центъра му. Тя го заобиколи и краката й се плъзнаха по гладкия под, а в съзнанието й се промъкна паника, когато осъзна, че може да няма друг изход. Но в следващия момент забеляза замъглена стъклена врата в другия край на стаята. Младата жена почти полетя, когато се спусна натам, молейки се да води към градината.

Когато достигна вратата, тя я дръпна рязко и се втурна навън. Погледна през рамо и въздъхна облекчено. Аштън не се виждаше вече… само приглушените му викове й подсказваха, че не се е отказал да я преследва.

Не я бе грижа дали прави сцена. Щеше да напусне къщата още тази вечер, сигурна в решението си повече да не изпълнява заповедите на мащехата си. Нямаше да губи повече време в преследване на титулувани мъже, с голям доход (и ненаситен апетит за млада плът), само за да задоволи мащехата си. Щеше да живее живота си по начин, който смяташе за подходящ, сама със спомените си, в Уилоубрук.

За щастие, дъждът беше спрял, но проблясъкът на светкавица наблизо подсказа, че скоро щяха да последват още дъжд и вятър. Когато чу скърцането на вратата на оранжерията, надеждата й угасна. Очевидно, мистър Аштън бе толкова упорит в стремежа си към нежния пол, колкото и работодателят му.

Тя видя покрита с плочки пътечка, която изчезваше някъде под завеса от върбови клони. Запъти се към прикритието, което би й осигурила. Погледна надолу към плода в дланта си, после го хвърли във въздуха и го хвана бързо, а устните й се извиха в дяволита усмивка. Поне имаше оръжие.

 

 

Гейбриъл Търстън Дивайн, седмият херцог Уолвърест, се подпря с бедро на парапета на балкона и кръстоса ръце пред гърдите си. Той погледна надолу към сенчестата градина, вдъхна аромата на влажна земя, който се носеше във въздуха и след това издиша, изръмжавайки тихо.

Шумът от разговорите долу се смесваше с мекото подръпване на струните на арфа… звукът се издигаше от отворените френски прозорци на балната зала, която се намираше под неговата стая.

Той поклати отвратено глава. Там долу имаше двадесет много привлекателни дами, но само седем от тях щяха да бъдат избрани и поканени в замъка му като кандидат-невести за брат му. Щеше да е почти чудо, размишляваше Гейбриъл, ако вечерта се размине, без да се налага да се разтървават сбили се жени. Те всички имаха огромно желание да се омъжат в семейството му. Празноглави създания. Само ако знаеха какво глупаво сърце притежава Тристан.

Гейбриъл не се спря пред нищо, докато не състави списък с подходящи дами с безукорна красота, благоприличие и духовитост, от които по-малкият му брат да си избере съпруга. Това се оказа почти невъзможен подвиг, след като Гейбриъл изгуби още в началото няколко от кандидатките за женитба. Отне му почти година, за да приключи този постоянно променящ се списък, с помощта на сестра си и неговата застаряваща неомъжена леля, която се разпореждаше с техните работи като самозвания глас на превъзходството. През това време се мъчеше да убеди току-що излезлия направо от Оксфорд Тристан, че трябва да се ожени, да се сдобие с наследници и да продължи семейния род… защото самият Гейбриъл нямаше да се ожени. Знаеше, че не би могъл да навлече такова бреме на една жена.

Все пак, той не очакваше нещо по-малко от перфектност, а такова създание не съществуваше. А дори и да имаше, Гейбриъл смяташе, че е твърде възможно именно самата безупречност, която би го привлякла в началото към всяка бъдеща съпруга, да го превърне по-късно в скучен, негодуващ звяр в брачния му живот. Мисълта да изпрати съпругата си, да чезне час по час в някакво мрачно имение, забравена, самотна и нежелана, го изпълваше с голямо и много познато безпокойство. Майка му беше такава жена и той все още таеше горчиво негодувание срещу баща си, заради емоционалния тормоз, който й бе причинил този мъж.

Някъде отдалеч се затръшна врата, последвана от поредица приглушени викове.

— Мис Хейууд! Мис Хейууууд! Моля ви, спрете!

Облак от бледожълта материя се появи долу, придружен от женско задъхване. Някой беше в градината му и този някой несъмнено бе жена. И както изглежда, тя бе преследвана. Ако не знаеше, че Тристан, в последната възможна минута, беше решил да изчака пристигането на компанията в Йоркшир, щеше да предположи, че брат му е примамил една от гостенките им в сенките.

Но кой би се скитал в мократа от дъжда градина? Земята със сигурност беше напоена, готова да съсипе копринените пантофки и подгъвите на вечерните рокли.

Луната се показа иззад тъмен облак и хвърли сребристосиня светлина зад къщата. Той трепна, когато фигурата се спъна и падна върху същата неравна плочка, на която се беше препънал самият той тази сутрин на път към любимото си място за четене на сутрешния вестник. Тя внимателно се надигна на колене с тихо проклятие. Гейбриъл се намръщи още повече.

Като се изправи, жената погледна през рамо към прозорците на балната зала и светлината разкри лицето й. Изглежда беше средно привлекателна, предположи той — тъмната коса и бледата кожа бяха единствените детайли, които успя да различи в сенките. Внезапно услужлив порив на вятъра прилепи роклята към тялото й.

Една тъмна вежда се повдигна, докато Гейбриъл съзерцаваше извивките на бедрата и задните й части. Тя имаше тънка талия и беше дребничка, но никой не би я описал като кожа и кости. От своята удобна позиция над нея, трудно можеше да отрече, че е забелязал дълбоката долчинка между гърдите й. Пищна. Да, това беше. Тя беше пищна. Той винаги бе предпочитал жени с по-малки гърди.

Разнесе се вик. Момичето подскочи, огледа се, после се пъхна под завесата от върбови клони, стигащи до земята.

За негово изумление, един мъж, който изглеждаше досущ като неговия адвокат, изтича през двора, газейки несигурно в калта. Настроението на Гейбриъл се влоши още повече и подпирайки ръце на парапета, той се наведе, за да вижда по-добре.

— Не мислиш да скачаш, нали? — попита зад него сестра му.

Той се изправи и се усмихна криво.

— С моя късмет, ще си счупя само ръка.

— Притеснявам се, че нещата няма да се получат както ги планирахме — предупреди Розалинд. — Тристан май ще се забавлява от всичко това прекалено много.

— По-вероятно е младото кутре да ми подражава и да пропилее цялото време, като намира недостатъци на всички дами, без накрая да избере някоя от тях.

— Ами ти? — Тя въздъхна разочаровано, когато той не отговори. — Ти, мили братко, си крайно упорит. Знам, че сме говорили за това поне сто пъти преди, но се надявах да промениш решението си. Защо настояваш да си останеш неженен?

Той потри чело. Започваше да се дразни от този безсмислен разговор.

— Твърде млада си, за да помниш.

Очевидно преценила настроението му, Розалинд не настоя за по-описателен отговор и той й бе благодарен за това.

Още една светкавица озари небето и му предостави отново възможност да зърне фигурата отдолу. Младата дама се измъкна изпод завесата от клони, но преди да успее да избяга от прикритието си, в косата й се закачи един клон. Тя сръчно се освободи, след което скочи зад високия жив плет.

Той поклати глава.

— Кажи ми, дали някой от нашите гости е изчезнал?

Розалинд измърмори и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Отегчен си — каза тя през рамо, като го игнорира. — Всичко това можеше да е приятно за теб, ако си бе направил труда да избереш някоя от тях за себе си.

Ръцете му се стегнаха още повече върху парапета.

— Има една жена там долу и бих искал да направиш необходимото, тя да се окаже сред поканените — отговори той и кимна с глава по посока на градината.

Розалинд се обърна, постави ръце на кръста си и го погледна подозрително.

— Там долу ли? Свърши се, Гейбриъл. Току-що избрах последната от седемте.

— Тогава ги направи осем. Трябва да имам тази.

Розалинд се опита да надзърне над рамото му и дори подскочи два пъти, за да я види, но безполезно. С леко сестринско побутване тя се мушна пред него, за да има ясна гледка в градината.

Като по команда, младата дама надзърна иззад живия плет. Или беше пораснала с повече от метър, помисли си Гейбриъл с неохотна усмивка, или се беше качила на каменната пейка, за да надзърне над ръба на плета.

— Ооо — почти изтананика Розалинд. — Мис Маделин Хейууд е привлякла интереса ти?

Хейууд? Защо това име изскочи в ума му? Не беше ли тя онази несръчна полуамериканка, чието поведение винаги бе на косъм да предизвика социално бедствие? Тяхната високомерна леля Юджиния специално беше наредила момичето да бъде махнато от списъка и той се беше съгласил с удоволствие.

Розалинд изправи гръб, а на устните й се появи многозначителна усмивка.

— Ще се радваш да узнаеш, че аз вече поканих…

— Ваша Светлост! Милейди! — извика мистър Аштън от дъното на коридора, преди да се втурне в кабинета на Гейбриъл.

Обувките на адвоката му бяха покрити с кал и замазани отстрани, където той очевидно се беше опитал да ги забърше в бързината.

— Извинете ме, Ваша Светлост — каза Аштън и спря, за да си поеме въздух. Плешивата му глава блестеше на светлината от камината. — Последната поканена… тя ми се изплъзна, сър. Самият аз не мога да повярвам, но почти мисля… смятам, че…

— Изплюй камъчето, Аштън — почти изръмжа Гейбриъл.

— Ами, т-тя избяга от мен. А-аз самият не го разбирам. Струва ми се, че тя не иска да… че чувства непреодолима нужда да избяга… как смее!

— Как наистина. — Свивайки рамене, за да намести черния си редингот, Гейбриъл взе поканата от хватката на мистър Аштън, после я пъхна във вътрешния джоб на дрехата и се запъти към вратата на стаята. — Извини ме, Розалинд. И благодаря, Аштън — разсеяно каза той през рамо, вече на прага. — Ще се справя с тази малка хитруша сам.

* * *

В далечината се чу остър пукот от гръм, последван от дълбок грохот, който разтресе земята. Маделин го усети как резонира през тънките й сатенени пантофки чак до костите й. Първоначално нежен като бриз, повеят на вятъра все повече се усилваше, като неспирно издигаше и завърташе листата във въздуха около нея.

След като се пребори с влачещите се по земята клони за притежанието на прибраната си в кок коса, тя отстъпи изпод върбата, уверена, че мистър Аштън е изгубил надежда някога да я намери, и още по-убедена, че да стои под дървото е най-сигурният начин да го удари светкавица.

Какво бедствие! Коляното я болеше ужасно от падането, така че тя изкуцука до каменната пейка от другата страна на високия плет. Маделин повдигна роклята си и стъпи отгоре, за да надзърне. Облекчена да види, че мистър Аштън очевидно наистина се беше отказал от преследването, тя се строполи долу и потрепери, когато почувства студената влага на камъка под себе си, през тънката материя на роклята си.

Маделин се засмя леко, когато забеляза външния си вид. Изглеждаше така, все едно се беше сблъскала с някой главорез. Косата й се беше изплъзнала от кока и дебели бургундскочервени къдрици се спускаха около лицето й, къдрейки се надолу по раменете й. Имаше дупка на изцапания с кал подгъв, а обувките й бяха подгизнали. Тя обърна облечените си в ръкавици ръце в скута си и видя растящи петънца от кръв, просмукващи се през малки дупчици в плата, вероятно получени при падането й. Мащехата й щеше да я убие. Ако не заради това, че се е измъкнала от поканата за Уолвърест, то със сигурност заради съсипаните дрехи.

Когато вдигна подгъва на роклята, за да погледне коляното си, тя чу стъпки и косъмчетата на врата й мигновено се изправиха. Някой се приближаваше. Маделин скочи от мястото си, стискайки неузрелия лимон в дланта си.

Иззад живия плет се появи мъж в същия момент, в който проблесна светкавица в небето. Маделин замахна и хвърли твърдия лимон във въздуха, уцелвайки мишената си право в челото.

Той залитна назад.

— Какво беше това, по дяволите?

Маделин се вторачи във високата сянка. Очите й се приспособиха и се фокусираха върху широките рамене, разбърканата от вятъра черна коса, дебелите кичури, които бяха паднали напред и почти достигаха до високите му скули. Беше облечен изцяло в черно, с изключение на яркобелите шалче и риза. Тя се наведе напред, взирайки се в сенките. Виж ти, той изглеждаше съвсем като излязъл от страниците на някой от онези готически романи, в които винаги беше забит носът на Шарлот.

Мъжът й се струваше… познат, но не можеше да се сети от къде. За нещастие, знаеше със сигурност, че не е мистър Аштън.

— О… не — изстена тя.

— Добър вечер и на вас, мис Хейууд — каза той, поклони се леко и чувствената му уста се изви в усмивка.

Сребрист проблясък привлече вниманието й към очите му. Погледът му беше толкова прям, така проникващ в душата, че тя си въобрази, че може да прочете мислите й. Маделин отстъпи крачка назад.

— Д-добър вечер. — Неочаквано, болката в коляното й запулсира и походката й стана несигурна. Тя се препъна напред, но мъжът я хвана за раменете.

— Боли ли ви? — попита той, а дълбокият му глас беше като силен шепот.

— Няма ми нищо. Само драскотина на коляното. — Тя потрепери, когато топлината от горещите му длани напълно обгори кожата на голите й рамене.

Той я поведе обратно към пейката, а лицето му беше толкова неприлично близо до нейното, че тя можеше да почувства топлината от тялото му върху бузите си, на ключицата си… навсякъде.

— По-добре ли е така? — попита той, когато тя седна.

Маделин кимна, като го наблюдаваше внимателно. Сериозният му поглед се спусна по тялото й и се поколеба там за момент, преди да се вдигне бавно към шията, страните, косата и най-накрая към очите й. Неговият оглед не беше неодобрителен или хищно-похотлив, а по-скоро общо инвентаризиране на състоянието й. И все пак, горещината от смущението, което почувства, възпламени кожата й. Сигурно изглеждаше ужасно.

— Трябва да призная — каза той, като погледна небето, присвивайки очи срещу вятъра, — че е странно да открия именно тук някой от гостите, предвид времето. Мога ли да попитам, какво правите навън? Разбира се… освен, че мятате предмети по нищо неподозиращи странници.

— О, а-аз ви помислих за друг.

— За ходеща мишена ли? — предположи той с крива усмивка. — Имате доста безпогрешна ръка. Предполагам, че сте ужасно точна при стрелба с лък.

— Наполовина сте прав. Страхувам се, само ужасна.

— Не ви вярвам — каза мъжът, потривайки чело.

Тя се засмя. Както и той… дълбоко мъжко боботене, което мина през нея, както гръмотевицата преди малко. Звукът от техните смесени гласове я накара да се почувства затоплена и странно замаяна.

Между тях се настани тишина и усмивката й избледня, докато се взираше във великолепното лице на мъжа. Неговите загорели от слънцето страни бяха бронзови, а по силната му челюст имаше лека сянка от набола брада.

Слаб глас в главата й я предупреди за опасността да говори с красиви мъже в обляна от лунна светлина градина… сама.

Тя стана рязко.

— Ако м-ме извините, м-моята мащеха сигурно ме търси и вярвам, че се задава нова буря… — Мили боже, мъжът я караше да заеква.

— Наистина. Мистър Аштън също ви търсеше.

— Нямам си ни най-малка идея защо — излъга тя.

Изражението му стана непреклонно.

— Вярвам, че сте била поканена в Уолвърест.

— От къде знаете името ми?

— Моля?

— Когато за пръв… Вие се обърнахте към мен с името ми, след като хвърлих лимона.

— Лимон ли беше? Бях почти сигурен, че е някакъв камък.

— От къде знаете името ми? — подтикна го още веднъж тя, потискайки усмивката си.

Той стисна ръце зад гърба си и се залюля на пети, докато я изучаваше със студен, оценяващ поглед.

— Опасявам се, че не беше трудно да се досетя. Направили сте голямо впечатление на гостите.

Адвокатът беше викал името й през цялата бална зала и по пътя към градината. До сега не беше осъзнала сериозността на скандала, който бе предизвикала. Маделин се изчерви и погледна към земята. Защо винаги оставяше емоциите да ръководят действията й?

Настъпи оглушителна тишина. Думите напираха в устата й, за да запълнят неловкото мълчание с нещо, каквото и да е, но тя прехапа език, защото не искаше да започне да бърбори нервно. Гладкият ръб на пейката се опря в сгъвките на коленете й, но ако пристъпеше напред, щеше да се озове точно под брадичката му. Мъжът стоеше неприлично близо и Маделин се зачуди, дали той го осъзнаваше… или го правеше нарочно, за да я сплаши.

— Нямате ли желание да присъствате на бала на Дивайн? — попита той с леко любопитен тон.

— Не — избъбри тя, точно преди добрият разум да й каже да запази мнението си за себе си.

Очите му се присвиха в очевидно недоверие.

— Хайде сега, не копнеят ли всички за шанса да станат херцогиня, високопоставена дама в обществото?

— Не е до това дали някой иска или не да бъде херцогиня, въпросът е принципен.

Той повдигна тъмната си вежда.

— И какъв е този принцип?

— Че невинни млади дами не трябва да се обвързват с вълци — промърмори тя.

— Наистина? — Той се наведе напред и над едното му око падна абаносова къдрица. — Значи тогава, вие си мислите, че и двамата мъже Дивайн са вълци?

Мили боже, той изглеждаше като джентълмен-пират.

— Не — продължи тя с шепот, игнорирайки непознатото вълнение дълбоко в тялото си. — По мое мнение, херцогът е по-лошият от двамата.

— Хм… херцогът? — Той се поизпъна, а в очите му проблесна изненада. — И поради каква причина?

— Арогантност.

— И вие вярвате, че лорд Тристан е освободен от този грях? Младежът обяви, че няма да се установи с жена, която не е хубава поне колкото самата богиня Венера.

Тя сви рамене.

— Просто пример за по-малък брат, който следва навиците на по-големия. Склонността е обичайна, опасявам се — добави тя и кимна.

Изражението му стана мрачно, когато втораченият му поглед напълно я прикова към пейката.

— Кажете ми, мис Хейууд, какво прави херцогът по-лош във вашите очи?

— Само това, че предстоящото събитие, което ще позволи на брат му да си избере невеста, тази игра, е негова идея. — Тя повдигна брадичка. — Моля ви, сър, що за човек мисли, че може да събере група от млади, беззащитни жени в частното си имение, все едно не сме нищо повече от първокласни овце в кошара? Нахален, казвам аз.

— Наистина.

— Няма да бъда изненадана, ако херцогът ги наблюдава всичките с монокъл и ги пощипва оценяващо, докато прекрачват прага му.

Той кимна бавно и устните му се извиха надолу, сякаш наистина размишляваше върху всичко това. Маделин бързо съжали, че обрисува такава жива картина.

Той прочисти гърло и предложи спокойно:

— Може би е проявил творчество.

— Или — продължи тя, — може би намира някакво абсурдно задоволство от факта, че притежава толкова много власт, защото всеки друг мъж, провел такова състезание, би бил отритнат от подбраното общество за това, че е… за това, че е…

— Да?

— Празноглав.

Нейният коментар предизвика смешен звук от него, подобен на кикотене, прикрито с кашляне.

Сърцето на Маделин заби в гърдите й. Разговорът за безочието на херцога очевидно я разстройваше повече, отколкото би искала да признае сама на себе си. Отново настана тишина, докато пулсът й възвърна нормалния си ритъм.

Той рязко коленичи пред нея на единия си крак… сякаш, за да признае любовта си с прочувствено предложение. Тя зяпна и се втренчи във върха на тъмнокосата му глава, докато оценяващият му поглед се плъзна нагоре по дължината на тялото й и най-накрая срещна примигващите й очи.

— Сър?

— Може ли?

— Може ли какво? — преглътна тя.

— Да погледна раната на коляното ви?

— Не! — Маделин се стовари обратно на пейката, като стисна ръце върху коленете си. Движението изпрати силна щипеща болка към наранените й длани. Тя се сви. Той забеляза.

Мъжът обърна нежно ръцете й, а широките му рамене скриха от погледа й останалата част от света.

— Кървите — каза той и започна да сваля ръкавиците й с дългите си, аристократични пръсти.

Маделин затаи дъх и издърпа ръцете си.

— Уверявам ви, че съм добре. — Тя нагласи ръкавиците си обратно.

Той мълчаливо я изчака да приключи, след което извади носна кърпичка от вътрешния джоб на редингота си и нежно я притисна в дланта й.

— Елате. Позволете да ви придружа до входа на кухнята и персонала ми да се погрижи за вас.

— Вашият персонал?

Той отвори уста да отговори, но замълча за миг, сякаш за да подбере внимателно думите си.

— Не, не. Имам предвид прислугата на херцога, разбира се. Боя се, че така и нямах възможността да ви се представя… Аз съм Гейбриъл Дивайн.

Очите й се присвиха. Може би заради това лицето му й се беше сторило познато. Фамилното име на рода Уолвърест бе Дивайн. Те бяха познати с тъмния си, екзотичен външен вид. Маделин примигна насреща му.

— Мистър Дивайн, така ли?

— Ммм-хмм — беше неговият уклончив отговор. Той обхвана с ръка лакътя й и помогна на Маделин да се изправи. — Може би е добре някой да се погрижи за косата ви, преди да се върнете на тържеството — каза провлачено мъжът и погледът му обходи разбърканите къдрици на главата й.

Той вдигна ръка, но след това замръзна, разколебан дали да докосне косата й. Чертите му се изостриха от замислената гримаса, изписала се на лицето му, а от устните му се отрони въздишка, която беше странна комбинация от примирение и дрезгавост. Очевидно беше достигнал до някакво лично решение. Той неуверено зави една от тежките й къдрици около пръста си и се опита да я пъхне обратно в кока. Тя устоя на неговия подтик и се върна отново на челото й. Очевидно твърдо решен да вземе контрол, той се опита още веднъж, но приключи със същия резултат. За момент очите му заблещукаха топло, отразявайки лунната светлина.

Маделин забрави да диша. Не бе чудно, че мъжете от семейство Дивайн бяха толкова желани. Така близо, докато точно този определен Дивайн изучаваше нейните разбъркани къдрици с красивото си лице, всички логични мисли отлетяха от главата й. Честно казано, ако той се наведе да я целуне, тя би могла да направи немислимото и да се отпусне в ръцете му, като пияна гъска.

В далечината проехтя гръмотевица толкова силно, че прозвуча като шум от търкалянето на голям камък по склон. Тя знаеше, че трябва да се държи по-въздържано и погледът й да не бъде толкова директен, само че беше напълно сигурна, че той имаше намерение да й каже нещо, но в последствие размисли. Мъжът поклати глава едва-едва и магията между тях се разпръсна.

— Поканите ще бъдат обявени скоро — каза Гейбриъл спокойно. — Веднъж бъдат ли оповестени пред всички, няма връщане назад. — Той погледна настрани и докато преглъщаше, на гърлото му заигра един мускул. После взе ръката й, поставяйки я върху лакътя си и я поведе към задната част на къщата.

За нейно облекчение, облаците изчакаха двамата да стигнат до вратата, преди да намокрят земята отново.

Мистър Дивайн се обърна да се сбогува с нея, веднага щом влязоха вътре. Той нежно задържа върховете на пръстите й и целуна въздуха над кокалчетата й. Усмивката му беше напрегната и учтива. Сякаш присъствието й вече не беше необходимо.

Благодарение на светлината от веселия огън в кухненското огнище, Маделин различи цвета на очите му… те притежаваха необичаен нюанс на искрящосиньо, преминаващо към края на ирисите в тъмносиньо. Как можеше някой да се концентрира, когато е обект на вниманието му? Те бяха толкова изключително… омагьосващи. Като си помисли за своите кафяви очи, почти му завидя.

— Благодаря ви — каза накрая Маделин.

Усмивката му угасна, а очите му станаха сериозни и някак далечни.

— Не, не — каза той. Замисленият му поглед погали лицето й, но умът му очевидно беше на друго място. — Аз ви благодаря, че бяхте толкова… освежаваща.

Маделин примигна и се изтръгна от опияняващата магия. Той я мислеше за освежаваща? Жадното преглъщане на студена лимонада след ядене на сухи бисквити можеше да се нарече освежаващо. Да не би да си беше загубила ума? Какво очакваше?! Че между тях е пламнало нещо като любов от пръв поглед ли? Мъжът просто беше вежлив. Толкова ли бе наивна, че да приема всяка проява на любезност от красив мъж за обяснение в любов?

Раздразнена от себе си, тя самата се усмихна учтиво. Тогава той се обърна и посочи млада прислужница, която представи като Ан. През следващите няколко минути мъжът продължи да раздава заповеди на персонала, за това какво трябва да се направи за удобството на Маделин. Накрая хвана готвачката за лакътя, издърпа я настрани и зашепна нещо в ухото й. Когато жената кимна, той се обърна и напусна стаята.

Ако прислужниците бяха изненадани по някакъв начин от това, мистър Дивайн да се появи в кухнята на херцог Уолвърест и да започне да раздава заповеди, не го показаха. Те се суетяха с поставянето на стъклени чаши с вино върху сребърни подноси и нареждането на разнообразни захаросани сладкиши върху големи красиви чинии и триетажни плата.

Други сгъваха ленени салфетки, малко по-далеч от дългата работна маса, върху която готвачката месеше тесто. Пълничката жена с розови бузи изглеждаше напълно щастлива сред целия организиран хаос, който оживяваше кухнята й.

Ан подтикна Маделин да седне на стол в единия край на масата, да се погрижи за нараняванията по дланите й.

— О, мис! Виждам, че след седмица ви предстои пътуване.

Маделин върна вниманието си върху Ан.

— Моля?

— За замъка Уолвърест, мис — отговори Ан. — Бъдете сигурна, че престоят там ще ви хареса много. Мястото е наистина прекрасно. — Тя разгъна носната кърпичка, която мистър Дивайн беше притиснал към дланта на Маделин в градината. — Има оранжерия, великолепна градина с подрязани храсти и дървета и блестяща бална зала, подходяща за…

Ан продължи да говори, но Маделин вече не я слушаше. Тя изстена, когато погледна надолу. Пъхната вътре в кърпичката лежеше поканата, която мистър Аштън не бе успял да й предаде. Тя поклати разгневено глава.

— Ох, този мистър Дивайн.

— Мистър Дивайн ли? — попита Ан ококорено.

— Да — каза Маделин. — Нали това е името му?

— О… — Ан изпъшка, когато готвачката я побутна с лакът в ребрата. — Д-да, разбира се, мис Хейууд, мистър Дивайн е — каза тя е хриптящ глас, потривайки ребрата си.

Маделин прокара пръст по червения восъчен печат и прошепна на изчервилата се прислужница:

— Той е лукав като лисица.

— Да, мис. Такъв е.