Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Вечерята тази нощ бе много тиха. Хенри бе облякла жълтата си рокля и Дънфорд й направи комплимент за нея, но освен това те сякаш не можеха да разговарят.

Щом приключи с последните хапки от десерта си, Дънфорд си помисли, че не би желал нищо повече от това да се оттегли в стаята си с бутилка уиски, но след като му се бе наложило да гледа посърналото лице на Хенри по време на вечеря, осъзна, че трябва да направи нещо, за да поправи разрива между тях. Оставяйки салфетката си, той прочисти гърло:

— Мислех си да изпия една чаша портвайн. И тъй като тук няма други дами, с които можеш да се оттеглиш, за мен би било чест, ако се присъединиш към мен.

Очите на Хенри се насочиха към лицето му. Той със сигурност не се опитваше да й каже, че мисли за нея като за мъж, нали?

— Никога досега не съм пила портвайн. Не знам дали имаме.

Дънфорд се изправи.

— Трябва да имате. Всяко домакинство има.

Хенри го проследи с поглед докато той заобиколи масата и издърпа стола й. Беше толкова красив, толкова изключително красив и за един миг тя наистина бе помислила, че я желае. Или поне действаше сякаш я желаеше. А сега… Сега тя не знаеше какво да мисли. Изправи се и забеляза, че Дънфорд я наблюдава очакващо.

— Никога не съм виждала портвайн тук — каза Хенри, решавайки, че той просто чака отговор относно питието.

— Карлайл никога ли не е посрещал гости?

— Не много често, всъщност, въпреки че не виждам какво общо има това с портвайна — или с джентълмените.

Той я погледна любопитно.

— След вечеря е обичай дамите да се оттеглят във всекидневната, докато джентълмените си позволяват по малко портвайн.

— О!

— Със сигурност си запозната с тази порядка, нали?

Хенри се изчерви, болезнено осъзнавайки липсата на социално лустро.

— Не знаех за това. За колко зле възпитана ли си ме мислил през изминалата седмица — да ти досаждам така след вечеря. Сега ще те оставя сам. — Тя направи няколко крачки към вратата, но Дънфорд я хвана за ръката.

— Хенри — каза той, — ако не бях заинтересован от разговорите с теб, повярвай ми, щях да те накарам да го разбереш. Споменах портвайна, защото си мислех, че може да се насладим на питието заедно, не защото искам да се отърва от компанията ти.

— Какво пият дамите?

— Моля? — Той премигна, напълно изгубил нишката на разговора.

— Когато се оттеглят във всекидневната — поясни Хенри. — Какво пият дамите?

Той сви безпомощно рамене.

— Нямам ни най-малка представа. Не мисля, че пият нещо.

— Това изглежда ужасно несправедливо.

Дънфорд се усмихна на себе си. Тя започваше да звучи все повече като Хенри, която той познаваше и бе започнал да цени толкова много.

— Може да не си на същото мнение, когато опиташ за пръв път портвайн.

— Щом е толкова ужасен, защо го пиете?

— Не е ужасен. Просто има специфичен вкус.

— Хмм. — За момент Хенри изглеждаше изгубена в мислите си. — Все още мисля, че е ужасно нечестна практика, дори портвайнът да е на вкус като свинска пикня.

— Хенри! — Дънфорд бе ужасен от тона на гласа си. Той звучеше точно като майка си.

Тя сви рамене.

— Ще ми простиш езика, ако обичаш. Опасявам се, че съм обучена да показвам добрите си обноски само в компания, а ти вече не се числиш към тази група.

Разговорът бе отишъл толкова далеч от общоприетото, че Дънфорд усети сълзи от веселие да се стичат от очите му.

— А що се отнася до портвайна — продължи тя, — на мен ми се струва, че вие, джентълмените, си прекарвате доста весело в трапезарията в отсъствието на дамите, разговаряйки за вино, жени и всякакви други интересни неща.

— По-интересни от виното и жените? — закачи я той.

— Мога да се сетя за стотици неща, които са по-интересни от виното и жените…

Той осъзна с изненада, че не може да се сети за нищо по-интересно от жената, застанала пред него.

— Например политиката. Аз се опитвах да чета за това в „Таймс“, но не съм чак такава глупачка, че да не разбера, че се случват доста неща, за които не пишат във вестниците.

— Хенри?

Тя повдигна глава.

— Какво общо има каквото и да било от това с портвайна?

— Ох. Ами това, което се опитвах да обясня, е, че вие джентълмените се забавлявате прекрасно, докато дамите трябва да останат в старата всекидневна, разговаряйки за бродерии.

— Нямам идея за какво разговарят дамите, когато се оттеглят — измърмори той със съвсем лек намек за усмивка. — Но някак си се съмнявам, че е за бродерии.

Тя го погледна с поглед, който му казваше, че не му вярва ни най-малко.

Той въздъхна и повдигна ръце в шеговит жест на отстъпление.

— Както можеш да видиш, аз се опитвам да поправя тази несправедливост, като те каня да се присъединиш към мен за чаша портвайн тази вечер. — Той се огледа наоколо. — Ако намерим такъв, разбира се.

— Тук в трапезарията няма такъв — каза Хенри. — В това съм сигурна.

— Тогава да проверим във всекидневната при останалия алкохол.

— Струва си да опитаме.

Той я остави да води към всекидневната, забелязвайки със задоволство, колко добре й стои новата рокля. Прекалено добре. Той се намръщи. Тя наистина имаше доста хубави форми и на него не му харесваше идеята някой друг да открие този факт.

Стигнаха до всекидневната и Хенри се наведе, за да провери в шкафчето.

— Не виждам никакъв — каза тя. — Макар че никога не сам виждала бутилка с портвайн и нямам ни най-малка представа какво търся.

— Защо не ме оставиш аз да погледна?

Тя се изправи и му отстъпи място, а гърдите й неволно се потъркаха в ръката му, докато правеше това движение. Дънфорд потисна един стон. Това трябва да бе някаква жестока шега. Хенри бе възможно най-неизкушаваща и все пак ето го него, твърд и готов, искащ повече от всичко да я метне на рамо отново и този път, за да я завлече горе в стаята си.

Покашляйки се леко, за да прикрие неудобството си, той се наведе, за да погледне в шкафчето. Нямаше портвайн.

— Ами, предполагам, че чаша бренди ще свърши същата работа.

— Надявам се, че не си разочарован.

Той я погледна остро.

— Не съм толкова голям любител на алкохола, че да се пречупя при липсата на чаша портвайн.

— Разбира се, че не си — бързо каза тя. — Никога не съм искала да намекна, че си. Въпреки че…

— Въпреки че какво? — остро попита той. Постоянното състояние на възбуда го правеше избухлив.

— Ами — замислено каза тя, — мисля, че точно някой любител на алкохола не би се интересувал, какъв точно алкохол ще пие.

Той въздъхна.

Хенри се премести към близкото канапе и седна, чувствайки се много повече като себе си, отколкото по време на вечерята. Точно тишината бе толкова трудна. Веднъж щом той започна да разговаря с нея, тя откри, че е лесно да му отвръща. Отново бяха на позната територия — смеейки и закачайки се един друг безмилостно — и тя буквално можеше да усети неоправданото самочувствие да се разлива из вените й.

Той наля една чаша бренди и й я подаде.

— Хенри — каза той и прочисти гърлото си преди да продължи с: — За днес следобед…

Ръката й се стегна толкова силно около чашата, че тя се изненада, че не се пукна. Отвори уста, за да каже нещо, но нищо не излезе от там. Тя преглътна, опитвайки се да овлажни гърлото си. До тук беше с това отново да се чувства като себе си. Най-накрая тя успя да каже:

— Да?

Той се изкашля отново.

— Аз изобщо не трябваше да постъпвам по този начин. Аз… ъъъ… аз постъпих лошо и се извинявам.

— Не мисли за това — отвърна тя, опитвайки се много усилено да звучи безгрижно. — И аз няма.

Дънфорд се намръщи. Наистина неговото намерение бе да загърби целувката им — той можеше да се класифицира под осем различни вида мерзавци, само заради това, че мислеше да се възползва от нея — но бе странно разочарован от факта, че тя възнамеряваше да забрави напълно за случилото се.

— Така вероятно е най-добре. — Той отново прочисти гърлото си. — Предполагам.

— Има ли ти нещо на гърлото? Симпи приготвя отличен домашен лек. Сигурна съм, че тя може…

— Нищо му няма на гърлото ми. Аз просто се чувствам малко… — той се зачуди за точната дума — … неудобно. Това е всичко.

— Оу. — Тя се усмихна леко. Бе много по-лесно да бъде в помощ, отколкото да се разправя с факта, че той е толкова разочарован от целувката им. Или може би бе разочарован, защото тя я бе прекъснала. Хенри се намръщи. Дънфорд със сигурност не мислеше, че тя е от онзи тип жени, които биха… Дори не можеше да довърши мисълта си. Поглеждайки нервно към него, Хенри отвори уста и думите се изляха в една буйна бъркотия.

— Сигурна съм, че си прав. Предполагам, че е най-добре да забравим всичко, защото работата е там, че аз не бих искала да мислиш, че аз… ами, че съм от онзи тип жени, които…

— Не мисля това за теб — прекъсна я той, а гласът му бе странно рязък.

Тя си пое облекчено дъх.

— О, добре. Опасявам се, че нямам идея какво ми стана.

Дънфорд знаеше точно какво й бе станало и бе сигурен, че това бе изцяло по негова вина.

— Хенри, не се притеснявай…

— Но аз наистина се притеснявам! Не искам това да развали приятелството ни, а — ние сме приятели, нали?

— Разбира се. — Той изглеждаше обиден, че тя дори бе попитала.

— Знам, че съм дръзка, но не искам да те изгубя. Наистина ми харесва да бъдеш мой приятел и истината е, че… — Тя се изсмя задавено. — Истината е, че ти си единственият приятел, който съм имала, освен Симпи, но това не е същото и…

— Достатъчно! — Той не можеше да понесе да слуша прегракналия й глас, да чува самотата във всяка нейна дума. Хенри винаги бе мислила, че има прекрасен живот тук в Станидж Парк — тя му бе казвала това безброй пъти. Тя дори не осъзнаваше, че зад границите на Корнуол имаше цял един свят, свят на балове и танци, и… приятели.

Дънфорд остави брендито си на масата и прекоси стаята, задвижван единствено от нуждата да я успокои.

— Не говори така — каза той, изненадан от непреклонността в гласа си. Придърпа я в една приятелска прегръдка, отпускайки брадичката си върху главата й. — Аз винаги ще бъда твой приятел. Хенри. Без значение, какво ще се случи.

— Наистина ли?

— Наистина. Защо да не бъда?

— Не знам. — Тя се отдръпна достатъчно, за да може да види лицето му. — Много хора изглежда намират причини.

— Замълчи, дяволче! Ти си малко странна, но със сигурност си много по-приятна, отколкото неприятна.

Тя направи гримаса.

— Какъв прекрасен начин да го изразиш.

Той се разсмя, докато я пускаше.

— И това, моя мила Хенри, е точно защо те харесвам толкова дяволски много.

* * *

По-късно същата вечер Дънфорд се подготвяше да си ляга, когато Йейтс почука на вратата му. Бе обичай прислугата да влиза, без да чука, но Дънфорд намираше тази практика за неподходяща, когато стаята, за която става въпрос, е нечия спалня, и бе инструктирал персонала на Станидж Парк да се придържа към новото правило.

Щом Дънфорд отговори, Йейтс влезе в стаята, носейки доста голям плик.

— Това пристигна днес от Лондон, милорд. Оставих го на бюрото в кабинета ви, но…

— Но аз не ходих в кабинета си днес — довърши вместо него Дънфорд. Той взе плика от Йейтс. — Благодаря ти, че го донесе. Мисля, че това е завещанието на предишния лорд Станидж. Имах голямо желание да го прочета.

Йейтс кимна и напусна стаята.

Прекалено ленив, за да намери ножа за отваряне на писма, Дънфорд плъзна палеца си под капака на плика и разкъса восъчния печат. Завещанието на Карлайл, точно както очакваше. Той се загледа в документа търсейки името на Хенри; можеше да прочете останалото на другия ден. За сега главното му притеснение бе как Карлайл бе обезпечил своята повереница.

Той стигна до третия абзац преди да открие думите „мис Хенриета Барет“. Тогава за негова пълна изненада, той видя собственото си име.

Дънфорд остана с отворена уста. Той бе настойник на Хенри.

Хенри бе негова повереница.

Това го правеше един… мили Боже, той бе един от онези ужасни мъже, които се възползваха от своите повереници. Мелницата за клюки бе пълна с истории за развратни стари мъже, които или прелъстяват своите повереници, или ги продават за най-високата цена. Ако бе изпитвал срам за поведението си този следобед, чувството сега бе трикратно по-лошо.

— О, Боже мой — прошепна той. — О, Боже мой!

Защо не му бе казала?

— Хенри! — извика той.

Защо не му бе казала?

Той се изправи на крака и сграбчи халата си.

— Хенри!

Защо не му бе казала?

Докато стигне до коридора, Хенри вече бе там, крехката й фигура бе увита в избелял зелен халат.

— Дънфорд — каза тя тревожно. — Какво се е случило?

— Това! — Той буквално тикна хартията в лицето й. — Това!

— Какво? Какво е това? Дънфорд, не мога да разбера какви са тези листи, когато ги буташ в лицето ми.

— Това е завещанието на Карлайл, мис Барет — отсече той. — Това, в което ме обявяват за ваш настойник.

Тя премигна.

— Е, и?

— Това те прави моя повереница.

Хенри се загледа в него сякаш част от ума ту току-що бе изтекъл през ушите му.

— Да — каза тя успокоително, — обикновено така стават нещата.

— Защо не ми каза?

— Да ти кажа какво? — Хенри се огледа настрани. — Дънфорд, трябва ли да продължаваме да водим този разговор насред коридора?

Той се завъртя на пети и закрачи наперено към стаята й. Тя забърза след него, без да е напълно сигурна, че е благоразумна идея двамата да бъдат сами в спалнята й. Но алтернативата бе да й вика в коридора, а това определено бе неподлежащо на обсъждане.

Той затвори вратата плътно, след това отново се обърна към нея.

— Защо — попита той, а в гласа му звучеше едва сдържана ярост, — не ми каза, че си моя повереница?

— Мислех си, че знаеш.

— Мислела си, че знам?

— Ами защо да не знаеш?

Той отвори уста, след това я затвори. По дяволите, момичето имаше право. Защо той не знаеше?

— И все пак ти трябваше да ми кажеш — измърмори той.

— Щях да го направя, ако предполагах, че не знаеш.

— О, Господи, Хенри — изстена той. — О, Господи. Това е истинско бедствие.

— Е — ядоса се тя, — не съм чак толкова ужасна.

Той я погледна раздразнително.

— Хенри, аз те целунах този следобед. Целунах те. Разбираш ли какво означава това?

Тя го погледна колебливо.

— Означава, че си ме целунал?

Той я сграбчи за раменете и я раздруса.

— Това означава… Боже, Хенри, това практически е кръвосмешение.

Тя хвана един кичур от косата си между пръстите си и започна да го върти. Движението бе предназначено да успокои нервите й, но ръката й бе рязка и студена.

— Не знам дали бих го нарекла кръвосмешение. Със сигурност не беше кой знае какъв грях. Или поне аз не мисля така. И след като и двамата се съгласихме, че няма да се повтори повече…

— По дяволите, Хенри, ще млъкнеш ли? Сега ти си моя отговорност. — Думата се отрони с отвращение от устните му.

— Прекалено си мил — измърмори тя. — Аз не съм чак толкова лоша, да знаеш, що се отнася за отговорността.

— Не е в това въпросът, Хен. Това означава… По дяволите, това означава… — Той се изсмя с кратък ироничен смях. Само няколко часа по-рано си бе мислил, че би желал да я заведе в Лондон, да я представи на приятелите си и да й покаже, че в живота има повече неща от Станидж Парк. Сега изглежда, че той трябваше да го направи. Трябваше да й даде сезон и да й намери съпруг. Щеше да се наложи да намери някой, който да й покаже как да бъде дама. Той погледна надолу към лицето й. Тя все още изглеждаше ядосана.

По дяволите, той се надяваше, че който и да я превърнеше в дама нямаше да я промени прекалено много. Харесваше я точно както си беше.

Което го доведе до друг въпрос. Сега, повече от всякога, бе важно да държи ръцете си далеч от нея. Тя щеше да е съсипана дори сега, ако в обществото се разбере, че са живели без придружителка тук в Корнуол. Дънфорд пое рязко дъх.

— Какво, по дяволите, ще правим сега?

Въпросът, очевидно бе насочен към него, но Хенри реши да отговори въпреки това.

— Не знам какво ще правиш ти — каза тя, притискайки ръце към гърдите си, — но аз не, няма да правя нищо. Нищо друго, освен това, което съм правила до сега. Ти вече призна, че аз съм уникално квалифицирана да се грижа за Станидж Парк.

По изражението му се четеше, че я смяташе за безнадеждно наивна.

— Хенри, не може и двамата да останем тук.

— Защо не?

— Не е прилично. — Той трепна докато го казваше. От кога бе станал такъв педант що се отнася до благоприличието?

— О, да върви по дяволите благоприличието. Мен въобще не ме интересува, в случай, че не си…

— Забелязах.

— … забелязал. В нашия случай това няма никакво значение. Ти притежаваш мястото, така че не трябва да си отиваш, а аз го управлявам, така че не мога да си тръгна.

— Хенри, твоята репутация…

Това сякаш я развесели изключително много.

— О, Дънфорд — ахна тя, бършейки сълзите от очите си, — това беше невероятно. Невероятно. Моята репутация.

— Какво, по дяволите, не е наред с репутацията ти?

— Ох, Дънфорд, аз не съм имала репутация. Добра или лоша. Аз съм толкова странна, че хората имат достатъчно да говорят за мен, без да се притесняват как се държа с мъжете.

— Е, Хенри, може би е време да започнеш да мислиш за репутацията си. Или поне да постигнеш такава.

Ако Хенри не бе толкова озадачена от странния му подбор на думи, тя може би щеше да забележи суровия тон в гласа му.

— Ами, това и бездруго е спорен въпрос — каза тя безгрижно. — Ти живееш тук вече повече от седмица. Ако се притеснявах за някаква репута… искам да кажа за моята репутация, тя щеше да е напълно разрушена.

— Глупости, ще си взема стая в местния хан утре сутринта.

— О, не бъди глупав! Теб не те интересуваше въобще неприличието от това, че живеем заедно през последната седмица. Защо ще те интересува сега?

— Защото — извика той, нравът му бе на косъм да избухне, — сега ти си моя отговорност.

— Това е възможно най-глупавата причина, която съм чувала. По мое мнение…

— Ти имаш прекалено много мнения — сопна се той.

Хенри остана с отворена уста.

— Нима! — отсече тя.

Дънфорд започна да обикаля из стаята.

— Ситуацията, в която се намираме, не може да продължи по този начин. Ти не може да продължаваш да се държиш като истинска мъжкарана. Някой ще трябва да те научи на маниери. Ще трябва да…

— Не мога да повярвам колко си лицемерен! — извика тя. — Нямаше проблем да бъда особнячката на селото, когато бях просто позната, но сега, когато съм твоя отговорност

Думите й секнаха внезапно, защото Дънфорд я сграбчи за раменете и я притисна до стената.

— Ако още веднъж се наречеш особнячка — каза той с опасен тон, — в името на Бога, няма да съм отговорен за действията си.

Дори и на светлината на свещите тя можеше да види едва удържимата ярост в очите му и преглътна със солидна доза страх. Все пак никога не бе била много благоразумна и затова продължи, макар и с много по-тих глас.

— Не говори добре за характера ти това, че не се интересуваше за репутацията ми до сега. Или загрижеността ти се ограничава само до подопечните ти, а не и до приятелите ти?

— Хенри — каза той, а на врата му един мускул потрепна, — мисля, че е време да спреш да говориш.

— Това заповед ли е, о, скъпи мой настойнико?

Той пое много дълбок дъх, преди да отговори.

— Има разлика между настойник и приятел, въпреки че аз се надявам да бъда и двете за теб.

— Мисля, че те харесвах повече, когато беше само мой приятел — измърмори тя войнствено.

— Така очаквах и аз.

— Така очаквах и аз — изимитира го тя, без въобще да се опитва да скрие раздразнението си.

Дънфорд започна да се оглежда из стаята за нещо, с което да й запуши устата. Погледът му попадна на леглото и той премигна, изведнъж осъзнавайки като какъв идиот звучеше, проповядвайки благоприличие, докато стоеше в спалнята й. Погледна към Хенри и най-после забеляза, че тя бе облечена в халата си — халата си! А той бе оръфан и скъсан на места и разкриваше твърде много от краката й.

Потискайки един стон, Дънфорд премести погледа си върху лицето й. Устата й бе присвита бунтовнически и той изведнъж си помисли, че много би искал да я целуне отново, по-силно и бързо този път. Сърцето му биеше за нея и той за първи път осъзна, че между яростта и желанието имаше много тънка линия. Той искаше да доминира над нея.

Напълно отвратен от себе си, се завъртя на пети, прекоси стаята и сграбчи дръжката на вратата. Трябваше да излезе от тази къща много бързо. Отваряйки рязко вратата, той се обърна към нея и каза:

— Ще обсъдим това по-обстойно утре сутринта.

— Не се съмнявам.

По-късно Хенри си помисли, че вероятно бе по-добре, че Дънфорд напусна стаята преди да чуе отговора й. Не мислеше, че той желае такъв.