Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава тринадесета

Една седмица по-късно Хенри беше готова за представяне пред обществото. Керълайн бе решила повереницата й да направи дебюта си на годишната забава на Линдуърти. Това е традиционно голямо събитие, беше й обяснила Керълайн, така че ако Хенри постигне изключителен успех там, всички ще разберат за него.

— А ако се изложа ужасно? — попита Хенри.

Керълайн й се усмихна и каза, че не смята това за сериозна грижа и добави:

— Тогава ще можеш да се изгубиш в тълпата.

Доста разумно, помисли си Хенри.

Бел дойде при нея вечерта в деня на бала, за да й помогне да се облече. Бяха избрали рокля от бяла коприна, извезана със сребърен конец.

— Имаш голям късмет, нали знаеш — забеляза Бел, докато двете с прислужницата помагаха на Хенри да си я сложи. — Очаква се дебютантките да носят бяло, но немалко изглеждат ужасно в него.

— А аз? — попита бързо Хенри, като вдигна поглед.

Тя искаше да изглежда съвършено. Или поне толкова съвършено, колкото можеше, с каквито прелести я бе дарил Бог. Отчаяно искаше да покаже на Дънфорд, че може да бъде такава жена, каквато той иска до себе си тук, в Лондон. Трябваше да докаже, на него и на себе си, че може да бъде повече от фермерско момиче.

— Не, разбира се — успокои я Бел. — Аз и мама никога нямаше да те оставим да купиш тази рокля, ако не изглеждаше пленително в нея. Братовчедка ми Ема беше с виолетово на своя дебют. Някои се втрещиха, но както каза мама, бялото прави Ема да изглежда жълта. По-добре да се опълчиш на традицията, отколкото да приличаш на крем карамел.

Хенри кимна, докато приятелката й закопчаваше роклята й на гърба. Тя се опита да се обърне, за да се види в огледалото, но Бел я спря с леко поставена на рамото й ръка и думите:

— Още не. Изчакай да видиш цялата картина.

Прислужницата на Бел, Мери, се зае с косата й и през следващия един час внимателно я подреждаше, като някъде я къдреше, другаде я повдигаше. Накрая Бел й сложи чифт диамантени обеци на ушите и подходяща огърлица на врата.

— Но чии са? — попита Хенри с изненада.

— Мои.

Тя веднага вдигна ръка да свали бижутата от ушите си.

— Не мога да ги приема!

Бел върна ръката й на място.

— Естествено, че можеш.

— Ами ако ги загубя?

— Няма.

— Но ако все пак ги загубя? — настоя Хенри.

— Тогава аз ще съм си виновна, че съм ти ги заела. Сега мълчи и виж какво свършихме.

Бел се усмихна и я обърна с лице към огледалото.

Хенри остана поразена. Накрая прошепна:

— Нима това съм аз?

Очите й сякаш блестяха в тон с диамантите, а на лицето й сияеше невинна надежда за бъдещето. Мери беше прибрала гъстата й коса във френски кок, след което беше измъкнала ефирни кичури, които се къдреха закачливо около лицето й. Тези паяжинени къдри проблясваха с цвят на злато на светлината на свещите и й придаваха почти безплътен вид.

— Изглеждаш вълшебно — усмихна се Бел.

Хенри бавно се изправи, все още неспособна да повярва, че отражението в огледалото наистина бе нейно. Сребърните нишки в роклята й отразяваха светлината при движенията й и докато ходеше из стаята, тя блещукаше и искреше, и изглеждаше сякаш не е от този свят, почти като нещо скъпоценно, което не може да се докосва. Тя си пое дълбоко дъх в опит да овладее някои от шеметните чувства, които бушуваха в нея. Чувстваше се като принцеса — като принцеса от приказките, в чиито крака бе целият свят. Можеше да покори Лондон. Можеше да се плъзга по земята по-грациозно и от жените с ролки на краката.

Можеше да се смее, да пее и да танцува до зори. Тя се усмихна и обви ръце около тялото си. Можеше да постигне всичко.

Мислеше, че дори може да накара Дънфорд да се влюби в нея. И това бе най-шеметното.

* * *

Мъжът, който занимаваше мислите й, в този миг чакаше долу със съпруга на Бел, Джон, и техния добър приятел Александър Риджли, херцог Ашбърн.

— Та обяснете ми — казваше Алекс, докато разклащаше уискито в чашата си, — коя точно е тази млада жена, за която се очаква да се грижа тази вечер? И Дънфорд, ти как успя да си навлечеш повереница?

— Наследих я заедно с титлата. Честно да си призная, беше по-голяма изненада и от баронството. Благодаря ти, между другото, че дойде да помогнеш. Хенри не е излизала от Корнуол, откакто е била на около десет и мисълта за лондонския светски сезон я ужасява.

Алекс веднага си представи кротка, стеснителна девойка и въздъхна.

— Ще се постарая.

Джон улови изражението му, ухили се и заяви:

— Това момиче ще ти хареса, Алекс, обещавам ти.

Алекс изви една вежда.

— Уверявам те.

Джон реши да направи най-големия възможен комплимент на Хенри, като каже, че му напомня за Бел, но след това си спомни, че разговаря с мъж, който беше точно толкова влюбен в жена си, колкото и той самият.

— Малко прилича на Ема — каза вместо това той. — Сигурен съм, че двете много ще си допаднат.

— О, моля ти се — изсумтя Дънфорд. — Изобщо не прилича на Ема.

— Жалко за нея — заключи Алекс.

Дънфорд му хвърли раздразнен поглед.

— Защо мислиш, че не прилича на Ема? — попита любезно Джон.

— Ако я беше видял в Корнуол, щеше да разбереш. Тя беше постоянно в бричове и се грижеше за ферма, за Бога.

— Трудно ми е да разбера по тона ти — отвърна Алекс. — Това трябва да ме накара да се възхищавам на момичето или да го презирам?

Дънфорд отново се намръщи.

— Просто й се усмихвай одобрително и танцувай с нея един-два пъти. Колкото и да ненавиждам как ти се подмазва обществото, нямам скрупули да използвам положението ти, за да й осигуря успех.

— Всичко, което искаш — приветливо отвърна Алекс, без да обръща внимание на язвителните забележки на приятеля си. — Макар да не мисля, че го правя заради теб. Ема каза, че ще ме обезглави, ако не помогна на Бел с новото й протеже.

— Както и трябва — отсече Бел, която влезе в стаята сред облак от синя коприна.

— Къде е Хенри? — попита Дънфорд.

— Ето я.

Бел отстъпи, за да направи място на Хенри да влезе.

И тримата мъже гледаха жената на вратата, но видяха различни неща.

Алекс видя доста привлекателна млада дама със забележителна жизненост в сребърните очи.

Джон видя жената, която беше спечелила силната му симпатия и възхищение през последната седмица, сега красива и пораснала с новата си рокля и прическа.

Дънфорд видя ангел.

— Божичко, Хенри — прошепна той и неволно пристъпи към нея. — Какво се е случило с теб?

Лицето на Хенри посърна.

— Не ти ли харесва? Бел каза, че…

— Не! — извика той със странно суров глас. Бързо отиде при нея и сграбчи ръцете й в своите. — Тоест да. Исках да кажа, че изглеждаш прелестно.

— Сигурен ли си? Защото мога да променя…

— Не променяй нищо — прекъсна я строго той.

Тя се взря в него, наясно, че чувствата й са изписани на лицето, но неспособна да ги скрие. Най-сетне Бел се намеси, като напомни весело:

— Хенри, трябва да те запозная с братовчед си.

Хенри примигна и се обърна към чернокосия и зеленоок мъж, който стоеше до Джон. Той беше магнетично привлекателен, помисли си тя по-скоро обективно, но дори не го бе забелязала, когато влезе в стаята. Не бе видяла никого, освен Дънфорд.

— Мис Хенриета Барет — започна Бел, — позволете ми да ви представя херцог Ашбърн.

Алекс пое ръката й и леко я целуна по кокалчетата.

— Очарован съм, мис Барет — издекламира той, хвърляйки дяволит поглед към Дънфорд, който явно току-що беше осъзнал, че се е направил на глупак с реакцията към повереницата си. — Може би не толкова очарован, колкото приятеля ни Дънфорд, но все пак очарован.

Очите на Хенри затанцуваха и на лицето й разцъфна широка усмивка.

— Моля, наричайте ме Хенри, Ваша светлост…

— Всички я наричат така — довърши Дънфорд вместо нея.

Тя сви рамене безпомощно.

— Така си е. Освен лейди Уърт.

— Хенри — произнесе Алекс, за да опита звученето. — Мисля, че ви отива. Със сигурност повече от Хенриета.

— Мисля, че Хенриета не отива на никого — отвърна тя, след което го награди с безочлива усмивка и Алекс веднага разбра защо Дънфорд се захласва по нея като ученик. Тя имаше характер и въпреки че все още не го осъзнаваше, беше красива, и Дънфорд беше безсилен.

— Убеден съм, че е така — съгласи се Алекс.

— Съпругата ми очаква първото ни дете след два месеца. Ще се погрижа да не се казва Хенриета.

— О, да — каза Хенри внезапно, сякаш току-що си беше спомнила нещо важно. — Вие сте женен за братовчедката на Бел. Тя сигурно е чудесна дама.

Очите на Алекс омекнаха.

— Да. Надявам се да имате възможност да се запознаете с нея. Много ще ви хареса.

— Не колкото аз нея, убедена съм, след като е имала благоразумието да се омъжи за вас — отвърна Хенри и хвърли дързък поглед към Дънфорд. — Но моля ви, Ваша светлост, забравете, че съм казала такова нещо. Дънфорд настоява да не говоря с женени мъже.

И сякаш, за да илюстрира думите си, тя отстъпи крачка назад.

Алекс избухна в смях.

— С Ашбърн е допустимо — обади се Дънфорд с получут стон.

— Надявам се, че и с мен не е забранено — добави Джон.

Хенри погледна изкосо изпадналия си в затруднение настойник.

— И с Джон може — отвърна той, сега с леко раздразнение.

— Дънфорд, моите поздравления — рече Алекс, като избърса сълзите от смях от очите си. — Предвиждам, че ви очаква огромен успех. Ухажорите ще се редят на опашка пред вратата ви.

Ако думите на приятеля му зарадваха Дънфорд, то това не си пролича по лицето му. Хенри грейна.

— Мислите ли наистина? Трябва да призная, че съм слабо запозната с нравите в обществото. Керълайн каза, че често съм малко повече открита, отколкото трябва.

— Тъкмо заради това — отвърна Алекс уверено, — ще постигнете успех.

— Трябва да тръгваме — намеси се Бел. — Мама и татко вече са заминали, а аз им казах, че ще тръгнем скоро след тях. С една карета ли ще отидем? Мисля, че ще успеем да се съберем.

— С Хенри ще отидем отделно — спокойно обясни Дънфорд, като взе ръката й. — Искам да обсъдя някои неща с нея преди представянето й.

Той я поведе към вратата и двамата излязоха от стаята.

Вероятно беше по-добре, че не видя трите еднакви усмивки, насочени към гърбовете им.

— За какво искаш да говорим? — попита Хенри, когато каретата им потегли.

— Нищо — призна той. — Помислих, че може да искаш няколко мига спокойствие преди да пристигнем на приема.

— Много мило от ваша страна, милорд.

— О, за Бога — намръщи се той. — Никога не ме наричай милорд!

— Само се упражнявах — промърмори тя.

Двамата замълчаха за миг и след това той попита:

— Притесняваш ли се?

— Малко — призна тя. — Но приятелите ти са много мили и доста ме успокоиха.

— Хубаво — одобри той и бащински я потупа по ръката.

Хенри усети топлината на дланта му през двата чифта ръкавици и силно й се прииска да удължи докосването. Но не знаеше как, затова направи онова, което винаги правеше, когато чувствата й се надигаха до повърхността: ухили се дяволито.

След това потупа неговата ръка.

Дънфорд се облегна, мислейки си, че Хенри трябваше да е впечатляващо въздържана, за да го дразни така във вечерта на дебюта си. Внезапно тя отвърна глава от него, за да гледа преминаващия Лондон през прозореца. Той заразглежда профила й и забеляза с любопитство, че жизнерадостната искра в очите й беше изчезнала. Канеше се да я попита защо, когато тя навлажни устните си.

Сърцето на Дънфорд заблъска в гърдите му.

Той не беше и сънувал, че Хенри толкова ще се промени само за две седмици престой в Лондон, не беше помислял, че дръзкото момиче от провинцията ще се превърне в съблазнителна — макар и не по-малко дръзка — жена. Копнееше да докосне извивката на врата й, да прокара ръка по бродирания ръб на деколтето й, да зарови пръсти в прелестната топлина под него…

Той потрепери, осъзнал, че мислите му водеха тялото към доста неудобно положение. И му ставаше болезнено ясно, че се привързва към нея твърде много и определено не по начина, по който един настойник се привързва към повереницата си.

Би било толкова лесно да я съблазни. Знаеше, че има власт да го направи, и въпреки че Хенри се бе уплашила при последната им такава среща, той не смяташе, че отново ще се опита да го спре. Можеше да я потопи в удоволствие. Тя нямаше дори да знае какво й се е случило.

Той потрепери, сякаш физическото движение можеше да го възпре да се наведе през седалката и да направи първата крачка към целта си. Не беше довел Хенри в Лондон, за да я съблазнява. Боже мили, помисли той кисело, колко пъти му се бе наложило да си повтаря това изречение през последните няколко седмици? Но то беше вярно и тя имаше право да се запознае с всички подходящи ергени в Лондон. Той щеше да се отдръпне и да я остави сама да види другите възможности.

Отново проклетият рицарски инстинкт. Животът би бил много по-лесен, ако честта му не се месеше постоянно, когато се отнасяше до това момиче.

Хенри се обърна отново към него и устните й се разтвориха леко, защото се стъписа от суровото изражение, изписано върху лицето му.

— Има ли нещо? — попита тя тихо.

— Не — отвърна той малко по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Сърдиш ми се.

— Защо ще ти се сърдя? — почти кресна той.

— Определено звучиш, сякаш ми се сърдиш.

Той въздъхна.

— Сърдя се на себе си.

— Но защо? — попита Хенри, която изглеждаше загрижена.

Дънфорд се прокле под нос. Какво да й каже сега? Сърдя се, защото искам да те съблазня? Сърдя се, защото ухаеш на лимони и умирам да разбера защо? Сърдя се, защото…

— Не си длъжен да ми отговаряш — добави Хенри, явно усетила, че той не иска да сподели чувствата си с нея. — Просто ми позволи да те развеселя.

Слабините му се стегнаха при тази мисъл.

— Да ти разкажа ли какво ни се случи с Бел вчера? Беше много забавно. Бях… не, виждам, не искаш да чуеш.

— Не е вярно — насили се да каже той.

— Ами отидехме в сладкарницата на Харди и… ти не ме слушаш.

— Слушам те — увери я той, като лицето му доби по-приветливо изражение.

— Добре — подхвана тя бавно, като го прецени набързо с поглед. — Влезе една дама с доста зелена коса…

Дънфорд не каза нищо.

— Не ме слушаш! — обвини го тя.

— Напротив — започна да възразява той. След като видя съмнението на лицето й, призна със закачлива момчешка усмивка: — Не те слушах.

Тя му се усмихна — не по познатия дързък начин, с който той беше свикнал, а с искрена радост, напълно непресторена в красотата си.

Дънфорд бе пленен. Той се наведе към нея, без да осъзнава какво прави.

— Искаш да ме целунеш — прошепна тя, удивена.

Той поклати глава.

— Искаш — настоя Хенри. — Виждам го в очите ти. Гледаш ме така, както винаги съм искала да те погледна аз, но не зная как и…

— Шшт — притисна устните й с пръст той.

— Няма да възразя — прошепна тя върху пръста му.

Кръвта му закипя. Тя бе на сантиметри от него, видение в бяла коприна и му даваше разрешение да я целуне. Разрешение да направи това, за което жадуваше…

Пръстът му се плъзна от устата й, като премина през долната й устна.

— Моля те — прошепна тя.

— Това не значи нищо — промълви той.

Тя поклати глава:

— Нищо.

Той се наведе и взе лицето й в дланите си.

— Ще идеш на бала, ще срещнеш някой добър джентълмен…

Тя кимна.

— Каквото наредиш.

— Той ще те ухажва… може би ще се влюбиш…

Тя не отвърна.

Сега беше на косъм от нея.

— И ще заживеете щастливо заедно.

— Надявам се — каза тя, но думите се загубиха в устните му, когато той я целуна с такъв копнеж и нежност и на нея й се стори, че всеки миг ще се пръсне от любов. Целуна я отново и след това още веднъж с меки и нежни устни, а ръцете му топлеха бузите й. Хенри простена името му и той стрелна езика си между устните й, неспособен да устои на меката съблазън на устата й.

Новата интимност разби и малкото останало му самообладание и последната му разумна мисъл беше, че не бива да разваля прическата й… Ръцете му се плъзнаха по гърба й и той я притисна до себе си, наслаждавайки се на топлината на тялото й.

— Хенри, за Бога — простена той. — О, Хен.

Дънфорд чувстваше как тя се оставя на милостта му и знаеше, че е мерзавец. Ако беше на всяко друго място, вместо в карета на път за първия бал на Хенри, навярно нямаше да намери сили да се спре, но сега… Божичко, не можеше да я обезчести. Искаше вечерта й да бъде безупречна.

Не му хрумна, че може би за нея това е представата за безупречна вечер.

Той си пое неравен дъх и се опита да откъсне устни от нейните, но успя да стигне само до брадичката й. Кожата й беше толкова мека, толкова топла, че той не устоя и проследи с целувки линията на челюстта до ухото. Най-накрая успя да се отдръпне, като се презираше, задето се възползва от нея. Сложи ръце на раменете й, защото имаше нужда да я отдалечи от себе си, но след това осъзна, че всяко докосване между тях може да бъде експлозивно, затова отдръпна ръцете си и се премести по-далеч на седалката. След това стана и седна на отсрещната седалка.

Хенри докосна тръпнещите си устни, твърде невинна, за да осъзнае, че силата на желанието му се крепи на много тънка нишка. Защо се бе преместил толкова далеч? Тя знаеше, че е прав да прекрати целувката. Знаеше, че трябва да му благодари за това, но не можеше ли да остане до нея и поне да я хване за ръка?

— Това определено не значеше нищо — опита да се пошегува тя, но гласът й се прекърши, докато изричаше думите.

— За твое добро е да не значи.

Какво искаше да каже с това? Хенри се прокле, задето нямаше смелост да попита.

— Аз… сигурно изглеждам ужасно — каза вместо това, а гласът й прозвуча глухо на нея самата.

— Косата ти е в ред — отвърна той с равен тон. — Внимавах да не я разваля.

Това, че можеше да говори за целувката им с толкова студена, клинична безстрастност, я заля като ледена вода.

— Не, не, разбира се. Не би искал да ме съсипеш в първата ми светска вечер.

Напротив, помисли той с горчива ирония, много му се искаше да я съсипе. Да я съсипва многократно. Искаше му се да се изсмее на съвършената справедливост на положението. След като няколко години бе преследвал жените, а десет години след това те го бяха преследвали, най-сетне бе съборен от едно девойче, едва излязло от Корнуол, към което носеше дълг на закрилник. Боже мили, та той й беше настойник и беше негов свещен дълг да я пази чиста и неопетнена за бъдещия й съпруг, когото между другото трябваше да й помогне да намери и избере. Той поклати глава, сякаш в опит да се сгълчи, че този инцидент не бива да се повтаря.

Хенри го видя да разтърсва глава и помисли, че отговаря на отчаяната й забележка за това, че не би искал да я съсипе и студеното унижение, надигнало се у нея, я накара да каже:

— Не, не бива да правя нищо, което може да накърни репутацията ми. Защото тогава може да не си намеря съпруг, а това е целта ни, нали така?

Тя погледна Дънфорд. Той нарочно избягваше да гледа към нея, а челюстта му бе стегната така здраво, че тя беше сигурна, че ще си счупи зъбите. Значи беше разстроен — хубаво! Тя беше много повече от разстроена. Нададе безумен смях и добави:

— Зная, че каза, че мога да се върна в Корнуол, ако искам, но и двамата знаем, че това е преструвка, нали?

Дънфорд се обърна, но тя не го остави да й отговори.

— Светският сезон — продължаваше тя с все по-висок глас — има само една цел, а именно, да се намери съпруг за дамата, за да не бъде вече отговорност на съответния мъж. В този случай, предполагам, мъжът си ти, макар че не се стараеш особено да се освободиш от отговорността си.

— Хенри, замълчи — нареди той.

— О, веднага, милорд. Ще мълча. Ще бъда съвършената млада госпожица от обществото. Не бих искала да се отклоня от идеала за дебютантка. Не дай си боже да съсипя шансовете си за добър брак. Все пак може да хвана дори някой виконт.

— Ако имаш късмет — излая той.

Сякаш й зашлевиха плесница. Да, тя знаеше, че основната цел е да я омъжат, но въпреки това я болеше да го чува от него.

— М-може да не се омъжа — заяви тя, като се опита да звучи предизвикателно, но не успя съвсем. — В края на краищата не съм длъжна.

— Надявам се да не саботираш нарочно шансовете си да си намериш съпруг, само за да ми направиш напук.

Тя се скова.

— Не се ласкай, Дънфорд. Имам да мисля за по-важни неща от това да ти правя напук.

— Колко хубаво за мен — провлече той.

— Ужасен си — извика тя. — Ужасен и… и… ужасен!

— Какъв богат речник.

Страните на Хенри се зачервиха от срам и яд.

— Ти си жесток човек, Дънфорд. Чудовище! Не знам за какво изобщо ме целуна. Какво съм направила, за да ме намразиш? Искаше да ме накажеш за нещо ли?

Не, отвърна измъченото му съзнание. Искаше да накаже себе си. Той отвърна с накъсана въздишка:

— Не те мразя, Хенри.

Но не ме и обичаш, искаше да извика тя. Не ме обичаш и от това боли толкова много. Защо бе така ужасен? Да не би на нея да й имаше нещо? Нещо, което го принуждаваше да се принизява, като я целува толкова дълбоко, но само за да… божичко, та тя не можеше да се сети дори за една причина. Със сигурност не беше от страст, подобна на нейната. Толкова студено и безстрастно направи забележката за косата й.

Тя възкликна, когато осъзна с дълбоко унижение, че в очите й се надигат сълзи. Бързо обърна лице и ги избърса, без да я е грижа, че солените капки вероятно развалят меката кожа на ръкавиците й.

— За Бога, Хен — започна Дънфорд със състрадание в гласа. — Недей…

— Какво недей? — избухна тя. — Недей да плачеш ли? Как не те е срам да го кажеш!

Тя скръсти ръце в размирен жест и употреби цялата си желязна воля да пресуши всяка сълза в организма си. След около минута усети, че се връща към сравнително нормално състояние.

Което беше съвсем навреме, защото каретата спря и Дънфорд заяви с равен тон:

— Пристигнахме.

Хенри не искаше нищо друго, освен да си иде у дома.

Чак в Корнуол.